Мираж

1.

Северен Сибир

В наше време

Пейзажът сякаш беше от друг свят. Огромни черни чукари се извисяваха над безкрайните проблясващи снежни полета. Ветровете, които разкъсваха с вой тишината, духаха с повече от сто километра в час. Небето беше толкова чисто, все едно че земята нямаше атмосфера. Понякога облаци го покриваха толкова плътно, че с цели седмици не се виждаше.

Това беше пейзаж, който не бе предназначен за обитаване от хора. Дори най-коравите местни избягваха това място и живееха далеч долу край брега в малки селца, които лесно можеха да разглобят, за да следват стадата карибу.

Всички тези условия го превръщаха в идеално място, където в началото на 70-те години на XX век Съветите построиха свръхбезопасен затвор за най-опасните престъпници – политическите. Бог и само неколцина бюрократи знаеха колко бедни души са загинали зад мрачните бетонни стени. Затворът беше построен да побира петстотин човека и докато не спусна кепенци в годините след рухването на Съветския съюз, по изолирания път до него постоянно караха смяна на онези, които бяха загинали от студа, лишенията и жестокостта.

Нямаше гробове, които да отбелязват техните останки, а само една дупка, пълна с пепел от кремираните им трупове – голям трап с пепел, който сега лежеше зарит във вечно замръзналата земя съвсем близо до главния вход.

В продължение на двайсет години съоръжението беше изоставено на капризите на времето, обаче прословутите сибирски зими не можаха да ерозират цимента и металните конструкции. Когато дойдоха хора, за да отворят пак затвора, откриха, че е в абсолютно същото състояние, в което го бяха оставили – неизменен, непробиваем и най-важното – от него никой не можеше да избяга.

Самотен камион, боядисан във военно зелено, криволичеше към затвора, издигащ се в сянката на планина, която сякаш бе разцепена на две и едно от стръмните й лица гледаше на север и към Северния ледовит океан на петдесетина километра оттам. Пътят беше дълбоко набразден, защото през лятото части от него се превръщаха в тресавище и ако работниците не го подравнят преди настъпването на студовете, коловозите си оставаха. Снегът се трупаше на местата, където снегорините не бяха разчистили достатъчно широко трасе.

Слънцето се издигаше ниско над хоризонта – студено и далечно. След няколко седмици то щеше да се гмурне окончателно през ръба на света, за да се появи чак през следващата пролет. Температурата се колебаеше съвсем малко над минус седемнайсет градуса.

Камионът се приближи към затвора крепост с формата на кюлче, в чиито четири краища подобно на минарета се извисяваха наблюдателните кули. Външен кръг от телена мрежа с остри като бръсначи краища заобикаляше целия периметър от почти един хектар. Зад нея отдясно на пътя се издигаше контролен пост. Между оградата и затвора стоеше тежък транспортен хеликоптер, боядисан в арктическо бяло.

Едва след като камионът спря, един от опакованите като пакет пазачи излезе от малката си колибка на студа. Знаеше, че очакват камиона, но колкото и да надничаше през предното стъкло, не можа да разпознае шофьорите. Носеше своя АК-74, модернизиран модел на изобретения от Михаил Калашников, на ремък, прехвърлен през рамото, където лесно би могъл да го стигне.

Махна с ръка на шофьора да излезе от кабината. С примирено свиване на раменете мъжът отвори вратата и ботушите му заскърцаха по снега.

– Къде е Дмитрий? – попита пазачът.

– Кой е той? – отговори шофьорът.

Това беше проверка. Редовните шофьори на затворническия камион се казваха Василий и Антон.

– Ако имаш предвид Антон или Саша – прякора на Василий, – жената на Антон роди, второ момче, а Саша лежи с пневмония.

Пазачът кимна и се почувства поуспокоен, че пред секретния затвор са пристигнали познати. Те очевидно бяха част от същия взвод, както обичайния екип.

– Покажи ми документите си и повикай помощник-шофьора да донесе своите.

Няколко минути по-късно пазачът беше удовлетворен от документите на двамата. Преметна калашника на гърба си и отключи вратата. Блъсна я навън и мрежата в желязната рамка звучно издрънча.

От ауспуха изскочи бял облак, когато шофьорът натисна газта и мина под вдигнатата желязна врата, откриваща достъп до двора, около който се издигаха четирите затворнически блока. Към входа водеха стъпала, които свършваха пред врата, която би подхождала повече на банков трезор, отколкото на сграда. Пред вратата чакаха двама пазачи в бели камуфлажни униформи. Камионът направи остър завой и на заден ход започна бавно да се приближава към мъжете. Когато единият с вдигане на ръка даде знак, че е достатъчно близо, той натисна спирачките. Беше против правилника да остави двигателя да работи на празен ход, защото някой от затворниците би могъл да открадне камиона, затова угаси мотора и прибра ключа в джоба си.

Друг ключ от различна връзка можеше да отключи задната врата. Двамата пазачи бяха насочили своите калашници, когато вратата се отвори със скърцане. Вътре имаше един-единствен затворник, окован с верига на китките и глезените, закачени за ухо, хванато за пода на камиона. Беше облечен в синя затворническа униформа и тънко ватирано яке, за да го пази донякъде от арктическия студ. На пръв поглед косата му сякаш беше късо подстригана, но всъщност главата му беше гладко обръсната. Илюзията за коса създаваше сложната татуировка, която покриваше кожата на черепа му. Татуировката продължаваше надолу по гърлото и изчезваше в острото деколте на затворническата риза. Не беше едър мъж, но дивият блясък на леденосините му очи му придаваше опасен вид.

– Е, приятелю – каза шофьорът с подигравателно добродушие, – ето те у дома. – Тонът му стана по-мрачен. – Ако ни създадеш някакви проблеми, ще умреш тук и сега.

Затворникът не отговори, но яростта в очите му избледня, сякаш бе завъртял някакъв личен реостат на гнева. Кимна веднъж в знак, че ще сътрудничи.

Шофьорът се качи и отключи веригата, която го държеше за пода на каросерията без прозорци. Отстъпи назад и затворникът затътри крака след него. Мъжът изстена, когато скочи на земята. Беше стоял в една и съща поза в продължение на последните шест мъчителни часа. Прехвърлянето нямаше да бъде завършено, докато не сменят веригите, които носеше. Затова петимата мъже се изкачиха по стъпалата и влязоха в сградата на затвора. Стените от сгурбетонни тухли на приемната бяха боядисани в гадното зелено, по което си падаха всички съветски институции. Подът беше от гол бетон, а таваните се издигаха на три метра от него. В помещението беше само малко по-топло, отколкото навън, но поне не духаше вятър. Вдясно от вратата имаше стоманена клетка. Вътре стояха още двама души. Не бяха с униформи, носеха дрехи, които доста приличаха на тези на затворника.

И двамата бяха здравеняци, които се извисяваха поне на метър и деветдесет, а ръцете им бяха като бойни чукове. Гърдите и бицепсите опъваха плата на ризите им. Подобно на новопристигналия и техните вратове бяха украсени с татуировки, обаче на челото на единия имаше татуирана бодлива тел, подсказваща, че мъжът е осъден на доживотен затвор без право на помилване.

Новопристигналият беше вкаран в клетката. Единият от въоръжените пазачи подаде автомата си на другия и издърпа чифт белезници от кука, закрепена над голото бюро. Заедно с шофьора влязоха в клетката, а вратата зад тях автоматично се заключи.

– Голям грозник сте ни докарали – каза осъденият на доживотен затвор. – Надявахме се на нещо по-красиво.

– Просяците не могат да избират, Марко – отговори му пазачът. – А и заради теб не остават дълго красиви.

Огромният мъж сви рамене, сякаш беше съгласен.

– Хайде, грознико, да видим къде си бил. Свали си ризата.

В руската наказателна система затворническите татуировки играят ролята на автобиография, от която другите научаваха колко години е лежал въпросният човек, какви престъпления е извършил, за кого е работил на свобода и още много други подробности. Татуирана кола означаваше, че човекът е бил крадец, а ако по тялото му имаше изрисувани повече котки – това показваше, че е работил в банда. Кръст на гърдите се татуираше насила и означаваше, че човекът е нечий роб.

Шофьорът стрелна поглед към пазача, който кимна леко, одобрявайки по този начин малкото отклонение от процедурата, и продължи да отключва белезниците на краката и ръцете. Когато беше освободен, затворникът застана като статуя, без да отмества очи от Марко, доживотния затворник, който се бе издигнал на върха на затворническата йерархия и я управляваше вместо пазачите.

– Свали ризата или няма да излезеш жив от тук – повтори Марко.

Ако тази втора заплаха със смърт в течение на няколко минути беше уплашила затворника, той не го показа. Продължи да стои неподвижно, без да премигва, още десетина секунди. След това подчертано бавно, сякаш това беше негова идея, дръпна ципа на тънкото ватирано яке и вяло започна да разкопчава ризата.

На гърдите му нямаше кръстове, макар цялата останала кожа по торса му да бе украсена със затворничес­кото ерзацмастило.

Марко се оттласна от стената и каза:

– Да видим какво имаме.

Затворникът, Иван Карнов, през годините беше имал много имена, а предвид южняшките му, а не славянски черти, и това също беше псевдоним. Карнов знаеше какво ще последва. Той познаваше затворническата култура, разбираше всеки подтекст и нюансирано значение, както и това, че следващите няколко секунди щяха да определят как ще прекара останалото си време тук.

Марко се извисяваше над Карнов, докато се промъкваше зад гърба му, и вонята на чесън, която се носеше от него, беше съкрушителна въпреки ледения въздух.

Иван Карнов го разиграваше в главата си, следеше точките за наблюдение и позите, но вниманието му бе съсредоточено главно върху другаря на Марко. Когато очите му леко се разшириха, Карнов се завъртя и хвана Марко за китката миг преди да стовари огромния си юмрук в бъбрека му със сила, която вероятно щеше да разкъса органа. В същия миг коляното на Карнов започна да се вдига, докато дърпаше ръката на Марко надолу. Двете кости, лъчевата и лакътната, се строшиха от удара и заострените им краища пробиха кожата, когато ръката на Марко се изви наполовина.

Карнов се хвърли напред преди още нервната система на Марко да беше успяла да съобщи на мозъка му за тежките увреждания. С две крачки прекоси помещението и с чело размаза носа на другия затворник. Заради височината на мъжа ъгълът не беше благоприятен, но носът въпреки това се строши.

В побой с този удар се постигаше критичен успех. Независимо от височината и силата на противника очите му се насълзяваха обилно в рефлекторна реакция. В следващите няколко секунди мъжът на практика беше сляп.

Болезненият рев на Марко изпълни помещението, когато мозъкът му най-после реагира на травмата.

Карнов заблъска носа на съветника. Ляво. Дясно. Отново дясно и след това заби стегнатата си ръка в шията на мъжа, предизвиквайки шок в мускулите, така че да се свият и затворят сънната артерия. Лишен от кръв, мозъкът на мъжа просто се изключи и той се стовари на пода.

Изминало време: четири секунди.

Повече от достатъчно, за да могат шофьорът и пазачът да реагират. Шофьорът беше направил крачка назад, а пазачът бе пристъпил напред с ръка върху черната палка, пъхната в халка на работния му колан. Пазачът се беше съсредоточил върху това да я извади чисто, защото знаеше, че веднъж извади ли я, предимството ще бъде на негова страна.

Беше грешка да си мисли, че оръжието ще му осигури предимство, преди още да го е използвал. Освен това се беше съсредоточил върху своите действия, а не върху тези на неговия противник.

Карнов хвана палката за върха в мига преди да излезе от халката и се стовари върху пазача, докато ръката му беше мъчително извита между гърдите им. Двамата бяха здравеняци и ударът, когато се блъснаха в стената на клетката, беше достатъчно силен, за да извади ябълката от раменната ямка на лопатката на надзирателя и да скъса свързващите мускули и тъкани.

Пазачът извън клетката вдигна автомата си и започна да бълва несвързани заповеди, но прояви достатъчно разум да не открие огън в затвореното помещение, където от пет човека само един беше заплаха.

Карнов се завъртя на пети да се изправи срещу шофьора и в същия миг трите килограма стоманени вериги с окови бяха засилени към главата му, без да има възможност да ги избегне.

Ударът го накара да залитне, а от челото му пръсна кръв, където острите ръбове на оковите бяха разкъсали кожата. Шофьорът му скочи още преди да беше паднал на пода в полусъзнание. С бързи умели движения сложи на Карнов оковите на китките и глезените.

Иван започна да се изправя.

Шофьорът отстъпи и каза тихо:

– Късмет, приятелю. Тук наистина ще ти трябва.

Пазачът отвън най-сетне се сети за сигнала за тревога и натисна бутона под бюрото. За секунди сирената докара половин дузина мъже. Карнов вече беше на крака, но предизвикателното изражение, което бе превърнало лицето му в маска, изчезна. Беше направил нужното – утвърди се бързо. Не беше човек, с когото да си мешаш шапките. Неговата битка беше с другите затворници, а не с техните пазачи. Изваденото рамо беше чисто и просто съпътстваща щета.

– Свърших – каза той на пазачите, които копнееха да го разкъсат, – няма да се съпротивлявам повече и съжалявам за вашия човек.

Първият пазач най-сетне отвори вратата и въпреки думите и бездействието на Карнов, не можеше да откаже на останалите. Карнов беше благодарен, че когато му се нахвърлиха, го удряха само с юмруци, а не с палките си. В този миг един от пазачите го ритна по главата с обкования с желязо връх на ботуша си и в съзнанието му побоят се замъгли.

Времето след това беше без значение и той нямаше представа колко е изтекло, преди да се свести. Цялото тяло го болеше, което му подсказа, че побоят е продължил дълго след като е изгубил съзнание, но това трябваше да се очаква. Не можеше да си представи, че милосърдието е част от длъжностната характеристика на пазач в затвор с максимална сигурност на гъза на географията.

Килията му беше малка, едва можеше да се изтегне напълно на ледения под. Стените бяха от небоядисани блокчета от сгурбетон, вратата желязна с отвор в дол­ния край за храната и друг на равнището на очите – за наблюдение.

Беше затворен в самота.

Прекрасно, помисли си той.

Все още беше напълно окован и в бъркотията пазачите не бяха забелязали, че носи транспортните окови, с които беше пристигнал.

Прекрасно, усмихна се той.

Освен това в гнева си и в желанието си затворникът да бъде наказан, пазачите не бяха провели обичайния обиск на голо, иначе щяха да му вземат протезата.

Прекрасно. Вече знаеше, че е свободен.

През живота си Хуан Кабрило се беше измъквал от много затвори, но сега за пръв път се бе вмъкнал в затвор.

Целта на побоя след пристигането му беше да бъде хвърлен колкото може по-бързо в единична килия. Марко и неговият глупав приятел се оказаха отлични мишени, но ако се беше наложило, Кабрило с лекота щеше да се заеме и с пазачите. Нито един от хората тук не беше почтен гражданин, вършещ нужна, но неприветлива работа. Те бяха специално подбрани побойници, част от състава на частната армия на Пьотър Кенин, флотски адмирал и може би вторият най-корумпиран човек на планетата. Планът беше напълно да заобиколи затворническия процес на промиване на мозъка.

Докосна мястото, където беше ударен с оковите. Кървенето почти беше спряло. Погледна надолу към гърдите си. Татуировката изглеждаше истинска, макар да беше направена миналата седмица в четири едночасови сесии на борда на „Орегон“. Кевин Никсън, специалист по специални ефекти в Холивуд, използва специално мастило и го предупреди, че татуировките скоро ще започнат да избледняват. Затова Кабрило искаше колкото може по-скоро да бъде затворен в единична килия.

Той нави крачола и провери протезата, която бе закрепена малко под коляното. Не беше най-реалистичната в сбирката му от изкуствени крайници, нито най-функционалната. Тази беше изработена специално за мисията, за да може тайно да внесе колкото може повече оборудване. Кракът представ­ляваше почти съвършен цилиндър само с една лека вдлъбнатина за глезена. Ако някой пазач беше слагал оковите, щеше веднага да заподозре нещо, но работата свърши шофьорът, който за тази мисия беше на заплата при Кабрило. През време на произшествието само той беше отключвал и заключвал неговите окови, така както бяха планирали и репетирали много пъти.

Хуан опипа кървавото си слепоочие и му се дощя да бяха репетирали малко повече.

Не познаваше затворническите порядки, затова реши, че е най-добре да изчака, преди да действа. Така щеше да има и още малко време да се съвземе от побоя. Първата част от операцията, която включваше отвличането на камиона с истинския Иван Карнов, мина без усложнения. Двамата шофьори и техният затворник бяха хвърлени в изоставена къща в полузабравения пристанищен град, който беше най-близо до затвора.

Когато операцията завърши, щяха да се обадят на градските власти и Карнов отново щеше да потегли за затвора и съдбата, която го очакваше там.

Втората част, да влезе тайно в затвора, също мина добре, както и бяха очаквали. Третата фаза беше онази, която караше Кабрило да се колебае. Макс Хенли, най-близкият му приятел, темерут, помощник-капитан на техния сто шейсет и осем метров товарен кораб „Орегон“, щеше да нарече това лудост.

Обаче Хуан Кабрило и неговият екип редовно вършеха точно това – когато е нужно, да правят и невъзможното. Разбира се, на съответната цена.

Макар в мисията да имаше и личен елемент за Кабрило, той нямаше да откаже да прибере остатъка от двайсет и петте милиона долара, които им бяха гарантирани.