Ковачница на мрак

1.

ЩЕ ИМА МИР.

Словата бяха всечени дълбоко по канта на каменния трегер, на древната реч на азатанаите. Сечовете бяха груби, недокоснати от вятър или дъжд, та заради това може би биха изглеждали млади и невинни като самото чувство. Лишен от грамотност свидетел би видял само несдържаната ярост в ръката на каменоделеца, но несъмнено е справедливо да кажем, че невежите не са способни на ирония. При все това, както домашното куче само по миризмата ще разбере истинския нрав на един гост, тъй и на непроумяващия свидетел не биха му убягнали някои неуловими истини. Тъй че жестоките рани по базалтовото лице на каменния трегер си оставаха натрапчиво многозначителни за непросветения, докато свежестта на изваяните думи караше разбиращите ги да се замислят.

„Ще има мир“. Убедеността е каменен юмрук в сърцевината на всички неща. Формата му е изваяна от сигурни ръце, отломките набързо са разчистени от поглед. Съграден е да устои, да се опълчи на предизвикателството, а бъде ли притиснат до стената, бяга без чест. Нищо по-ужасно няма от убедеността.

Преобладаваше мнението, че в Крепостта на Драконите не може да се намери нито един от рода на азатанаите. Всъщност малцина от онези същества с изнурени очи, отвъд Пустошта Барет, изобщо посещаваха града-държава Куралд Галайн, освен като каменоделци и зидари, призовани за някоя задача или начинание. Но господарят на Крепостта не беше човек, който ще търпи прояви на лично предразположение. Ако двусмислените слова, изваяни над прага на Големия дом на Крепостта, бяха изваяни от ръката на азатанай – сякаш за да възвестят началото на нов век, било с обещание или със закана, – то това бе дело единствено на лорд Драконъс, Консорт на Майка Тъма.

Тъй или иначе, Крепостта напоследък рядко биваше дом за своя господар, след като вече той стоеше до нея в Цитаделата на Карканас. Поради това внезапното му завръщане след тежка нощна езда се оказа едновременно повод за безпокойство и източник на слухове, нашепвани от ухо на ухо.

Тътенът на конски копита се приближи в смътната светлина на слънчевия изгрев – светлина вечно приглушена от близостта на Крепостта до ядрото на властта на Майка Тъма, – звукът се усили, после прокънтя под сводестия портал и отекна с грохот в каменния двор. Червена глина от пътя навън пръсна по плочника. Извил врат от здраво стегнатите юзди в облечените в метални ръкавици ръце на своя господар, бойният кон Каларас застина на място, задъхан и с плувнали в пяна гладка черна шия и гърди. Гледката стъписа притеклите се бежешком коняри.

Грамадният мъж, собственик и господар на този страховит звяр, слезе на земята, остави юздите да висят и прекрачи без думи прага на Големия дом. Домашните слуги се пръснаха като пилци от пътя му.

И най-малък намек за чувство нямаше на лицето на господаря, ала това бе подробност добре позната и не неочаквана. Драконъс не издаваше нищо и може би тъкмо загадката в тези толкова тъмни очи бе вечният източник на неговата власт. Образът му, изваян от четката на великолепния живописец Кадаспала от дома Инис, вече господстваше на най-видното място в Залата на портретите в Цитаделата: наистина само ръка на гений би успяла да улови неведомото в облика на Драконъс, намека за нещо отвъд съвършенството на чертите му на Тайст, дълбочината зад доказателството за чистата му кръв. Беше образ на властелин във всяко отношение – освен по титла.

Аратан стоеше до прозореца на Старата кула: бе дошъл тук веднага щом чу камбаната, възвестила предстоящото завръщане на баща му. Гледаше как Драконъс нахлу в каменния двор, без очите му да пропускат нищо, вдигнал ръка към устата си: хапеше кожа и късчета нокът от пръстите си – връхчетата бяха червени бучки, подути и мокри от вечната слюнка, и кървяха понякога, цапаха нощем чаршафите. Проследи движенията на Драконъс, когато грамадният мъж слезе от коня, остави го небрежно на грижите на конярите и закрачи към входа.

Триетажната кула господстваше над северозападния ъгъл на Големия дом, главният вход бе отдясно, скрит от поглед от прозореца на горния етаж. В мигове като този Аратан се стягаше, затаил дъх, напрягаше всичките си сетива за мига, в който баща му ще прекрачи прага и ще стъпи на твърдите голи камъни в преддверието. Изчакваше за промяна във въздуха, за потръпване в древните стени на зданието, за самия тътен от присъствие­то на господаря.

Както винаги, нямаше нищо такова. А Аратан така и не знаеше дали грешката е у него, или пък силата на баща му е затворена вътре във внушителната му осанка и зад непогрешимите му очи, сдържана от воля, граничеща със съвършенство. Подозираше първото – виждаше как реагират другите, изопването на лицата сред знатните, боязливото свеждане на очи от тези с по низш сан, а и как понякога двете реакции воюват една с друга у един и същи индивид. Драконъс внушаваше страх по непонятни за Аратан причини.

Всъщност той и не очакваше повече от себе си по този въпрос. Беше незаконен син в края на краищата, дете, родено от майка, която така и не познаваше и чието име никога не бе чувал да споменават. През седемнайсетте си години живот се бе оказвал в една и съща стая с баща си най-много двайсетина пъти. Със сигурност не повече – и Драконъс нито веднъж не го беше заговарял. Не беше привилегирован да се храни в голямата трапезария. Възпитаваха го частно и го учеха да борави с оръжия заедно с новобранците от Домашните мечове. Дори през дните и нощите след като едва не се удави, в деветата си зима, когато пропадна в леда, за него се грижеше лечителят на стражата и никой не го посети, освен трите му по-малки сестри, които надникнаха през вратата – три закръглени ококорени личица – и веднага побягнаха с писъци по коридора.

Годините същата реакция, щом го видеха, го беше накарала да повярва, че е неописуемо грозен, убеждение, заради което бе придобил навика да крие лицето си с ръце, и скоро целувката на собствените му пръсти се бе превърнала в единственото му осезаемо утешение. Вече не мислеше, че е грозен. Просто... невзрачен, незаслужаващ да бъде забелязван от когото и да е.

Макар никой да не говореше за майка му, Аратан знаеше, че тя му е дала името. Предпочитанията на баща му бяха много по-жестоки. Самоубеждаваше се, че помни майката на сестрите си – мрачна едра жена със странно лице, която или беше умряла, или си беше заминала скоро след като бе отбила тризначките, които бе родила, но едно по-късно подхвърляне от страна на учителя Сагандер намекваше, че жената, която е запомнил, е била дойка, вещица от Бягащите псета, които живееха оттатък Самотната обител. Все пак предпочиташе да мисли за нея като за майката на момичетата, твърде добра, за да им даде имената, които имаха сега – имена, които според Аратан тегнеха на всяка от сестрите като проклятие.

Енви. Спайт. Малис. Завист. Яд. Злост. Те си оставаха редките посетители в самотния му живот. Плашливи като птици, зърнати с крайчеца на окото. Шепнещи иззад ъгли по коридорите и зад врати, покрай които минаваше. Явно намираха в него повод за голямо забавление.

Вече в първата година на пълнолетието си, Аратан се възприе­маше като затворник или може би заложник в традиционното обвързване чрез съюзи между Великите домове и Крепости. Не беше от семейството на Драконъс. Макар да не бяха полагани никакви усилия да се скрие родословието му, самото безразличие към тази подробност подчертаваше колко е несъществена. Семето се изливаше където може, но един баща трябваше да по­гледне детето в очите, за да го признае за свое. А това Драконъс нямаше да направи. Освен това в него имаше малко от кръвта на Тайст – нямаше гладката кожа или високия ръст, а очите му, макар и тъмни, бяха лишени от онази променчива чувственост, присъща на чистокръвните. В тези подробности беше същият като сестрите си. Къде беше кръвта на баща им тогава?

„Крие се. Крие се някак дълбоко в нас“.

Драконъс нямаше да го признае, но това не беше повод за негодувание за Аратан. Мъж или жена, щом детството отминеше, човек трябваше да срещне света и да си отвори място в него, с воля, зависеща изцяло от собствените му възможности. А оформянето на този свят, неговата тежест и плътност, съответстваше на силата на тази воля. В това отношение обществото на Куралд Галайн представляваше истинска карта на талант и способност. Или поне така му повтаряше Сагандер, почти ежедневно.

Било в двора на Цитаделата или в селата на Окрайнините, не можеше да има никакво лицемерие. Невзрачните и неспособните нямаше къде да скрият недостатъците си. „Това е естествена справедливост, Аратан, и следователно във всяко отношение е по-висша от справедливостта на Форулкан, да речем, или на Джагът“. Аратан нямаше никаква сериозна причина да вярва в обратното. Този свят, така убедено възприет от наставника му, беше единственият, който познаваше.

И все пак... се съмняваше.

Обути в сандали стъпала зашляпаха по витото стълбище зад него и Аратан се обърна, малко изненадан. От дълго време си бе присвоил тази кула, обявил се беше за господар на прашасалите й паяжини, на сенките и ехото й. Само тук можеше да е себе си, без никой да дърпа ръката му от устата или да му се подиграва за изгризаните пръсти. Никой не го навестяваше тук. Камбаните на къщата го призоваваха, когато предстояха уроци или хранене. Отброяваше дните и нощите си по приглушения им звук.

Стъпките се приближиха. Сърцето му се разтуптя и той смъкна ръката си от устата, избърса пръстите си в туниката и извърна лице към зейналата шахта на стълбището.

Фигурката, която изникна пред очите му, го стъписа. Беше една от сестрите му, най-малката – последната от утробата, – лицето й зачервено от усилието на изкачването, задъхана. Тъмните й очи се впиха в неговите.

– Аратан.

Никога не го беше заговаряла и той не знаеше как да отвърне.

– Аз съм – каза тя и очите й пламнаха от гняв. – Малис. Сестра ти Малис.

– Имената не трябва да са проклятия – промълви Аратан, без да мисли.

Дори думите му да я стъписаха, тя го издаде само с леко крив­ване на главата. Изгледа го съсредоточено.

– Значи не си такъв тъпак, както твърди Енви. Добре. Татко ще се... успокои.

– Татко ли?

– Призован си, Аратан. Веднага. Аз трябва да те заведа при него.

– Татко?

Малис се намръщи.

– Тя знаеше, че ще се криеш тук като реджи в дупка. Каза, че си точно толкова задръстен. Толкова ли си задръстен? Права ли е? Реджи ли си? Тя винаги е права – поне така разправя. – Дотича до него, хвана го за лявата китка и го задърпа към стълбите.

Аратан не се възпротиви.

Баща му го беше повикал. Можеше да измисли само една причина за това.

„Ще ме изхвърлят“.

Прашният въздух на стълбището на Старата кула се завихри около тях и покоят беше разбит. Но скоро прахта отново щеше да се уталожи и празнотата да се върне, като прокуден крал, седнал пак на трона, и Аратан знаеше, че никога повече няма да наруши владението й. Беше глупава самозаблуда, детинска игра.

„По закона на естественото право, Аратан, слабият никога не може да се скрие, освен ако не му се даде тази привилегия. И разбери, това винаги е привилегия, за която слабият би трябвало да е вечно благодарен. Във всеки момент, ако силните пожелаят, могат да размахат меч и да сложат край на живота на слабия. Това е днешният ти урок. Търпение“.

Реджи в дупка – животът на зверчето бива търпян, докато присъствието му не стане досадно, и тогава пускат псетата в тунела под земята, из лабиринтите, и някъде там долу реджи го разкъсват, раздират го на парчета. Или го измъкват навън, където чакат копия и мечове, жадни да вземат живота му.

Тъй или иначе, съществото явно нямаше толкова ум, за да оцени дадените му привилегии.

Всички уроци, които Сагандер изнасяше на Аратан, кръжаха като вълци около слабостта и подобаващото място на прокълнатите с нея. Не, Аратан не беше тъпак. Разбираше го много добре.

И един ден щеше да нарани Драконъс по начин, който все още не можеше дори да си въобрази. „Татко, вярвам, че съм твоята слабост“.

А сега, докато бързаше след Малис, стиснала го здраво за китката, вдигна другата си ръка към устата и задъвка.

Докато чакаше пред вратата, учителят по оръжия Айвис избърса потта от челото си. Повикването бе дошло, докато беше в ковачницата и наставляваше майстора железар как правилно да наточи ръба на меча. За хората с кръвта на Хуст казваха, че познават желязото все едно са го сукали стопено от майчината си гръд, и Айвис нямаше никакво съмнение по този въпрос – ковачът беше опитен и майстореше чудесни оръжия, но в жилите на Айвис течеше кръвта на Хуст по бащина линия и макар да се смяташе за войник от глава до пети, можеше да чуе повреден ръб още докато мечът излиза от ножницата си.

Майсторът железар Джайлал го понесе съвсем добре, макар че никога не можеше да се знае със сигурност, разбира се. Наведе глава и замърмори извинения, както подобаваше за по-низшия му ранг, а докато Айвис си тръгваше, чу как едрият мъж изрева на чираците си – никой от които не беше по какъвто и да било начин виновен за некачествения ръб, след като последните етапи от направата на оръжие бяха винаги от ръката на майстора железар. След тази тирада Айвис разбра, че ковачът няма да обърне злобата си към него.

Сега, докато чакаше пред Залата на кампаниите, си каза, че потта, щипеща очите му, е заради четирите пещи в ковачницата и ужасния й въздух, изпълнен със зной и нажежени пръски метал, с въглищна прах и дим, с трескавите усилия на работниците, докато се бореха да изпълнят възложеното за деня.

Бездната знаеше, ковачницата не беше кой знае какво, но все пак бе постигнала впечатляваща бързина на производство през последните два месеца и нито един новобранец, дошъл във Великия дом, не оставаше без броня или оръжие за дълго. А това много улесняваше задачата му.

Но сега господарят се беше завърнал неочаквано и Айвис ровеше в ума си за възможната причина. Драконъс беше уравновесен мъж, не беше склонен да действа безразсъдно. Притежаваше търпението на камък, но всички знаеха колко рисковано е да го оскърбят. Нещо го беше върнало във Великия дом и тежката нощна езда нямаше да го е оставила в добро настроение.

А сега и повикването, само за да го оставят да чака пред вратата. Не, нищо нормално нямаше в тези работи.

Чу стъпки, вратата щракна, едното крило се открехна и Айвис видя Домашния учител, Сагандер. Старият схолар приличаше на човек, когото са уплашили и който все още се мъчи да превъзмогне страха. Погледна Айвис в очите и кимна.

– Капитане, господарят иска да ви види.

Само това и нищо повече. Сагандер го поведе по коридора. Вървеше все едно се бе състарил с шест години през последните няколко мига. При тази мисъл Айвис се укори. Много рядко виждаше учителя, понеже той спеше до късно сутринта и често последен си лягаше посред нощ – значи нямаше защо да си въобразява, че Сагандер е нещо повече от притеснен от ранната среща, а скованата походка може би беше разбираема и присъща за старостта толкова рано сутрин.

Айвис си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и пристъпи в залата.

Старото име на това помещение бе придобило ново значение, но кампаниите отпреди десетилетия бяха водени срещу външни врагове. Този път единственият враг бяха взаимно изключващите се амбиции на Крепостите и Великите домове. Ковачницата на господаря не беше нищо повече от разумна предпазна мярка напоследък. Освен това Драконъс бе Консорт на Майката Тъма и нямаше нищо необичайно в това да усилва попълнението на Домашните мечове, които вече отстъпваха по мощ само на гвардията на самата Майка Тъма. По разбираеми причини други Крепости не гледаха с голямо въодушевление на военното укрепване на Дома на Драконите.

Политиката по въпроса не представляваше особен интерес за Айвис. Неговата задача беше да обучи тази скромна армия.

Кръглата маса, господстваща в центъра на залата, беше издялана от ствола на три хиляди годишно черно дърво. Пръстените му представляваха червени и черни ивици под дебелата кехлибарена патина. Беше поставена в тази зала от основателката на дома преди петстотин години, за да ознаменува изключителния възход от Дребен дом до Велик. След внезапната й смърт преди десет години осиновеният й син Драконъс властваше над фамилните владения. И макар амбициите на Срила да бяха впечатляващи, не бяха нищо в сравнение с тези на избрания й син.

По стените нямаше никакви портрети, а тежките вълнени­ завеси, небоядисани и груби, бяха само за топлина, както и дебелият­ килим под краката.

Драконъс закусваше – хляб и разредено вино. Около калаеното блюдо пред него бяха пръснати няколко свитъка.

След като Драконъс сякаш не забеляза влизането му, Айвис каза:

– Господарю.

– Докладвай за напредъка му, капитане.

Айвис едва се сдържа да не избърше отново чело. Знаел беше, че това предстои. Момчето беше навършило пълнолетие все пак.

– Притежава вродено умение, милорд, както се полага при такъв баща. Но още е слаб в ръцете – от онзи навик да си гризе ноктите възглавничките на пръстите му са станали меки и лесно се пукат.

– Усърден ли е?

Драконъс все още не го беше погледнал, зает с яденето си.

– В упражненията ли, милорд? Трудно е да се каже. Има някаква лекота в него. Колкото и да го натоварвам, дори да поставям най-добрите новобранци срещу него на пясъка, остава си... безразличен.

– А това разочарова ли те, капитане? – изсумтя Драконъс.

– За това, че все още не съм го изпитал истински, да, милорд. Нямам толкова много време за него, колкото би ми се искало, макар да разбирам нуждата от по-висше обучение. Все пак, като за млад фехтовач, лекотата му е възхитителна.

Най-сетне господарят му вдигна очи.

– Тъй ли? Виж ти. – Облегна се назад и избута остатъците от закуската си: натопени в разреденото вино парчета сух хляб. – Намери му приличен меч, някоя лека ризница, ръкавици, налакътници и наколенници. И шлем. После нареди на конюшните да му приготвят стабилен боен кон – знам, още не се е научил да язди кавалерийски кон, тъй че да гледат животното да не е своенравно.

Айвис примига.

– Милорд, всяко животно е своенравно под несигурен ездач.

Драконъс продължи все едно не го беше чул.

– Кобила според мен. Млада, жадна да се лепне за Каларас.

„Жадна ли? По-скоро ще е ужасена“.

Лицето на Айвис навярно бе издало отчасти мислите му, защото господарят му се усмихна.

– Мислиш ли, че не мога да командвам коня си? А, и един резервен с бойния. От по-бавните. Нека да е скопец.

„Няма да е връщане в Карканас значи“.

– Милорд, дълго пътуване ли ще е?

Драконъс стана и чак сега Айвис видя сенките под очите му.

– Да. – А сетне, сякаш в отговор на въпрос, който Айвис не беше изрекъл, добави: – И този път ще яздя със сина ми.

***