Ваксината

1.

Дени Норт крачеше надолу по Уест Енд Авеню към училище „Мърсър“, а синът й Гейб подтичваше до нея. Въздухът беше студен и свеж. Няколко минути преди това, когато пресичаха „Бродуей“, беше видяла лалета по лентата между платната, а листата на кленовите дървета бяха готови да се разтворят. Сега пролетните миризми – на мокра пръст и зюмбюли в кашпи по прозоречните первази – вече се усещаха. Тя се прозя – беше уморена до смърт от трескавите седмици по време на кинофестивала „Трайбека“1 – работата и грижите на самотна майка за кандидат-тийнейджър й бяха изцедили силите. Уморена или не, беше в добро настроение, а Гейб вървеше толкова близо до нея, че дори си помисли дали да не го хване за ръката. Ако ми позволи. Трябваше да си напомни, че беше напълно нормално едно деветгодишно момче да не иска майка му да го държи за ръка. Нормално. Какво биха казали онези глупаци от Отдела за младежта и семейните услуги в Ню Джърси? Вероятно пак щяха да му припишат ХРДВ2 и да го натъпчат с лекарства. С удоволствие би изравнила със земята Отдела за младежта и семейните услуги заедно с неговите съдружници по престъпление – фармацевтичната индустрия. Законните наркотрафиканти.

Остави тази работа, каза си тя. Насочи гнева си към нещо положително. Това я накара да се усмихне. Точно така беше направила и се получи. Беше започнала да свиква с действителността, че последният й филм – „Дрогирането на нашите деца“ – снощи спечели наградата за най-добра документална лента на кинофестивала „Трайбека“. Този насочен гняв свърши добра работа за разпространяване на истината. За ограмотяването на родителите за възможностите им да избират, което тя не можа да направи за Гейб. Кой знае? Ако го беше направила, може би нямаше да изгуби този кошмарен тригодишен процес срещу Отдела за младежта и семейните услуги в Хакенсак. Това я принуди да приеме задължителното дрогиране на Гейб, защото иначе съдът щеше да й го отнеме.

Погледна към сина си. С високо вдигната брадичка, горд от външния си вид в син блейзър от „Ралф Лорън“, сиви панталони и бяла оксфордска риза, закопчана до горе, а училищната вратовръзка стегната около врата му. Само черните му кецове „Ванс“ издаваха на колко години е. Да, нормално. Отчасти благодарение на доктор О.

Гейб долови, че го гледа.

– Сега, когато спечели, ще вземеш премия и ще пуснеш електриката?

– Искаш да кажеш, „получиш“ и „елекричеството“. – Тя се замисли за последните две седмици, когато вечер палеха свещи. Беше отложила плащането на тока, за да събере парите за семестриалната такса на Гейб в „Мърсър“.

– Забрави ли? Всъщност ние къмпирахме.

– Хайде, мамо, това можеше да мине, когато бях на пет. Вече не съм дете.

– Не, още си.

Гейб се замисли за секунда.

– Добре, но не съм глупак.

– Не, няма да получа премия – обясни Дени и прокара длан по косата на Гейб, – но днес ще ми платят и ще се върнем към нормалния живот. Светлина и телевизия.

– Следващия път ще кажа на баба. Тя ще плати сметката.

– Направиш ли го, можеш да забравиш за телевизията, докато не станеш на осемнайсет.

Те стигнаха ъгъла на „Уест Енд“, който лежеше диагонално срещу входа на „Мърсър“.

– Остави ме тук – каза Гейб, без да я гледа.

Дени не отговори, вместо това хвана ръкава на сакото му с пръсти и започнаха да пресичат. Той се измъкна от хватката й и ускори крачка. Докато приближаваха, Дени видя на отсрещния ъгъл Деймиън Ричардсън. Той стоеше и неуверено гледаше дузината деца около входа на „Мърсър“.

Тя знаеше, че по-големите се заяждат с Деймиън. Почувства болка в сърцето.

– Добро утро, Деймиън – поздрави го.

Деймиън се обърна към тях. Лицето му се разведри и той се усмихна.

– Здравейте, госпожо Норт. Как си, Гейб?

– Хейде, Деймиън – прошепна Дени, когато го наближиха. – Аз ще те заведа в училището.

Десет минути по-късно пресече 79-а улица по посока „Бродуей“, а главата ? гъмжеше от мисли за снощния триумф и за деня, който я очаква. Извади своя „Блекбери“ от джоба и погледна дисплея. 8:10. Имаше достатъчно време да си провери гласовата поща и имейлите, преди доктор Магуайър, изследователят от „Фарма Интернешънъл“ да се появи. Отново се зачуди какви са му плановете и защо беше толкова тайнствен за тази среща. Сигурно беше нещо важно. Поне за Магуайър. От седмици му се обаждаше и го придумваше за интервю заради новия си документален филм за аутизма, върху който току-що беше почнала работа. Към Магуайър я беше насочил неговият приятел Джон Маклоски, фармацевтичният лаборант от „Келердорн“, който беше изиграл ролята на разобличител за обезболяващото на същата фирма – „Мириъд“, след като пациенти, които го използваха, започнаха да измират от сърдечен удар. Интервюто на Дени с Маклоски, публикувано в „Кръстоносец“, след като той се беше обърнал към обществеността, по някакъв начин успя да хвърли светлина по въпроса. В резултат потекоха дарения за доктор Орловски, за да може да финансира документалните филми, които продуцираше, включително нейния „Дрогирането на нашите деца“.

Може би Магуайър също искаше да си излее душата. Дени ускори крачка. Мобилният й телефон започна да звъни и тя затаи дъх, когато на екрана видя номера на майка си. Татко! Как можа да забрави?

– Здрасти, мамо! Как сте?

– Добре. – Последва малка пауза. – Нали знаеш какъв ден е днес?

Дени автоматично направи сметка. Беше на двайсет и две. Седем години.

– Разбира се – Тя спря и заслони телефона с ръка, сякаш не искаше минувачите да я чуват. – Всяка година на този ден мисля постоянно за него. Понякога ми се струва... – Гласът й заглъхна.

– С всяка изминала година ми липсва все повече – каза майка й. Гласът й беше овладян, сякаш се беше стегнала, за да издържи целия ден.

– Кога е поменът?

– В един.

Дени не отговори веднага.

– Тази година не мога да дойда.

– Зная, скъпа. Просто исках да те чуя. Знаех, че няма да дойдеш. Вчера си имала голям ден. Поздравления. Сигурна съм, че много хора ще искат да говорят с теб.

– Не е заради това. Просто съм задръстена с обичайните дела. Ще запалиш ли една свещ от мен?

– Разбира се. Ще се чуем по-късно. Гейб добре ли е?

– Много е добре. Може би ще излезем през почивните дни. Как е Джек?

– Все същото. Нямаше го през по-голямата част от нощта и не можа да стане за работа.

– В края на седмицата ще намина – каза Дени. После затвориха. Тя продължи да крачи, но се чувстваше виновна. Лайза и Джордж живееха доста далеч, така че никога не успяваха за помена на татко. А Джек беше друсан през по-голямата част от времето, така че майка й пак беше сама дори и той да отиде с нея. Майка ? можеше да разчита поне на нея. Или само така си мислеше. Втора година подред Дени щеше да пропусне помена за баща си. Беше ? болно. Особено когато знаеше каква вярваща католичка е майка ?, колко много искаше Дени да преживява вярата така, както го прави тя. Дени въздъхна и продължи да крачи, казвайки си, че трябва да се реваншира на майка си, защото се чувстваше недостойна.

Стигна входа на кабинета на доктор Орловски на 79-а улица и „Бродуей“. Когато влезе в чакалнята, вече имаше половин дузина пациенти. Спря се, за да махне на Карла, която седеше зад бюрото в приемната, а тя я поздрави с „честито“. Дени кимна и се усмихна, а после пое по двайсетте стръмни стъпала, които водеха към нейния офис. Когато най-сетне стигна горе, както винаги се размисли. Какво щях да правя без доктор О.? Това беше най-добрата работа, която беше имала. Дори като оставим настрана, че преди година спаси Гейб от Службата за закрила на децата – нюйоркския еквивалент на Отдела за младежта и семейните услуги в Ню Джърси. Хомеопатичните лекарства и детоксикацията на доктор О. бяха прочистили тялото на Гейб от оловото и другите отрови, които, настояваше той, бяха внесени чрез ваксините. Освен това, като доктор по медицина, издаде удостоверение, че ХРДВ на Гейб е „излекуван“. Това извади детето от списъка на Службата за закрила на децата и задължителното тъпчене с лекарства срещу ХРДВ, за да може да посещава държавно училище. Тази година беше събрала достатъчно, за да го запише в „Мърсър“.

А сега ръководеше немедицинската страна на малката империя, както доктор О. шеговито я наричаше. Но това съвсем не беше шега. Ставаше дума за процъфтяваща интернет търговия с екологични витамини, дивидита и книги, свързани със здравето, и продукти за здравословен начин на живот като сокоизстисквачки и водни филтри. По-голямата част от печалбите отиваха за финансиране на истинската страст на доктор О. – документалните филми по здравословни въпроси, които Дени продуцираше и режисираше – единственото нещо, разбира се, с изключение на Гейб, което сутрин я караше да става от леглото.

Нейните колеги, Ричард Камински, Джейсън Уейт и Сет Уейнстейн, стояха и разговаряха до склада за витамини на доктор О., когато Дени се добра до върха. Ричард започна да ръкопляска и останалите се присъединиха към него. Тя се спря, свита от неудобство, но тайно се наслаждаваше на признанието. Те се приближиха и я поздравиха с прегръдки.

– Знаех си, че ще успееш – обяви Ричард.

– Точно така – допълни Ралф.

Към тях се присъединиха още пет-шест души, сред които и Кейтлин Дрейк – нейната редакторка. Постепенно Дени беше обхваната от странно усещане за дискомфорт. Спомни си как снощи се спихна под светлините на прожекторите, когато след награждаването я помолиха да каже няколко думи. Помисли си, че колегите ? ще я сметнат недостойна за похвалите, след като я бяха видели скована от паника. Прииска й се да разкаже накратко как е направила филм, който описва нейната и на хиляди други майки история, но се оказа неспособна да заекне повече от „Благодаря ви!“ под погледите на над две хиляди души.

Трябваха ? още десет минути, за да успее да стигне до бюрото си. Включи компютъра и започна да преглежда имейлите. Днес бяха осемдесет и четири. Уф. Както обикновено: майки без пари, но с болни деца, които отчаяно искаха да се срещнат с доктор О. Много от тях тя съветваше за витамини и лекове. Няколко бяха като Дженифър Кокс: майка с дете аутист, която Дени беше интервюирала за новия си документален филм: жената имаше нужда да се изповяда на някого, който я разбира, да се разтовари, за да не полудее. Накрая прочете и десетина поздравления. След това прегледа гласовата поща. Трийсет и шест съобщения. Твърде подобни на електронните писма. Едното беше от Джеймс. Първо я поздравяваше, след това ставаше прочувствен, съветвайки я да не пропилява пет години. Когато наближи края на гласовите съобщения, чу отново гласа му, но не изпита нищо. По-скоро досада или гняв и го изтри, без да изслуша какво казва. Сигурно се въртеше около любимата му тема: обвързването. След като свърши с гласовата поща, се зае със своя блог: вчера имаше около 3478 влизания в страницата – 50% повече от обичайното. Тя набързо нахвърли пост с благодарности към своите поддръжници и ги прикани да продължат да разпространяват посланието на „Дрогирането на нашите деца“. Погледна колко е часът – 8:58 – и се облегна удобно на стола, за да чака идването на доктор Магуайър.

***

Стивънс чакаше, докато неговият партньор Търнбул паркира тяхната черно-бяла патрулка успоредно на другите коли край бордюра пред офиса на лекаря.

– Шварценегер, не се бави дълго – напомни Търнбул.

– Как става така, че се налага да ти слушам глупостите всеки път, когато реша да си купя витамини?

– Глей да не гепиш някоя настинка, любовнико!

Стивънс отвори вратата.

– Само пет минути, глупако!

– Още пет минути за мошениците, които дебнат нашите безобидни граждани.

Стивънс слезе от колата, но не му остана длъжен:

– По-малко време, отколкото трябва на теб, за да натъпчеш дебелия си задник с мазни картофки в „Бъргър Хевън“, от които само ти скача холестеролът. – Той тресна вратата на колата и закрачи към кабинета на доктор Орловски. На края на стръмното стълбище зави надясно и се нареди на опашката от трима клиенти пред вратата с шубер, вдигнат нагоре, откъдето се продаваха витамините.

1? Основан от Робърт де Ниро и Дж. Роузентал след 11.ІХ.2001 г. с цел да се върне животът в квартал Трайбека в Долен Манхатън. – Б. пр.

2? Хиперкинетично разстройство с дефицит на вниманието. – Б. пр.