Роуз Мадър

ЗЛОВЕЩИ ЦЕЛУВКИ

Тя седи в ъгъла и се опитва да си поеме дъх. Има усещането, че не се намира в своята дневна, а в безвъздушно пространство. Сякаш отдалеч долита едва доловимо хъъър-хъъър – тя осъзнава, че чува задавеното си дишане, но въпреки това й се струва, че се задушава, докато се взира в разкъсания роман, който четеше, когато съпругът й се прибра вкъщи.

Всъщност изобщо не я е грижа. Боли я прекалено много, за да се тревожи за такива незначителни подробности като дишането си или пък че във въздуха, който поема, като че изобщо няма никакъв кислород. Болката я е погълнала цялата, както китът според Светото писание погълнал Йона, библейския дезертьор. Тя пулсира в нея като отровно слънце, което тлее дълбоко в тялото й, там, където до тази вечер се таеше единствено усещането за нов живот.

Никога не я е боляло толкова, или поне тя не си спомняше – дори и когато веднъж на тринайсет години караше велосипед и рязко зави, за да избегне голяма дупка на пътя – падна върху асфалта и на главата й зейна рана, за която впоследствие се установи, че са необходими точно единайсет шева. Спомняше си пронизващата болка, последвана от осеяна със звездички изненадваща тъма, когато за малко бе изгубила съзнание... но онази болка изобщо не можеше да се сравнява с тази агония. С тази ужасна агония. Притиснала е ръка към корема си, но като че изобщо не допира човешка плът – сякаш някой я е разпорил и е заменил живото й детенце с нагорещен камък.

„Моля те, Господи – мисли си тя, – моля те, нека поне на бебето да му няма нищо.“

Но сега, когато най-сетне започва да диша по-леко, осъзнава, че на бебето му има нещо, че ако не друго, той се е постарал поне за това. Когато си бременна в четвъртия месец, бебето все още е по-скоро част от теб, отколкото отделно същество, а когато седиш в ъгъла и косата ти е полепнала на кичури по потното ти лице и ти се струва, че сякаш си погълнала нагорещен камък... Някакво същество обсипва вътрешната страна на бедрата й със зловещи, лепкави целувчици.

– Не – шепне тя, – не! Господи, мили Боже, не! Боже мой, мили Боже, Господи, не!

„Дано е пот – казва си. – Дано е пот... а може пък да съм се напишкала. Да, сигурно е точно така. Като ме удари третия път, така ужасно ме заболя, че неволно съм се напишкала. Това ще да е.“

Само че не е нито пот, нито урина. Кръв е. Тя седи тук, в ъгъла на дневната, взира се в разкъсаната книга – едната половина е захвърлена на дивана, другата – под масичката за кафе, а утробата й се готви да изхвърли бебето, което до този миг е носила без възражения и без каквито и да било проблеми.

– Не – стене тя, – не, моля ти се, Господи, недей!

Вижда сянката на съпруга си – изкривена като бостанско плашило или пък като сянка на обесен – която подскача по свода между дневната и кухнята. Вижда други сенки – телефонна слушалка, притисната към ухо. Дори различава пръстите на силуета, които разсукват шнура, после пак го навиват – като лош навик, от който не можеш да се отървеш.

Първата й мисъл е, че се обажда в полицията. Но това е абсурдно, разбира се – той самият е полицай.

– Да, спешен случай – казва. – Дявол да го вземе, не знаеш колко е спешен, красавице, тя е бременна. – Вслушва се в отговора, увива шнура на пръста си, а когато заговаря отново, тонът му е малко кисел. Едва доловимото раздразнение в гласа му е достатъчно отново да я обземе ужас и в устата си да почувства металически вкус. Та кой би посмял да му противоречи? О, кой би направил подобна глупост? Разбира се, само човек, който не го познава така добре, както го познава тя. – Разбира се, че няма да я местя, ти за малоумен ли ме имаш?

Пръстите й се плъзват нагоре по бедрото към влажните памучни гащички. „Моля те – казва си тя. Колко ли пъти изрече тази фраза наум, откакто той измъкна книгата от ръцете ?? Не знае, но ето че отново я повтаря: – Моля те, дано течността е прозрачна. Моля те, Господи. Моля те, дано да е прозрачна!“

Но когато измъква ръка изпод роклята, пръстите й са обагрени с кръв. Тя ги поглежда и в същия миг тялото ? се раздира от чудовищен спазъм, сякаш я кълцат с ножовка. Стисва зъби, за да задуши писъка. Не е толкова глупава, та да пищи в тази къща.

– Зарежи ги тия дивотии, просто тръгвайте насам! Веднага! – Той трясва слушалката.

Сянката му се уголемява и подскача по стената, след миг той застава под свода, обърнал към нея зачервеното си от гняв красиво лице. Очите му са като парчета стъкло, които проблясват в тревата край селски път.

– Погледни само – казва й, разперва ръце, после ги отпуска, плесвайки се леко по бедрата. – Каква свинщина.

Тя протяга към него дланта си и му показва окървавените си пръсти, сякаш безмълвно го обвинява за стореното; не се осмелява да проговори.

– Зная – отвръща й с тон, който намеква, че повече обяснения не са необходими. Извръща се и се вторачва в разкъсаната книга. Вдига едната част от дивана, после се навежда под масичката за другата. Докато се изправя, пред очите й се мярва корицата, на която е изобразена облечена в бяла блуза селска жена, застанала на носа на кораб. Заглавието „Пътешествието на Мизъри“ е отпечатано с лъскави алени букви.

– Ама ей това е проблемът – натъртва той и размахва останките от книгата, сякаш заплашва със свит на руло вестник кученце, което се е изпишкало на пода. – Колко пъти съм ти казвал, че не понасям тия щуротии?

Всъщност отговорът е „никога“. Тя знае, че можеше да седи в този ъгъл и да усеща как помята, защото я е заварил да гледа новините по телевизията, да шие копче на някоя негова риза или пък просто да е задрямала на дивана. Сега е в лош период. Някаква жена Уенди Яроу му създава неприятности, а Норман обича да споделя неприятностите. „Колко пъти съм ти казвал, че не мога да понасям тия щуротии? – щеше да извика той, независимо за каква щуротия става дума. А после, точно преди да започне да я налага с юмруци, изкрещяваше: – Искам да си поговорим, пиленце. Хубавичко да си поговорим.“

– Нима не разбираш? – шепне тя. – Ще изгубя бебето.

Колкото и да е невероятно, съпругът й се усмихва и заявява:

– Ще родиш друго.

Все едно успокоява момиченце, което е изпуснало фунийка сладолед. После занася разкъсаната книга в кухнята, безсъмнено за да я запрати в кошчето за смет.

„Копеле! – казва си тя, без да осъзнава, че го мисли. Отново усеща пронизващата болка, само че този път спазмите разтърсват тялото й, сякаш то гъмжи от някакви ужасяващи насекоми; отмята глава към стената и издава стон: – Копеле, как те мразя!“

Той отново се появява и се приближава към нея. Вперила в него ужасен поглед, тя забива пети в пода, като че се опитва да се пъхне в стената. За миг е повече от сигурна, че този път действително възнамерява да я убие – не просто да й причини болка или пък да й отнеме бебето, за което тя толкова отдавна мечтаеше, а наистина да я убие. Напомня й на животно, докато се приближава с наведена глава, а мускулите на бедрата му се издуват. Преди да измислят прозвището „ченге“ за такива като мъжа й, децата използваха друга дума, която й хрумва сега, докато го следи с поглед как прекосява стаята и се приближава към нея с наведена глава, а ръцете му се поклащат като месести махала, понеже той изглежда точно така – като бик.

Тя стене, мята глава, рита. Едната й обувка изхвръква. Отново я заболява, спазмите се врязват в корема ? като ръждясали котви, потича още кръв, но тя не престава да рита. Знае, че когато е в това състояние, съпругът й действа като ужасяващ робот.

Той се надвесва над нея и уморено клати глава.

– Нищо лошо няма да ти направя – казва, докато коленичи, за да я повдигне, – тъй че престани да се държиш като идиотка.

– Тече ми кръв – пошепва жената, спомняйки си телефонния разговор, в който той каза, че няма да я мести, разбира се, че няма.

– Ъ-хъ, зная – равнодушно отвръща злодеят. Оглежда стаята, чудейки се къде би могла да се удари жена му – тя сякаш чете мислите му. – Спокойно, ще я спрат. Ще я спрат.

„А дали ще успеят да предотвратят аборта? – наум изкрещява тя, но не й хрумва, че е възможно той също да чете мислите й, и не забелязва колко внимателно я следи с поглед. Отново се опитва да заглуши гласа в главата си, като прошепва: – Мразя те. Мразя те.“

Той я пренася до стълбите. Коленичи, после я настанява на най-долното стъпало и загрижено пита:

– Удобно ли ти е?

Тя затваря очи. Не може да го гледа, поне не сега. Струва й се, че ще обезумее, ако го гледа.

– Добре – съгласява се той, сякаш му е отговорила, а когато тя отваря очи, лицето на съпруга й отново е безизразно като на робот. Сякаш мисълта му е отлетяла, изоставяйки тялото му.

„Ако имах нож, можех да го забия в гърдите му“ – мисли си тя... но всъщност изобщо не би се осмелила да даде ухо на подобна идея, камо ли пък да я приеме сериозно. Това е само далечно ехо на лудостта на съпруга й, тихо като плясък на криле на прилеп, кръжащ в пещера.

Изведнъж лицето му отново се оживява, той се изправя и ставите му изпукват. Поглежда ризата си, за да провери дали не е изцапана с кръв. Всичко е наред. Хвърля поглед към ъгъла, където се беше строполила. Ето на, там има кръв – няколко капчици и петънца. От нея отново руква кръв и я облива с болезнена, някак алчна топлина. Настава истински порой, като че през цялото това време кръвта само е чакала да изхвърли детенцето от мъничкото му обиталище. Сякаш едва ли не – о, каква противна мисъл – собствената й кръв е на страната на мъжа й... колкото и налудничаво да е това.

Той отново отива в кухнята и се бави там около пет минути.

Чува го как се разхожда, а през това време болката става непоносима, после утихва и руква някаква течност – тя чува ужасяващия звук. Сякаш седи в лечебна вана, пълна с гъста, топла течност. Нещо като кървав сос.

Удължената му сянка подскача по свода към кухнята – хладилникът се отваря и затваря, после се отваря и затваря шкафче (едва доловимото проскърцване й подсказва, че това е шкафчето под мивката). Пуска чешмата и почва да си тананика нещо – като че ли „Когато мъж обича жена“ – а в същия миг бебето напуска тялото й.

Като се връща, в едната си ръка държи сандвич – още не е е вечерял, разбира се, и сигурно е гладен, а в другата – влажен парцал от коша под мивката. Кляка в ъгъла, където се беше завлякла, след като изтръгна книгата от ръцете й и заби в корема й тежките си юмруци – бам, бам, бам, довиждане, детенце – и се залавя да изтрие кървавите петна и капки; многото кръв ще се вижда на най-долното стъпало, точно където иска.

Докато чисти, яде сандвича. Съдейки по миризмата, между филиите хляб е сложил останалите пържоли на скара, които тя смяташе да приготви с макарони за събота вечер – нещо бързо, което да хапнат пред телевизора, докато гледат ранните новини.

Той поглежда парцала, който леко е порозовял. Кимва, отхапва от сандвича и се изправя. Когато се връща от кухнята, тя долавя далечния вой на сирени.

Мъжът прекосява стаята, коленичи край нея и улавя ръцете й. Смръщва се, като усеща колко са студени, започва лекичко да ги разтрива и да й говори.

– Извинявай. Просто... случват се разни работи... оная кучка от мотела... – Млъква, за миг отмества поглед встрани, след това отново се обръща към нея. На лицето му е изписана странна, виновна усмивка. „Виж на кого съм седнал да обяснявам – сякаш казва тя. – Ето докъде стигна всичко – тссссс.“

– Бебето – шепне тя. – Бебето.

Той стисва ръцете ? до болка.

– Слушай внимателно. След минута-две ще са тук.

– Да – линейката вече е съвсем близо и вие в нощта като ужасяваща хрътка.

– Ще кажа, че си слизала по стълбите и си се спънала. Паднала си. Разбираш ли?

Тя мълчаливо се взира в него. Болката в корема й, която временно бе позатихнала, я прерязва с все сила.

– Разбираш ли?

Вглежда се в хлътналите му празни очи и кима. Долавя странна миризма, сякаш седи сред локва химикал.

– Добре. Знаеш ли какво ще се случи, ако кажеш нещо друго?

Тя продължава да го гледа.

– За теб е по-добре да го произнесеш на глас. По-безопасно е.

– Ще ме убиеш.

Той кима, явно доволен. Прилича на учител, който с мъка е изкопчил отговор от слаб ученик.

– Точно така. И никак няма да бързам. Преди да съм приключил, днешното произшествие ще ти изглежда само като порязан пръст.

Навън алените светлини пулсират в алеята пред къщата.

Той сдъвква последната хапка от сандвича и бавно се изправя. Ще отиде на вратата да ги посрещне – разтревоженият съпруг, чиято бременна жена е претърпяла злополука. Още не се е обърнал, тя го сграбчва за ризата и шепне:

– Защо? Защо бебето, Норман?

За миг по лицето му преминава нещо, което тя не вярва, че вижда – прилича на страх. Но защо пък ще се страхува от нея? Или пък от бебето?

– Било е злополука – казва. – Това е, чисто и просто злополука. Аз нямам нищо общо. И като говориш с тях, бъди убедителна. Тъй че Бог да ти е на помощ.

„Тъй че Бог да ми е на помощ“ – повтаря си тя.

Навън се затръшват врати; чуват се забързани стъпки, които идват към къщата, и металното дрънчене и потропване на количката, в която ще я отнесат до мястото ? под сирената. Той се обръща към нея за последен път, свел глава като бик, с помътнели очи.

– Ще имаш друго дете и това няма да се повтори. Всичко ще бъде наред. Момиче. Или пък сладичко момченце. Подправката няма значение, нали така? Ако е момче, ще му купим бейзболно костюмче. Ако е момиченце... – Той махва неопределено – ... шапчица или нещо подобно. Само почакай и ще видиш. Точно така ще стане. – Усмихва се, от което на нея й се иска да се разпищи. Все едно да гледаш ухилен труп в ковчег. – Ако ме слушаш, всичко ще бъде наред. Честна дума, миличка.

После отваря вратата да посрещне екипа на линейката, казва им да бързат и че има кръв. Те се приближават към нея, тя затваря очи, защото не иска да им позволи да надзърнат в нея, и се откъсва от гласовете им.

„Не се тревожи, Роуз, недей се ядосва, та това е дребна работа, някакво си бебе, можеш да родиш друго.“

Спринцовка ужилва ръката й, а после я повдигат. Продължава да е със затворени очи и си мисли: „Е да, добре. Предполагам, че мога да родя друго дете. Мога да го родя и да го отнеса някъде, където той няма да може да го достигне. Далеч от жестоките му ръце“.

Но времето минава и мисълта да го напусне се изплъзва, както сънят разтваря усещането за действителния свят; постепенно за нея не остава друг свят освен съня, в който живее – като онези сънища, които й се присънваха, като беше малка, и в които все тича ли, тича сред непроходима гора или пък в мрачен лабиринт, преследвана от някакво огромно животно, от някакво страховито безумно чудовище, което се доближава все повече и повече и което най-сетне ще я стигне, без значение колко пъти се изплъзва, свива встрани, в миг се втурва напред или пък се връща назад. Концепцията за сънуването съществува в мисълта на будния, но за сънуващия не съществува нито събуждане, нито действителен свят, нито пък здрав разсъдък. Роуз Макклендън Даниълс проспа всред безумието на съпруга си още цели девет години.