Императорът на тръните

1.

Предадох братчето си. Висях в шипките, докато той умираше, и оттогава, от онази нощ, светът е друг, сбъркан, крив. Не можах да му помогна и макар оттогава да съм губил много братя, първата болка така и не намаля. Най-доброто от мен все още виси там, в тръните. Животът може да ти отнеме най-ценното, най-важното, да го изтръгне от теб парче по парче, да те остави празен, разорен от годините. Всеки си има своите тръни, вътре в себе си, надълбоко, като костите. Белезите на шипката още са тук, по кожата ми, калиграфия на насилието, послание, написано с кръв, което не ще преведа до края на дните си.

Златната гвардия винаги идва на рождения ми ден. Дойдоха при мен, когато навърших шестнайсет, дойдоха при баща ми и чичо ми в деня, когато станах на дванайсет. По онова време яздех с братята и видях гвардията да се точи към Анкрат по Великия западен път. Когато навърших осем, ги видях с очите си как се изсипаха през портите на Висок замък, яхнали белите си жребци. Помня как ги зяпахме с Уил, изгубили ума и дума.

Днес ги видях заедно с Миана. Кралица Миана. Изсипаха се през други порти и в друг замък, но ефектът беше същият – златен порой. Зачудих се дали Призрачният ще ги побере всичките.

– Капитан Харан! – извиках. – Добре си дошъл. Ще пийнеш ли една бира?

Махнах към масите, сковани на двора. Бях наредил да изкарат троновете ни на балкона, за да гледаме как гвардията пристига.

Харан скочи от седлото, ослепителен в позлатената си броня. Гвардейци продължаваха да се изсипват в двора зад него. Стотици. Седем пъти по петдесет, ако трябва да съм точен. По една петдесетица за всяка земя, която владеех. Когато дойдоха преди четири години, ми се полагаше само една, но и тогава я предвождаше Харан.

– Благодаря ти, крал Йорг – извика той, вдигнал поглед към мен. – Но трябва да тръгнем преди обяд. Пътищата към Виен са в лошо състояние. Ще е чудо, ако стигнем до Портата преди Събора.

– Стига, нали няма да тормозиш един крал и да му даваш зор в деня, когато празнува рождения си ден? Заради един събор? – Отпих от бирата си и вдигнах високо бокала. – Днес навършвам двайсет, както знаеш.

Харан вдигна рамене вместо извинение и се обърна да погледне бойците си. Повече от двеста вече бяха влезли през портата. Не ми се вярваше да вкара всичките триста и петдесет в Призрачния. При големия ремонт бяхме разширили тук-там, но дори така предният двор трудно би минал за просторен.

Наведох се към Миана и сложих ръка на издутия й корем.

– Тревожи се, че ако не отида, гласуването пак ще се провали.

Тя се усмихна на думите ми. Последното гласуване, събрало някакво подобие на мнозинство, било по времето на втория Събор. Трийсет и третият имаше толкова шанс да избере нов император, колкото трийсетте преди него.

Макин се появи с десетина от моите рицари през портата в края на гвардейската колона, след като бе придружил Харан през Ренарските планини. Ескортът бе изцяло символичен, защото никой с ума си и малцина не с ума си биха препречили пътя дори на една петдесетица от Златната гвардия, та какво остава за седем.

– Е, Миана, вярвам, разбираш защо се налага да те оставя, нищо че синът ми всеки миг ще се появи на бял свят. – Усетих го да рита под ръката ми. Миана се размърда на трона си. – Не мога да откажа на седем петдесетици.

– Една от седемте е за лорд Кеник между другото – каза тя.

– Кой? – попитах, просто за да я подразня.

– Понякога си мисля, че съжаляваш, задето направи Макин моя лорд на Кеник. – И ме стрелна с една от нацупените си физиономийки.

– Май и той съжалява. Едва ли е прекарал повече от месец там през последните две години. Но пък накара да пренесат хубавите мебели на барона в тукашните му покои.

Замълчахме. Гледахме как гвардията се намества в теснотията на предния двор.

Дисциплината им беше единствена по рода си. Дори кавалерията на дядовия ми Конски бряг приличаше на банда дрипльовци в сравнение със Златната. Преди време се бях дивил на бойната гвардия на Орин от Стрела, но тези мъже бяха класа по-горе. Всички грееха на слънцето, от първия до последния, ни драскотина или петънце не загрозяваше сияйната позлата на броните им. Последният император е имал дълбоки джобове и личната му гвардия продължаваше да бърка смело в тях близо два века след неговата смърт.

– Трябва да ида долу. – Понечих да стана, но не го направих. Три седмици усилна езда не са приятна перспектива.

– Да, трябва – каза тя. Отхапваше от едно люто чушле. През последните месеци вкусовете й се люшкаха от една крайност към друга. Последно се беше върнала към екзотичните подправки на родния си Конски бряг. Това превръщаше целувките й в истинско приключение. – Но нека първо ти дам подаръка.

Вдигнах вежда и я потупах по корема.

– Какво, вече е готов да го вадим от пещта?

Миана плесна ръката ми и махна на един слуга, който чакаше в сенките на залата. На моменти приличаше досущ на невръстното момиче, пристигнало тук в замък обсаден и видимо обречен. След месец щеше да навърши петнайсет, но дори сега беше по-дребна и от най-дребното слугинче в замъка. Поне бременността й беше осигурила някоя и друга извивка, напълнила беше деколтето й, а страните й бе вапцала с руменина.

Хамлар излезе на балкона. Държеше нещо, завито с копринена кърпа, нещо тънко и дълго, но не достатъчно дълго, за да е меч. Поднесе ми го с поклон. Служил бе на чичо ми двайсет години, но нито веднъж не ме погледна накриво, задето бях сложил край на предишната му служба. Дръпнах коприната.

– Пръчка? Мила моя, не трябваше. – Свих устни. Пръчката си беше хубава между другото. Не познах от какво дърво е.

Хамлар остави пръчката на малката маса между двата трона и се оттегли.

– Това е жезъл – каза Миана. – Направен е от lignum vitae, много здрава дървесина и толкова тежка, че потъва във вода.

– Пръчка, която може да ме удави...

Миана махна отново и Хамлар се върна с дебела книга от моята библиотека. Държеше я с две ръце пред себе си, отворена на страница с разделител от слонова кост.

– Тук пише, че лордът на Орлант е спечелил наследствено право да носи жезъла си на Събора – каза Миана и сложи пръст върху набедения параграф.

Взех жезъла с подновен интерес. Тежеше все едно е от желязо. Като крал на Ренарските планини, Стрела, Белпан, Конот, Нормарди, Орлант и сюзерен на Кеник, явно имах право да нося дървена пръчка там, където всичките ми колеги влизаха невъоръжени. И благодарение на моята малка кралица с розови бузки и лице на пакостлив дух пръчката ми щеше да е жезъл от желязно дърво, достатъчно здрава да размажа мозъка на човек с шлем.

– Благодаря ти – казах. Не си падам по сантиментални лиготии, а и двамата с нея се познавахме достатъчно добре – не беше нужно да се сополивя, та Миана да разбере, че съм харесал подаръка й.

Замахнах експериментално с жезъла и станах от трона, изпълнен с внезапно вдъхновение.

– Ще се отбия при Кодин на излизане.

Сестрите, които се грижеха за Кодин, явно бяха очаквали появата ми. Вратата на покоите му беше широко отворена, капаците на прозорците – също, горяха ароматни пръчици. И въпреки това вонята от раната му бе почти непоносима. Скоро щяха да станат две години, откакто го улучи стрелата, ала раната още гноеше отворена под превръзките.

– Йорг. – Той ми махна от леглото си до прозореца. Лежеше, подпрян на няколко дебели възглавници, за да вижда двора и изпълнилата го гвардия.

– Кодин. – Старото чувство на неясна вина ме загърна отново.

– Сбогува ли се с нея?

– С Миана? Разбира се. Е...

– Тя ще роди детето ти, Йорг. Сама. Докато ти си далеч.

– Няма да е сама. Има безброй слугини и придворни дами. На половината не им знам имената. Дори физиономиите им бъркам. Имам чувството, че всеки ден се пръква някоя нова.

– Ти изигра своята роля в това, Йорг. Когато времето й дойде, тя ще е сама и ще й е още по-трудно. Поне се сбогувай като хората.

Само Кодин можеше да ми чете такива лекции.

– Казах й... благодарих й... – Показах му новата си пръчка. – За подаръка.

– Като приключиш тук, върни се при нея. И й кажи каквото трябва.

Кимнах по онзи начин, който казва „може би“. Това явно му се стори достатъчно.

– Никога не ми омръзва да ги гледам тези момчета – каза той и обърна глава към грейналата кавалерия в двора.

– Явно много се упражняват. Но ще е по-добре, ако се упражняваха за война. Съвършеният контрол над коня е приятен за окото, но...

– Ами наслаждавай се на гледката тогава! – Поклати глава, опита се да скрие гримасата на болка и вдигна поглед към мен. – Какво мога да направя за теб, кралю мой?

– Обичайното – отвърнах. – Да ми дадеш съвет.

– Едва ли имаш нужда от съвета ми. Не съм бил във Виен, не съм се приближавал дори. Не знам нищо за Свещения град, нищо, което да ти помогне. Умен си, чел си много, това би трябвало да ти стигне. А и оцеля след последния Събор все пак.

Реагирах с мрачна усмивка на спомена.

– Може и да съм умен, старче, но ми е нужна твоята мъдрост. Знам, че си изчел цялата ми библиотека – носят ти книгите една по една. Разни хора идват да ти шушнат на ушенце клюки и слухове от целия свят. На какво да заложа във Виен? Къде да пусна седемте си гласа?

Приближих се по голите камъни на пода. Такъв беше Кодин – войник докрай. Без глезотии от сорта на килими и черги дори сега, когато не ставаше от леглото.

– Не ти трябва да знаеш премъдрото ми мнение, Йорг. Ако изобщо е такова. – Обърна се отново към прозореца. Светлината улови възрастта му, улови и бръчките, с които го беше белязала постоянната болка.

– Надявах се, че си си променил мнението – казах аз. Има трудни пътеки, има и най-трудни пътеки.

Вонята от раната му ме блъсна в носа. Развалата припка по петите ни от първия ден. Вонята на разложение просто ни напомня къде ще стигнем, без значение накъде сме тръгнали.

– Гласувай с баща си. Помири се с него.

Доброто лекарство често е гадно на вкус, но някои хапове са толкова горчиви, че не можеш да ги преглътнеш. Замълчах, та гневът да се отлее от гласа ми.

– Едва се удържам да не поведа войските си към Анкрат и да го затрия от лицето на земята. Щом е толкова трудно да стоя на крачка от открита война... как да сключа мир?

– Двамата си приличате. Да, баща ти е по-студен, по-суров и не толкова амбициозен, но сте паднали от едно дърво и са ви оформили еднакви бесове.

Единствен Кодин можеше да ми каже в лицето, че съм син на баща си, и да оцелее. Само човек, който вече е умрял веднъж в моя служба и продължава да ми служи, гниейки в леглото, само такъв човек можеше да ми каже тази истина.

– Нямам нужда от него.

– Онзи твой призрак, Строителят, той не ти ли каза, че само двама Анкрати заедно ще сложат край на скритите ръце и тяхната власт? Мисли, Йорг! Сагеус насъска чичо ти срещу теб. Искаше ви мъртви, теб и брат ти. А когато този му план не успя, направи и невъзможното да забие клин между теб и баща ти. А какво е в състояние да сложи край на машинациите им? Да прекърши властта на Сагеус, Мълчаливата сестра, Скилфар и другите от котилото им? Мирът! Император на трона. Един човек начело. Двама Анкрати! Мислиш, че баща ти е лентяйствал през всичките тези години – годините, в които ти растеше, и годините преди това? Може и да не е амбициозен като теб, но не го подценявай. Олидан има влияние в много кралски дворове. Може би няма приятели, но мнозина са му верни, било от уважение, било от страх. Олидан знае тайни.

– И аз знам тайни. – Сред тях и такива, които предпочитах да не знам.

– Стоте няма да последват сина, докато бащата още е на сцената.

– Значи трябва да го отстраня.

– Баща ти пое по този път. И това само те направи по-силен.

– Но на финала се поколеба. – Сведох поглед към ръката си. Спомних си я червена, върху гърдите ми. Моята кръв, ножът на баща ми. – Поколеба се. Аз няма да го направя.

Ако наистина сънният вещер беше забил клина помежду ни, значи се беше справил добре. Не ми беше по силите да простя на баща си. Съмнявах се, че и той би имал силите да приеме прошката ми.

– Скритите ръце може и да си мислят, че двама Анкрати ще сложат край на властта им – продължих. – Аз обаче мисля, че и един ще стигне. Един стигна за Корион. И за Сагеус. Ще стигне за всичките, ако се опитат да ме спрат. А и знаеш колко високо мнение имам за пророчествата.

Кодин въздъхна.

– Харан те чака. Чу съвета ми. Отнеси го със себе си. Няма да те забави по пътя.

Капитаните на войската ми, благородници от Ренарските планини, дузина лордове, дошли с една или друга молба от различни кьошета на седемте кралства, и десетки други навлеци ме чакаха в преддверието. Времето, когато можех просто да се изнижа... се беше изнизало. Вдигнах ръка да поздравя навалицата.

– Господа, воини от моя дом, потеглям за Събора. Бъдете сигурни, че ще отнеса там интересите ви заедно със своите и ще ги представя с характерната си смесица от такт и дипломатичност.

Това предизвика тих смях. Мнозина бяха платили тежък данък, за да превзема аз своето ъгълче от империята, затова се чувствах длъжен да изнеса представление на дворяните си, а и не ми костваше нищо. Освен това интересите им съвпадаха с моите, така че не се налагаше да лъжа.

Видях капитан Мартен в тълпата и му дадох знак. Беше висок и обрулен от стихиите, и помен не беше останал от фермера в него. „Капитан“ беше най-високият чин, който давах на воините си, но Мартен определено заслужаваше нещо повече, защото неведнъж беше предвождал хиляди от мое име.

– Грижи се за нея, Мартен. Грижи се и за двамата. – Сложих ръка на рамото му. Нямаше нужда да казвам друго.

Излязох на двора заедно с двамина от придворните си рицари, сър Кент и сър Рикард. Пролетният ветрец напразно се силеше да издуха вонята на конска пот, а табунът от над триста коне енергично се стараеше да натори обилно двора ми. Установил съм, че кавалерията е най-приятна за носа от разстояние.

Макин провря коня си през редиците и спря пред нас.

– Да доживееш още много рождени дни, крал Йорг!

– Ще видим – рекох. Уютът започваше да ми идва в повече. Щастливи физиономии по балконите, начело с малката ми кралица. На двора – поздравления за рождения ден и златен ескорт. Удобствата и мирът, когато са в прекомерни дози, могат да те задавят и убият толкова сигурно, колкото и въже на врата.

Макин вдигна вежда, но не каза нищо, все така ухилен.

– Съветниците ви са готови за път, господарю. – Кент беше започнал да ми вика „господарю“ и това май го правеше щастлив.

– Трябваше да си подбереш умни глави, а не войници – каза Макин.

– А ти кого ще вземеш, лорд Макин? – Решил бях да го оставя сам да си избере съветника, който му се полагаше срещу единия му глас на Събора.

Той посочи през двора към един гърчав старец с кисело лице и червен плащ – вятърът го развяваше около него.

– Осер Гант. Шамбелан на покойния лорд Кеник. Когато ме попитат какво ще струва гласът ми, Осер е човекът, който най-добре ще прецени кое е важно за Кеник и кое не е.

Усмихнах се. Така де, нямаше начин да не се усмихна. Макин би го отрекъл с възмущение, но истината бе, че някаква прежна частичка от него копнееше лорд Макин да изиграе със стил новата си роля на един от Стоте. Дали щеше да управлява земята си по примера на моя баща, или по този на Орин от Стрела, още не беше ясно.

– Кеник е тресавище и тресавищата Кен се нуждаят най-вече от дървен материал. Хубави сухи дъски, така че копторите на калните ти селяни да не потъват твърде бързо. А въпросния дървен материал го получаваш от мен. Гледай съветникът ти да не го забрави.

Макин се закашля, сякаш беше вдишал част от подопечните си тресавища.

– А ти кого точно ще вземеш в ролята на съветници?

Изборът не ме беше затруднил. Кодин беше пътувал за последно, когато го свалиха на ръце от планината след битката за Призрачния. Повече нямаше да пътува. В двора имах изобилие от белобради старци, но съдържанието на главите под белите им коси не представляваше интерес за мен.

– Двама са пред очите ти – казах и кимнах към Кент и Рикард. – Райк и Грамло чакат отвън, Кепен и Горгот са с тях.

– За бога, Йорг! Не можеш да вземеш Райк! Отиваме в императорския дворец все пак! А Горгот? Той дори не те харесва.

Изтеглих меча си с гладко сияйно движение и стотици златни шлемове се обърнаха да проследят дъгата му. Задържах го високо, обръщах го насам-натам да уловя блясъка на слънцето.

– И преди съм бил на Събора, Макин. Знам им игричките. Тази година ще играем нова игра. Моята. И аз ще си заведа правилните фигури.