Сенките на забравените прадеди

Карл Сейгън

Ан Друян

СЕНКИТЕ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ПРАДЕДИ

Рече така и замлъкна. Дълбоко покъртен поисках

в миг да прегърна душата на моята майка покойна.

Три пъти да я прегърна простирах към нея ръцете,

три пъти тя като сянка и съновидение леко

чезна...

Омир, Одисея ХI, 204-208

ВЪВЕДЕНИЕ

Имахме голям късмет. Бяхме отгледани от родители, които гледаха сериозно на своята отговорност да служат като мост между различните поколения. Може да се каже, че търсенето, което стои в основата на тази книга, е започнало още в детските ни години. Тогава - пред лицето на истинските нещастия - се радвахме на безусловна любов и защита. Това е древна практика, изконно присъща на бозайниците. Никога не е било лесно. В съвременното човешко общество е още по-трудно. Сега, когато сме изправени пред толкова много опасности, много от които - без прецедент.

Работата по настоящата книга започна в началото на 80-те години на ХХ в., когато съперничеството между СССР и САЩ беше достигнало до потенциално съдбоносната критична маса от 60 000 ядрени оръжия, натрупани с цел да служат като средства за възпиране или принуда, като повод за гордост и страх. Всяка нация се възвеличаваше и заклеймяваше своите противници, които понякога бяха обрисувани в нечовешки краски. Съединените Щати изразходваха за Студената война десет трилиона долара - сума, с която можеше да се купи всичко в тази страна, с изключение на земята. Междувременно инфраструктурата се рушеше, състоянието на околната среда непрекъснато се влошаваше, демократичният процес се пропукваше, несправедливости разяждаха страната, а нацията се беше превърнала от най-големия световен заемодател в най-големия световен длъжник. Как успяхме да се забъркаме в подобна каша? Как бихме могли да се измъкнем? Дали е възможно?

Така се заехме с едно изследване, което да проследи политическите и емоционалните корени на ядрената надпревара. То ни върна назад към Втората световна война, която - разбира се - се корени в Първата световна война, която от своя страна се явява като следствие от зараждането на националните държави, което ни отвежда директно към самото начало на цивилизацията, която всъщност е вторичен продукт на изобретяването на земеделието и одомашняването на животните, които са завършекът на един много дълъг период, през който ние хората сме били ловци и събиратели. Никъде по този дълъг път не открихме ясна разделителна линия - момент, за който да сме в състояние да кажем: "Ето - тук се коренят нашите затруднения." Преди да се усетим, вече се взирахме в първите човешки същества и техните предшественици. Стигнахме до заключението, че случилото се в отдавнашни епохи - далеч преди да се появят хората - е от огромно значение за разбирането на тази клопка, която нашият биологичен вид сякаш сам си подготвя.

Решихме да се вгледаме в самите нас и да проследим колкото е възможно повече от съдбоносните завои в еволюцията на нашия вид. Сключихме споразумение да не се връщаме назад, независимо от това, къде ще ни отведе нашето търсене. През годините всеки от нас беше научил много от другия и въпреки това имахме различни виждания. Съществуваше възможността единият или и двамата да се видим принудени да се откажем от някои от тези убеждения, които до този момент сме възприемали като определящи за нашата същност. Но ако търсенето се увенчаеше с успех, може би щяхме да разберем много повече неща - не само национализма, надпреварата в ядреното въоръжаване и Студената война.

Сега, когато сме в края на книгата, Студената война вече е минало. И все пак все още не сме свободни. Нови опасности си пробиват път към светлината на прожекторите. Някои от старите отново надигат глава. Изправени сме пред адски котел, в който се смесват етническо насилие, наново възроден национализъм, неспособни ръководители, неадекватно образование, нефункционални семейства, природни катастрофи, изчезващи видове, набъбващо население и все повече милиони човешки същества, които нямат какво да губят. Нуждата да проумеем, как сме се озовали в това положение и какво трябва да направим, за да се измъкнем от него, е по-спешна от когато и да било.

Тази книга се обръща към далечното минало, към най-важните стъпки от нашето оформяне като вид. Едва по-късно ще съберем в едно нишките, които са заложени тук. Търсенето ни отведе към написаното от тези преди нас, към отдавнашни епохи и други светове, както и към огромен брой различни научни дисциплини. Опитахме се да се придържаме към афоризма на физика Нилс Бор: "Яснота чрез размах." Необходимият размах обаче се оказа малко обезсърчаващ. Хората са издигнали високи стени, отделящи различни клонове на познанието, които са от решаващо значение за нашето изследване - научни дисциплини, политически идеи, религии и морални кодекси. Търсихме скрити вратички, опитвахме се да прескочим стените или да прокопаем тунели под тях. Изпитваме необходимост да се извиним за своята ограниченост. Напълно съзнаваме, че нашите знания и прозорливост са неадекватни. И все пак едно подобно начинание не би могло да успее, освен ако не пробием отвори в тези стени. Можем само да се надяваме, че там, където ние сме претърпели неуспех, други ще намерят вдъхновението (или ще бъдат предизвикани) да се справят по-добре.

Това, което ни предстои да кажем, се основава на постиженията на много науки. Приканваме читателите да не забравят нито за миг несъвършенствата на настоящото ни познание. Една наука никога не е изчерпана. Тя се развива по пътя на последователни приближения, като по този начин се доближава все повече към абсолютното и точно разбиране на Природата, но никога не го постига напълно. Съдейки по това, какво огромно количество важни открития са направени през последните сто години - дори само през последното десетилетие - би трябвало да ни стане ясно, колко много път ни чака още. Науката винаги е била обект на дискусии, на поправки, на пречистване, на агонизиращи преоценки и на революционни прозрения. Въпреки това, понастоящем сякаш знаем достатъчно, за да пресъздадем някои от ключовите моменти, през които сме преминали и които са ни помогнали да станем това, което сме.

По време на нашето пътуване срещнахме мнозина, които щедро ни дариха с време, знания, мъдрост и кураж, мнозина, които внимателно и критично прочетоха ръкописа или части от него. В резултат от това редица недостатъци бяха премахнати, а грешките във фактите и тяхната интерпретация поправени. Бихме искали да благодарим специално на: Даян Акерман; Кристофър Чиба, Център за проучвания Еймс, НАСА; Джонатан Кот; Джеймс Ф. Кроу, Департамент по генетика, Университета на Уисконсин, Медисън; Ричард Доукинс, Департамент по зоология, Оксфорд Юнивърсити; Ирвен де Вор, Департамент по антропология, Харвард Юнивърсити; Франс Б. М. де Ваал, Департамент по психология, Емъри Юнивърсити и Център за изследване на приматите Йеркес; Джеймс М. Дабс Мл., Департамент по психология, Университета на щата Джорджия; Стивън Емлин, Секция по невробиология и поведение, Корнел Юнивърсъти; Морис Гудман, Департамент по анатомия и клетъчна биология, Медицинска академия на Университета на щата Уейн; Стивън Джей Гуд, Музей по сравнителна зоология, Харвард Юнивърсити; Джеймс Л. Гуд и Керъл Грант Гуд, Департамент по Билогия, Принстън Юнивърсити; Лестър Гринспуун, Департамент по психиатрия, Харвардското Медицинско училище; Хауърд Е. Грубер, Департамент по еволюционна психология, Колумбиа Юнивърсити; Джон Ломбърг; Нанси Палмър, Център по преса и политика Шоренстайн Барън, Училище по управление Кенеди, Харвард Юнивърсити; Линда Обст; Уилиям Провайн, Департамент по генетика и история на науката, Корнел Юнивърсити; Дуейн М. Румбау и Е. Сю Савидж-Румбау, Център за езикови изследвания, Университета на щата Джорджия; Дорион, Джеръми и Никълъс Сейгън; Дж. Уилиям Шорпф, Център за изучаване на еволюцията и произхода на живота, Университета на Калифорния, Лос Анджелис; Морти Силс; Стивън Сотер, Института Смитсониън; Джеръми Стоун, Федерация на американските учени; Пол Уест. Много учени бяха така добри да ни изпратят свои все още непубликувани текстове. К. С. също така благодари на своите първи учители по природни науки, Х. Дж. Мюлер, Сиуол Райт и Джошуа Ледерберг. Разбира се, никой от гореспоменатите не носи отговорност за грешките, останали в книгата.

Дълбоко сме признателни на тези, които придвижиха текста през различните етапи. За професионализма при библиотечните търсения, воденето на преписки и каталогизирането на данните, както и за много други неща, дължим специални благодарности на асистентката на А. Д. Карен Гобрехт и на дългогодишната административна помощничка на К. С. в Корнел Елеонор Йорк. Благодарим също и на Нанси Бърн Стръкман, Долорес Хигареда, Мишел Лейн, Лорън Мууни, Греъм Паркс, Дебор Пърлщайн и Джон П. Улф. Великолепните условия, създадени от библиотечната система на Корнел Юнивърсити бяха от жизненоважно значение за написването на книгата. Не бихме могли да я напишем и без помощта на Мария Фарге, Джулия Форд Даймънд, Лисбет Колачи, Мами Джоунс и Лиона Къмингс.

Задължени сме и на Скот Мередит и Джак Сковил от литературната агенция "Скот Мередит" за несекващите насърчения и подкрепа. Щастливи сме от факта, че "Сенките" се сбъднаха, докато Ан Годоф изпълняваше ролята на наш редактор; също така благодарности и за Хари Еванс, Джони Еванс, Нанси Инглис, Джим Ламбърт, Керъл Шнайдер и Сам Воън от "Рандъм Хаус".

Уолтър Андерсън, главният редактор на списание "Парейд", ни предостави възможността на изложим своите идеи пред възможно най-голяма аудитория. Работата с него и със старши редактора Дейвид Къриър беше едно неподправено удоволствие.

Книгата е написана с оглед широк кръг от читатели. За да постигнем яснота, на някои места сме се спирали повече от веднъж на даден момент, или в повече от един контекст. Опитали сме се да изведем някои предварителни уговорки и изключения. Понякога местоимението "ние" изразява авторите на тази книга, но в повечето случаи обозначава човешкия вид; това, какво се има пред вид в конкретния случай, би трябвало да става ясно от контекста. За тези, които биха искали да задълбаят по-дълбоко, в края на книгата сме събрали препратки към други трудове - популярни или научни - като те са съобразени с бележките в текста. Също така там ще откриете и допълнителни коментари, бележки и пояснения. Макар двете творби да имат малко допирни точки, натрапчивият филм на Сергей Паражанов, появил се през 1964 г., ни даде заглавието на книгата.

А що се отнася до основното ни вдъхновение и засиленото усещане за неотложност - именно през годините, посветени на подготовката на тази книга, станахме родители на Александра Рейчъл и Самюъл Демокритус - любими съименници на незабравими предци.

ПРОЛОГ

ИСТОРИЯТА НА ЕДНО СИРАЧЕ

След като са видели само малка част от живота, бързащи

да умрат, хората се издигат и отлитат подобно на дим,

убедени само в това, което всеки един е срещнал...

Кой тогава може да претендира да открие цялото?

Емпедокъл, За природата

Кои сме ние? Отговорът на този въпрос не е просто

една от целите, той е целта на науката.

Ервин Шрьодингер, Наука и хуманизъм

Огромната и всеобемаща чернота е разнообразена тук и там от бледи точици светлина - които, щом се приближим, се разкриват като мощни слънца, изгарящи в термоядрени пламъци и осигуряващи топлина на малки парченца от Космоса около тях. Вселената се състои почти изцяло от черна празнота, и все пак броят на звездите е зашеметяващ. Непосредствените околности на тези слънца са незначителна част от Космическия безкрай, но много - може би повечето - от тези радостни, сияйни и гостоприемни околозвездни пространства са заети от светове. Само в нашата галактика, Млечния път, съществуват може би сто милиарда такива - нито много далеч, нето много близо до тяхното си слънце, около което обикалят в тихо гравитационно благоговение.

Това е историята на един от тези светове, вероятно не кой знае колко различен от много други. История, посветена основно на живите същества, развили се върху него, и най-вече на един вид.

За да бъде живо милиарди години след зараждането на живота, едно същество трябва да е жилаво, изобретателно и надарено с късмет: неговият път е преминал през толкова опасности. Живите организми оцеляват благодарение на търпението си, например, или на своята ненаситност, или на самотата и изкуството си да се прикриват, или на многобройното си потомство, или на това, че са страховити ловци, или че могат да отлетят в безопасност, или че са бързи плувци, или копачи, или че разпръскват вредни и объркващи течности, или че успяват да проникнат в самия генетичен материал на други, нищо неподозиращи същества. Или просто благодарение на това, че са били другаде, когато хищниците са връхлетели, или реката е била отровена, или хранителните запаси са се стопили. Създанията, на които тук ще отделим специално внимание, съвсем до скоро са били общителни до глупост, шумни, свадливи, дървесни, деспотични, секси, разумни, владеещи различни сечива, с удължено детство и нежно отношение към своите малки. Всяко едно нещо води до нещо друго и за едно мигване техните потомци вече са се размножили по цялата планета, избили са всички свои съперници, развили са технологии, способни да променят света, и са изложили на смъртна опасност както себе си, така и много други същества, с които споделят скромния си дом. Едновременно с това, същите тези същества са се отправили на пътешествие към планетите и звездите.

* * *

Кои сме ние? Откъде идваме? Защо сме точно такива, а не някакви други? Какво означава да си човек? Дали сме способни, ако се наложи, да се променим из основи, или мъртвите ръце на нашите забравени прадеди ни водят неотклонно в някаква посока, без значение дали за добро или лошо, и това е извън контрола ни? Можем ли да променим характера си? Можем ли да подобрим обществата си? Можем ли да оставим на децата си един свят, който да е по-добър от този, който ние сме получили в наследство? Можем ли да ги освободим от демоните, които ни преследват и които са присъщи на нашата цивилизация? В дългосрочен план, дали сме достатъчно мъдри, за да знаем - какви промени са необходими? Можем ли да си поверим собственото си бъдеще?

Много дълбокомислени люде се страхуват, че нашите проблеми са станали твърде големи за нас, и че ние - по причини, които се коренят в сърцето на човешката природа - сме неспособни да се справим с тях. Те смятат, че сме загубили пътя си, че господстващите политически и религиозни идеологии не са в състояние да променят злокобната посока, към която са се отправили човешките дела. Напротив - благодарение на своята скованост и некомпетентност, както и на неизбежната развала на властта - именно тези учения са подпомогнали процесите, за които говорим. Вярно ли е това, и ако да, то какво можем да направим по въпроса?

В опитите си да разбере, кои сме всъщност, всяка човешка култура е изобретила свой собствен набор от митове. Противоречията вътре в нас са приписвани на борбата между две съперничещи си, но равностойни божества; или на един несъвършен Създател; или, колкото и да е парадоксално, на конфликта между един разбунтувал се ангел и на Всемогъщия; или на още по-неравната борба между едно всесилно същество и непокорните човеци. Освен това винаги е имало и такива, които са твърдели, че боговете нямат нищо общо с цялата работа. Един от тях, Нанрей Кобори, покойният игумен на Храма на Сияйния Дракон - будистко светилище в Киото - ни е оставил следните думи:

Бог е човешко творение. И поради това Божествената природа е една плитка загадка. Човешката природа е дълбоката загадка.

Ако животът и хората се бяха появили преди стотици, или дори хиляди години, може би вече щяхме да знаем повечето важни неща за своето минало. Вероятно щеше да има много малко наистина значителни факти от нашата история, които да са останали скрити. Лесно щяхме да достигнем до началото. Вместо това, обаче, нашият вид е на стотици хиляди години, родът Homo е на милиони години, приматите са на десетки милиони години, бозайниците са на повече от двеста милиона години, а самият живот е на около четири милиарда години. Летописите ни покриват едва една милионна част от пътя назад към началата на живота. Дори нашите собствени начала, основните събития от ранното ни развитие - те също остават трудно достъпни. Не разполагаме със свидетелствата на очевидци. Те не присъстват нито в живата памет, нито в аналите на нашия вид. Дълбочините, до които можем да се гмурнем назад във времето, са патетично, дори тревожно плитки. Преобладаващата част от нашите прадеди остават напълно непознати. Те нямат имена, лица, слабости. Не се споменават в семейните анекдоти. Не можем да си ги върнем - за нас те са загубени завинаги. Не бихме могли да ги различим от Адам. Ако някой ваш предтеча от преди сто поколения - да не говорим за хиляда или десет хиляди - тръгне срещу вас с отворени обятия, или просто ви потупа по рамото на улицата, ще отвърнете ли на поздрава? Или ще се обърнете към властите?

Самите ние, авторите на тази книга, можем да се върнем съвсем малко назад в историите на нашите семейства - имаме ясен поглед само към последните две поколения, третото е вече мъгляво. Отвъд него няма почти нищо. Не знаем дори имената на нашите пра-пра-родители, камо ли професиите им, родните им страни или личната им съдба. Смятаме, че почти всички хора по света са също толкова изолирани във времето. Повечето от нас не разполагат с архиви, в които да са запазени спомените за нашите прадеди дори и само няколко поколения назад.

Всеки един от нас е свързан с най-ранните си предци чрез една огромна верига от живи същества, човешки и нечовешки. Само най-скорошните брънки попадат в обсега на бледата светлина на живата памет. Всички останали са потънали в тъмнина, която става все по-непроницаема, колкото по-назад във времето отиваме. Дори и тези щастливи семейства, които са съумели да водят подробни записи, достигат едва до няколко десетки поколения в миналото. И все пак, ако се върнем и сто хиляди поколения назад, ще разпознаем човешкото в нашите прадеди. Епохите на геологичното време се простират далеч преди това. За повечето от нас, лъчът на прожектора е насочен напред и се движи заедно с новите поколения. С раждането на новите губим информацията за предишните. Ние сме отрязани от нашето минало, отделени от корените си, но не от някаква амнезия или лоботомия, а поради краткостта на нашия живот и поради огромната, невъобразима бездна от време, която стои между нас и нашата първа поява.

Ние хората сме като новородено, оставено на нечий праг без писмо, в което да пише, кое е то, от къде идва, какъв наследствен товар от качества и недостатъци би могло да носи и кои са неговите прадеди. Копнеем да погледнем в историята на това сираче.

Нееднократно - това е присъщо на много култури - сме си изграждали утешителни фантазии относно своите родители - за това, колко много са ни обичали, колко героични и изобщо невероятни са били. Подобно на сирачета, понякога виним себе си за това, че са ни изоставили. Вероятно грешката е била в нас. Били сме много грешни, може би, или непоправими от морална гледна точка. В своята несигурност се вкопчваме в тези истории и налагаме най-строги наказания на всеки, който се осмели да се усъмни в тях. Това е било по-добре от нищо, по-добре от това да признаем непознаването на собствения си произход, от това да приемем, че са ни изоставили голи и безпомощни - просто подхвърлено дете на нечий праг.

Твърди се, че децата се чувстват център на Вселената. По същия начин и ние сме били убедени - при това не само в собствената си централната роля, но също и в това, че Вселената е била създадена специално за нас. Тази стара и удобна заблуда - една безопасна представа за света - се разпада вече повече от пет века. Колкото повече вникваме в това, как е устроен света, толкова по-малка нужда изпитваме да се обръщаме към Бог или боговете, толкова по-далеч във времето и в първопричините на нещата се оказва необходима божествената намеса. Цената на порастването е да се откажем от уютната сигурност. Юношеството е все едно да се качиш на влакчето в лунапарка.

Когато през 1859 г. за първи път се появява предположението, че бихме могли да обясним своя произход и с помощта на естествен, немистичен по своята същност процес - без задължителното участие на Бог или богове - болезненото ни усещане за самота става почти пълно. Според думите на антрополога Робърт Редфийлд, Вселената започва "да губи своя морален характер" и постепенно да се превръща в нещо "безразлично" - "система, в която човек е лишен от грижи."

Нещо повече - ако премахнем Бог или боговете и съответната неизменно присъстваща заплаха от божествено наказание, дали хората няма да се превърнат в зверове? Достоевски е отправил предупреждението, че тези, които отхвърлят религията - независимо от това, колко благородни са техните намерения - "в крайна сметка ще удавят земята в кръв". Други са отбелязали, че кръвопролитията съпътстват човека още от зараждането на цивилизацията, като при това често са били извършвани в името на религията.

Отблъскващата представа за една безразлична Вселена, или още по-лошо - за една Вселена, лишена от смисъл - предизвиква страх, отричане и досада, както и усещането за това, че науката се явява инструмент на отчуждението. За мнозина студените истини на нашата рационална епоха изглеждат непривлекателни. Чувстваме се изоставени и самотни. Стремим се към някаква цел, която да придаде смисъл на съществуванието ни. Не искаме и да чуем, че светът не е бил създаден за нас. Съставените от обикновени простосмъртни морални кодекси не са в състояние да ни впечатлят - искаме правилата да ни бъдат връчени някъде от горе. Всячески се опитваме да не признаем своите родственици. За нас те все още са непознати. Срамуваме се: след като дълго сме изобразявали нашия предтеча като Властелин на Вселената, сега от нас се иска да приемем, че сме произлезли от най-ниските низини - от калта и тинята и от някакви безмозъчни създания, които са толкова малки, че са невидими за невъоръжено око.

Защо трябва да се взираме в миналото? Защо да се разстройваме с болезнените сходства между хората и зверовете? Защо вместо това просто не се обърнем към бъдещето? Няма отговор за тези въпроси. Ако не знаем, на какво сме способни - за което неколцина знаменити светци и забележителни военни престъпници не са достатъчни - тогава също така не бихме могли да знаем, какви опасности ни грозят, нито кои човешки склонности да насърчаваме и от кои да се пазим. Не бихме имали и най-малката представа, кои насоки на човешката дейност са реалистични и кои са непрактични и опасно сантиментални. Философката Мери Мидглей пише следното:

Осъзнаването, че имам слаби нерви, не ме кара да ги изпускам. Напротив, то би трябвало да ми помага да се въздържам и да ме принуждава да правя разлика между своята естествена раздразнителност и някое обосновано от морална гледна точка възмущение. И следователно не виждам как свободата ми може да бъде особено заплашена от това признание, нито пък от това, каква светлина би могло да хвърли върху слабите ми нерви едно сравнение с животинския свят.

Изучаването на историята на живота, на еволюционния процес и на естеството на останалите живи същества, с които делим една и съща планета, е в състояние да хвърли малко светлина върху липсващите брънки от веригата. Все още не сме срещнали своите забравени прадеди, но вече можем да усетим присъствието им в мрака. Вече разпознаваме сенките им, тук и там. Някога те са били също толкова реални, колкото сме ние сега. Не бихме били тук, ако тях не ги е имало. Нашата природа е неразривно свързана с тяхната, въпреки милионите години, които ни делят. В сенките ни чака ключът към нас самите.

* * *

Когато започвахме това търсене на своите корени, основавайки се на научните методи и постижения, бяхме изпълнени със страх. Бояхме се от това, което може би щяхме да открием. Вместо това - както ще се опитаме да обясним в тази книга - се натъкнахме не просто на възможности, но и на реални основания за надежда.

Истинската история на сирачето е много дълга. Ние хората познаваме само отделни фрагменти, на места до няколко поредни страници, но нищо, което да се приближава по своята пълнота до цяла глава. Много от думите са неясни. Повечето са безвъзвратно загубени.

Това, което ще ви представим тук, е нашата версия за първите страници от историята на това сираче, липсващото писмо, което е трябвало да го придружава на прага. В него става дума за нашите начала и забравени прадеди - неща, които са от жизненоважно значение за края на нашата историята. Подобно на повечето семейни истории, тя започва в тъмнина - толкова отдавна и далеч и при толкова неблагоприятни обстоятелства, че едва ли някой би могъл да предположи, къде ще бъде краят й.

Предстои ни да проследим историята на живота, както и тази пътека, която ще ни отведе към самите нас - как се е случило така, че сме такива, каквито сме. Би било подобаващо да започнем с началото. Или дори малко преди това.

ГЛАВА I

НА ЗЕМЯТА, КАКТО НА НЕБЕТО

От колко време веч'

звездите бледнеят,

пламъкът на лампата гасне...

Нансен (748-834 г., Китай)

И за да създадат земята те казаха "Земя".

Тя се появи внезапно, подобно на облак, на

мъгла, едва сега оформяща се, разкриваща се...

Попол Вух: Маянската книга на началото на живота

Нищо не е вечно, както на Небето, така и на Земята. Дори и звездите остаряват, линеят и умират. Умират, както някога са били родени. Имало е някога време, когато Слънцето и Земята не са съществували и не е имало ден и нощ. Това е било много преди да се появи някой, който да може да опише Началото и да го запази за идващите след него.

Въпреки това си представете, че сте очевидец на онези времена:

Една огромна маса от газ и прах бързо се свива под собствената си тежест, върти се все по-бързо и по-бързо и се превръща от хаотичен облак в нещо, което прилича на ясно различим, подреден, тънък диск. Неговият център тлее с мъглява черешово-червена светлина. Ако наблюдавате някъде от високо над диска (в продължение на някакви си сто милиона години) ще видите, как централната маса става все по-бяла и по-ярка, докато - след няколко неуспешни и непълни опита - най-накрая не избухне в пламъците на непрекъснат термоядрен взрив. Родено е Слънцето. За щастие, то ще свети през следващите пет милиарда години - време, през което материята от диска ще е еволюирала до същества, които ще са способни да възстановят обстоятелствата около неговия (и своя собствен) произход.

Само най-вътрешните райони на диска са осветени. Светлината не може да пробие по-нататък. Гмурвате се в недрата на облака, за да видите, какви чудеса се случват там. Откривате милион малки светове, които кръжат около гигантския централен огън. Няколко хиляди от тях, повечето обикалящи близо до Слънцето, но също и такива далеч от него, са предопределени да се намерят, да се слеят и да се превърнат в планетата Земя.

Този въртящ се диск, от който се раждат светове, се състои от разпръснатата материя, която изпълва огромни пространства от междузвездния вакуум на нашата галактика - Млечния път. Атомите и зрънцата, които го изграждат, са всъщност останките от галактическата еволюция. Ето един атом кислород, който се образува от хелия в адските пламъци на някоя отдавна загинала гигантска червена звезда. Другаде въглероден атом е изхвърлен от атмосферата на богата на въглерод звезда, за да попадне след това в някой съвсем различен край на галактиката. В още по-далечното минало избухването на свръх-нова е освободила един железен атом, който също ще участва в изграждането на новите светове. Пет милиарда години след описаните тук събития, същите тези атоми може би циркулират във вашата кръв.

Историята ни започва тук - в тъмния, кипящ, окъпан в бледа светлина диск. Това е историята такава, каквато е в действителност, но това са и огромен брой други истории, които са били възможни, стига само всичко да се беше случило по малко по-различен начин. Историята на нашия свят и вид, но също и историята на много други светове и видове, които са били осъдени да не се сбъднат. Този диск гъмжи от алтернативни истории.

* * *

През по-голямата част от своето съществуване, звездите светят, като преобразуват водорода в хелий. Това се случва дълбоко в недрата им, където налягането и температурата са огромни. Звезди са се раждали в Млечния път в продължение на десет милиарда години, може би повече - сред огромни облаци от газ и космически прах. Почти цялата плацента от прах и газ, която някога е обкръжавала и подхранвала една звезда, изчезва бързо - тя бива погълната от своя обитател или изхвърлена обратно в междузвездното пространство. Когато вече са малко по-възрастни - макар все още да си говорим за детството на звездите - около тях се образува масивни дискове от газ и космически прах. Техните вътрешни краища обикалят около звездата с голяма скорост, докато по-далечните райони се движат по-бавно и равномерно. Подобни дискове могат да бъдат видени и около звездите в края на тяхното юношество, но те са вече само бледи останки от това, което някога са били - предимно прах и почти никакъв газ, като всяка прашинка всъщност е миниатюрна планета, която обикаля около централното светило. В някои от тези дискове личат тъмни пръстени, в които няма прах. Може би половината от звездите в небето, които са с размери близки до тези на нашето Слънце, имат подобни дискове. При по-старите вече няма такива, или поне ние не сме в състояние да ги регистрираме. Собствената ни Слънчева система все още пази един много рехав пръстен прах, който обикаля около Слънцето. Той е наречен "зодиакалният облак" и е бледо подобие на големия диск, от който са били родени планетите.

Историята, която тези наблюдения ни разказват, е следната: звездите са се образували на групи от огромни облаци от газ и космически прах. Една по-плътна буца от този първичен материал привлича все повече газ и прах, става все по-голяма и масивна, все по-силно привлича материята към себе си и така поставя началото на своя звезден път. Когато температурата и налягането в недрата й станат достатъчно високи, водородните атоми - далеч най-изобилният материал във Вселената - достигат критична маса и поставят началото на термоядрена реакция. Когато това се случи в достатъчно големи размери, звездата се активира и разкъсва мрака около себе си. Материята се превръща в светлина.

Свиващият се облак започва да се върти, изтънява се във формата на диск и в него започват да се образуват натрупвания на материя - първо с размерите на частици дим, после на песъчинки, камъни, скали, планини, малки светове. След това облакът бавно започва да се подрежда според простото правило, че по-големите предмети по гравитационен път поглъщат по-малките. Свободните от прах алеи са хранителните полета на младите планети. Когато централната звезда започне да свети, тя също така изхвърля и силни потоци от водород, които изтласкват частиците обратно в празното пространство. Може би друга система от светове, предопределена да се появи милиарди години по-късно в някоя далечна провинция на Млечния път, ще успее да се възползва от тези отхвърлени градивни частици.

Струва ни се, че в дисковете от прах и газ, които обкръжават много от близките звезди, можем да видим люпилните, в които се образуват и съзряват нови, далечни и екзотични светове. Навсякъде из нашата галактика огромни, неправилни, кипящи, черни като катран междузвездни облаци се свиват от собствената си гравитация и раждат звезди и планети. Случва се средно веднъж в месеца. Във Вселената, която ни е достъпна за наблюдение - в нея има около сто милиарда галактики - във всяка една секунда се появяват може би около сто нови слънчеви системи. От това огромно количество светове без съмнение много ще са пусти и голи. Други обаче ще бъдат богати и плодородни и там ще има същества, идеално приспособени към техните си специфични условия, които ще растат и остаряват и които ще се опитват да открият собствените си корени. Разточителността на Вселената надминава човешкото въображение.

* * *

Сега, когато прахът се слегне и дискът изтънее, вече можете да различите, какво точно се случва там долу. Около Слънцето се тълпят множество малки светове, които следват едва разминаващи се орбити. Наблюдавайте търпеливо. Ще отминат епохи. Тъй като има огромно количество тела, които се движат с голяма скорост, само въпрос на време е отделните светове да започнат да се сблъскват. Като се вгледате по-внимателно, ще забележите подобни сблъсъци почти навсякъде. Раждането на Слънчевата система е било съпроводено с невъобразими насилия. Понякога катастрофата настъпва бързо и след унищожителната, макар и тиха експлозия остават само парчета. В други случаи обаче - когато два свята се движат по приблизително идентични орбити и с еднакви скорости - сблъсъкът е по-лек и повече прилича на побутване. Двете тела се срастват и от тях се образува нов, двоен свят.

След още някоя и друга епоха ще забележите, че са се образували няколко много по-големи тела. Това са светове, които по една щастлива случайност са избегнали разрушителните сблъсъци през онези ранни, уязвими дни. Подобни тела, всяко едно от които има своя "хранителна зона", разсичат по-малките планети и поглъщат техните останки. Те са станали толкова големи, че гравитацията им е премахнала всички неравности - те са се превърнали в почти идеални сфери. Когато някой по-малък свят се приближи към по-масивно тяло, макар и не достатъчно близо, за да се сблъска с него, той се отклонява от своя път. Неговата орбита се променя. По новата си траектория той може да помете някое друго тяло и да го разбие на парчета; или да срещне огнена гибел, потъвайки в младото слънце, което поглъща всяка материя около себе си; или да бъде изхвърлено от силите на гравитацията в ледения междузвезден мрак. Единици ще имат подходящите орбити и няма да бъдат погълнати, разрушени, изпепелени или изпратени в изгнание. Те ще продължават да растат.

Когато прехвърлят определена маса, по-големите светове започват да привличат не само прах, но и големи потоци от междупланетен газ. Можете да видите, как те се развиват, като в крайна сметка всеки един от тях ще сдобие с обширна атмосфера от водород и хелий, която обгръща ядрото, състоящо се от метали и скали. Такива са четирите гигантски планети - Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун. Можете да видите, как се появяват характерните ивици в техните атмосфери. Кометите, които се сблъскват с техните луни, разпръсват елегантни, обагрени в цветовете на дъгата, ефимерни пръстени. Парчетата от някой разрушен свят се събират отново и се сливат в странна, разнородна по своя характер нова луна. Пред очите ви едно небесно тяло с размерите на Земята се врязва в Уран, като катурва планетата на едната й страна, така че сега вече полюсът й сочи към далечното слънце.

Ако се приближим още - там, където облаците газ от диска вече са изчистени - ще видим, как някои от световете се оформят като подобни на Земята планети. Това е друга група оцелели от гибелните игри на гравитационната рулетка. Финалният етап на образуването на земните планети продължава не повече от сто милиона години, което в сравнение с общата продължителност на живота на Слънчевата система е равностойно на първите девет месеца от живота на всяко човешко същество. Подобният на поничка регион, в който са концентрирани милиони каменни, метални или органични тела - т.нар. астероиден пояс - също оцелява. Трилиони от малки ледени светове, кометите, бавно обикалят около Слънцето в тъмнината отвъд най-външната планета.

Сега вече основните тела на Слънчевата система са оформени. Енергията на Слънцето се лее през едно чисто, свободно от прах междупланетно пространство и носи топлина и светлина на новите светове. Те продължават да кръжат около своята звезда. Ако обаче се вгледате още по-внимателно, ще установите, че протичат все нови и нови промени.

Следва да си припомните, че нито един от тези светове не притежава собствена воля. Нито един от тях не може да си избере определена орбита. Тези обаче, които следват равномерни кръгови орбити, продължават да нарастват и да процъфтяват. Другите, чиито път е непостоянен, ексцентричен и безразсъдно изкривен, постепенно отпадат. С течение на времето, объркването и хаосът на ранната Слънчева система постепенно уляга и се превръща във все по-подредена, проста, равномерно разпределена и - поне във вашите очи - все по-красива система от траектории. Някои от телата са предопределени да оцелеят, други да бъдат унищожени или да потънат в космическия безкрай. Този подбор на светове зависи от действието на няколко изключително прости закона за движението и гравитацията. Въпреки добросъседската политика на по-благовъзпитаните светове, все още можете да видите някое малко тяло със скандално поведение, което следва траектория, водеща към сблъсък. Дори и една планета, която има възможно най-благоразумната кръгова орбита, е изложена на риска от пълно унищожение. За да продължи да съществува, един подобен на Земята свят зависи основно от своя късмет.

Във всичко това има нещо, което можем да оприличим единствено на сляпа случайност, и неговата роля е поразително голяма. По никакъв начин не е очевидно, кое малко тяло ще бъде унищожено или изхвърлено в космоса, и кое спокойно ще продължи пътя си към това да се превърне в планета. Има толкова много тела, които са в толкова сложна система от взаимодействия, че е много трудно да се каже - само въз основа на първоначалната конфигурация от прах и газ, или дори след образуването на главните планети - какво ще бъде крайното разпределение на световете. Може би някой друг, достатъчно напреднал наблюдател би могъл да прозре и да предскаже бъдещето. Или дори да приведе в движение всички съставки, така че - след милиарди години и в следствие на поредица от сложни процеси - бавно да се оформи желаният от него резултат. Това обаче все още е неподвластно на хората.

В началото имаше само безформен и хаотичен облак от прах и газ, който се носи и свива сред междузвездната нощ. Сега сте изправени пред елегантна, подобна на украшение слънчева система, окъпана в светлина. Отделните планети са разпределени на големи разстояния една от друга и всичко работи подобно на добре смазан часовник. Както вече сте разбрали, обаче, те са подредени така прегледно по една единствена причина - тези, които не са били, просто вече не съществуват.

* * *

Не е трудно да разберем, защо някои от първите физици, проникнали в света на непресичащите се, копланарни орбити на планетите, са видели в него ръката на Твореца. Просто не са могли да си представят каквато и да било алтернативна хипотеза, която да обясни една толкова великолепна подредба. В светлината на нашите съвременни познания, обаче, вече няма място за божествена намеса - поне няма нищо, което да излиза извън рамките на физиката и химията. Напротив - станали сме свидетели на времена на непрекъсната и безмилостна разруха, в която много повече светове са загинали, отколкото са били запазени. Сега вече имаме някаква представа за това, как изящната прецизност на Слънчевата система се е появила от безредието на един развиващ се междузвезден облак. Можем да го обясним с въздействието на природните закони, които вече познаваме - движение, гравитация, динамика на флуидите, физикохимия. Продължителното действие на един несъзнателен избирателен процес е в състояние да превърне хаоса в ред.

Нашата Земя се е появила при гореописаните обстоятелства преди около 4,5 или 4,6 милиарда години - малък свят, изграден от скали и метали, трети най-близък до Слънцето. Не трябва обаче да си го представяме, как бавно изплува в слънчевата светлина, загърбил катастрофичния си произход. Не е имало момент, в който сблъсъците на Земята с по-малки тела да са престанали напълно. Дори и днес предмети от космоса се удрят в нея или тя връхлита отгоре им. Нашата планета носи многобройни белези от скорошни сблъсъци с астероиди и комети. Тя обаче има своите механизми, с които да прикрие или да запълни тези следи - течаща вода, магмени потоци, образуване на планини, тектоника на континенталните плочи. Най-древните кратери вече са изчезнали. Луната обаче не носи никакъв грим. Когато погледнем към нея, или към Южните плата на Марс, или към спътниците на външните планети, откриваме безброй кратери, застъпващи се един друг. Това са летописите на отминали катастрофи. И тъй като ние хората сме донесли парчета от Луната тук долу, на Земята, и сме определили тяхната древност, сега вече можем да възстановим хронологията на кратерите и да хвърлим един поглед към драматичните събития, които някога отдавна са изваяли Слънчевата система. Не става дума просто за случайни малки сблъсъци, а за огромни, изумителни, апокалиптични катастрофи - към това неизбежно заключение ни тласкат летописите, запазени по повърхността на близките светове.

Понастоящем, когато Слънцето е в своята средна възраст, тази част от Слънчевата система е почти напълно прочистена от пакостливи малки светове. Само шепа малки астероиди минават в близост до Земята и шансовете някой по-голям да се блъсне в нея в близко бъдеще са нищожни. Няколко комети посещават нашата част от Слънчевата система по своя път от далечната си родина. Там някъде навън се случва да бъдат отклонени от минаваща звезда или голям междузвезден облак - тогава дъжд от малки ледени тела се изсипва във вътрешните части на Слънчевата система. Въпреки това, в наши дни рядко се случва голяма комета да порази Земята.

От тук нататък ще фокусираме вниманието си само върху един свят - нашата Земя. Ще се спрем на еволюцията на нейната атмосфера, повърхност и вътрешност, както и на стъпките, довели до появата на живота, на животните и на хората. След това сферата на нашето внимание ще се стеснява все повече и повече и вече няма да е трудно да мислим за себе си като за изолирани от Космоса - един самодостатъчен свят, занимаващ се със собствените си проблеми. Всъщност, съдбата на нашата планета, както и тази на населяващите я създания, са дълбоко повлияни от случващото се в небето. Това е вярно не само за началния етап от развитието на Земята, но и за цялата нейна история. Нашите океани, климатът ни, градивните частици на живота, биологичните мутации, масовото изчезване на видове, темповете и етапите на еволюцията - не бихме могли да проумеем всичко това, ако си представим планетата като херметично затворена, като отделено от останалата част от Вселената място, където единственото нещо, което се прокрадва от вън, е малко слънчева светлина.

Материята, от която е изграден нашия свят, е създадена в небесата. Огромно количество органични вещества са паднали на Земята, или са били генерирани от слънчевата светлина, като по този начин са подготвили сцената за зараждането на живота. След като веднъж вече се е появил, животът започва да мутира и да се приспособява към променящата се среда. Това се случва под влиянието на външни лъчения и стълкновения. Днес почти всички живи организми на земята живеят от енергията, генерирана от най-близката звезда. Там навън и тук долу не са два различни свята. И наистина - всеки един атом, който е тук долу, някога е бил там навън.

Не всички наши предшественици са правили същата ясна разлика между Земята и небето, която правим ние. Някои са признавали съществуването на връзка. Според митовете на древните гърци, прародителите на Олимпийския пантеон и следователно предците на човешкия род, са били Уран, богът на небето, и Гея, богинята на земята. Древните месопотамски религии застъпват същата идея. В династичен Египет половете са били разменени: Нут е богинята на небето, а Геб - богът на земята. Главните божества на нагите кониак, обитаващи хималайските погранични райони на Индия, са наречени Гауанг, "Земя-Небе", и Зангбан, "Небе-Земя". Маянското племе Киче (обитавало териториите на днешните Мексико и Гватемала) наричало Вселената "кахулеу", буквално преведено "Небе-Земя".

Ето къде живеем. Ето откъде сме дошли. Небето и земята са едно цяло.