Арестуваният трябва да бъде изправен пред съда...

Изправих се. За миг отново видях пред очите си Глория, седнала на пейката на кея. Куршумът тъкмо бе пронизал слепоочието й, дори кръвта още не бе бликнала. Светкавицата от пистолета все още озаряваше лицето й. Всичко беше ясно като бял ден. Тя се отпусна напълно, успокоена. От силата на изстрела главата й се бе извърнала малко от мен, не виждах целия й профил, но виждах достатъчно от лицето и устните й, за да съм сигурен, че се усмихва. Прокурорът не беше прав, като каза на съдебните заседатели, че била умряла в страдания, изоставена, сама с жестокия убиец в тъмната нощ на брега на Тихия океан. Съвършено невярно. Тя не страда в момента на смъртта си. Беше отпусната и успокоена и се усмихваше. Тогава за пръв път я видях да се усмихва. Как може да е страдала? Пък и не беше изоставена.

Аз бях най-добрият й приятел. Аз бях единственият й приятел. Тогава как може да е била изоставена?

...Има ли някакво законно основание, поради което да не може да се произнесе присъда?

Какво можех да кажа?... Всичките тези хора знаеха, че съм я убил. Единственият човек, който можеше да ми помогне по някакъв начин, също не беше между живите. Изправих се пред съдията, погледнах го и поклатих глава. На нищо не можех да се позова.

–?Помолете съда за снизходителност – подсказа ми Епстейн, служебният ми защитник.

–?Какво става там? – попита съдията.

–?Разчитаме на снизхождението на почитаемия съд – обади се Епстейн. – Младежът признава, че е убил девойката, но го е направил по нейно лично желание...

Съдията ме погледна и удари по масата.

Тъй като не се посочи законно основание, поради което да не може да се произнесе присъда...

III

Странно беше как се запознах с Глория. Тя също се опитвала да пробие в киното, но аз разбрах това по-късно. Един ден вървях по Мелроуз, връщах се от студията на „Парамаунт“, когато някой извика: „Ей! Ей!“ Обърнах се и я видях да тича към мен и да ми маха. Спрях и също й махнах. Задъхана и възбудена, стигна до мен и тогава разбрах, че не я познавам.

–?По дяволите този автобус! – каза тя.

Погледнах зад себе си и видях автобуса на половината път до следващата пресечка по посока на Уестърн.

–?О, помислих, че махате на мен.

–?Защо пък да ви махам?

Засмях се, попитах:

–?Знам ли? В една посока ли сме?

–?Мога и да повървя към Уестърн – каза тя и тръгнахме заедно.

Така започна всичко, и сега ми изглежда много необикновено. Нищо не мога да разбера. Мисля и премислям и пак не мога да разбера. Това не беше убийство. Опитах се да услужа, а стигнах дотам мен да убият. Те ще ме убият. Знам точно какво ще каже съдията. Като го гледам, знам, че ще го каже с удоволствие, а усещам, че и тия хора зад мен ще останат доволни, като го чуят.

Да вземем например оная сутрин, когато срещнах Глория. Не бях оздравял напълно, не ми беше много добре, но отидох до „Парамаунт“, защото Фон Стърнбърг снимаше филм – действието се развиваше в Русия – и си помислих, че мога да получа работа. Все се питах какво ли може да е по-хубаво от това да се снимам във филм на Фон Стърнбърг, на Мамулян или на Болеславски, да ми плащат за това, че ги гледам как режисират, да се уча на композиция, темпо, зрителни ъгли... та тъй отидох до „Парамаунт“.

Не ме пуснаха да вляза, но се въртях отпред до обяд, когато един от асистентите му излезе да хапне. Настигнах го и попитах има ли шанс да глътна малко атмосфера.

–Няма начин – отговори той и ми обясни, че Фон Стърнбърг много внимавал около него да няма хора, които да гълтат атмосфера.

Отвратително беше от негова страна да ми говори така, но ми стана ясно, че според него дрехите ми не са като за пред хората. Попитах:

–Статистите не са ли в костюми?

–Всичките ни статисти се набират от Централната агенция – отговори той и си тръгна.

Движех се без посока – просто се возех в моя ролс-ройс, а хората ме сочеха като най-големия режисьор на света, – когато Глория се развика. Нали знаете как стават тези неща?

И така, повървяхме по Мелроуз до Уестърн и през целия път все се запознавахме – когато стигнахме, вече ми беше известно, че се казва Глория Бийти, че е статистка, макар и да не успява да се вреди, а това беше и моето положение, пък и тя понаучи нещичко за мен. Много ми хареса.

Живееше на квартира в една стаичка у някакви хора близо до Бевърли Хилс, а аз се бях уредил на няколко пресечки оттам, така че се видяхме отново още същата вечер. Тази първа среща беше причината за всичко, но дори и сега не мога да кажа с ръка на сърцето, че съжалявам, задето й се обадих. Имах към седем долара, бях ги спечелил, като наливах газирана вода в една закусвалня (замествах един приятел, беше вкарал в беля някакво момиче и трябваше да го заведе в Санта Барбара при познат лекар), та я попитах какво предпочита: да отидем на кино или да поседим в градинката.

–Каква градинка?

–Тук наблизо, малко по-нататък.

–Хубаво. И без това ми е писнало от филми. Готова съм да си отрежа главата, че съм по-добра от повечето актриси, дето ги гледаме. Да вървим – ще поседим, ще поизлеем малко жлъч върху тоя, оня...

Доволен бях, че поиска да отидем в градинката. Там винаги е приятно. Хубаво е да поседиш там. Много е малка – квадрат между две пресечки, но има гъсти храсти, много е тъмно и много тихо. По краищата растат палми по петнайсет-двайсет метра високи, а се разперват изведнъж на върха. Щом влезеш в градинката, обзема те усещане за сигурност. Често си представях, че палмите със смешните си шлемове стоят на стража – моя собствена стража, охрана на моя собствен остров...

Хубаво беше да поседиш в градинката. Между палмите се виждаха много сгради – масивни правоъгълни блокове с червени надписи по покривите, от които червенееше и небето отгоре, и хората отдолу, и всичко останало. Но стига да поискаш, можеше да се освободиш от тези неща, само трябваше да седнеш, да се вторачиш в тях... и те започваха да се оттеглят. Така можеш да ги отдалечиш на каквото разстояние поискаш...

–Никога досега не съм обръщала внимание на това място – каза Глория.

–На мен ми харесва. – Свалих сакото си и го проснах на тревата, за да седне. – Идвам по три-четири пъти в седмицата.

–Значи наистина ти харесва – отбеляза тя и седна.

–Откога си в Холивуд?

–Почти цяла година. Играла съм в четири филма. Щяха да са повече, но не мога да уредя да ме запишат в Централната агенция.

–И аз не мога.

Ако не си записан в Централната агенция за наемане на актьори, нямаш почти никакъв шанс. Големите студии се обаждат в агенцията и дават поръчка за четирима шведи или шестима гърци, или двама чешки селяни, или шест херцогини и агенцията поема грижата да ги намери. Ясно ми беше защо от агенцията не са искали да запишат Глория. Беше прекалено руса, прекалено слаба и имаше състарен вид. Ако носеше скъпи дрехи, щеше да изглежда привлекателна, но дори тогава не бих казал, че е красива.

–Не познаваш ли някой, който да ти помогне?

–Откъде да знаеш кой може да ти помогне в тая работа? Днес си електротехник, утре ставаш продуцент. Единственият начин да се добера до някоя от големите клечки е да скоча на стъпалото на автомобила му, когато минава край мен. И освен това не зная дали звездите мъже могат да ми помогнат толкова, колкото жените. От това, което виждам напоследък, се уверих, че съм грешала, когато съм избирала кой да ми помага...

–Как стана така, че дойде в Холивуд?

–Ами не знам – отговори тя след малко. – Но каквото и да бях направила, все щеше да е по-добре от живота у дома.

Попитах я къде е това „у дома“.

–Тексас. Западната част на Тексас. Бил ли си някога там?

–Не. Аз съм от Арканзас.

–Западната част на Тексас е ужасно място, да го знаеш. Живеех там с леля ми и чичо ми. Той работеше като спирач на една железопътна линия. Слава богу, виждах го веднъж, два пъти в седмицата...

Не довърши, млъкна и се загледа в червеното прозрачно зарево над блоковете.

–Поне си имала дом...

–Ти си мислиш така. Мен ако питаш, иначе трябва да се нарича. Когато чичо ми си беше вкъщи, непрекъснато ме задиряше, а когато беше на работа, само се карахме с леля ми. Страхуваше се, че ще я одумвам...

„Мили хорица“ – си казах.

–Та накрая избягах в Далас. Бил ли си там?

–Изобщо не съм ходил в Тексас.

–Нищо не си изпуснал. Не можах да си намеря работа и реших да открадна нещо. От някой магазин, та ченгетата да се погрижат за мен.

–Хубава идея.

–Идеята беше фантастична, но нищо не излезе от нея. Че ме арестуваха, арестуваха ме, но детективите ме съжалиха и ме пуснаха. За да не умра от глад, се хванах с един сириец, който държеше закусвалня до общинската палата... Непрекъснато дъвчеше тютюн. Спал ли си някога с мъж, който дъвче тютюн?

–Е, не съм.

–И това щях да изтърпя, но той поиска да го прави на кухненската маса, докато изчаква следващия клиент, и тогава вече се предадох. Два дена след това пих отрова.

„Боже мой“ – си казах.

–Не съм изпила достатъчно. Само ми стана зле. Още усещам вкуса й. Държаха ме в болницата една седмица. Там ми хрумна да дойда в Холивуд.

–Там ли?

–От филмовите списания. Като ме изписаха, тръгнах на автостоп. Не е ли весело...

–Много е весело – рекох и се опитах да се развеселя. – Нямаш ли родители?

–Вече не. Баща ми го убиха във Франция по време на войната. Да можеше и мен да ме убият на война.

–Защо не зарежеш киното?

–Защо? Мога да стана звезда като едното нищо. Спомни си за Хепбърн, за Маргарет Съливан и Джоузефин Хъчинсън... но да ти кажа ли какво щях да направя, ако имах смелост – щях да скоча от прозореца или да се хвърля под някоя кола.

–Знам какво чувстваш, знам точно какво чувстваш.

–Чудно ми е, че всички обръщат толкова много внимание на това как се живее и толкова малко на това как се умира. Защо тия всезнаещи учени само въртят, сучат и се стараят да удължат живота, вместо да измислят начин приятно да му сложат край? Сигурно по света има хиляди хора като мен – искат да умрат, но не им достига смелост...

–Знам какво искаш да кажеш, знам точно какво искаш да кажеш.

Миг-два никой от нас не проговори.

–Една приятелка ме убеждава да участвам в танцов маратон някъде надолу по крайбрежието. Безплатна храна и легло, докато трае маратонът, и хиляда долара, ако спечелиш.

–Това за безплатната храна ми харесва – казах аз.

–Не то е важното. Много от продуцентите и режисьорите ходят на тия танцови маратони. Винаги съществува възможност да те забележат и да ти дадат роля в някой филм... Какво ще кажеш?

–Аз ли?... Ами аз не танцувам много добре...

–Не е необходимо. Само трябва непрекъснато да се движиш.

–Най-добре да не се опитвам. Бях много болен. Толкова бях зле, че трябваше да лазя до клозета на четири крака. Най-добре да не се опитвам – казах аз и поклатих глава.

–Кога е било това?

–Преди седмица.

–Сега си добре – увери ме тя.

–Според мен не съм оздравял напълно. Най-хубаво да не се опитвам. Може да ме повтори.

–За това не се притеснявай.

–Но след една седмица...

–Тогава ще е късно. Ти и сега си добре – рече тя.

Уморените коне ги убиват, нали?