Защото ми принадлежиш

1.

Балтимор, Мериленд

Понеделник, 3 май, 05:35 ч.

– Идете да си купите някакви евтини слънчеви очила...

Луси Траск припяваше на ZZ Top, докато правеше редовния си сутрешен крос по алеята в парка пред кооперацията, където живееше, без да й пука, че звучи безнадеждно фалшиво. В края на краищата никой не се интересуваше от гласа й, важно беше, че се забавлява. Пък и без това нямаше кой друг да я чуе, освен хората, които правеха сутрешния си джогинг, а те повечето бяха със слушалки, точно като нея.

Толкова рано сутринта нямаше кого да впечатлява, нямаше никой, за чието мнение да я е грижа. Това беше една от многото причини да харесва минутите преди зазоряване.

Зави към края на алеята, забави и спря. Спокойствието й внезапно изчезна.

– О, не – тъжно измърмори тя. – Не отново.

Господин Пю седеше на една от шахматните маси, уличната лампа зад гърба му осветяваше шапката му от туид.

Луси излезе от алеята, прекоси моравата и се отправи към стария си приятел. Някога тук бе прекарвал с часове, матирайки всичките си съперници. Онези дни отдавна бяха отминали. Сега седеше сам в ранното утро, с наведена глава, яката на палтото му беше вдигната около лицето му.

Тя въздъхна. Пак се беше измъкнал от вкъщи.

Забави ход и внимателно се приближи.

– Господин Пю?

Леко докосна рамото му, като внимаваше да не го стресне. Не обичаше да го стряскат.

– Време е да се прибирате у дома.

Обикновено той вдигаше нагоре очи с изгубен поглед, а тя го отвеждаше обратно при Барб, която беше толкова изтощена от постоянните грижи за него. Но сега не вдигна поглед. Остана неподвижен. Прекалено неподвижен. Сърцето й спря. О, не. Не, не, не.

Когато протегна пръсти, за да го докосне, тялото му се строполи на масата, а шапката падна от главата му. С ръка на устата заглуши вика си, гледаше ужасена и потресена. Главата му беше размазана, покрита с изсъхнала кръв. А лицето му... Препъна се назад. Сякаш нещо я хвана за гърлото.

О, Боже. О, Боже. Лицето му го нямаше. Нямаше ги и очите му.

Направи още една крачка назад.

Не.

Дочу шепот, беше нейният собствен. Въздухът беше застинал в дробовете й, насили се да диша.

Направи нещо. С треперещи ръце измъкна телефона от джоба си, успя да набере 911 и потрепна, когато ясен глас каза:

– Тук е 911. Какъв е проблемът ви?

– Аз съм...

Не можеше да говори. Не можеше да диша.

– Госпожо? – Операторът настойчиво повтори въпроса си: – Какъв е проблемът ви?

Луси се изкашля, опита се да прозвучи спокойно.

– Аз съм доктор Траск от „Съдебна медицина“. Налага се да съобщя за убийство.

Понеделник, 3 май, 6:00 ч.

Инспектор Джей Ди Фицпатрик огледа малката тълпа, струпала се зад жълтите преградни ленти. Съседи, реши той. Някои все още бяха по халати и пантофи. Имаше и стар­ци, и хора на средна възраст. Едни плачеха. Други проклинаха. А някои – и двете.

Мина нарочно достатъчно близо край тях, за да чуе какво говорят.

– Какъв звяр би могъл да стори това на беззащитния стар човечец? – гневно питаше една от по-младите жени, свила ръце в юмруци.

– Никога никого не е наранил – потресен каза мъжът до нея.

– Проклети бандити – измърмори старец. – Вече не е безопасно човек да излиза от дома си.

Джей Ди забеляза добре поддържаната трева на малкия обществен парк. Нямаше нищо, което да подсказва безпорядък. Дали това беше островче на безопасност за местните обитатели? Убежище, което външната поквара още не беше докоснала? Знаеше, че е илюзия. Покварата беше навсякъде.

Знаеха го и съседите на убития мъж. Нямаше нужда от цяла банда, за да се извърши убийство. И един стигаше, особено ако жертвата е стар и уязвим човек.

– Това ще убие Барб – изхлипа една старица и се облегна на рамото на възрастен мъж. – Колко пъти й казвах да го настани в дом? Колко пъти?

– Знам, скъпа – прошепна мъжът. Притисна посивялата й глава към рамото си и закри очите й, за да не гледа сцената. – Поне Луси е тук.

Жената кимна и подсмръкна.

– Луси знае какво трябва да се направи.

Барб сигурно беше съпругата или дъщерята на убития мъж, но Джей Ди се зачуди коя ли ще е Луси и какво ли е онова, което щеше да направи.

Двама униформени полицаи, рамо до рамо, стояха в оградения с жълти ленти участък. Единият беше с лице към съседите, другият гледаше към местопрестъплението. Заедно представляваха преграда, която – доколкото беше възможно – препречваше гледката към жертвата.

Криминолозите вече бяха тук. Щракаха с камерите и изследваха мястото на убийството. Джей Ди знаеше, че вече са видели достатъчно, преди мястото да се обезопаси.

Двамата униформени посочиха към трети полицай, който стоеше до Дрю Питърсън, шефа на криминолозите. Полицаят, доколкото беше информиран Джей Ди, се казваше Хопър. Първият отзовал се.

– Благодаря. – Джей Ди мина покрай униформените, спокоен, въпреки това, което му предстоеше да види. Жертвата седеше на пейка, с лице, забито в шахматна маса. Главата и лицето му бяха с такива сериозни поражения, че беше неузнаваем. Кой би направил това на един старец? И защо?

Старецът беше с бежов тренчкот, закопчан до шията и пристегнат с колан на кръста. Ръцете му бяха прибрани в джобовете. По палтото и около стола нямаше кръв. Само по лицето и скалпа му се виждаха засъхнали петна.

Офицер Хопър се приближи с решителни стъпки.

– Аз съм Хопър.

– Фицпатрик, отдел „Убийства“. – След три седмици в отдела Джей Ди все още усещаше думите непривични, когато ги изговаряше. – Вие сте се отзовали пръв?

Полицаят кимна.

– Това е в района ми. Жертвата е Джери Пю, на шейсет и осем години, бял.

– Значи сте го познавали? Съжалявам – промърмори Джей Ди.

Хопър отново кимна.

– Да. Джери беше безобиден. И болен.

– Бил е с деменция? – попита Джей Ди, а Хопър изненадано присви очи.

– Да. Как разбрахте?

– Жената отпред разказваше как съветвала Барб да го вкара в дом.

– Това е госпожа Корбел. И аз я съветвах същото, но госпожа Пю – това е Барб – упорито отказваше. Предполагам, не е могла да го направи, женени са цяла вечност.

– Кой е открил тялото?

Хопър отново изглеждаше изненадан.

– Тя. – Посочи към другия край, където една самотна жена стоеше и наблюдаваше. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, изражението на лицето й беше неразгадаемо. Въп­реки това личеше явното напрежение, което я владееше, сякаш едва се държеше на краката си.

Беше висока, около метър и осемдесет. Дългата й коса, завързана на опашка, беше златисточервена и в нея проблясваха огнени искри под ярките фенери на криминолозите. Беше много красива, приличаше на статуя в тази застинала неподвижна поза.

Носеше анорак, шорти и маратонки. Това, че я бяха допуснали в такава близост до местопрестъплението, предполагаше, че е повече от обикновен свидетел. Беше сигурен, че не я е виждал, нямаше как да не запомни това лице.

Всъщност нямаше как да не запомни и тези крака.

– Коя е... – попита той, когато жената се обърна и срещна погледа му.

Проблесна болезнен спомен и изведнъж Джей Ди се сети.

– Доктор Траск – спокойно каза той. Луси Траск, патоложката. „Луси знае какво трябва да се направи“. – Тя го е намерила?

– Точно преди разсъмване – обясни Хопър. – Докторката... Така де, тя си е хубава дама.

Джей Ди се изкашля.

– Да, да. А къде е госпожа Пю?

– Партньорът ми Рико тръгна да я търси. Чукал на вратата на апартамента, но никой не се обадил. Междувременно цялата сграда се изсипа навън. Всички, с изключение на госпожа Пю. Отворили апартамента, Рико претърсил, но не открил и следа от нея. Колата й също не е на паркинга.

– Някакви следи от борба в жилището?

– Не. Според Рико изглеждало сякаш си е тръгнала. Имало две допълнителни купички с котешка храна на пода в кухнята, всички кухненски уреди били изключени от контактите. Хазяинът се опитва да се свърже с агенцията за наемите.

Джей Ди слушаше Хопър, без да сваля очи от доктор Луси Траск. Тя гледаше настрани, но той успя да долови мъката, която изпитваше. Отново се обърна към Хопър.

– Свържи ме с Рико по радиостанцията. Кажи му да не се обажда на номера за контакти. Да даде информацията на мен. Не искам някой друг да информира съпругата.

Хопър се смръщи.

– Барб Пю няма нищо общо. Тя е почти на седемдесет.

– Наясно съм. – Вероятността възрастна жена да предизвика такива наранявания беше нищожна. – Все пак такива са правилата.

Лицето на Хопър леко се отпусна.

– Добре. Ще извикам Рико по радиото.

– Благодаря.

Джей Ди се наведе над жертвата и огледа отблизо. Някой доста беше поработил над господин Джери Пю. Пребили са го с нещо тежко и тъпо, нападението е било безмилостно. Лицето на мъжа беше буквално размазано.

Ярост, помисли си той. Или пък пристъп, причинен от дрога? Определено се беше нагледал на такива сцени, докато беше в „Наркотици“. Това тук не беше обикновен парков грабеж. Някой определено просто бе откачил.

Дрю Питърсън, от криминолозите, се приближи до него.

– Ей, Джей Ди, бързо дойде. Продаде ли най-сетне оная къща в предградията?

Джей Ди и Дрю бяха назначени в един и същ участък, след като завършиха академията, но след смъртта на Мая почти не се бяха виждали. Всъщност Джей Ди не се виждаше с почти никого оттогава. Работата му в „Наркотици“ милостиво го погълна, а това преместване в „Убийства“ беше истински пробив. Ново начало. И докато съжаляваше клетия старец, прострян на шахматната маса, Джей Ди се замисли за бъдещето и онова, което тепърва предстои.

– Още не съм.

След като цяла година къщата седя обявена за продажба, Джей Ди вече се канеше да се предаде пред опитите си да се отърве от дома, в който някога беше живял със съпругата си.

– Успя ли да намериш нещо?

– Досега не. Току-що свършихме със снимките. Патолозите трябва да си свършат работата, а после се заемаме ние. Къде е Стиви?

– Запътила се е насам. – Щеше да се появи веднага, щом успееше да намери на кого да остави момиченцето си. Партньорката на Джей Ди – Стиви Мазети, обикновено винаги беше на линия, когато имаха спешен случай, но майчинските й задължения днес я свариха неподготвена. Джей Ди нямаше намерение да я прикрива, а и по принцип това рядко се налагаше. Тя беше добро ченге. А Джей Ди й дължеше много.

Посочи тревата около шахматната маса.

– Не е бил убит на това място. Няма кръв по тревата, нито по палтото му. Някаква представа как се е озовал тук?

– Най-доброто ми предположение е – на инвалиден стол. Намерих следи в тревата. Ако успеем, ще вземем отпечатъци. Но столът го няма.

– Няма следи от колелета по пътеката дотук – добави Джей Ди. – Влачили са го или са го носили, което означава, че някой си е тръгнал оттук, като е бутал празна инвалидна количка. Може да има трева по обувките.

– А и по краката. Видя ли му обувките? – попита Дрю.

Джей Ди се наведе и погледна – обувките тип „Оксфорд“ бяха нови и наскоро лъснати.

– Няма следи от търкане. Не личи да е бил влачен.

– Знаеш ли колко струват?

– Много. – Обувките изглеждаха доста скъпи, може би дори бяха правени по поръчка. Джей Ди погледна през рамо към кооперацията. Наемите там не бяха ниски, но определено не беше и „Риц“. – Предполагам, че каквото е пестил от наем, е харчил за обувки. Любопитен съм с какво се е занимавал господин Пю преди деменцията.

– Докторката сигурно знае – отговори Дрю. – И тя живее в сградата.

– Лично ли го е познавала? – попита той. Дрю отново кимна. Това обясняваше както скръбта й, така и причината да тича именно тук, точно в този парк. Все още стоеше неподвижна, вторачена в тялото. Сърцето му се изпълни със съчувствие.

– Шокът трябва да е бил голям. Няма тя да прави аутопсията, нали?

– Не. Вече се обади за екип.

– Добре. Ще поговоря с доктор Траск, а после ще видя дали не можем да намерим съпругата на жертвата и някакви свидетели. Обади се, ако се натъкнеш на нещо.

– Разбира се.

Луси Траск го видя да приближава. Очите й бяха сухи, лицето й – много бледо. Продължаваше да гледа мъртвия мъж на пейката, без да отмества поглед.

– Доктор Траск? Аз съм инспектор Фицпатрик.

– Знам – глухо отвърна тя. – Вие сте новият партньор на Мазети. Къде е Стиви?

– Пътува насам. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

– Разбира се. – Устните й едва помръдваха.

– Защо не идем да седнем в колата ми? Там ще ви е по-удобно.

Челюстта й се стегна.

– Не. Ще остана тук. Моля ви, просто си задайте въпросите, инспекторе.

В гласа й се долавяше лек акцент – не точно южняшки, но не беше и от града, поне не по рождение.

– Добре, както желаете. Познавали сте жертвата, нали?

Жената леко кимна, но не каза нищо.

– Съжалявам, доктор Траск. Наясно съм, че ви е изключително тежко. Вие го намерихте, така ли? – запита той и тя отново кимна. – Кога?

– Към пет и половина. Тичах. Видях господин Пю на неговата пейка. – Рецитираше думите сякаш четеше доклад. – Реших, че за пореден път е излязъл от апартамента си.

– Заради деменцията – добави Джей Ди и погледите им се срещнаха. Очите й бяха пронизващо яркосини, не беше лесно човек да ги забрави. Сега в тях се четеше мъка, гняв и ужас, но той знаеше, че могат да излъчват топлота и състрадание. Помнеше дълго тези очи след деня, когато я видя за пръв път.

Всъщност, не я познаваше. Бяха се виждали един-единствен път.

– Господин Пю страдаше от алцхаймер – потвърди тя.

– Колко често се губеше?

Раменете й леко се свиха.

– Напоследък три или четири пъти седмично. На Барб понякога й се налага да спи. Когато успееше да се измъкне нощем, обикновено все аз го намирах.

– И го водехте у тях?

– Да. – Отговори толкова тихо, че той едва я чу.

– Доброволно ли тръгваше с вас?

– Да. Не беше агресивен.

– Но някои пациенти с алцхаймер са – отбеляза Джей Ди.

Брадичката й леко се вдигна.

– Някои да, но той не беше. Успявахме да го успокоим.

Тя беше повече от позната на жертвата, осъзна Джей Ди. Били са близки.

– Рано сте били навън тази сутрин.

– Да. Винаги тичам преди разсъмване.

– Видяхте ли господин Пю да седи там, преди да започнете кроса?

Тя го изгледа ядно.

– Не. Ако го бях видяла, още тогава щях да го заведа у тях.

– Значи не е бил там, когато сте дошли.

Очите й проблеснаха, сякаш едва сега разбра въпроса му.

– О, не. Може и да е бил там, но да не съм го видяла. Бях от другата страна на сградата и пробягах квартала, преди да прекося през парка, за да се върна.

– Видяхте ли някой друг?

– Само хора като мен, които тичаха, не ги познавам. – Погледна към кооперацията си. – А къде е полицай Рико? При Барб?

– Изглежда, че нея вече я няма.

Траск го изгледа ужасена. Нежната й ръка панически стисна ръкава му.

– Как така я няма? Мъртва ли е? – попита тя, а Джей Ди незабавно се прокле за думите си.

– Не, не – успокои я той и постави ръка върху нейната. Беше студена като лед. Той неволно притисна дланта й между двете си ръце и започна да я разтрива, за да я стопли.

– Изглежда, че си е тръгнала. Апартаментът е празен, колата й също я няма.

Паниката й нарастваше, ръката й застина между пръс­тите му.

– Не, Барб никога не би го изоставила.

– Но си е тръгнала.

Луси дръпна ръката си и отстъпи назад. Лицето й пребледня още повече.

– Не. Няма начин. Никога не би го изоставила по собствена воля. Някой трябва да я е отвел. О, Господи.

– Изключила е всички кухненски уреди от контактите – каза Джей Ди и видя как думите му проникнаха зад недоверието й. – Имаше ли навик да прави така, когато пътува?

Траск кимна.

– Да, но няма да повярвам, че го е изоставила. Беше му изцяло отдадена.

– Понякога хората, когато са под стрес, вършат неща, които обичайно не биха направили – внимателно изтъкна Джей Ди. – Да се грижиш за съпруг с алц...

– Не – прекъсна го тя решително. – Не. За Бога, инспекторе, та господин Пю дори не можеше да се облече сам. Дори не можеше да си върже...

Внезапно се поколеба и смръщи вежди.

Джей Ди се наведе към нея. Тя не завърши изречението си.

– Да си върже какво?

– Обувките... – каза през рамо. – Обувките... са с връзки.

Джей Ди бързо я последва, готов да я дръпне назад, ако се приближи прекалено, но тя спря и се наведе точно като него преди няколко минути. Нещо й беше хрумнало и я бе извадило от вцепенението й. Сега около нея струеше енергия и запълваше пространството.

Той се наведе до нея и се вгледа в профила й. Цветът на лицето й се беше върнал, бузите й бяха поруменели пред очите му.

Не, никога не би могъл да забрави това лице.

– Господин Пю не е носил обувки с връзки от пет години – каза тя и отново привлече вниманието му към мъжа на пейката. – Носи ортопедични обувки с велкро. Пръстите на Барб бяха прекалено сковани, за да му връзва връзките.

– Може да е имал два чифта – допусна Джей Ди, но тя поклати глава.

– Тези са „Ферагамос“. Господин Пю никога не е имал толкова пари, а и да имаше, не би ги изхарчил за обувки.

– С какво се е занимавал? Имам предвид... преди алцхаймера.

Изгледа го с режещ поглед. Внимание. И облекчение.

– Беше гимназиален учител по музика, купуваше си обувките от „Дж. С. Пени“. Това не е Джери Пю.

Прозвуча напълно убедена.

– Защо сте толкова сигурна?

– Обувките са друг размер. Десети номер. Господин Пю носеше дванайсети.

Затвори очи и присви треперещите си устни.

– Боже Господи. Носи... Носи дванайсети номер. Това не е той. Това не е той.

– Добре ли сте, доктор Траск?

Тя кимна. Трепереше, ръцете й бяха свити в юмруци.

– Добре съм.

Джей Ди не беше много сигурен, но трябваше да продължи с въпросите.

– Откъде знаете кой номер обувки носи господин Пю?

– Доста крака съм виждала покрай работата си, инспекторе. Познавам размерите.

Той си представи телата в студената зала на моргата, краката, подаващи се под чаршафите с табелките на палците.

– Предполагам, че е така. Но откъде знаете неговия размер?

Тя присви рамене, донякъде с неудобство, докато гледаше размазаното лице на жертвата.

– През февруари заварих господин Пю да седи точно тук, на неговата си пейка. Беше излязъл от къщи без обувки и краката му бяха почти замръзнали. Обадих се на 911, разтрих краката му и го завих с палтото си. Знам размера на ходилата му, по-големи са отколкото на този мъж тук. Този човек не е господин Пю.

– Много мило от ваша страна, дето сте разтрили краката на стареца – промълви той.

– Всеки щеше да постъпи така.

Джей Ди не беше съвсем сигурен.

– Него наричате „господин Пю“, но на нея й казвате „Барб“. Защо?

Въпросът му я изненада. Тя се поколеба.

– Старите навици трудно умират, предполагам – отговори най-накрая. – Не си бях давала сметка за това.

– От колко време познавате господин Пю?

– От двайсет години. Преподаваше ми в гимназията. – Произнесе фразите несигурно, сякаш се разделяше с информацията неохотно. Внезапно се изправи, той я последва. – Този човек тук не е на седемдесет години. Ако не бях толкова объркана, веднага щях да забележа това.

– Имате право да сте объркана – започна Джей Ди, но тя го прекъсна.

– Може би е на петдесет, дори по-малко. Освен това е по-висок от господин Пю, с поне пет сантиметра.

Тя се наведе внимателно, скалпът беше плътно покрит със засъхнала кръв.

– Плешив е като господин Пю, а може би главата му е била обръсната. Ще разберем по-късно.

– Добре, да допуснем, че сте права и този мъж не е Джери Пю. Какво ви накара в началото да го объркате с него?

– Първо, седи на пейката на господин Пю.

– И преди го казахте. Как така „неговата“ пейка?

– Когато се загуби, винаги идва тук, на тази пейка. Преди алцхаймера беше добър шахматист. Идваше тук всеки ден след училище и винаги имаше хора, които го чакаха. А и шапката... – Посочи шапката от туид на земята. – Господин Пю носи точно такава. Беше дръпната на лицето му, все едно, че спи. Изтърколи се, когато докоснах рамото му, и той се катурна напред.

Замълча и захапа долната си устна.

– Господин Пю има и същия тренчкот.

Джей Ди се намръщи. Това не му хареса.

– Кой знае, че господин Пю често се озовава тук?

Тя бавно се обърна и срещна погледа му.

– Всеки в нашата кооперация. Всички от съседните сгради. Губи се тук по различно време и денем, и нощем.

– Кой знае, че бягате тук всяка сутрин преди разсъмване?

– Вероятно другите, с които тичаме заедно. Всеки, който се е събудил по това време. Защо?

– Защото не е бил убит тук. Дрю предполага, че е бил докаран с инвалидна количка откъм вашата кооперация. Някой доста се е потрудил този човек да бъде открит.

Тя отново погледна шапката.

– Мислите, че някой е искал да го намеря точно аз?

Джей Ди си мислеше точно това, но не искаше да прави прибързани заключения.

– Засега нека се спрем на предположението, че някой е положил големи усилия жертвата да бъде намерена.

– Ръцете му са в джобовете – отбеляза тя спокойно. – Лицето му е унищожено. Някой е искал той да бъде открит, но не и идентифициран. Мисля, че ще откриете, че отпечатъците на пръстите му са... преправени.

– Или унищожени – мрачно добави Джей Ди.

– Или унищожени – повтори тя. – Вкочанен е. Мъртъв е от поне два дена. Ще ви кажа по-точно след аутопсията.

Наведе се няколко сантиметра напред и огледа нараняванията по лицето.

– Използван е тъп предмет. Ще знам повече...

– След аутопсията – довърши той. – Нека да го транспортираме. Искам да огледам джобовете му за документи, но не искам да рискувам някое доказателство да падне на тревата. Можем ли да проверим джобовете му, щом го оставим в моргата?

Тя го огледа преценяващо.

– Или Стиви ви е тренирала, или просто имате здрав разум. Повечето ченгета щяха да настояват да го претърсят още тук.

Думите й го накараха да се почувства... добре. Точно както при първата им среща. Не мислеше, че тя се сеща, а не бързаше да й припомни.

И двамата едновременно се обърнаха, когато чуха да се затръшва врата. Служител от моргата тикаше количка със сгънат чувал отгоре.

– Две седмици бях в отпуск – каза Траск. – Може би няма да съм в състояние днес да работя, но ако искате да ме намерите в моргата, можем да направим повърхностен преглед и веднага да претърсите джобовете му.

– Оценявам това. Ще се опитам да намеря семейство Пю. Искам да се уверя, че са добре.

– Благодаря. Ще се преоблека и започвам. – Погледна към тялото върху шахматната маса. – Иска ми се да вярвам, че се озовах тук случайно, че тялото на този мъж няма нищо общо с мен.

– Но... не вярвате.

– А вие?

Прииска му се да я успокои, но не можеше да я излъже.

– Не.

Тя въздъхна.

– Нито пък аз.