Опустошение

Изригна хаос.

Светлина толкова ярка, че чак болеше, окъпа Пъг, докато той инстинктивно вливаше цялата си магия в предпазната черупка, която Магнус бе издигнал около тях само преди миг. Единствено фактът, че Магнус очакваше капана, попречи всички да бъдат мигновено изпарени. В момента невъобразимо мощна енергия унищожаваше всичко наоколо, рушеше дори най-твърдия гранит на основните му частици и ги разпиляваше в огнения вихър около тях.

Светлината прониза здраво стиснатите клепачи на Пъг и обагри зрението му в гневно червено-оранжево, което остави след себе си зелено-сини петна. Инстинктът го подтикваше да закрие лицето си, но той знаеше, че това ще е безполезно. Насили се да продължи да движи ръце във фигурите, нужни, за да подкрепят усилията на Магнус. Единствено магията ги предпазваше от условия, които никой смъртен не би могъл да понесе дори за миг. Самата тъкан на вселената се кривеше навсякъде около тях.

Намираха се в нещо, което изглеждаше като вътрешността на слънце. От проучванията си Пъг знаеше, че това е петото състояние на материята, освен земята, въздуха, водата и огъня, което различните магьосници наричаха по различни начини: сред тях „енергиен поток“, „плазма“ и „бушуващ огън“. Енергия толкова мощна, че разкъсваше самата същност на материята на атоми и ги преподреждаше, и този процес продължаваше, докато плазмата не падне под прага на унищожение и съзидание и яростта º най-после не секне.

Годините, през които бе усъвършенствал своето изкуство, му бяха дали безброй умения и някои от тях той използваше инстинктивно, без съзнателно усилие. Сега магическите му средства за анализ и оценка бяха претоварени от усещания, каквито не бе изпитвал никога през целия си дълъг-дълъг живот. Явно онзи, който бе подготвил капана, се бе надявал, че няма да му е по силите да издържи. Пъг подозираше, че е дело на няколко изкусни магьосници.

В ума си чу Миранда да пита:

„Добре ли сте всички?“

Накор заговори на глас:

– Има въздух. Можем да говорим. Магнус, Пъг, не гледайте. Ще ослепеете. Миранда, ние можем да погледнем.

– Опишете какво виждате – поиска Магнус от двата демона в човешка форма.

Отговори му Миранда:

– Това е ад, по-горещ от всичко в света на демоните. Унищожил е сто стъпки скала и пръст под нас и в момента се реем в мехур от енергия. Малко по-надалеч от мястото, на което стоим, пясъкът се превръща в стъкло. Вълна от свръхнагрят въздух се разширява навън с невероятна скорост и всичко, което докосне, бива изпепелено за миг. Доколкото могат да различат очите ми, всичко е огън, дим и пепел.

Само преди минута четиримата бяха изучавали магическа матрица, която явно представляваше ключалка, но се бе оказала капан.

Древните енергийни създания свен-га’ри бяха живели защитени на една спокойна ливада на върха на огромно здание, построено от мирно племе пантатийци – раса хора змии, създадена от древната Драконова господарка Алма-Лодака. За разлика от по-войнствените си събратя, тези същества бяха кротки, ученолюбиви и много приличаха на хора.

Сега тази мирна раса бе заличена. За Пъг нямаше значение, че са били създадени от безумната суета на отдавна мъртва Драконова господарка като питомци и слуги: те бяха еволюирали в нещо много по-изтънчено и той знаеше, че ще скърби за загубата им.

– Гасне – каза Накор. – Не гледайте.

Пъг продължи да стиска очи, съсредоточен върху защитната магия на сина си.

– Ти очакваше...

– ... капана – довърши Магнус вместо него. – Това бе просто един от онези моменти, татко. Внезапно настръхнах и докато се усетя, вече бях хвърлил защитното заклинание. Бях си подготвил словесен спусък, дума на силата. Просто нямах представа, че капанът ще е толкова мащабен. Без твоята помощ и тази на ма... на Миранда... – Той остави мисълта недовършена.

И Пъг, и Миранда предпочетоха да не обърнат внимание на това, което му се бе изплъзнало от езика. Тя не беше майка му. Беше демон на име Детето, който освен външността на Миранда притежаваше и всичките º спомени. Беше лесно да забравиш, че това не е Миранда; преживяването бе смущаващо за всички.

Само демонът Белог, сега в облика на Накор, изглеждаше необезпокоен от положението си, и това напълно съответстваше на характера на Накор приживе: той бе човек с безгранично любопитство, който се наслаждаваше на всякакви загадки. Дори сега в гласа му се долавяше нотка на възхита:

– Неописуемо гениален капан, Пъг.

Стиснал здраво очи, Пъг отвърна:

– Склонен съм да се съглася. За какво си мислиш?

– Който и да го е измислил, е знаел, че може да бъде изследван само от съвсем ограничен брой хора – рече Накор. – Те е трябвало първо да минат през пантатийците – или като спечелят доверието им, или с груба сила. А стигнат ли до матрицата, малцина използващи магия демони, по-дребни чародеи или дори добре подготвени жреци биха могли да проумеят дори частица от сложността на тази ключалка, капан или както там мислиш за нея.

– Само Пъг – обади се Миранда.

Пъг помълча малко, после каза:

– Не. Магнус го направи. Аз опипах ключалката, но само предположих, че може да има капан. Докато се върна от Академията, той вече с лекота бе преодолял прегради, които на мен биха ми се опрели.

– Не съм сигурен... – започна Магнус.

Миранда го прекъсна.

– Това не беше пустословна похвала. Аз притежавам всички спомени и умения на майка ти, Магнус, но ти... ти си по-добър и от двама ни, имам предвид от майка ти и от баща ти.

Накор се изкиска.

– Отричаш го от доста време, момче, но в крайна сметка ти ни превъзхождаш. Нужни са ти само още малко опит и годинки.

– Струва ми се неуместно да се смеем сред целия този хаос – заяви Магнус.

Внезапно се разнесе грохот, сякаш ги бе връхлетял ураганен вятър.

– Не гледайте – напомни им Накор.

– Какво беше това? – попита Пъг.

– Мисля, че е от връщането на въздуха – рече Накор, а след миг добави: – Експлозията... Не знам дали мога да опиша това, което виждам, Пъг. Миранда?

След известна пауза тя каза:

– Това бе нещо повече от светлина и топлина. Почувствах... движение, промяна... изместване. Никога не съм се сблъсквала с нещо подобно. Не съм сигурна даже дали можем да го наречем „магия“.

– Не е номер – каза Накор, – или поне не такъв, какъвто мога да си представя. Всичко се промени.

– Как? – попита Пъг.

– Вече можете да си отворите очите, ама бавно.

Пъг го направи. Очите му се насълзиха и зрението му се замъгли. Усещаше през подметките на сандалите си странна вибрация, пронизителна и бърза, почти жужене. Премигна, за да махне сълзите, и откри, че стои приклекнал в енергийния мехур, създаден от сина му миг преди експлозията.

Извън преградата всичко бе толкова бяло, че не можеше да се различи никакъв хоризонт – нито небе горе, нито земя долу, нито пък море зад някакъв бряг. Докато очите му привикваха към яркостта, той успя да долови в нея дребни вариации, а след още миг и слаби промени в белотата, сякаш отвъд границата на мехура имаше цветове.

Рееха се на трийсет-четирийсет стъпки над дъното на кратер. Единствените остатъци земя се намираха под краката им, държани от сферата на Магнус.

– Ти ли ни държиш нависоко, синко?

– Магията. И по-добре да сме готови за грубичко приземяване, когато ни пусне. Не мога едновременно да поддържам целостта на сферата и да я местя.

– Може би аз ще успея да помогна – обади се Миранда. Затвори очи и сферата бавно се спусна и кацна на дъното на кратера.

Всичко бе ужасно объркващо за сетивата: около тях продължаваха да се леят енергии, целият видим спектър играеше бясно извън мехура. Пъг приложи лек натиск върху предпазната сфера на Магнус и тя се разшири достатъчно, за да могат всички да се изправят в цял ръст. След още няколко минути започнаха да различават подробности отвън. Ослепителната светлина бавно помръкваше и се появиха различни оттенъци на слонова кост, бледо златисто и намеци за синьо. Накрая яркото сияние угасна.

Всички примигваха, докато очите им се нагаждаха към естествената дневна светлина, която бе тъмна в сравнение с изпитаното току-що.

Пъг се огледа. Намираха се на петдесетина стъпки дълбочина, заобиколени от нещо, което приличаше на стъкло.

– Какво стана? – попита Миранда.

– Някой се опита да ни убие – отвърна Накор, този път без обичайно бодрия си тон. – Трябва да се измъкнем от тази дупка и да поогледаме.

– Безопасно ли е вече? – попита Магнус.

– Бъдете готови да се защитите и ще разберем – каза Накор. – Мисля, че за вас двамата ще е много горещо.

Магнус се взря за миг в дребничкия мъж, кимна и погледна баща си. Пъг наклони лекичко глава в знак, че е разбрал предупреждението, и двамата се обвиха в защитни заклинания, без да разменят нито дума.

Магнус затвори очи за миг и сферата около тях изчезна. Пъг клекна и докосна стъклото под нозете си.

– Странно...

– Кое? – попита Миранда.

– Енергията. Очаквах да е по-... Не съм сигурен. – Премести поглед от сина си към Миранда. – Вие и двамата сте по-умели в долавянето на естеството на магията. Това чувствате ли го като обикновена експлозия?

Миранда клекна до него.

– Дали го чувстваме като експлозия? Та ние я преживяхме! При това ужасно мощна и оглушителна! – Докосна стъклото под тях. – А, разбирам какво имаш предвид.

Магнус направи същото.

– Това не... Експлозията е била страничен ефект.

Накор изгледа тримата клекнали магьосници.

– Моля?

– Освободената енергия е била резултат от заклинание, което не е просто някакво си заклинание за мащабно унищожение – каза Магнус и се изправи. – Трябва да вървим.

Пъг махна безмълвно с ръка. Четиримата се издигнаха във въздуха и полетяха към ръба на кратера.

Магнус обясни на Накор:

– Доколкото мога да определя, заклинанието е направило две неща. Освен че унищожи всичко в доста голям радиус, ни пренесе в... не съм сигурен къде сме, но не сме на същото място, където то бе задействано.

Стигнаха до ръба на кратера и Пъг каза:

– Прав си, Магнус. Не сме там, където бяхме допреди минута.

– Къде е морето? – попита Миранда.

Погледнаха на юг. Там, където само преди минути вълните се плискаха в брега, имаше просторна полегата равнина. Зад гърба им се издигаше стръмна урва, а хълмовете по-нататък наподобяваха онова, което биха видели на Острова на змийските хора, само дето тези хълмове бяха напълно лишени от растителност – не се виждаха нито дървета, нито храсти, нито дори стръкче трева.

Опустошението бе пълно: нищичко не помръдваше, освен брулещия вятър. Навсякъде имаше пясък – тази земя бе станала пустиня още преди години. Намираха се на ръба на огромен дълбок кратер и също като кратера, земята наоколо бе разтопена от взрива и повърхността º представляваше стъкло, по което играеха цветни отблясъци: димът, пепелта и прахът вече се разнасяха, пропускайки тънки снопове слънчева светлина. Вятърът отнасяше дима на север и го разсейваше бързо. На този свят нищо не гореше, защото просто нямаше какво да гори, а разтопените скали и пясък вече се охлаждаха.

– Мисля, че още сме на същото място – каза Накор. – Тоест, на аналогично място, както когато пътувахме за Косидри. – Пъг, Магнус и Накор бяха открили, че в другите плоскости на реалността световете са идентични, или поне доколкото го позволяват различните условия на въпросната реалност. Така че където и да се намираха, този свят бе географски подобен на Мидкемия. – Но мисля, че състоянието на енергията тук скоро ще ни създаде проблеми.

Пъг кимна.

– Чувствам се малко странно – отбеляза Миранда.

– Помня как се приспособихме, когато пътувахме за света на дасатите, татко – каза Магнус.

– Но този път усещането е... различно, забелязваш ли? – попита Пъг.

– Тук нивото º е по-високо и от света на демоните, и от Мидкемия – съгласи се Миранда. – Сякаш има прекалено много въздух, нали?

Накор направи гримаса.

– Може да ни надвие, ако не внимаваме.

Всеки от тях спретна предпазно заклинание, което ги обви отново в малък мехур защитна енергия, и това намали притока на по-мощните енергии на този свят до количество, с което телата им можеха да се справят.

– Щом нивото на енергията е по-високо – каза Магнус, – значи не сме се прехвърлили в по-долен свят. А в по-горен. Което означава...

– Че сме в първото небесно царство? – предположи Миранда.

– Явно го надценяват – пошегува се Накор, докато оглеждаше пустия пейзаж. – Дори светът на демоните предлага повече.

За миг настъпи тишина – всички оглеждаха голия свят около себе си.

Пъг погледна сина си и каза тихичко:

– Пропуснах да ти благодаря. Ако не се беше върнал...

Магнус го прегърна.

– Ти си ми баща. Колкото и да съм несъгласен с... онова, за което си говорихме... никога няма да те изоставя, когато имаш нужда от мен.

Баща и син останаха прегърнати още за миг, а после се пуснаха и пак насочиха вниманието си към настоящето. Хвърлиха поглед към Миранда и забелязаха сълзи по бузите º. Тя вдигна ръка и ги избърса, а после каза с гневен тон, който и двамата познаваха много добре:

– Проклети да са тези спомени! Знам, че не са мои! Знам го! – Скръсти ръце на гърдите си. Изкиска се горчиво и отбеляза: – Част от мен помни време, когато с удоволствие бих ви откъснала главите и бих изяла още туптящите ви сърца. – Вдигна очи и добави по-меко: – А част от мен има чувството, че никога не съм обичала някого повече от вас двамата. Само Калеб ви беше равен. – Последните думи излязоха като дрезгав шепот.

Магнус познаваше баща си достатъчно добре, за да разбере, че Пъг се бори с желанието да грабне в обятията си фигурата на бив¬шата си жена, да утеши една личност, която всъщност не беше тук. Каза тихо:

– Не мога да те наричам „майко“. – Погледна я в очите. – Но досега не разбирах колко трудно трябва да е това за теб. – Поддавайки се на импулса, обикновено сдържаният магьосник пристъпи напред, обви ръце около демона в човешка форма и го прегърна силно за един кратък миг.

Когато се отдръпна, видя нови сълзи да се стичат по лицето на първия човек, когото бе зърнал през живота си. Разкъсваха го силни емоции и той потисна порива си да каже още нещо. Колкото и да му се искаше майка му да се върне, да е отново жива и пред него, това сигурно изобщо не можеше да се сравни с чувствата, изпитвани от баща му. Той сложи ръка на рамото на Пъг и каза:

– Трябва да се възползваме по най-добрия начин от една ужасно смущаваща и неловка ситуация. Ако се съсредоточим върху това, което е пред нас, може би онова зад нас ще се отдалечи достатъчно, за да успеем да намерим нови начини да гледаме един на друг.

Накор се ухили.

– Много мило, но забелязахте ли, че някой идва към нас?

Всички погледнаха накъдето сочеше той и видяха, че пейзажът е започнал да се изяснява.

Към тях се приближаваше позната фигура, облечена в черна роба и сандали, вързани с конопена връв към прасците. Подпираше се на тояга. Косата на мъжа бе черна, позата му – младежка, а крачката – енергична, също както в разцвета на силите му.

За миг и четиримата бяха зашеметени. Накрая Пъг изрази неверието им на глас.

– Макрос!?

Фигурата вдигна ръка.

– Не, макар че без съмнение приличам на него.

Миранда и Накор се спогледаха и дребният комарджия попита:

– Имаш спомените на Макрос?

– Не – отвърна мъжът.

– Кой си ти? – попита Магнус.

– Нямам име. Можете да мислите за мен като за водач.

– Защо приличаш на баща ми? – попита Миранда.

Мъжът сви рамене в съвършена имитация на Макрос.

– Това е загадка, тъй като по природа съм безформен в света на смъртните. Мога само да гадая, но заключението ми е, че изглеждам като онзи, който очаквате да бъда. Праща ме Единствения, чия¬то Воля е Действие, само че се налага да съм във форма, с която можете да общувате.

Четиримата се спогледаха бързо, после Накор се засмя.

– Вярно е, че през по-голямата част от последните сто или повече години очаквам да видя ръката на този негодник зад всяка криволица и обрат на съдбите ни.

Другите кимнаха.

– Добре тогава, Водачо – каза Пъг. – Как да те наричаме?

– Водач ме устройва – отвърна онзи.

– Къде точно се намираме? – попита Магнус.

– В света Колген. – Водача посочи на юг. – Някога величествен океан се плискаше по тези брегове, а сега всичко тук е пораза и пустош.

– Не разбирам – рече Пъг.

– Да вървим, защото ни предстои дълъг път, ако искате някога да се върнете у дома – каза подобието на Макрос.

– Преди да тръгнем – намеси се Миранда, – можеш ли да обясниш как така приличаш на баща ми до най-малката подробност?

Водача се поколеба, после се усмихна досущ както го бе правил приживе отдавна мъртвият Черен чародей.

– Разбира се – отвърна той и направи още една пауза, също както би я направил Макрос. – Ние, които служим на Единствения, съществуваме в свят от енергия. Намираме се вечно в Блаженството, част от Единствения, докато не възникне нужда от нас, и тогава получаваме форма и плътност, както и самоличност, подходяща за целта ни; като гаранция за нашата ефективност всички спомени за предишната служба в тази роля се връщат. Така че в момента мисля за себе си като за „аз“, отделна единица, но това ще изчезне, щом се върна при Единствения в Блаженството. Аз съм енергийна абстракция, създание от светлина и топлина, ако щете, което се състои само от съзнание. Затова Единствения ми дава способност¬та да... внуша на смъртните ви умове всяка форма и свойство, подходящи за поддържане на общуването.

– Но ние не сме смъртни – каза Накор и посочи Миранда и себе си.

– По-смъртни сте, отколкото предполагате – отвърна Водача, – тъй като аз говоря за умовете, а макар че основната ви същност е демонска, умовете ви са човешки и стават все по-човешки с всеки ден. Нещо повече, демонските ви тела се състоят от енергийни потоци, несъвършена имитация на съществата от по-горната плоскост на битието.

– И вие се превръщате в онова, което наподобявате – в известни граници, разбира се. Никога няма да се съешавате с хора и да дадете потомство, нито ще бъдете засегнати от техните болести и рани, а онези, що се борят с демонския род, още могат да ви унищожат и да върнат същността ви в Петия кръг. – Той понижи глас, като че ли се опитваше да прояви любезност. – Нито пък имате смъртна душа. Съществата, чиито спомени притежавате, са отпътували до мястото, където са били съдени, и сега или са на път към следващия стадий на съществуванието, или са върнати в Колелото на живота за още едно завъртане. Накратко, вие никога няма да сте наистина Миранда и Накор. Но сте толкова близки до тях, колкото е възможно за някое същество.

След тези думи Водача се обърна, закрачи напред и добави през рамо:

– Моля ви, трябва да извървим дълъг път и макар че времето тук не се измерва като в света на смъртните, все пак тече и колкото по-дълго оставате далеч от Мидкемия, толкова по-голяма полза извлича Противника на Единствения.

Пъг и останалите последваха Водача и Пъг каза:

– Подозирам, че ще ни кажеш каквото трябва да знаем. Но все пак би ли започнал с това защо сме тук?

– Това е лесната част – рече Водача. – Паднахте в капан. Противника отдавна чака възможност да отърве Мидкемия от вас четиримата. А да го направи наведнъж граничи с гениалност.

– Този Противник, за когото говориш – каза Накор. – Кой или какво е той?

Водачът помълча малко.

– По-лесно ще е, ако изчакаме с въпросите, докато не ви обясня какво ви е сполетяло. Вие сте от ключово значение за случващото се, но все пак сте малка частица от цялото. Ако ви дам цялата картина направо, може да ви объркам. В момента сте заседнали в реалност, която не е вашата, и не разполагате с лесен начин за връщане. С две думи, вие сте нещо като заточеници.

Четиримата се спогледаха и забързаха, за да не изостават от пъргавия му ход. След малко Пъг попита:

– Щом сме заточеници, къде отиваме?

– Да намерим някой, който може да ви помогне да се измъкнете оттук.

Краят на магьосника