Тесме и гхайрогът

Вече шест месеца Тесме живееше сама в колибата, която бе построила със собствените си ръце, в гъстата тропическа джунгла на около десетина мили източно от Нарабал, на място, където морският бриз не достигаше и където влажният, тежък въздух обвиваше всичко като тежка плащеница. Никога преди не бе живяла сама и в началото се питаше дали ще се справи... Но и колиба не бе правила преди, а се бе справила добре. Бе отсякла гладки стволове на млади сайджанилови дървета, бе обелила златистата им кора, бе забила подострените краища във влажната, мека земя, бе завързала стволовете с лиани и най-накрая бе сложила петте огромни листа от врама за покрив. Не беше шедьовър на архитектурата, но пък я пазеше от дъжда, а и не се тревожеше за студа. След месец стволовете, макар и окастрени, пуснаха корени и по горните им краища, под покрива, покараха нови листа; лианите също бяха живи и вече пускаха надолу сочни пипала, за да търсят и открият богатата, плодородна почва. И къщичката беше оживяла – ставаше все по-уютна и сигурна с всеки изминал ден, докато лианите се стягаха и стволовете обрасваха с листа. Тесме я обичаше. Нищо в Нарабал не оставаше мъртво задълго – въздухът беше твърде топъл, слънцето твърде ярко, валежите обилни и необузданата жизнена сила на тропиците преобразяваше всичко.

Самотата също не я притесняваше. Беше изпитвала силна нужда да се махне от Нарабал, където животът й някак си се бе объркал – имаше твърде много хаос, твърде много шум, приятели, които се превръщаха в непознати, влюбени, които се превръщаха във врагове. Беше двайсет и пет годишна и имаше нужда да спре, да се вгледа дълго във всичко, да промени ритъма на дните си, преди да я разкъсат на парчета. Джунглата бе идеалното място за това. Ставаше рано, къпеше се в едно езеро, което делеше с един стар ленив громуарк и ято малки кристалоподобни чичибори. Късаше храната си от лианите тхока, разхождаше се, четеше, пееше, пишеше поеми, проверяваше какво се е уловило в капаните, катереше се по дърветата, правеше слънчеви бани в един хамак, окачен високо горе, говореше сама на себе си и си лягаше да спи със залеза на слънцето. В началото си мислеше, че няма да има с какво да се занимава, че скоро ще се отегчи, но се оказа, че не беше така. Дните й бяха изцяло заети – винаги оставаха планове и за следващия ден.

В началото си мислеше, че ще ходи до Нарабал веднъж седмично – за провизии, нови книги и кубове за забавление. Да ходи от време на време на концерт или на театър, или дори, за да посети семейството и приятелите си – тези, които все още й се искаше да види. Известно време наистина ходеше до града доста често. Но това беше тежък, уморителен преход, който отнемаше почти половин ден, и колкото повече свикваше с усамотения си начин на живот, толкова повече Нарабал й се струваше още по-шумен, още по-тревожен, с малко полезни неща, които да компенсират недостатъците. Хората там я заглеждаха. Тя знаеше какво си мислят – смятаха я за ексцентрична, дори за луда, за своенравно момиче, което живее там някъде съвсем само и се люлее по върховете на дърветата. Постепенно посещенията й в града се разредиха. Започна да ходи там само когато беше неизбежно. В деня, когато попадна на ранения гхайрог, не беше стъпвала в Нарабал поне от пет седмици.

Онази сутрин тя скиташе в някаква блатиста местност на около пет мили североизточно от колибата си и събираше сладките жълти гъби, известни като калимботи. Торбичката й беше почти пълна и вече мислеше да се връща, когато на неколкостотин ярда напред забеляза нещо странно – същество с някаква блестяща, металическа на вид сива кожа и дебели цилиндрични крайници, проснато безпомощно на земята под едно голямо дърво. То й напомняше за хищното влечуго, което баща й и брат й някога бяха убили в нарабалския канал – тромаво, хлъзгаво, продълговато нещо с извити нокти и голяма зъбата уста. Но когато приближи, тя забеляза, че съществото има конструкция, напомняща човешката, с масивна обла глава, дълги ръце, силни крака. Помисли си, че може да е умряло, но когато застана до него, то помръдна леко и каза:

– Увреден съм. Проявих глупост и сега плащам за това.

– Можеш ли да движиш ръцете и краката си? – попита Тесме.

– Ръцете да. Единият ми крак е счупен, може би и гръбнакът. Ще ми помогнеш ли?

Тя клекна и го разгледа внимателно. Наистина приличаше на влечуго – с блестящи люспи и гладко, твърдо тяло. Очите му бяха зелени и студени, изобщо не мигаха. Косата му представляваше гъста маса от дебели черни спирали, които мърдаха бавно съвсем сами. Езикът му определено беше змийски – яркочервен и раздвоен, той непрекъснато се показваше и прибираше между тънките, безплътни устни.

– Какво си ти? – попита Тесме.

– Аз съм гхайрог. Познаваш ли моя вид?

– Разбира се – отвърна тя, макар че в действителност знаеше много малко. През последните сто години на Маджипур се бяха заселили какви ли не същества – цяла менажерия чужденци, поканени тук от лорд Милеканд, защото нямаше достатъчно хора, които да заселят огромните пространства на планетата. Тесме беше чувала, че сред тях има четириръки, двуглави, миниатюрни с пипала, беше чувала и за тези люспести същества със змийски езици и змийски коси, но досега никой от тях не бе идвал чак до Нарабал – град на ръба на нищото, толкова далеч от цивилизацията, колкото можеш да си представиш. Значи това беше гхайрог. „Странно същество – помисли си тя. – С почти човешка форма на тялото, но всъщност без нищо човешко в отделните му части. Чудовище, кошмарно същество, макар и не особено страшно.“ Тя дори съжали горкия гхайрог-скитник, двойно изгубен – далеч от родния свят и от всичко, което имаше значение на Маджипур. И освен това – лошо ранен. Какво ли да направи с него? Да му пожелае всичко хубаво и да го изостави на съдбата? Едва ли. Да измине пътя до Нарабал и да потърси помощ? Това би отнело най-малко два дни, при положение, че се намери кой да помогне. Да го прибере в колибата си и да го гледа, докато здравето му се възстанови? Това й се стори най-доброто решение, но пък тогава какво щеше да стане с усамотението й? А и от какви грижи се нуждае един гхайрог? Можеше ли тя и искаше ли да поеме такава отговорност? Ами риска – все пак това беше чуждоземец, от когото не знаеше какво може да се очаква.

– Аз съм Висмаан – каза съществото.

Какво беше това? Име или титла? Или просто описание на състоянието му? Тя не попита. Каза му:

– Наричат ме Тесме. Живея в джунглата, на един час път оттук. Мога ли да ти помогна?

– Позволи ми да се опра на теб, за да се опитам да се изправя. Достатъчно силна ли си?

– Може би.

– Ти си жена, нали?

Тесме беше само по сандали. Усмихна се и докосна леко гърдите и слабините си.

– Жена, да.

– Така си и мислех. Аз съм мъж и сигурно съм твърде тежък за теб.

Мъж? Между краката беше гладък и безполов като машина. Тя предположи, че полът на гхайрогите личеше някъде другаде. А ако наистина беше влечуго, гърдите й не биха означавали нищо за него. Странно, че реши да я попита.

Тесме коленичи до съществото и се зачуди как ли ще се изправи и ще върви със счупен гръбнак. То обгърна раменете й с ръка и допирът на кожата му я стресна – беше хладна, суха, твърда и гладка, сякаш носеше ризница. И въпреки всичко не беше неприятна на пипане... Просто усещането беше особено... Разнесе се силна миризма – горчивосладка, подобна на мед. Това, че досега не я бе усетила, тя не можеше да си обясни, защото миризмата беше специфична и проникваща... Реши, че се е разсеяла, поради неочакваността на срещата. Сега, след като я бе усетила, вече не можеше да не й обръща внимание. В началото й се стори много неприятна, макар и на моменти да преставаше да я безпокои.

– Опитай се да ме задържиш – каза гхайрогът. – Ще се оттласна нагоре.

Тесме приклекна, заби колене и длани в пръстта и за нейно изумление той успя да се изправи нагоре със специфично спираловидно движение, при което я притисна надолу и за миг цялото му тегло легна на плещите й и я накара да простене. След това гхайрогът се улови за една висяща лиана и се задържа с олюляване. Тесме беше готова да го улови, но той се задържа прав.

– Този крак е пукнат – отбеляза той. – Гърбът ми също е увреден, но според мен не е счупен.

– Боли ли те?

– Да ме боли? Не. Ние не чувстваме голяма болка. Проблемът е, че не мога да се придвижвам. Кракът не може да ми служи. Можеш ли да ми намериш здрава тояга?

Тя се огледа за нещо, което би могло да послужи за патерица, и след малко видя един дебел висящ корен. Лъскавата черна дървесина беше дебела и еластична, така че се наложи доста да я огъва напред-назад, докато успее да отчупи парче с нужната дължина. Висмаан стисна здраво корена, сложи другата си ръка около раменете на Тесме и внимателно премести центъра на тежестта си върху здравия крак. Направи първата крачка с усилие, после още няколко, а болният крак се влачеше отзад. На Тесме й се стори, че миризмата му се промени – сега бе по-остра, повече напомняше оцет, отколкото мед. Без съмнение заради напрежението от ходенето. Изглежда и болката не беше толкова незначителна, колкото се мъчеше да я убеди. Във всеки случай, той успяваше да се движи напред.

– Как се нарани? – попита го тя.

– Качих се на онова дърво, за да огледам територията наоколо. Клонът не издържа теглото ми и се счупи.

Той кимна към едно високо сайджанилово дърво. Най-ниският му клон, който бе поне на четиресет фута разстояние от земята, наистина висеше само на кората си. Тя се изуми, че гхайрогът е оцелял след падане от такава височина. След миг започна да се чуди как е успял да се покатери по тънкото гладко стебло.

– Смятам да се заселя в този район и да се занимавам със земеделие – каза той. – Ти имаш ли ферма?

– В джунглата? Не. Аз само живея тук.

– С партньор?

– Не, сама. Отраснах в Нарабал, но имах нужда известно време да остана сама.

Стигнаха до торбата с калимботи, която бе захвърлила, когато видя падналия на земята гхайрог, и тя я метна на рамото си.

– Можеш да останеш при мен, докато се оправи кракът ти – каза тя. Но ако се движим така, ще стигнем до колибата ми чак довечера. Сигурен ли си, че можеш да вървиш?

– Аз вече вървя – отговори той.

– Кажи ми, когато искаш да си починеш.

– След малко. Още е рано.

Наистина, измина почти половин час в мъчително куцукане напред, преди гхайрогът да поиска да спрат, но дори и тогава той остана прав, опрян на едно дърво. Обясни й, че е глупаво още веднъж да повтарят трудната операция по изправянето му. Изглеждаше напълно спокоен и невъзмутим, макар че бе невъзможно да се разбере какво изразяват неподвижното му лице и немигащите очи – единственият видим белег на някакви емоции може би беше раздвоеният му език, който не преставаше да се показва и скрива, но Тесме не знаеше как да тълкува това. След няколко минути тръгнаха отново. Бавното придвижване, както и тежестта му, увиснала на рамото й, бяха почти непосилни за нея и скоро собствените й мускули започнаха да получават спазми и да я болят. Не говориха много. Гхайрогът изглежда влагаше всичките си сили, за да овладее доколкото е възможно осакатеното си тяло, а тя мислеше за пътя напред, стремеше се да минат колкото се може по-напряко и да избягват всякакви потоци, храсталаци и други възможни препятствия, които той не би могъл да преодолее. Преполовиха пътя до колибата й, но тогава започна да вали топъл дъжд, след което ги обви гореща, лепкава мъгла, която не се вдигна докато не стигнаха. Когато най-накрая видяха малката колиба, Тесме беше почти напълно изтощена от умора.

– Не е кой знае какво – каза тя, – но не ми трябва повече. Сама я построих. – Тя му помогна да легне на леглото й, застлано с пух от заня. Той се отпусна върху него с някакъв странен съскащ звук, който сигурно изразяваше облекчение.

– Искаш ли нещо за ядене? – попита го тя.

– Не сега.

– А нещо за пиене? Не? Предполагам искаш само да си починеш. Ще изляза навън, за да можеш да поспиш спокойно.

– Сега не е сезонът ми за сън – отвърна Висмаан.

– Не разбрах.

– Ние спим само през част от годината. Обикновено през зимата.

– И през цялото останало време сте будни?

– Да. За тази година повече няма да спя. Зная, че при хората не е така.

– Доста по-различно е – каза му тя. – Все едно, ще те оставя да почиваш сам. Сигурно си много уморен.

– Не искам да те гоня от дома ти.

– Няма нищо – отговори Тесме и излезе. Пак заваля – познатият, почти приятен дъжд, който валеше през няколко часа цялото денонощие. Тя се излегна върху един тъмен, мек мъх и остави топлите капчици да измият умората от болящите я крайници и от гърба й.

„Имам си гост – мислеше тя. – При това чуждоземец, ни повече, ни по-малко. Е, а защо не?“ Гхайрогът й се струваше непретенциозен – уравновесен, спокоен, невъзмутим – дори в нещастието си. Очевидно беше по-сериозно ранен, отколкото искаше да признае, и дори този сравнително кратък преход през гората за него бе истинско изпитание. В това състояние нямаше никакъв начин да се добере до Нарабал. Тесме си помисли, че би могла да отиде до града и да доведе някой с флотер, за да го вземе, но мисълта не й допадна. Никой не знаеше къде точно живее тя и не й се щеше да води до колибата си когото и да било. А и с известно объркване си даде сметка, че не желае да се освободи от гхайрога, че иска да се грижи за него, докато не възстанови силите си. Съмняваше се, че някой в Нарабал би дал подслон на чуждоземец и това я караше да се чувства приятно извратена, отличаваща се по още едно нещо от хората в родния си град. През последните няколко години беше слушала какво ли не за чужденците, идващи да се заселят на Маджипур. Хората се страхуваха и не обичаха подобните на влечуги гхайроги, гигантските космати скандари и дребните, хитри същества с многото пипала... Май бяха вруни? А и цялата останала чудата пасмина. Макар че тези същества все още не бяха познати в отдалечения Нарабал, враждебността към тях вече беше налице. „Лудата и ексцентрична Тесме – мислеше тя – е точно от онези, които биха прибрали един гхайрог у дома си, за да налагат челото му с компреси, за да му дават лекарства и супа или каквото там се дава на гхайрог със счупен крак.“ Всъщност тя нямаше представа как точно трябва да се грижи за него, но не смяташе, че това би я спряло. Сети се, че през целия си живот не се бе грижила за никого, защото нито се бе налагало, нито бе имала такава възможност – тя беше най-малката в семейството и никой не й позволяваше да поеме каквато и да било отговорност. Не се беше омъжвала, не бе гледала деца и дори домашни животни, а през безбройните си и бурни любовни приключения нито веднъж не й бе хрумнало да посети някой от любовниците си, когато е болен. Помисли си, че сигурно затова толкова иска да задържи гхайрога в колибата си. Една от причините да напусне Нарабал и да отиде в джунглата беше желанието й да започне нов живот, да скъса с грозните черти на предишната Тесме.

Реши на следващата сутрин да отиде в Нарабал, да научи доколкото е възможно от какви грижи се нуждае един гхайрог и да купи необходимите лекарства и провизии.

Маджипурски хроники. Валънтайн Понтифекс