Заслепяващият нож

1.

Гавин Гайл лежеше на гръб в тесния плъзгун – мъничък съд с ниски бордове. Легнал така, веднъж почти бе повярвал, че е едно цяло с морето. Сега небесният купол над него беше капак, а той – рак в котела с усилващата се горещина.

Два часа преди пладне тук, на южния край на Лазурното море, водите трябваше да са изумително синьо-зелени. Небето горе, безоблачно, трябваше да е прозрачен сапфир.

Ала той не можеше да го види. Откакто бе изгубил битката за Гаристън преди четири дни, наместо синьо виждаше сиво. Дори и толкова не можеше да види, ако не се съсредоточеше. Лишено от синева, морето приличаше на рядък сиво-зеленикав бульон.

Флотата му чакаше. Трудно е да се отпуснеш, когато хиляди хора чакат теб и само теб, но Гавин се нуждаеше от този малък покой.

Погледна към небесата, разпери ръце и пръстите му докоснаха вълните.

„Луцидоний, бил ли си наистина тук? Реален ли си бил изобщо? И с теб ли се случи това?“

Нещо изсъска във водата, звук като от лодка, цепеща през вълните.

Гавин се надигна. После седна.

На петдесет разтега зад него нещо изчезна под вълните, нещо толкова голямо, че надигна своя вълна. Можеше да е кит.

Само дето китовете обикновено излизат над повърхността, за да дишат. Нямаше никакви пръски във въздуха, никакво уушш! от издишването. А от петдесет разтега, за да чуе Гавин съсъка на морско същество, цепещо през вълните, трябваше да е голямо. Сърцето му скочи в гърлото.

Започна да всмуква светлина, за да нахвърли в ума си гребния апарат... и замръзна. Точно под мъничката му лодка нещо се движеше. Беше все едно да гледаш как пейзажът наоколо се е втурнал забързан назад, когато се возиш в карета, но Гавин не се возеше в карета. Лодката му изобщо не се движеше. Забързаното тяло бе огромно, многократно по-широко от плъзгуна, гънеше се и се полюшваше все по-близо до повърхността, все по-близо до мъничката му лодка. Морски демон.

И сияеше. Кротко, топло излъчване като самото слънце в тази хладна утрин.

Гавин никога не беше чел или чувал за такова нещо. Морските демони бяха чудовища, най-чистата, най-безумна форма на бяс, позната на човечеството. Горяха нажежени до червено, кипваха морята, оставяха пламъци подире си. Не бяха месоядни, доколкото можеше да се съди от старите книги, но свирепо пазеха територията си... и всеки натрапник, който нарушеше водите им, трябваше да бъде съкрушен. Натрапници като кораби.

Тази светлина бе много по-различна от яростта, описана в книгите. Беше кротко сияние. Морският демон не беше гневен унищожител, а гигант, прекосяващ моретата и оставящ след себе си само вълниста бразда, очертала преминаването му. Цветовете искряха сред вълните, ставаха по-ярки, щом туловището се издигаше по-близо.

Гърбът на морския демон се подаде на повърхността точно под лодката и преди тя да се хлъзне встрани от надигналата се вода, без изобщо да помисли, Гавин протегна ръка и докосна кожата му. Очакваше да е хлъзгава, но тя се оказа изненадващо груба, мускулеста, топла.

За един безкраен миг Гавин престана да го има. Нямаше никакъв Гавин Гайл, никакъв Дазен Гайл, никаква Върховна приз­ма лукслорд, никакви лицемерни угодници, никакви лъжи, нито сатрапи, които да бъдат изнудвани, никакви съветници на Спектъра, които да бъдат манипулирани, никакви любовници, никакви кучи синове, никаква сила – освен силата пред очите му. Почувства се дребен, взрян в недостижима за ума необятност.

В хладния утринен бриз, стоплен от двете слънца, едно в небето, друго – под вълните, Гавин бе ведър и почти просветлен. Беше най-близкото до свещен миг, което бе изпитвал.

А след това осъзна, че морският демон плува към флотата му.

2.

Зеленият ад го зовеше към лудост. Мъртвецът се беше върнал в отразената стена, бляскав, ухилен, с лице, изцедено като на скелет от гънещите се стени на кръглата зелена клетка.

Ключът бе да не извлича. След шестнайсет години извличане само на синьо, на умствена промяна и телесно увреждане с онази противна лазурна ведрина, след като вече се бе измъкнал от синята клетка, Дазен не искаше нищо повече от това да се натъпче с някакъв друг цвят. Беше все едно да си ял овесена каша сутрин, обед и вечер шест хиляди дни и сега някой да ти предлага резенче бекон.

Той дори не обичаше бекон, докато бе свободен. Сега звучеше чудесно. Зачуди се дали треската не превръща мислите му в каша от чувства.

Странно как си го помисли това: „Докато бе свободен“. Не „Докато беше Призма“.

Не беше сигурен дали е защото все още си казваше, че е Приз­мата, все едно дали беше в царствени одежди, или мръсни дрипи, или дали просто защото вече беше без значение.

Огледа се. Всичко беше зелено. Да отвори очи беше все едно да натопи ходилата си в зелено. Не, беше затънал до шията във вода и се опитваше да се изсуши. Никаква надежда нямаше за сухота. Трябваше да знае това и да го приеме. Единственият въпрос не беше дали ще си намокри косата – беше дали ще се удави.

Зеленото беше пълна необузданост, свобода. Онази логична част от същността на Дазен, която се бе наслаждавала в подредеността на синьото, знаеше, че засмукването на чиста необузданост, докато е затворен в тази клетка луксин, ще доведе до лудост. До няколко дни щеше да изтръгне с нокти собственото си гърло. Чиста необузданост тук щеше да означава смърт. Най-сетне щеше да изпълни намеренията на брат си за него.

Трябваше да е търпелив. Трябваше да мисли, а точно сега мисленето бе трудно.

Огледа тялото си бавно, грижливо. Дланите и коленете му бяха раздрани от пълзенето през тунела от адски камък. Отоците и синините от падането си през отвора в тази клетка можеше да пренебрегне. Бяха болезнени, но несъществени. Най-притеснителното бе възпаленият, инфектирал прорез през гърдите му. Прилошаваше му само като го погледнеше, с бликаща гной и закана за смърт.

Най-лошото бе треската, която покваряваше самата му кръв, правеше го глупав, неразумен, изцеждаше волята му.

Но Дазен бе избягал от синия затвор, а онзи затвор го бе променил. Брат му бе правил тези затвори бързо и може би беше вложил повечето си усилия в онзи първия, синия. А всеки затвор си има недостатък.

Синият затвор го бе превърнал в онзи съвършен мъж, който да го открие. Смърт или свобода.

В зелената стена мъртвецът каза:

– Обзалагаш ли се?

3.

Гавин всмука светлина и започна да прави гребния си апарат. Без да мисли, се опита да притегли синьо. Макар и чуплива, твърдата хлъзгава гладка структура на синьото бе идеална за части, които не понасят странични напрежения. В един напразен миг Гавин се опита да го наложи, после още веднъж. Беше Призма, превърната в плът. Той единствен от всички притеглящи можеше да разцепи светлината вътре в себе си. Синьото беше тук... – той знаеше, че е тук, и може би знаенето, че е тук, макар и да не можеше да го види, бе достатъчно.

В името на Оролам, щом можеш да намериш нощното си гърне посред нощ въпреки че не го виждаш, защо и това да не може да е същото?

Нищо. Никакъв приток на хармонична логика, никаква хладна рационалност, никаква зацапана в синьо кожа, никакво притег­ляне изобщо. За първи път, от малко момче, се почувства безпомощен. Като обикновен човек. Като селяк.

Изкрещя от гняв срещу безпомощността си. Все едно, твърде късно беше за ругатни. Чудовището плуваше твърде бързо.

Притегли и оформи лопатките и тръбите. Синьото вършеше по-добра работа за направа на дюзите за плъзгун, но и естествено гъвкавото зелено можеше да послужи, ако го направеше достатъчно дебело. Грубият зелен луксин беше по-тежък и създаваше повече триене, тъй че беше по-бавен, но Гавин нямаше нужното време, нито внимание, за да го направи от жълто. Ценни секунди изтекоха, докато приготви плъзгуна.

Най-после беше готов и започна да хвърля луксин в дюзите, да изтласква въздух и вода зад малкия си съд и да се тласка напред. Наведе се почти до носа, напрегнал рамене от усилието, но след това, щом набра скорост, усилието намаля и плъзгунът засъска по вълните.

Флотата се надигна в далечината – първо платната на най-високите кораби. С бързината, която беше набрал, Гавин скоро ги видя всичките. Бяха вече стотици: от малките платноходи до галеасите и тримачтовия кораб с четвъртити платна и с четирийсет и осем оръдия, който беше взел от губернатора на Рутгар за свой флагмански. Бяха напуснали Гаристън с над сто, но още стотици бяха излезли по-рано и се бяха присъединили към него след няколко дни за защита от пирати, от които гъмжеше в тези води. Последни видя големите баржи от луксин. Четирите големи открити съда не бяха кой знае колко пригодни за плаване, но пък той ги беше създал да поберат колкото се може повече бежанци. Иначе хиляди хора щяха да са загинали.

Но пък и сега щяха да загинат, ако Гавин не обърнеше морския демон.

Докато ускоряваше още, отново зърна морския демон – изгърбеното му туловище се подаде на шест стъпки над водата. Кожата му беше все така кротко сияеща и по волята на милостивата съдба демонът всъщност не цепеше право към флотата му. Най-вероятно щеше да мине на поне хиляда разтега пред най-предния кораб.

Но пък и самите кораби плаваха към вероятно пресечната точка и стесняваха пролуката. Морският демон обаче се движеше толкова бързо, че Гавин се надяваше това да е без значение. Представа нямаше колко остри са сетивата на морския демон, но ако не завиеше към флотата, като нищо можеше да се разминат.

Не можеше да свали ръцете си от дюзите на плъзгуна, без да загуби скъпоценна скорост, а и не знаеше как да подаде сигнал „Не правете нищо глупаво!“ на цялата флота едновременно. Караше право зад морския демон, вече все по-близо.

Беше сгрешил – морският демон щеше да мине може би на петстотин разтега от предния кораб. Лоша преценка... или пък съществото завиваше към флотата?

Видя как наблюдателите високо на мачтите махат трескаво на хората по палубите. Несъмнено викаха, макар Гавин да беше твърде далече, за да ги чуе. След малко профуча покрай тях и видя тичащи по палубите мъже.

Бедствието бе връхлетяло флотата много по-бързо, отколкото можеше да се очаква. При нормални обстоятелства можеше да се появят врагове на хоризонта и да ги подгонят. Бури можеше да задухат изневиделица за половин час... но това сега ставаше само за минути и хората на корабите виждаха две чудеса веднага едно след друго – лодка, фучаща по вълните по-бързо, отколкото някой би могъл да си представи, и пред нея огромната тъмна сянка, която можеше да е само морски демон.

„Само без глупости, Оролам да ви прокълне всички дано, без глупости или поне се уплашете толкова, че да не правите нищо. Моля ви!“

За зареждането на оръдия се искаше време, а не можеше да се оставят заредени, защото барутът щеше да се навлажни. Някой идиот можеше да стреля с мускет по преминаващото край тях туловище, но това щеше да е твърде дребна досада, та чудовището да я забележи.

Морският демон разплиска водите на четиристотин разтега пред флотата и продължи право напред.

Гавин чуваше виковете от корабите. Мъжът на мачтата на флагманския кораб се беше хванал за главата в неверие, но поне досега никой не бе направил нищо глупаво.

„Оролам, само още минута. Само...“

Сигнална мортира изтрещя в утрото и всички надежди на Гавин пльоснаха по корем в океана. Готов беше да се закълне, че всичкото викане по корабите изведнъж секна. И отново започна след миг, щом опитните моряци закрещяха на изпадналия в ужас капитан идиот, който навярно ги бе убил всичките.

Очите на Гавин не се откъсваха от морския демон. Дирята му – съскащи мехури и големи парцали пяна – вървеше право още сто разтега. Още сто. Може би не беше чул.

А след това морският демон се завъртя по-бързо, отколкото Гавин би повярвал, че е възможно.

Опашката му изригна от водата. Движеше се прекалено бързо, за да може Гавин да различи подробности, но гореше нажежена до червено, с гневния цвят на извадено от ковашка пещ желязо, и бе дълга поне трийсет разтега, а после плесна във водата и пред грохота й изстрелът на сигналната мортира беше направо жалък.

Гигантски вълни се понесоха оттам, където удари опашката. Както бе заковал на място, Гавин едва успя да обърне плъзгуна, преди вълните да го връхлетят. Навлезе дълбоко в първата и припряно изхвърли напред зелен луксин, за да направи предницата на плъзгуна по-широка и по-дълга. Следващата вълна го понесе нагоре и го запокити във въздуха.

Носът на плъзгуна удари следващия талаз под твърде голям ъгъл и навлезе право във вълната. Връхлитащата стихия изтръгна Гавин от плъзгуна и той се гмурна във вълните.

Лазурното море бе като топла влажна уста. Лапна го, изстиска въздуха му, завъртя го на езика си, за да го обърка, престори се, че се кани да го глътне, и когато той започна да се бори, най-сетне го пусна.

Гавин изплува на повърхността. Нямаше време да оформи нов плъзгун, тъй че нахвърли по-малки перки около ръцете си, засмука толкова светлина, колкото можеше да побере, разпери ръце и се обърна към морския демон. Изхвърли луксин и той го тласна напред.

Напорът на вълните беше невероятен. Заличаваше гледката, заглушаваше звука, но Гавин не забави. С тяло, станало толкова кораво от годините боравене с плъзгун, че можеше за ден да прекоси морето, и с воля, станала непоклатима от годините съществуване като Призма, през които бе подчинявал света на желанията си, той тласна напред.

Усети как се хлъзна в дирята на морския демон: натискът внезапно намаля и скоростта му се удвои. Изпънал крака, Гавин се гмурна още по-надълбоко, след което се изстреля към повърхността.

Излетя във въздуха в точния миг.

Не би трябвало да може да види нищо, зяпнал за въздух и светлина. Но гледката под него замръзна и Гавин видя всичко. Главата на морския демон беше наполовина над водата, кръстовидната му уста бе стегната в ярост, увенчаното му с шипове чело можеше да разбие флагманския кораб на трески. Туловището му бе поне двайсет разтега на ширина и вече само на петдесет разтега от кораба.

На левия борд стояха мъже с готови за стрелба мускети. От затворите на няколко от тях вече се вдигаше дим. Други пламваха, щом кибритът запалеше барута в подсипа в мига преди да стрелят. Командир Железни и Карис стояха един до друг, напрегнати, неустрашими, блестящият луксин се оформяше в снаряди в ръцете им. На оръдейните палуби Гавин видя мъжете да тъпчат барут в дулата за залповете, които така и нямаше да изгърмят навреме.

Другите кораби се трупаха наоколо като хлапета около юмручен бой на мъже, моряците стояха на планширите със зяпнали уста. Някои зареждаха мускетите си.

Десетки мъже извръщаха погледи от връхлитащото чудовище, за да видят що за нова ужасия може да е това, което бе изскочило във въздуха... и зяпваха объркани. Наблюдателят на мачтата сочеше Гавин и викаше нещо.

А Гавин увисна във въздуха – бедствието и гибелта бяха само на секунди от съотечествениците му – и запокити всичко, което имаше, към морския демон.

Искряща многоцветна светлина блъвна от него и се понесе към съществото.

Гавин не видя какво направи тя, когато порази морския демон, нито дали изобщо го порази.

Имаше една стара парийска поговорка, която бе чувал, но така и не й беше обръщал внимание: „Когато изпердашиш планина, и планината ще те изпердаши“.

Времето потече отново, неприятно бързо. Гавин се почувства все едно го шибнаха с кривак, по-голям от собственото му тяло. Беше запокитен назад, звезди се взривиха пред очите му, той за­дращи като котка, заизвива се, мъчеше се да се обърне... и пльосна във водата с разтърсващ костите удар на цели двайсет разтега.

Светлината е живот. Годините война бяха научили Гавин никога да не се оставя невъоръжен. Уязвимостта е прелюдия към смъртта. Той изплува на повърхността и мигновено притегли. През годините, прекарани в хиляди провали, докато усъвършенства плъзгуна си, беше усъвършенствал и начините да се измъква от водата и да сътвори лодка – нелека задача. Някои притег­лящи винаги се ужасяваха да не паднат във водата и да не могат да се измъкнат.

След секунди Гавин стоеше на палубата на нов плъзгун и вече нахвърляше перките, докато се мъчеше да прецени случилото се.

Флагманският кораб продължаваше да плава напред, едното му перило беше разбито, а по левия борд имаше огромни драскотини. Морският демон явно се беше обърнал и само бе остъргал съда. Беше плеснал с опашката си отново обаче, докато беше завивал, защото няколко от малките платноходи наблизо вече потъваха и във водата скачаха мъже, а други кораби поемаха към тях, за да ги извадят от вълните.

Но къде, по дяволите, беше морският демон?

На палубите закрещяха мъже – викове не на ликуване, а на тревога. Сочеха...

По дяволите!

Гавин започна да хвърля светлина в дюзите колкото може по-бързо. Но плъзгунът винаги тръгваше бавно.

Гигантското димящо нажежено до червено чело изригна на повърхността няма и на двайсет разтега от него и започна бързо да се приближава. Гавин вече започваше да ускорява и улови ударната вълна, причинена от огромната напираща през водата глава. Челото беше като стена – покрита с шипове стена.

С помощта на надигащата се вълна Гавин започна да се отдалечава.

И тогава кръстовидната уста се отвори широко, в четири посоки, и морският демон започна да всмуква вода, вместо да я изтласква пред себе си. Ударната вълна рязко изчезна.

И Гавин се плъзна назад към устата.

Зейналата паст беше три-четири пъти по-широка и висока от ръста му. Морският демон гълташе водата и тялото му се гърчеше в ритъм – демонът гълташе и всмукваше водата и после я изхвърляше през хрилете си назад също както правеше плъзгунът на Гавин.

Ръцете му трепереха, раменете му изгаряха от усилието на мускулите да изтласка цялото си тяло, цялата си лодка напред. По-силно! По дяволите, по-силно!

Морският демон се надигаше, извиваше се в дъга, устата му бе точно зад Гавин. А после челюстта изтрещя и се затвори и съществото се хвърли нагоре във въздуха. Гавин стисна очи, изкрещя и натисна напред колкото може по-силно.

Хвърли поглед през рамо и видя невъзможното: морският демон беше скочил над водата. Напълно. Огромното туловище, рухващо отново във водата, бе като всичките седем кули на Хромария, паднали в морето наведнъж.

Но Гавин беше по-бърз, вече на пълна скорост. Изпълнен с яростната свобода на полета и искрящия блясък на живота, той се изсмя. Изсмя се с цяло гърло.

Морският демон го гонеше настървен, все още нажежен до червено, движеше се по-бързо отпреди. Но с плъзгуна на пълна скорост Гавин беше извън опасност. Закръжи в открито море, докато на все по-далечните кораби хората викаха възторжено.

Гавин продължи да подмамва чудовището часове наред в открито море, в широки кръгове, и накрая го остави далече зад себе си.

По залез-слънце, капнал от умора, се върна при флотата си. Бяха загубили два малки кораба, но нямаше загинали. Хората му – защото и да не бяха негови преди, вече им дължеше сърце и душа – го поздравиха като бог.

Гавин прие обожанието им с вяла усмивка, но чувството за свобода бе угаснало. Съжаляваше, че не може и той да ликува с тях. Съжаляваше, че не може да се напие, да танцува и да легне с първото хубаво момиче, което види. Съжаляваше, че не можеше да намери Карис някъде сред флотата и да се бие, или да се чука с нея, или едното и после – другото. Съжаляваше, че не може да разкаже историята и да я чуе преразказана от сто усти, и да се смее на смъртта, стигнала толкова близо до всички тях. Но хората му празнуваха, а той слезе под палубите. Сам. Махна вяло на Корван да го остави. Поклати глава на ококорения си син.

А накрая, в сумрачната си каюта, сам, Гавин заплака. Не за това, което е бил. А за това, в което знаеше, че трябва да се превърне.