Сблъсък

Денис Лихейн с/у Майкъл Конъли

На хартия идеята изглеждаше готина – да събереш Патрик Кензи и Хари Бош в един разказ за добра кауза. Но Денис Лихейн и Майкъл Конъли бързо си дадоха сметка, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. И двамата герои са вкоренени в правдоподобността на местата им на живот и на работата им. Разбира се, те са измислени, но създателите им са работили усилено, за да са сигурни, че никой от двамата няма да направи погрешен ход. С две думи, Хари Бош и Патрик Кензи живеят или умират за читателите въз основа на своята достоверност. Никакъв засукан разказ, било то и създаден за добра кауза, не бива да се меси в това.

И тъй, как биха могли да се напаснат двамата знакови герои?

И по-важното – кой при кого ще отиде?

Дали Бош ще замине на изток при Кензи в Бостън, или Бостън ще навести Ел Ей?

Отначало изглеждаше, че по-естествено е Бош да бъде пратен на изток. В последните книги от поредицата Хари работи в „Неприключени следствия“ на Полицейското управление на Лос Анджелис – отдел за стари случаи, които поради естеството си изискват пътуване. Често хора извършват убийство, махат се някъде надалеч и започват да си мислят, че им се е разминало. Тъй като много от разследванията на Бош го водят извън града, беше решено той да замине за Бостън и докато работи по случая, пътят му да се пресече с този на Кензи.

Майкъл започна историята в Лос Анджелис, като формулира престъпление, по което Бош ще работи години след извършването му. Хари трябваше да проследи заподозрян до Бостън, да отиде там, за да направи проверка и да вземе ДНК проба от зарязана чаша кафе или изхвърлен фас. Там трябваше да попадне в радара на Патрик Кензи, който работи по свой случай, но по различни причини.

Майкъл написа първите шест страници от разказа и още няколко с потенциално развитие на сюжета. Прати всичко на Денис с предложението той да добави още шест-седем страници и да довърши разказа. Бързо и лесно. След няколко дни можеха да се върнат към обичайната си работа.

Майкъл зачака отговор.

И продължи да чака.

Няколкото дни се превърнаха в няколко седмици.

Накрая Майкъл пусна имейл, че имал проблеми с интернета и просто искал да разбере дали началото на разказа е получено. Когато Денис най-сетне му отговори, имейлът му съдържаше завършена версия с още двайсет страници, които развиваха разказа от кратка скица в сложна и забавна история.

И тъй, идва ред на първия сблъсък.

Кръвясали очи

2005

По принцип Хари Бош правеше всичко възможно да стои настрана от тунели, но когато излезе от летище „Логан“, тунелът бе неизбежен – ако не „Тед Уилямс“, то „Съмнър“, както ви се хареса. Джипиесът на колата избра „Уилямс“, така че Хари продължи надолу и дълбоко под Бостънския залив. На дъното трафикът стана муден, после съвсем спря и Бош си даде сметка, че ранният му полет от Ел Ей го е докарал в разгара на сутрешния час пик на Бостън.

Разбира се, тунелът беше много по-голям, по-широк и по-добре осветен в сравнение с тунелите от миналото и от сънищата му. Освен това не беше сам в затрудненото положение. Пътят беше задръстен от стена до стена с коли и камиони – същинска река от стомана под реката от вода, като в момента течеше само едната от двете. Но тунелът си е тунел и не след дълго клаустрофобията започна да стяга гърдите му. Бош започна да се поти и да натиска нетърпеливо клаксона на колата в израз на безсилен протест. Това явно успя само да го идентифицира като пришълец. Местните не натискаха клаксоните и не негодуваха срещу нещо, което не можеха да променят.

Накрая трафикът се поразмърда и когато най-сетне излезе на открито, Бош свали прозореца, за да пусне в купето свеж въздух. Отбеляза си да намери карта и да начертае обратен път до пристанището, който ще му спести минаването през тунел. Жалко, че джипиесът не му даваше възможност да избере опция „без тунели“. Налагаше се сам да си търси обратен път.

Протоколът на „Неприключени следствия“ на Полицейското управление на Лос Анджелис изискваше от Бош незабавно след пристигането си в друг град да се свърже с местните власти. В този случай това трябваше да е Участък Е-13 на Полицейското управление на Бостън в Джамайка Плейн. Именно в този район бе адресът на Едуард Пейсли, от чиято ДНК Бош трябваше да вземе проба, било то потайно или не.

Бош обаче често пренебрегваше официалния протокол на „студения“ отдел. Обикновено следваше свой собствен протокол, който изискваше първо да се запознае с местността и може би да набележи жертвата си и едва след това да се среща с местната полиция.

Смяташе да провери адреса на Пейсли, може би да види и самия него, след което да се настани в стаята си в „Кортярд Мариот“, която беше запазил чрез „Експидиа“. Можеше дори да подремне, за да си навакса изгубения сън по време на полета; от недоспиване очите му бяха кръвясали. В ранния следобед щеше да иде в Участък Е-13 и да каже на капитана или майора, че е от Ел Ей и разследва убийство, станало преди петнайсет години. Сигурно щяха да му закачат някой участъков детектив, изгубил благоволението на началството. Малцина биха напирали да са на разположение на гостуващ детектив, разследващ случай от 1990 г.

– Имаш ли деца? – попита Донтел Хау. Действието се развиваше две вечери по-рано в един бар на Уорън Стрийт в Роксбъри.

Патрик Кензи кимна смутено, тъй като не знаеше как точно да отговори.

– На път е.

– Кога?

– Всеки момент.

Донтел Хау се усмихна. Беше строен чернокож на двайсет и няколко, с късо подстригани плитки и толкова безупречно облекло, че можеше да надушиш колосаната му риза от две стаи разстояние.

– Първото ли ще е?

Патрик кимна.

– Не си ли малко стар? – Донтел отпи изискано от единственото бренди, което си позволяваше всяка делнична вечер. През уикендите, уверяваше той, можел да изпие колкото тежи в „Хени“, но през седмицата и в неделите се ограничавал, защото всяка сутрин караше автобус с четирийсет и пет деца от домовете им из целия град до училище „Диърборн“ в Роксбъри, на около две преки от бара, където се бяха разбрали да се срещнат с Патрик след края на работното време.

– Малко стар ли? – Патрик се погледна в огледалото на бара. Малко прошарен – бива, малко натежал – добре, малко по-плешив отгоре, отколкото му се искаше – разбира се, но не беше чак толкова зле за четирийсет години. Особено когато си ги изживял по начина, по който го беше направил той. Или това, или залъгваше сам себе си, което също бе доста вероятно. – И ти едва ли би успял на кастинг за някоя момчешка група, Донтел.

– Аз имах две още в училище. Когато им дойде време да влязат в колеж, а ние с жената да отпрашим за Флорида, ще съм на твоите години.

Патрик се позасмя малко насила и отпи глътка бира.

Гласът на Донтел Хау стана по-дълбок и сериозен.

– Значи никой не я търси? Все още?

– Полицията мисли, че става въпрос за битов случай. Бащата е истински боклук и никой не може да го намери. Никой не може да намери и нея, затова смятат, че в крайна сметка ще се появи.

– Но тя е на дванайсет, човече.

„Тя“ беше Шифан Хендърсън – седмокласница, коя­то Донтел Хау вземаше всяка сутрин от жилищния комплекс Бромли-Хийт в Джамайка Плейн и девет часа по-късно я връщаше на същото място. Преди три вечери Шифан беше излязла от стаята си в задната част на къщата, която делеше с двете си сестри и майка си. Излизането не беше предмет на спорове – въпросът беше дали е било доброволно. Излязла през прозореца. Нямало никакви следи от борба или насилствено влизане, а майката казала на полицията, че Шифан често оставяла прозореца отворен през по-топлите вечери, макар непрекъснато да й повтаряла да не го прави. Полицията се съсредоточила върху бащата на Шифан, хайманата Лони Кълън, лежал четири пъти в четири различни затвора, който не се явил за подпис миналия уикенд и не бил открит на последния му известен адрес. Според други Шифан можело да е избягала с някакво момче от една друга сграда в жилищния комплекс, макар че никой не знаеше нито името му, нито нещо повече за него.

Майката на Шифан Ела Хендърсън работеше на две места. През деня се грижеше за пациентите на четирима акушер-гинеколози в „Бет Израел“, а нощем чистеше офиси. Тя бе образец за тегобите на работещите бед­ни – твърде много време, отделено на борбата децата ти да бъдат нахранени и на светло, така че никога не ти остава време да си с тях до деня, когато ти кажат, че вече е твърде късно да започваш да се опитваш.

Преди два дни тя се бе свързала с жената на Патрик Анджи за последната й справка преди раждането на детето им, което трябваше да се появи на бял свят след седмица. Докато проверяваше здравните осигуровки и рождените дати на родителите, Ела Хендърсън започна да плаче. Беше плач без драма или шум, просто постоянен поток сълзи, въпреки че любезната й усмивка си остана на място и очите й продължиха все така да гледат екрана на компютъра.

След половин час Патрик се съгласи да поразпита за дъщеря й. Детектив Емили Зебровски, която беше натоварена със случая и водеше още дванайсет други разследвания, каза на Патрик, че на драго сърце ще приеме помощта му, но не вижда никакви свидетелства за отвличане. Въпреки това призна, че ако става дума за отвличане, то би се състояло в стаята на Шифан – пред прозореца й растеше висок бряст, достигащ до горните етажи, сградата се намираше в края на комплекса и градската управа бе закъсняла с пет месеца със сменянето на уличните лампи, изпотрошени от пияници на Нова година. В същото време Емили Зебровски каза на Патрик, че никой не е чул нищо необичайно от стаята на Шифан Хендърсън онази нощ. Хората рядко изчезвали против волята си – подобни неща можело да видиш по-скоро по телевизията, отколкото в реалния свят.

– И каква е версията ти? – попита той.

– Баща й – отвърна детектив Зебровски. – Този тип има толкова присъди, колкото са космите в носовете на нормалните хора.

– И с каква цел?

– Моля?

– Той е боклук – каза Патрик. – Това е ясно. Но обикновено постъпките на боклуците са обясними, нали така? Имал е мотив. Краде едно от децата си и иска да му се плати или да се отърве от исканията на майката. В случая обаче майката няма пари и никога не го е съдила за издръжка. Какво ще иска тип с неговата психология, за да замъкне дванайсетгодишната си дъщеря при себе си? Да му досажда от сутрин до мрак ли?

Детектив Зебровски сви рамене.

– Защо си мислиш, че такива като Лони Кълън обмислят нещата, преди да ги направят? Ако го правеха, нямаше да знаят номерата на затворническите си гащеризони по-добре от рождените си дати. Направил го е, защото е престъпник и идиот, който контролира импулсите си по-лошо и от бълха на пазар за добитък.

– А версията с приятеля?

– Работя по нея...

– Но ти не вярваш в това, така ли? – обърна се Донтел към Патрик.

Патрик сви рамене.

– Татковците боклуци стоят настрана от децата си, а не ги отвличат. Особено татковците като Лони, които отдавна са извън картинката. Колкото до версията с приятеля... какво, двамата са се затворили някъде и вече трети ден не излизат да хапнат или да се обадят на приятел? Доста ме съмнява.

– Знам само, че ми изглеждаше сладко хлапе – каза Донтел. – Не от типичните момичета от квартала, кои­то все се перчат и говорят глупости. Беше тиха, но... внимателна, нали разбираш?

Патрик отново отпи от бирата си.

– Не. Разкажи ми.

– Ами, за да получиш работа като моята, трябва да минеш през изпитателен период – деветдесет дни, през които могат да те изритат без никакви причини. След това си част от града, човек. Трябва да прецакаш много здраво нещата и да се наричаш Бен Ладен, за да могат да се отърват от задника ти. Изкарах моите деветдесет дни преди две седмици и Шифан не само че ме поздрави, а и ми даде кексче.

– Сериозно? – усмихна се Патрик.

– Купешко – каза Донтел. – Но въпреки това. Сладко, нали?

– Определено – съгласи се Патрик.

– Ще видиш след дванайсетина години. Хлапетата на тая възраст не мислят много за другите. Всичко опира до това какво става тук горе – Донтел се почука по главата – и там долу – и посочи чатала си.

Пиха мълчаливо около минута.

– Нищо друго ли не си спомняш от онзи ден? Нещо необичайно?

Донтел поклати глава.

– Просто ден като ден. „До утре, Шифан“, „До утре, Донтел“ – и си тръгна.

Патрик му благодари и плати питиетата.

– Значи си имал изпитателен период? – каза, докато прибираше рестото.

Донтел кимна.

– Да, такива са правилата.

– Знам, но ми е чудно защо си започнал толкова късно през учебната година. Сега сме май, което означава, че си постъпил... през февруари, нали?

Донтел отново кимна.

– Да, в края на февруари.

– А преди това какво работеше?

– Карах туристически автобус. Оттук до Флорида, до Монреал, до Провинстаун, в зависимост от сезона. Часовете ме убиваха. По дяволите, пътищата ме убиваха. Отвори се място и веднага му скочих.

– Защо се е отворило?

– Пейсли сгазил лука.

– Пейсли?

– Типът, когото смених. Другите шофьори казват, че бил истински уникат, човече. Появява се с четирийсет хлапета под негова грижа, а очите му кръвясали. Дори профсъюзът не пожелал да го защити след последния път. Изкарал автобуса от магистралата, представяш ли си? – Донтел се разсмя невярващо. – За малко да го преобърне. После слиза да се изпикае. И това става в шест и половина сутринта, чаткаш ли? Качва се обратно, опитва се да се върне на пътя и този път автобусът се преобръща. Направо си е бил за съд, човече. Точно така – за съд.

– Пейсли – повтори Патрик.

– Едуард Пейсли – уточни Донтел. – Като гумите „Пейсли“.