З като закови ме

Пролог

Беше най-хубавото време, най-голото време...

Декември

Никога не бях прекарвала Коледа без семейството си. За мен Коледа е семейство: близките роднини, далечните и после – новосъздадените. Семейството и приятелите ми се събират, украсяват се дръвчета, опаковат се подаръци, забърква се и със сигурност се консумира яйчен пунш. Като картина на Норман Рокуел с пиян чичо. Не бих го заменила за нищо на света.

С изключение на тази година. Тази Коледа беше напълно различна. Рокуеловска с капчица Сперминатор.

Като фотограф на свободна практика, Саймън имаше страшно яка работа. Пътуваше по света по задачи на „Нешънъл Джиографик“ или канал „Дискъвъри“, или на когото му трябваше да прати фотограф в най-забутаните кътчета на земята. Тази Коледа той щеше да снима празнично нагиздените европейски градове и нямаше да го има почти през целия декември.

След като официално се превърнахме в двойка, животът ни се върна в релси. Той продължи да пътува по работа из целия свят – Перу, Чили, Англия, дори един дълъг уикенд в Лос Анджелис, за да направи сесия в Имението „Плейбой“... нека му е зле.

Но когато моят Сперминатор пътешественик си е вкъщи, той си е вкъщи наистина. Вкъщи е с мен или в моя, или в неговия апартамент. Вкъщи е с мен за вечерите навън с Джилиан и Бенджамин или за игрите на покер с другите две двойки, които са най-добрите ни приятели. Вкъщи е с мен, в моето легло или в неговото, в моята кухня или в неговата, на моя кухненски плот или на неговия – у дома.

И все пак Саймън винаги беше на път на Коледа. Беше ходил в Рим, за да снима месата на площад „Св. Петър“. На островите Вануату в Южния Тихи океан, първата часова зона, която посреща празника. Една година дори ходил на Северния полюс и направил снежен ангел в полунощ.

Странно ли ви се струва? Всъщност не е. Родителите му загинали в автомобилна катастрофа, когато той завършвал гимназия. Бил на осемнайсет, а целият му свят бил с краката нагоре. Тъй като нямал други роднини, след няколко месеца, когато постъпил в „Станфорд“, напуснал Филаделфия и никога не погледнал назад.

Така че, да, по Коледа не му беше лесно. Започвах да разбирам моя Сперминатор, отвъд човека, отвъд мита, отвъд легендата. Празниците като цяло са лепкава работа. А за толкова прясна двойка Коледа с моите родители би била много рискована работа. Той още не беше ги виждал, а прекарването на празника със семейство Рейнолдс май не беше най-добрият момент да предприемам тази важна стъпка.

Затова не се изненадах, когато той започна да планира пътуванията за целия месец. Изненадата беше изцяло за него, когато най-нахално се самопоканих да го придружа.

– Така, от Прага отивам във Виена, после в Залцбург и сигурно ще изкарам Коледа там. Там правят един фестивал...

– Приключвам...

– Все още? Леле, колко съм добър. Нали свършихме преди час... – Той сложи красивата си ръка между бедрата ми. Лежахме в леглото в късната късноноемврийска вечер. Беше си дошъл за няколко дни между пътуванията и се гушкахме след чукането.

– Не. Искам да кажа, че приключвам с чакането и идвам с теб в Европа. Искам да прекараме първата си Коледа заедно, наистина заедно. Ще бъде веселба!

– А родителите ти? Няма ли да се разочароват?

– Сигурно, но ще го преживеят. Ще има ли сняг?

– Сняг ли? Да, разбира се, ще има сняг! Сигурна ли си? През последните години все карам Коледа сам. Не е кой знае какво. Нямам нищо против да съм сам – каза той, без да среща погледа ми.

Усмихнах се и повдигнах брадичката му.

– Аз обаче имам нещо против, ясно? Пък и имам една свободна седмица между Коледа и Нова година, така че идвам. Точка по въпроса.

– Голяма си командорка, госпожице Рейнолдс – отбеляза той, като решително плъзна ръка на юг от хълбока ми.

– Така е, господин Паркър. Не спирай да правиш така... ммм...

И ето как се озовах в празнична приказка. Отидох със самолет до Залцбург, Австрия, където отседнахме в прекрасен малък хотел в стария център на града – валеше сняг, дърветата грееха с хиляди бели лампички, а Саймън изглеждаше нелепо сладък със скиорска шапка с пискюл на върха. Във висша степен турист, той беше уредил разходка с шейна с кончета и истински звънчета. На Бъдни вечер под топлото одеяло и обгърната напълно от Саймън, аз гледах към града и лунната светлина по реката.

– Толкова се радвам, че си тук – прошепна той и лекичко ме гризна по ухото.

– Знаех си. – Изкикотих се, когато той мушна ръка под пуловера ми.

– Обичам те – промълви той, гласът му беше като мед.

– А аз – още повече – отвърнах, в очите ми блестяха сълзи.

Нова традиция? Ще видим...

14 февруари

Съобщения между Саймън и Карълайн:

Паркирам, готова ли си?

Почти. Само да се облека. Влез за малко.

Качвам се по стълбите. Ще закъснеем.

Няма. Само си дръж панталоните на място.

Това не съм го чувал преди.

Спри да ми риташ вратата и влез!

Натиснах „изпрати“ и се облегнах на кухненския плот. Чух ключа му в ключалката и потиснах доволната си усмивка. Трябваше да се видим с тайфата за романтична вечеря след двайсет минути. С този трафик щяхме да извадим късмет да стигнем за четиресет. А ако извадех още по-голям късмет, изобщо нямаше да отидем.

– Скъпа! Какво правиш? Трябва да тръгваме! – провикна се той. Чух го как метна чантата си в антрето. Докато вървеше по коридора, аз въздъхнах пресилено и се провикнах:

– Реших тази вечер да не излизаме. Нещо не ми е добре. – Чух как се закова на място и бих заложила двойната си тенджера „Льо Крузет“, че прокарва пръс¬ти през косата си и преглъща въздишка.

Седмици наред го врънках да ме изведе на Свети Валентин и настоявах да прекараме вечерта с приятелите си. Но той си беше у дома само за седмица и знаех, че предпочита просто да си поседи вкъщи, да се търкаля на дивана и да спи с гаджето си.

Гадже.

Все още настръхвам, като се замисля за този факт. Аз съм гаджето на Саймън. Някога той беше господар на цял харем, а сега аз съм неговото гадже!

Така че, след като още от средата на януари му правех намеци да се постарае да си дойде за Свети Валентин, а после прекарах часове на телефона със София и Мими, за да планираме идеалната романтична вечер, решението ми в последния момент да си останем вкъщи сигурно го караше да се пита защо изобщо е решил, че му трябва гадже.

– Сигурна ли си? Мислех си, че искаш...

Той спря, когато зави към кухнята. Кацнала върху плота, облечена с престилка, широка усмивка и двайсетсантиметрови токчета, седеше моя милост. С ябълков пай в скута.

– Искам, да – потвърдих. – Но не претъпкан ресторант. Как бих могла да отида облечена така? – Скокнах от плота и се завъртях. О, да, бях облечена с престилка и нищо повече. И обувки – не забравяйте обувките.

– Карълайн, леле – успя да каже той.

Ухилих се още по-широко.

– Имам пай.

– Виждам.

– Глупчо такъв, изпекох го за тебе. Това е лично твоят горещ ябълков пай. Трябва само да дойдеш и да си го вземеш. – Отчупих парченце от коричката и го топнах в лепкавата канелена захар, която се стичаше отстрани. Кое щеше да поиска първо – пая или мен?

Оказа се, че искаше и двете.

Април

– Разбираш ли, мислех си, че напредваме. Гледаме бейзбол заедно, от време на време ти давам тайно фъс¬тъчено масло, а ти правиш така? Защо? Защо продължаваш да правиш така? А и защо аз продължавам да го позволявам?

Когато стигнах площадката на стълбите, чух разговора в апартамента си. Саймън беше сам вкъщи – сигурно говореше по телефона. Но когато влязох, надникнах зад ъгъла и го видях седнал на масата срещу котарака ми Клайв, а станфордския му пуловер лежеше между тях.

Сподавих смеха си заради сериозния поглед, който Саймън беше вперил в Клайв, и сериозния начин, по който Клайв, изглежда, приемаше всичко, като се биеше със собствената си опашка, сякаш тя не беше свързана с тялото му. Върнах се на пръсти по коридора, а после се постарах да вляза шумно, за да разберат, че съм се прибрала.

Когато отново влязох в трапезарията, намерих Саймън небрежно да чете вестник. Той не спомена разговора, който бе провел с котарака ми.

Позволих му да запази достойнство и се престорих, че не забелязвам, когато след няколко часа намерих пуловера му в боклука.

Май

Спалнята беше изпълнена с шум, който раздираше нощта и дънеше по тъпанчетата ми. Огромна дъскорезница, шум с неустановен произход ме изтръгна от сънищата ми с Клуни. Умирах от жега заради едно много горещо тяло, което ме беше прегърнало откъм гърба, а от устата му се лееха ужасяващи звуци, които се забиваха право в мозъка ми. Задрапах да намеря хладно място на възглавницата си, топлината му ме заливаше на талази, а хъркането – боже господи, какво хъркане – ми раздрънка вътрешностите.

Дори Клайв се беше укрил на сигурно място върху раклата.

С абсолютно мръснишки удар изпънах крака назад и изритах потното хъркащо момче, което бе заело кревата ми и ми пречеше да спя.

– Уф! – Той се събуди стреснато, без да иска, притис¬на още повече топлата си кожа към моята. Аз се измъкнах от леглото и се надвесих над него, размахала възглавницата си, по която вече нямаше и грам хладинка.

– Какво правиш, скъпа? Изрита ли ме? – Той се сви на кълбо.

– Престани! – изкрещях.

– Да престана? Какво да престана? Стига де... хайде, лягай – измънка той, отново потъвайки в съня си, в който очевидно беше дървосекач.

– Да не си посмял да ми заспиваш! Без повече хъркане! – Крещях, излязла от кожата си. Когато ме лишаваха от безценния ми сън, ставах като обладана от зъл дух.

– Хъркане? Стига де, не може да е чак толкова зле... Какво правиш, ей!

Бях измъкнала възглавницата му и главата му тупна на дюшека.

– Ако аз не мога да спя, никой няма да спи! Ти си шумен и си горещ! – изпищях.

– Е, това за горещия го знаехме, нали?

– Аааааааа!

– Чакай, да нямаш ПМС? – попита той и веднага ме погледна стреснато, осъзнал грешката си.

Саймън прекара остатъка на нощта от другата страна на площадката в апартамента си. Трябваше да се наспя.

Юли

– Дяволите да го вземат, Карълайн, това беше удивително.

– Така си беше – измърках аз, изпъвайки крака около него, притискайки го по-силно към себе си, чувствайки го вътре в мен. Дишането му беше в синхрон с моето, той се отпускаше в прегръдките ми, докато аз го чешех по главата и рисувах с пръсти кръгчета по гърба му. След няколко минути той се надигна на лакът и аз пригладих косата му назад.

– Ти не свърши, нали?

– Не, миличък, но въпреки това беше фантастично.

– Нека да ти се реванширам – настоя той и плъзна ръка между нас, изненада се, когато го спрях. – Скъпа?

– Не винаги е важно. Пак може да е удивително. Някои нощи всичко, което ми трябва, е да съм тук, да съм до теб– успокоих го и го привлякох за целувка, бавна и нежна. – Толкова те обичам – прошепнах в ухото му, а от усмивката му сърцето ми щеше да се пръсне от радост.

След Великото оргазмено завръщане, както в глава¬та ми бе официално познато по света, О идваше ли всеки път при мен? Естествено, че не. Не всеки път. Но в повечето случаи идваше и в повечето случаи беше многократен, а понякога водеше със себе си и Г. И в тези нощи едва не припадах.

Но макар да обичах секса върху кухненския плот и секса под душа, и секса на пода в кухнята, и секса на площадката на стълбите... ами, само една вечер секс на стълбите... кроткият секс продължаваше да ми е любим. Когато Саймън беше върху мен, когато чувствах тежестта му и любовта му да ме притискат, да са вътре в мен и около мен. И дори от време на време О да не идваше, това не беше проблем.

Знаех, че винаги ще се върне.

Саймън се дотътри обратно в леглото с бутилка вода и Клайв по петите си. Клайв мъдро стоеше настрана по време на любовните ни изпълнения: веднъж ни беше нападнал и беше изритан от воле, така че сега се покриваше по време на екшъна. Щом Саймън отидеше за вода, това беше сигнал, че може да дойде да се гушка.

Докато Саймън ми подаваше бутилката, аз пуснах новините, за да видя какво ще е времето на другия ден и дали ще ми трябва чадър. Всеки на своята страна от леглото и с Клайв помежду ни, изгледахме прогнозата. Ръцете ни бяха сключени на възглавницата по средата.

Супер яко.

Август

– Давай, знам, че умираш да го кажеш.

– Не мисля, че трябва, Карълайн. Стоновете ти казват всичко.

– Не, не, знам, че искаш. Давай!

– Добре. Нали ти казах?

– По-добре ли си?

– Да.

– Хубаво. Сега млъквай и ме остави на мира да си ям юфката.

Саймън се засмя, докато сърбах своето фо, невероятна виетнамска супа с юфка. Години наред си мислех, че не харесвам виетнамска храна. Сигурно номерът беше в това, че сега я ядях във Виетнам.

За пореден път да съм гадже на Саймън беше същински джакпот. Беше ме поканил с него на обиколка в Югоизточна Азия: Лаос, Камбоджа и накрая Виетнам. Не можехме да сме заедно през цялото пътуване, но успях да го настигна в Ханой и да прекарам една седмица с него, докато той снимаше за „Нешънъл Джиографик“. Обикаляхме градове и села, пясъчни плажове и тихи планински върхове. Ядяхме страхотна храна всеки ден и се любехме по цяла нощ.

Невероятното настояще ни намираше да се носим в залива Ха Лонг и да ядем чудесно ястие, приготвено на борда на лодката, в която живеехме. Погледнах малките острови, които нарушаваха повърхността на водата като гърбове на дракони, изплували от дълбините. Слънцето залязваше и за да се разхлади от непоносимата горещина, Саймън се беше гмурнал и сега стоеше на кърмата. По кожата му се стичаше вода, късите му панталони бяха прилепнали към краката му и от гледката на голия му торс устата ми се напълни с лиги повече, отколкото от юфката, така че животът беше чудесен.

От всичките ми пътувания с него – кратки отскачания за уикенда или едноседмични пътешествия по екзотични места – това ме изуми най-много.

Виетнам беше вълшебен, опияняващ и великолепен. Вече исках да се върна отново тук. Исках той да ме доведе пак.

Продължих да си сърбам юфката, а той отвори една бира „Тигър“ и двамата се усмихнахме. Месеците ни заедно бяха създали стенографско писмо, в което думите бяха ненужни. Когато се обърнах да гледам залеза, той ме дръпна в скута си. Бяхме топли и лепкави, солени от вода и от пот. Живеех със зеленото горнище на банския и саронга си почти от два дни. Ръцете му обхванаха хълбоците ми и той мушна палци под плата.

– Хубаво е нали? – попита.

– Много е хубаво. – Гледах как слънцето се гмурна в залива, после се обърнах, за да го целуна, усещайки пърхането на пеперуди, което всъщност не спираше. Надявам се никога да не спре.

Септември

– Ей!

– Ти си ей!

– Будна ли си?

– Не съвсем. Чакай, ти какво търсиш тук?

– Хванах по-ранен полет. Липсваше ми.

– Ммм. И ти на мене.

– Олеле, Карълайн. С какво си... или не си облечена?

– Прекалено е горещо за дрехи.

– Това е много добре – прошепна той.

Легна зад мен, топлината на тялото му беше приятна въпреки жегата. Ръцете му се плъзнаха от ребрата ми към бедрата и ме наместиха назад, а аз изстенах под допира му; тялото ми беше винаги готово да откликне на ръцете му върху кожата ми. Той спря за миг, за да се присъедини към мен в голотата ми, и аз се извих към него, когато го почувствах отново, нетърпелив и готов да ме люби.

Той загали гърдите ми, движенията му бяха целенасочени и възбуждащи. Познаваше незабавната реакция, която щеше да получи. Намести се между бедрата ми и вдигна единия ми крак върху своя, разтваряйки ме за себе си.

– Да? – попита, дъхът му пареше ухото ми.

– Да. – Кимнах, протегнах ръка назад и зарових пръсти в косата му. Със стон той влезе в мен. Аз въздъх¬нах, когато го почувствах, настойчив и осезаем, там, където му беше мястото.