Бош имаше чувството, че е попаднал в средновековна килия за мъчения. Корасон се беше навела над стоманената маса, напъхала дълбоко окървавени ръце в изкормения труп. Работеше с форцепс и някакъв инструмент с дълго острие, който наричаше „нож за масло“. Беше нисичка и трябваше да се надига на пръсти, за да стигне до целта си с инструментите, и за по-голяма стабилност беше опряла бедро на масата за аутопсии.

Зловещата жива картина тормозеше Бош най-вече с факта, че тялото и без това бе понесло куп издевателства. Двата крака ги нямаше, едната ръка бе отрязана в рамото, хирургическите белези бяха стари, но изглеждаха някак свежи и червени. Устата на жертвата беше отворена в безмълвен писък. Очите бяха обърнати нагоре, сякаш умоляваха Бог за милост. Дълбоко в себе си Бош знаеше, че мъртвите са си мъртви и вече не търпят жестокостите на живота, но въпреки това му идеше да каже: „Стига“. Нямаше ли край това нещо? Не трябваше ли смъртта да е облекчение от мъченията на живота?

Но не каза нищо. Стоеше мълчаливо и гледаше, както бе правил стотици пъти. Възмущението и желанието да надигне глас против издевателствата над Орландо Мерсед отстъпваха пред необходимостта да получи куршума, който Корасон се мъчеше да изчопли от гръбнака на мъртвия.

Корасон се отпусна на стъпала, за да си почине. Издиша – дъхът й замъгли за момент прозрачните пластмасови очила, – след което погледна Бош.

– Почти стигнах. И между другото, съвсем правилно не са се опитали да го извадят на място. Щяло е да им се наложи да срежат целия Т-дванайсет.

Бош кимна мълчаливо – знаеше, че има предвид един от прешлените.

Корасон се обърна към масата, на която бяха подредени инструментите й, и каза:

– Трябва ми нещо друго...

Пусна ножа за масло в металния умивалник, който почти преливаше от течащата вода. Ръката й се плъзна над подредените стерилизирани инструменти и спря над един с дълго и тънко острие. Корасон го взе и отново бръкна в трупа.

Всички органи и вътрешности бяха извадени, претеглени и прибрани, беше останала само обвивката, която се крепеше от разрязаните ребра. Корасон отново се надигна на пръсти и започна да изчопля куршума от гръбначния стълб. Бош го чу как изтрака в гръдния кош.

– Извадих го!

Измъкна ръце от гръдната кухина, остави острия инструмент и поля форцепса със закрепения за масата маркуч, след което го вдигна, за да разгледа находката си. Натисна с крак бутона на пода, за да включи записващото устройство, и започна описанието:

– От предната част на прешлен Т-дванайсет беше изваден проектил, който е силно деформиран и сплескан. Ще го снимам и ще го отбележа с инициалите си, преди да го предам на детектив Йеронимус Бош от отдел „Неприключени следствия“ към Полицейското управление на Лос Анджелис.

Отново натисна бутона с крак, за да спре записа, след което му се усмихна.

– Извинявай, Хари, но знаеш, че си падам по формалностите.

– Не предполагах, че помниш.

Навремето двамата с Корасон имаха кратка връзка, но това бе преди много време и много малко хора знае¬ха пълното му име.

– Разбира се, че помня – шеговито запротестира тя.

Около Тереза Корасон едва ли не се долавяше ореол на скромност, какъвто нямаше в миналото. От самото начало тя си беше катерач по стълбицата и в крайна сметка бе постигнала онова, към което се стремеше – поста на главен съдебен лекар с всичките му екстри, в това число и телевизионно предаване. Но когато достигне върха в някоя обществена институция, човек става политик, а политиците рано или късно изпадат в немилост. В крайна сметка Тереза падна здравата и сега отново се намираше там, откъдето беше започнала – редови патолог с куп случаи, подобно на всички други в службата. Поне й бяха оставили личната зала за аутопсии. Засега.

Тя сложи куршума на тезгяха, фотографира го и го маркира с водоустойчив черен флумастер. Бош вече беше извадил малко найлоново пликче и тя пусна куршума в него. После Бош надписа пликчето с инициалите и на двамата, както беше установената практика. Погледна сплесканото парче метал през найлона. Въпреки деформациите куршумът като че ли беше калибър 308, което означаваше, че е изстрелян от карабина. Ако предположението му беше вярно, това щеше да е важна нова информация по случая.

– Ще останеш ли, или искаше само това?

Попита го така, сякаш помежду им имаше нещо друго. Бош вдигна пликчето.

– Май е по-добре да тръгвам. Доста погледи са насочени към този случай.

– Ясно. Е, тогава ще се наложи да свърша сама. Между другото, къде е партньорката ти? Нали дойдох¬те заедно?

– Отиде да се обади по телефона.

– О. Аз пък си помислих, че е искала да ни остави насаме за известно време. Каза ли й за нас?

Тя се усмихна и запърха с мигли. Бош смутено извърна поглед.

– Не, Тереза. Знаеш, че не говоря за подобни неща.

Тя кимна.

– Никога не си го правил. Ти си човек, който си пази тайните.

Той я погледна.

– Опитвам се. Освен това беше отдавна.

– И пламъкът е угаснал, а?

Хари предпочете да смени темата.

– Да се върнем на случая. Не виждаш нищо различно от онова, което са установили в болницата, така ли?

Корасон поклати глава и отстъпи назад.

– Да. Нищо различно. Сепсис. Отравяне на кръвта, ако трябва да използвам по-често употребявания израз. Сложи го в съобщението си за печата.

– И няма проблем да го свържеш със стрелбата, така ли? Можеш ли да го заявиш официално?

Тя кимаше още преди Бош да е довършил изречението.

– Господин Мерсед е умрял от отравяне на кръвта, но като причина за смъртта посочвам убийство. Това си е чиста проба убийство отпреди десет години, Хари, и с готовност ще го потвърдя. Надявам се куршумът да ти помогне да намериш убиеца.

Бош кимна, сви пръсти около найлоновото пликче с куршума и каза:

– Аз също.

Горящата стая