Резерватът на таласъмите

1.

Инспектор Дрейтън седеше тежко зад бюрото и чакаше. Беше мършав човек с лице, сякаш издялано от чепат пън с тъпа секира. Очите му бяха кремъчни върхове, които от време на време ти се струваше, че проблясват – той бе разгневен и разстроен. А човек като него никога не се поддава на гнева, това Питър Максуел знаеше добре. Зад този гняв имаше кучешка упоритост, с която инспекторът щеше да продължи да се бъхти настървено, необезпокояван от нищо.

Да, не в такова положение очакваше да попадне, помисли си Максуел. Но както стана ясно сега, очаквал бе твърде много. Знаеше, разбира се, че след като преди шест седмици не бе пристигнал на истинското си местоназначение, недоумението тук, на Земята, е било голямо. Мисълта да се вмъкне вкъщи незабелязано, ставаше неосъществима. И ето, сега той стоеше срещу този човек зад бюрото и трябваше на всяка цена да запази спокойствие. Каза:

– Не ми е съвсем ясно защо с моето завръщане ще се занимава Службата за сигурност. Казвам се Питър Максуел и съм от Факултета по свръхестествени явления при Уисконсинския университет. Видели сте документите ми...

– Колкото до това кой сте, въобще не се съмнявам – рече Дрейтън. – Може би съм учуден, но не се съмнявам. Друго ме тревожи. Имате ли нещо против, професор Максуел, да ми кажете точно къде сте били?

– Не мога да ви кажа кой знае колко – отвърна Питър Максуел. – Бях на една планета, но името и координатите й не знам. Може да е по-близо от една светлинна година оттук, а може и да е далеч извън нашата Галактика.

– Във всеки случай – каза Дрейтън – не сте пристигнали на местоназначението, посочено в билета ви.

– Да – отвърна Максуел.

– Можете ли да обясните какво се случи?

– Мога само да гадая. Според мен вероятно вълновата ми схема е била отклонена; вероятно е била хваната и отклонена. Първо помислих за грешка в предавателя, но това, струва ми се, е невъзможно. Предавателите се използват вече стотици години. Досега всичките неизправности по тях би трябвало да са отстранени.

– Искате да кажете, че са ви отвлекли?

– И така да е.

– И все пак нищо ли няма да ми съобщите?

– Обясних ви, че нямам кой знае какво за съобщаване.

– Възможно ли е тази планета да има нещо общо с колесатите?

Максуел поклати глава.

– Със сигурност не бих могъл да твърдя, но не вярвам. Сигурен съм, че там нямаше от тях. Нито някакви признаци те да имат нещо общо с това.

– Професор Максуел, виждали ли сте някога колесат?

– Веднъж. Преди няколко години. Имаше такъв за месец-два в института „Време“. Един ден го зърнах.

– Значи, ако видите някой колесат, ще го познаете?

– Разбира се – отвърна Максуел.

– Както научавам, отправили сте се към планета от системата Енотовата кожа.

– Носеха се слухове за дракон – рече Максуел. – Непотвърдени. Всъщност съвсем неясни факти. Но реших, че си заслужава да се проверят...

Дрейтън повдигна вежди.

– Дракон ли? – попита той.

– Предполагам – обясни Максуел, – че за човек извън моята област е трудно да схване цялото значение на един дракон. А всъщност засега няма дори откъслечни данни, че такова създание някога е съществувало. И въпреки това е факт, че легендата за дракона здраво се е вкоренила във фолклора на Земята и на някои други планети. Феи, таласъми, тролове, банши – всичките сега ги има от плът и кръв, но от дракон – никаква следа. И странното е, че тук, на Земята, легендата всъщност не принадлежи само на хората. Мъничкия народ също има легенда за дракона. Понякога си мисля дали те не са ни я предали. Но само легендата. Никакви доказателства няма...

Спря, почувствал се малко глупаво. Какво ли пък ще интересува легендата за дракона този тъп полицай, седнал зад бюрото?

– Извинете, инспекторе – рече той. – Позволих си любимата тема да ме погълне.

– Чувал съм да казват, че легендата за дракона може да е дошла от спомените на нашите прадеди за динозаврите.

– И аз съм чувал същото – отвърна Максуел, – но ми се струва невъзможно да е така. Динозаврите са съществували много преди човека.

– Тогава Мъничкия народ...

– Възможно е – каза Максуел, – но изглежда малко вероятно. Познавам Мъничкия народ, разговарял съм с тия същества. Те са древни, наистина много по-древни от нас, хората, но по нищо не личи да са се зародили чак толкова отдавна. А и така да е, за никакъв дракон не си спомнят. Според мен легендите и народните им приказки лесно бихме отнесли към събития отпреди няколко милиона години. Тези същества са изключително дълголетни; не може да се каже, че са съвсем безсмъртни, но е почти така, а при подобно положение устните предания са най-устойчиви.

Дрейтън направи жест да оставят настрана драконите и Мъничкия народ.

– Вие тръгнахте за Енотовата кожа – каза той, – а не стигнахте там.

– Точно така. Озовах се на онази, другата планета. Кристална планета, отвсякъде с покрив.

– Кристална ли?

– От някакъв камък. Кварц вероятно. Но не съм сигурен. Може и да е метал.

Дрейтън спокойно попита:

– Когато тръгвахте, не знаехте ли, че ще стигнете на тази планета?

– Ако имате предвид някакъв заговор, много грешите – рече Максуел. – Бях абсолютно изненадан. Но изглежда, вие не сте. Ето, чакате ме тук.

– Да, не съм особено изненадан. Подобно нещо вече два пъти се е случвало.

– Тогава вероятно знаете за планетата.

– За нея нищо – каза Дрейтън. – Само това, че там някъде има планета, която работи с нерегистрирани предавател и приемник и излъчва непознат сигнал. Когато радистът тук, на Уисконсинската станция, хвана сигнала им за предаване, се свърза с мен.

– А какво стана с другите двама?

– Бяха изпратени направо тук. И двамата – с адрес Уисконсинската станция.

– Но ако те са се върнали...

– Точно там е работата – рече Дрейтън – Не се върнаха. Не, не, струва ми се, може да се каже, че се върнаха, но не ни се удаде да разговаряме с тях. Вълновата им схема излезе грешна. Съвсем ги бяха объркали. И двамата се оказаха извънземни същества, но толкова заплетено беше всичко, че се измъчихме, докато разберем кои може да са те. И още не сме сигурни.

– Мъртви ли бяха?

– Мъртви ли? Разбира се. Много страшна работа. Късметлия човек сте.

Максуел едва се сдържа да не потрепери.

– Да, изглежда – каза той.

– Смятаме – продължи Дрейтън, – че всички, които боравят с предаване на материя, безпогрешно знаят как се прави това. А никой не може да каже колко са изпратените, които после са се върнали в станциите си неправилно приети.

– Но вие би трябвало да знаете – започна Максуел, – би трябвало да знаете, че някой се е загубил. Всяка станция веднага съобщава, щом пътникът не пристигне по разписание.

– Това е и странното тук – каза Дрейтън. – Изчезнали няма. Съвсем сигурни сме, че двете извънземни същества, които се върнаха при нас мъртви, са стигнали до мястото, закъдето са тръгнали, защото никой не липсваше.

– Но аз тръгнах за Енотовата кожа. Сигурно са ви съобщили...

И млъкна, сякаш поразен от внезапна мисъл.

Дрейтън бавно кимна.

– Предположих, че ще разберете. Питър Максуел стигна до системата Енотовата кожа и се върна на Земята почти преди месец.

– Сигурно има някаква грешка – запротестира Максуел едва чуто.

Немислимо беше, че са двама, че другият Питър Максуел, идентичен на него във всички подробности, съществува на Земята.

– Няма никаква грешка – каза Дрейтън. – Поне не както ние си я представяме. Тази планета не отклонява схемите, тя ги копира.

– Тогава, аз съм двама души! Би могло...

– Вече не – обясни Дрейтън. – Вие сте единственият. Около седмица след като той се завърна, стана нещастен случай. Питър Максуел е мъртъв.