По пътя на отмъщението

18:00

Жената с виолетовите очи вървеше бавно под дърветата на Сентръл Парк, напъхала ръце в дълбоките джобове на шлифера си. Брат й – по-голям от нея, вървеше до рамото й. Неспокойните му очи не пропускаха нищо.

– Колко е часът? – за пореден път попита тя.

– Точно шест.

Беше мека привечер в средата на ноември и залязващото слънце хвърляше шарени сенки върху ширналата се поляна. Двамата прекосиха Ист Драйв, минаха покрай статуята на Ханс Кристиан Андерсен и изкачиха едно малко възвишение. И изведнъж спряха, сякаш сполетени от една и съща мисъл. Пред тях, от другата страна на огледалната повърхност на Консерватори Уотър, бе мемориалният навес за лодки Кърбс – приличаше на детска играчка на фона на огромните, подобни на крепости сгради по Пето авеню. Приличаше всъщност на пощенска картичка – малкото езеро отразяваше кървавочервеното небе, малките модели на яхти се плъзгаха по неподвижната вода под окуражителните викове на децата. Пълната луна тъкмо изгряваше в пролома между два небостъргача.

Гърлото й изведнъж се стегна и пресъхна; чувстваше огърлицата си от пресноводни перли като примка около шията си.

– Джъдсън – каза жената. – Не съм сигурна, че мога да го направя.

Брат й стисна окуражително ръката й.

– Всичко ще е наред.

С разтуптяно сърце тя хвърли поглед към живата картина пред тях. Някакъв цигулар свиреше на парапета пред езерото. Млади влюбени седяха на една пейка край навеса, погълнати изцяло един от друг. На съседната пейка късо подстриган мъж с телосложение на културист четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Пешеходци и бегачи минаваха на малки потоци. В сянката на самия навес някакъв бездомник се настаняваше да прекара нощта.

А пред езерото стоеше той – строен, неподвижен, с дълго елегантно светло палто, със светлоруса коса, превърната в платинена от угасващата светлина.

Жената рязко си пое дъх.

– Давай – тихо каза Джъдсън. – Ще съм наблизо. – И пусна ръката й.

Докато пристъпваше напред, всичко около нея сякаш изчезна, цялото й внимание беше съсредоточено върху мъжа, който я наблюдаваше как приближава. Хиляди пъти си бе представяла този момент, беше го преигравала наум в различни варианти, винаги завършващи с горчивата мисъл, че никога няма да се случи, че ще си остане само мечта. Но ето че той беше тук. Изглеждаше остарял, но не много. Подобната на алабастър кожа, фините порцеланови черти, блестящите очи, които се взираха така настойчиво в нея – всичко това събуждаше в нея буря от чувства, спомени и – дори в това време на изключителна опасност – желание.

Тя спря на две крачки от него и той попита:

– Това наистина ли си ти?

Гласът му беше дълбок, с южняшки акцент.

Тя се опита да се усмихне.

– Съжалявам, Алойзиъс. Ужасно съжалявам.

Той не отговори. Сега, след всичките тези години, тя изведнъж откри, че не може да прочете мислите, спотайващи се зад тези сребристи очи. Как се чувстваше той? Предаден? Изпълнен с негодувание? Или може би с любов?

Тесен нов белег се спускаше по едната му буза. Тя вдигна пръст и го докосна. После импулсивно посочи зад рамото си и прошепна:

– Виж. След цялото това време луната пак си изгрява по стария начин.

Погледът му проследи нейния над силуета на сградите на Пето авеню. Жълто-бялата пълна луна се издигаше между величествените сгради, идеално очертана на розовия фон на небето, което нагоре постепенно преминаваше в дълбоко хладно виолетово. Той потръпна. Когато я погледна отново, на лицето му имаше друго изражение.

– Хелън – прошепна той. – Господи. Мислех, че си мъртва.

Без да каже нито дума, тя пъхна ръка под неговата и го поведе покрай езерото.

– Джъдсън казва, че ще ме отведеш далеч от... от всичко това.

– Да. Ще се върнем в апартамента ми в „Дакота“. А оттам ще продължим към... Е, колкото по-малко приказки, толкова по-добре. Там, където отиваме, няма от какво да се страхуваш. Това е достатъчно.

Тя стисна ръката му.

– Няма от какво да се страхувам. Нямаш представа колко хубаво звучи.

– Време е да си върнеш живота. – Той бръкна в джоба на сакото си и извади златен пръстен с голям сапфир във формата на звезда. – Така че нека започнем от самото начало. Помниш ли това?

Тя погледна пръстена и се изчерви.

– Не мислех, че ще го видя отново.

– Аз пък не мислех, че ще имам възможност да го сложа отново на пръста ти. Тоест, докато Джъдсън не ми каза, че си жива. Знаех, знаех, че казва истината. Дори когато никой друг не ми вярваше.

Хвана лявата й ръка и я вдигна, сякаш да й сложи пръстена. Очите му се разшириха, когато видя чуканчето и грубата кожа.

– Ясно – просто рече той. – Разбира се.

Сякаш внимателният изискан танц, в който се бяха впуснали, изведнъж свърши.

– Хелън – каза той и този път в гласа му се долавяше напрежение. – Защо се съгласи с този ужасен план? Защо скри толкова много неща от мен? Защо не...?

– Моля те, нека не говорим за това – прекъсна го тя. – За всичко си има причини. Историята е ужасна. Ужасна. Ще ти я разкажа. Цялата. Но сега не е нито времето, нито мястото. Хайде, моля те – сложи ми пръстена и да тръгваме.

Той вдигна дясната й ръка и й сложи пръстена. Докато го правеше, тя видя как погледът му се отклонява покрай нея някъде зад гърба й.

И изведнъж той се вцепени. Остана за момент напълно неподвижен, без да пуска ръката й. После привидно спокойно се обърна към мястото, където стоеше брат й, и му кимна да се приближи.

– Джъдсън – промърмори. – Вземи Хелън и я отведи. Спокойно, но бързо.

Страхът, който тъкмо бе започнал да затихва, отново я прободе в гърдите.

– Алойзиъс, какво...

Но той я прекъсна с кратко поклащане на глава и каза на Джъдсън:

– Заведи я в „Дакота“. Ще се срещнем там. Тръгвайте. Веднага.

Джъдсън я хвана за ръка и тръгна, сякаш беше очак¬вал това.

– Какво има? – попита тя.

Погледна през рамо. И за свой ужас видя, че Пендъргаст е извадил пистолет и го е насочил към един от собствениците на моделите на яхти. И го чу как казва:

– Стани. Дръж си ръцете така, че да ги виждам.

– Джъдсън... – започна тя.

Единствената реакция на брат й бе да ускори крачка и да я задърпа да върви по-бързо.

Зад тях проехтя изстрел.

– Бягайте! – извика Пендъргаст.

Само за миг спокойната сцена се превърна в същински пандемониум. Хората се пръснаха с писъци. Джъдсън я задърпа по-силно и двамата затичаха.

Автоматичен откос разцепи въздуха. Ръката на Джъдсън изпусна нейната и той падна.

Отначало тя си помисли, че се е препънал. После видя кръвта, бликаща през сакото му.

– Джъдсън! – извика тя и се наведе над него.

Той лежеше на една страна и я гледаше, лицето му беше разкривено от болка. Устата му се размърда.

– Бягай – изпъшка той. – Бя...

Ново кашляне на автоматичното оръжие, нова линия свистяща смърт, начертана през тревата, докато куршумите се забиваха в пръстта. Тялото на Джъдсън подскочи, силата на куршумите го преобърна по гръб.

– Не! – изкрещя Хелън, докато отскачаше назад.

Хаосът се засилваше – писъци, стрелба, бягащи хора. Хелън не забелязваше нищо. Падна на колене и се взря с ужас в отворените, но невиждащи очи на брат си.

– Джъдсън! Джъдсън!!!

Минаха няколко секунди, а може би повече, нямаше как да определи. Чу Пендъргаст да я вика и вдигна глава. Той тичаше към нея с пистолет в ръка и стреляше някъде настрани.

– Пето авеню! – извика й. – Бягай към Пето авеню!

Отново проехтя изстрел и Пендъргаст също падна. Това я пришпори и тя скочи на крака. Шлиферът й бе подгизнал от кръвта на брат й. Алойзиъс се беше присвил зад една пейка и продължаваше да стреля към двойката, която само преди секунди сякаш се интересуваше само как да успее да се измъкне.

„Прикрива ме, за да избягам“.

Тя се обърна и побягна. Щеше да стигне до Пето авеню, да се измъкне от стрелците в тълпата, да стигне „Дакота“, да го изчака там... Паникьосаните й мисли бяха прекъснати от още една серия изстрели и писъци.

Тичаше с всички сили. Булевардът беше отпред, зад каменната арка на входа на парка. Само на петнайсетина метра...

– Хелън! – чу се далечният вик на Пендъргаст. – Внимавай! Твое ляво!

Тя погледна наляво. В мрака под дърветата различи двама мъже със спортни дрехи. Тичаха право към нея.

Хелън рязко зави към горичката смокини покрай главната алея. Погледна през рамо. Мъжете я следваха – и вече я настигаха.

Чуха се още изстрели. Тя удвои усилията си, но обувките й потъваха в меката пръст и я забавяха. А после някой я удари силно в гърба и я просна на земята. Силна ръка сграбчи яката на шлифера й и грубо я дръпна да се изправи. Тя се съпротивляваше и викаше, но двамата мъже я хванаха здраво и я помъкнаха към булеварда. Хелън с ужас разпозна лицата им и извика:

– Алойзиъс! Помощ! Познавам тези хора! Der Bund! Заветът! Ще ме убият!

Едва успяваше да различи Пендъргаст в отслабващата светлина. Беше успял да се изправи и куцаше към нея, от раната на крака му шуртеше кръв.

На Пето авеню с включен двигател чакаше такси – чакаше нея и похитителите й.

– Алойзиъс! – отчаяно извика тя.

Мъжете я бутнаха напред, отвориха задната врата на таксито и я натикаха вътре. Куршуми рикошираха от подсиленото предно стъкло на колата.

– Los! Verschwinden wir hier! – извика единият мъж, докато двамата се вмъкваха след нея. – Gib Gas!

Хелън се съпротивляваше яростно, мъчеше се да се добере със здравата си ръка до вратата. Успя да зърне за миг Пендъргаст в сумрака на парка. Беше паднал на колене и гледаше към нея.

– Не! – изкрещя тя, без да спира да се бори. – Не!

– Halt die Schnauze! – викна единият мъж, замахна и я цапардоса с юмрук по слепоочието.

Изведнъж всичко потъна в мрак.