Разбитото око

1.

Двамата черногвардейци доближиха покоите на Бялата. По-младият пукаше ритмично и нервно пръстите на дясната си ръка. Спряха пред вратата и се подвоумиха. Пук, пук, пук. Пук, пук, пук.

Джил Грейлинг, по-големият, погледна брат си, като се опита да подражава на погледа на техния командир, който биеше като чук. На Гавин му беше неприятно Джил да се държи така, но пукането на кокалчета спря.

– Нищо не постигаме с чакане – каза Джил. – Направи нещо полезно с този твой юмрук.

Още беше ранно утро. Бялата обикновено не би излязла от покоите си поне през следващите два часа. Здравето й се влошаваше и черногвардейците правеха всичко по силите си да облекчат последните месеци на старицата.

– Защо все аз... – започна Гавин.

Деветнайсетгодишният Джил беше с две години по-голям от него, но бяха равни по звание, а и ги бяха повишили едновременно до пълноправни черногвардейци.

– Ако тя го пропусне, защото си решил да спориш с мен... – Джил не довърши заплахата. – Юмрук!

Това вече беше заповед.

Гавин Грейлинг се намръщи, но потропа на вратата. Изчака обичайните пет секунди и отвори. Братята влязоха.

Бялата не беше в леглото си. Двете със стайната й робиня се молеха проснати на пода въпреки възрастта си, с лица към изгряващото слънце, което виждаха през отворените врати на балкона. Студен вятър обвяваше двете старици.

– Върховна владетелко – каза Джил, – моля за извинение. Трябва да видите нещо.

Тя ги погледна. Познаваше ги. Някои благородници и лукслордове не се отнасяха сериозно към най-младите в Черната гвардия. Отношение, което жегваше, защото си беше отчасти заслужено. Гавин знаеше, че само допреди година не биха повишили седемнайсетгодишен в пълноправен черногвардеец. Но Бялата никога не се държеше с него така, сякаш той стои по-долу от всички. С радост би умрял за нея – дори ако някой му кажеше, че на другия ден тя ще умре от старост.

Бялата спря молитвите си, помогнаха й да се настани в стола на колела, но когато стайната робиня се заклатушка на патравите си крака да затвори вратата на балкона, Джил я спря.

– Калийн, тя трябва да види това от балкона.

Гавин уви Бялата с одеялата внимателно, но делово. Знаеха вече съвсем точно колко предпазливост може да понесе гордостта й и колко болка – тялото й. Той избута стола на балкона. Тя не възрази, че може да се справи сама. Доскоро би го направила.

– В залива – подсказа Джил.

Заливът на Малки Яспис се простираше в цялото си великолепие пред тях. Днес беше Празникът на светлината и мрака, свързан с равноденствието, а есенният ден започваше както човек може само да си мечтае – въздухът мразовит, но небето в ослепителна синева, водата пък спокойна вместо обичайния прибой. Пустотата в залива се набиваше на очи. Флотът бе отплавал към Ру, за да спре настъплението на Цветния принц. Сигурно вече бе имало сражение и оставаше само да чакат вест – дали да ликуват от победата, или да стягат сили за война, която би разкъсала Седемте сатрапии. Гавин си помисли, че Бялата се е молила за това. Но можеш ли да се молиш за нещо, което вече се е случило? Такива молитви помагат ли?

Впрочем молитвите помагат ли изобщо?

Бялата чакаше безмълвно, вперила поглед в залива. Или в нищото, както се опасяваше Гавин. Твърде късно ли бяха нарушили спокойствието й? Но Бялата им се доверяваше, не задаваше въпроси, а просто чакаше. Минутите се точеха бавно.

Накрая някакъв силует се появи иззад завоя към Големи Яспис. Отначало беше трудно да преценят колко е голямо това нещо. Подаде се на стотина крачки от високите стени, обкръжили изцяло Големи Яспис – по тях се бяха струпали хора и се бутаха един друг, за да гледат. Отначало от морския демон се виждаха само вълните отляво и отдясно, докато пореше водата.

Демонът ускори. Отворената му наполовина кръстовидна уста поглъщаше вода и я изхвърляше мощно през хрилете. При всяка огромна глътка и тласък водата плисваше в огромни ветрила встрани и назад на петдесетина крачки, с всяко напрягане на грамадните мускули зад демона изсъскваше буря от вода и въздух.

Морският демон напредваше към вълнолома на Западния залив. Една галера се бе устремила към пролуката в стената, за да му се изплъзне. Но морският демон беше твърде бърз, а и капитанът едва ли би могъл да предположи колко е сбъркал в избора на посоката.

– Горкият глупак – промърмори Джил.

– Зависи дали е случайност, или нападение – отвърна Бялата със смущаваща невъзмутимост. – Ако се промъкнат зад стената, може да са единствените, които ще успеят да избягат.

Робите на галерата вдигнаха веслата над повърхността едновременно, за да не привличат внимание. Морските демони бранеха територия, но не бяха хищници.

Чудовището подмина галерата и продължи напред. Гавин Грейлинг въздъхна с облекчение и чу около себе си още такива въздишки. Морският демон обаче внезапно се гмурна и изчезна в мъгла от пръски.

И когато се появи отново, червенееше като нажежен. Водата около него кипеше. Извъртя се към открито море.

Нищо не можеха да направят. Демонът се устреми към морето, после пак се понесе към стената, все по-бързо. Плуваше право към носа на галерата, сякаш желаеше челен сблъсък с този съд, който приемаше като предизвикателство.

Някой изруга.

Морският демон връхлетя галерата с огромна скорост. Неколцина моряци се разхвърчаха от палубата – някои към водата, един се стовари пагубно върху буците и шиповете по главата на съществото.

За миг изглеждаше, че корабът незнайно как е останал цял, след това носът се огъна навътре. Дъски и греди се пръснаха на всички страни. Мачтите се прекършиха.

Цялата галера или по-скоро останалата от нея половина се понесе заднешком на десет, двайсет, трийсет крачки, като хвърляше във въздуха огромни пръски. После бе набутана под вълните от великанската, подобна на чук глава, която се подаде още по-нависоко и натисна. Изведнъж корпусът от заякчено с огън дърво се разтроши като глинено гърне, захвърлено срещу стена.

Морският демон се гмурна и повлече със себе си отломките, закачени за шиповете по главата му със стотина въжета.

На стотина крачки нататък изскочи колосален въздушен мехур, щом и последните палуби се разпаднаха. Но парчетата не изплуваха. Отгоре останаха само дребни късчета, доста по-малко, отколкото би очаквал човек. Галерата просто я нямаше. Неколцина оцелели от екипажа се мятаха сред вълните. Повечето не умееха да плуват. Гавин Грейлинг се бе научил, докато се подготвяше за черногвардеец, и открай време си мислеше, че е безумие почти всички моряци да не могат да плуват.

– Ето там – посочи Джил. – Можете да го проследите по мехурите.

Слава на Оролам, морският демон не бе влязъл зад вълнолома. Изглеждаше обаче, че се е насочил към много по-лоша цел.

– Върховна владетелко – обади се някой зад тях.

Беше лукслорд Карвър Черния, комуто бяха поверени всекидневните подробности в управлението на Хромария извън задълженията на Бялата. Висок оплешивяващ мургав мъж, облечен с илитийски клин и жакет.

Бели кичури прошарваха остатъците от дългата му тъмна коса. Гавин не го бе забелязал да се доближава, а уж беше черногвардеец.

– Моля да ми простите, почуках, но никой не отговори. Чудовището вече обиколи пет пъти Ясписите. Заповядах топовете на Оръдейния остров да не стрелят, ако не нападне. Топчиите питат могат ли да смятат това за нападение.

Защитата на Малки Яспис формално беше негова грижа, но лукслорд Черни беше предпазлив управник и се стараеше да не дава поводи за обвинения, когато е възможно.

Но какво би могло да направи едно гюле на онова чудовищно създание?

– Кажи им да чакат – отвърна тя.

– Нали я чу? – изрева Черния, присвил шепа около устата си. По пръстите му имаше много пръстени.

На покрива, един етаж над балкона на Бялата, един секретар държеше полирано огледало, широко цяла крачка, и се бе навел над ръба, за да чува по-добре.

– Да, върховни владетелю!

Мъжът побърза да изпрати сигнала чрез отразена светлина, а по-млада жена застана вместо него до ръба, като се правеше, че не слуша онова, което не бива да чува.

Морският демон вече плуваше покрай брега в толкова плитки води, че гърбът му се виждаше. Разби дока на началника на пристанището, сякаш без дори да забележи. Стигна до далечния северен край на Големи Яспис.

– Мамка му!

Всички си го мислеха, но прозвуча гласът на Бялата. Бялата ли? Да псува? Гавин изобщо не бе очаквал такива думи от нея.

Хората върху Стеблото на лилията бяха изгубили чудовището от поглед, когато то доближи Големи Яспис. Сега морският демон се устреми към моста преди някой от тях да реагира.

Мостът се рееше над водата точно докъдето стигаха вълните. Нямаше опори, жълтият и синият луксин образуваха решетка, която изглеждаше зелена. Мостът бе устоял на напора на морето стотици години, необходимата за направата му хроматургия може би вече не беше по силите дори на Гавин Гайл. Неведнъж бе служил като вълнолом за кораби, приклещени от бурите извън защитата на бреговите стени, и бе спасил живота на стотици хора.

Първото случайно отъркване на морския демон с моста разтресе цялата структура. Стотиците стоящи залитнаха, някои паднаха.

Колосалният демон се плъзна покрай гладкия луксин още десетина-двайсет крачки и намали скоростта, като че ли объркан от сблъсъка. Но смущението му не трая повече от миг – наоколо пак блъвнаха облаци пара. Главата се заби във вълните, морският демон се забърза към открито море, огромната опашка плесна във водата до Стеблото на лилията и вдигна гейзери по цялата му дължина.

А след това демонът отново зави.

– Кажете на Оръдейния остров да стрелят! – извика Бялата.

Островът бе в залива от другата страна на моста. Нямаше голям шанс топчиите да улучат оттам.

Но и малката вероятност да отвлекат вниманието на чудовището беше по-добра от нищо.

Първата кулверина стреля незабавно – хората там сигурно бяха чакали само заповедта. Само че трябваше да стрелят на хиляда крачки. Пропуснаха целта поне със сто. Другите пет оръдия на острова, които бяха обърнати в същата посока, изгърмяха поред, звуците закъсняваха спрямо ярките проблясъци и грохотът стигаше до кулата горе-долу в мига, когато виждаха водата, изхвърлена от гюлето. Никой не улучи. Най-близкият фонтан от пръски беше на пет¬десетина крачки от целта. Изобщо не разколебаха морския демон.

Топчиите презареждаха с пъргавина и сръчност, каквито се постигат само с неуморни упражнения. Но нямаше как да изстрелят навреме още един залп. Морският демон просто беше прекалено бърз.

А на Стеблото на лилията цареше хаос. Два коня се подплашиха и се завъртяха напряко на моста заедно с каруцата, която теглеха, като оставиха само тясна пролука, през която мъже и жени се провираха, за да стигнат до Големи Яспис. Хора прескачаха или се провираха под мятащите се, ритащи и хапещи коне.

Плътна тълпа напираше в паника към другия край на моста, хора падаха и други газеха по тях. Малцина щяха да избягат навреме.

– Карвър – рязко каза Бялата. – Тръгни веднага. Погрижете се за ранените и мъртвите. Ти си по-чевръст от мен, пък и аз трябва да видя как ще завърши това.

Лукслорд Черни се шмугна през вратата на балкона още преди тя да е изрекла последните думи.

Оставаха четиристотин крачки. Триста.

Бялата протегна ръка, сякаш можеше да спре морския демон само с волята си. Редеше трескави молитви.

Двеста крачки. Сто.

Втори тъмен силует се плъзна внезапно под моста откъм другата страна и титаничният сблъсък изхвърли струи вода на стотина стъпки нагоре. Морският демон бе подметнат във въздуха. Другото тъмно тяло – също грамадно, макар да изглеждаше малко до морския демон – го бе блъснало отдолу. И двете чудовища се стовариха във водата на няма и двайсетина крачки от Стеблото на лилията.

Инерцията запрати морския демон чак до моста, същинска вод¬на стена се надигна и преля през тръбата му. Цялата постройка се разклати от напора... но издържа.

В гейзери от разпенена вода и издишан въздух се мярна черна опашка. Стовари се върху туловището на морския демон, после китът се стрелна в залива на Малки Яспис. Отдалечаваше се от моста.

– Кит! – ахна Бялата. – Това не беше ли...

– Кашалот, върховна владетелко – потвърди Джил. Той обичаше историите за тези морски бойци. – Черен великан. Дълъг е поне трийсет крачки, главата му е като таран. Никога не съм чувал за толкова голям кашалот.

– Не е имало кашалоти в Лазурното море от...

– Четири столетия. Откакто се затворили Портите на Вечния мрак. Макар че някои са били виждани още около век... Моля за прошка – сепна се Джил.

Тя не му обърна внимание. Всички гледаха в захлас. Морският демон явно беше зашеметен. Нажежената червенина на тялото му угасна до синьо и той потъна под вълните, но още докато повърхността се успокояваше след стълкновението, видяха как заревото освети водата и след секунди тя засъска.

Морският демон се завъртя и подгони кашалота.

– Казват, че този вид кит бил доста агресивен... – промърмори Бялата.

На четиристотин крачки от брега водата изригна отново от втория сблъсък между великаните.

Казваха, че в Лазурното море кашалотите били единствените естествени врагове на морските демони, които обаче ги били изтребили отдавна. Така изглеждаше досега.

Всички гледаха как водните гиганти пак се сблъскаха още по на юг, навътре в морето. Наблюдаваха смълчани, а под тях спасителни групи започнаха да разчистват Стеблото на лилията.

– Нали тези китове уж били... сини? – попита Бялата, без да извива глава към Джил.

– Тъмносини или сиви. Споменават се и бели, но може да е само легенда.

– Този изглеждаше черен, нали? Или очите ме подвеждат?

Братята се спогледаха.

– Черен беше – каза Джил.

– Несъмнено черен – потвърди Гавин.

– Билха... – Гавин не помнеше досега Бялата да се е обръщала по име към стайната си робиня. – Какъв ден е днешният?

– Празникът на светлината и мрака, господарке. Денят, когато светлината и мракът се борят кой да владее небето.

Бялата още не се обръщаше към тях. Изрече тихо:

– И на това равноденствие, когато знаем, че светлината трябва да умре, когато не може да има победа, ние сме спасени... и то не от бял кит, а от черен.

Другите кимнаха дълбокомислено, а на Гавин му се стори, че е пропуснал някакъв изпълнен със скрит смисъл миг. Огледа всички, после попита:

– И какво означава това?

Джил го плесна по тила.

– Ами тъкмо в това е въпросът, нали?