Лабиринтът: Окончателна директива

3.

Бе стържещ, вибриращ звук, който разтърси колибата от покрива до основите. От цепнатините между трупите нахлу прахоляк. Звукът се усили до рев, когато машината премина над главите им. Марк закри ушите си с длани, докато шумът поутихна, а колибата спря да се тресе. Алек вече бе скочил на крака и тичаше към вратата, преди който и да било от останалите да осъзнае какво става. Лана бързаше по петите му и останалите най-сетне ги последваха.

Никой не произнесе нито дума, докато не излязоха отвън, под ярките лъчи на утринното слънце. Марк примижа, засенчвайки очи от блясъка, и огледа небето в търсене на източника на шума.

– Това е берг – обяви съвсем ненужно Жабока. – Какво, по...

За пръв път след слънчевите изригвания Марк виждаше един от тези огромни въздушни кораби и гледката бе потресаваща. Не можеше да измисли и една причина, поради която този берг – оцелял по време на бедствието – би летял над планините. Но той беше там горе, огромен и блестящ, с овално тяло и синкави реактивни двигатели, които изпускаха нагорещен въздух и оглушителен тътен, докато машината се спускаше точно в центъра на селището.

– Какво търси тук? – удиви се Трина. Малката им група тичаше по уличките, следвайки полета на берга. – Винаги са ни оставяли припаси в по-големите градчета, като Ашевил.

– Може би... – поде Мъглата. – Може би ще ни спасяват, или нещо от тоя род. Ще ни откарат някъде?

– Няма начин – изпръхтя Дарнел. – Щяха да го направят много отдавна.

Тичащият най-отзад Марк не каза нищо, все още бе запленен от грандиозния изглед на берга. Останалите продължаваха да говорят за някакви си тайнствени „те“, макар никой да не знаеше кой може да обитава летящия кораб. Вярно, имаше признаци за съществуването на някакво централизирано управление, но поне досега не бяха получили достоверни сведения за това. И със сигурност нямаха официален контакт с него. Лагерите около Ашевил получаваха доста редовно припаси и храна и хората там нямаха нищо против да ги делят с пришълците от външните райони.

Бергът увисна пред тях, насочил соплата си надолу, и сега се поклащаше едва на петдесетина стъпки над Градския площад, както бяха кръстили доста гръмко незастроената и равна поляна в средата на селището. Групата им ускори бяг и пристигна на площада, когато там вече се бе скупчила голяма тълпа. Хората зяпаха с почуда летящата машина сякаш бе митично чудовище. И наистина приличаше на нещо подобно с лъщящото си тяло и оглушителния рев, който издаваше. Особено след като толкова дълго време не бяха виждали някакви признаци за напреднала технология.

Повечето обитатели се бяха скупчили в центъра на площада и на лицата им се четеше очакване и вълнение. Сякаш всички бяха стигнали до мисълта на Мъглата – че бергът е тук, за да ги спаси или поне да донесе някакви добри новини. Но Марк не споделяше това мнение. След всичко преживяно през изминалата година той се бе научил да не дава голяма свобода на надеждите си.

Трина го дръпна за ръката и заговори тихо:

– Какво прави? Тук няма достатъчно място, за да кацне.

– Не зная. Няма никакви отличителни знаци, по които да преценим чий е и откъде се е взел.

Алек бе наблизо и явно чу разговора им въпреки рева на двигателите. Вероятно си казваше думата армейският му слух.

– Казват, че тези, които хвърлят припаси над Ашевил, носят надписа КСС – Коалиция за спасяване на света. – Налагаше се да вика, за да го чуят. – Странно, че този тук няма никакви надписи.

Марк сви рамене, тъй като не беше сигурен дали казаното от Алек има някакво значение. Струваше му се, че сънува наяве. Вдигна глава, чудейки се кой ли може да живее горе и какви ли са целите му. Трина го стисна за ръката и той й отвърна със същото. И двамата бяха плувнали в пот.

– Може би там е Господ Бог – рече тя с пискливия си глас, винаги ставаше писклив, когато викаше. – Дошъл е да се извини за тази история с изригванията.

С крайчеца на окото Марк забеляза, че Дарнел си поема дъх, вероятно за да отвърне с някоя остроумна шега. Но думите му бяха прекъснати от силен метален звук отгоре, последван от скърцане на хидравлични устройства. Пред слисания поглед на множеството в търбуха на берга се появи голям квадратен отвор, подвижна рампа, която се плъзгаше напред. Вътре цареше мрак и през разширяващия се отвор бликаха тънки струйки белезникав дим. От тълпата се разнесоха викове и възклицания, нагоре щръкнаха ръце, сочеха пръсти. Марк откъсна поглед от берга, за да огледа с почуда тази сцена на страхопочитание. Всички тези хора лесно се поддаваха на отчаянието, след като бяха живели месеци наред с мисълта, че следващият ден може да им е последен. А ето ги сега, вдигнали глави към небето, с блещукаща в очите надежда, сякаш наистина вярваха, че могат да бъдат спасени от някаква божествена сила. Кой знае защо от тази гледка му призля.

Нова вълна възклицания отекна на площада. Петима души се бяха появили от тъмната вътрешност на берга, облечени с дрехи, които накараха Марк да настръхне. Зелени гумени костюми, издути на раменете. От онзи тип, който покриваше тялото от главата до петите. Отпред имаха лицеви стъкла, през които да наблюдават какво става наоколо, но заради отблясъците и разстоянието Марк не бе в състояние да различи лицата им. Те пристъпваха внимателно с високите си черни ботуши, в които бяха напъхани зелените крачоли на скафандрите, докато и петимата се подредиха в края на спускащата се платформа. Само напрегнатите им пози издаваха усилието, което полагаха, за да запазят равновесие.

Всеки от тях носеше в ръцете си черна тръба, сякаш държеше пушка.

Но тръбите не приличаха на нито една от пушките, които Марк бе виждал. Те бяха тънки и дълги, а в единия им край бе прикачено някакво устройство, наподобяващо част от машинна помпа. След като заеха позиции, непознатите насочиха тръбите си към тълпата под тях.

Едва сега Марк осъзна, че Алек крещи с цяло гърло и блъска хората около себе си да се разотиват. На площада се възцари хаос – викове и паника, – но Марк сякаш бе изпаднал в транс и не сваляше поглед от непознатите с техните странни костюми и страховити оръжия. Междувременно останалите присъстващи най-сетне бяха осъзнали, че тези хора не са тук, за да спасяват когото и да било. Какво бе станало с онзи Марк, който реагираше толкова бързо? Който бе оцелял през годината след огнения ад, опустошил Земята?

Все още бе вцепенен, вдигнал поглед нагоре, когато проехтя първият изстрел. Кратко движение откъм платформата, силен проблясък и нещо издължено и тъмно излетя от една от тръбите. Марк проследи траекторията му. Чу тъп удар и когато извърна поглед, видя, че от рамото на Дарнел стърчи петнайсетсантиметрова стрела, чието тънко метално острие бе забито надълбоко в мускула. Момчето изпъшка и рухна на земята.

И това най-сетне извади Марк от транса.