По пилоните на дървения тротоар покрай канала плискаше вода. Дърк т’Лариен доближи лице до прозореца и видя ниска черна баржа, която се носеше бавно под лунната светлина. На кърмата стоеше самотен мъж, хванал тънко тъмно весло. Всичко беше очертано съвсем ясно, защото в небето се рееше луната на Браке, голяма колкото юмрук и много ярка.

Зад нея беше покой и пушлив мрак, неподвижна завеса, която скриваше по-далечните звезди. Облак от прах и газ. Булото на Изкусителя.

Началото дойде много след края: шепнещ камък.

Беше увит в пластове сребърно фолио и меко тъмно кадифе, точно както º го беше дал преди години. Той разви пакета, седнал до прозореца на стаята си, с изглед към широкия покрит с пяна канал, където търговци бутаха безкрайно баржите си с плодове нагоре-надолу. Скъпоценният камък беше точно както го помнеше: тъмночервен, прошарен с тънки черни жилки, с формата на сълза. Помнеше деня, в който еспирът им го беше изваял, още на Авалон.

Гледа го дълго. После го докосна.

Беше гладък и много студен на върха на пръста му, а дълбоко в мозъка му зашепна. Спомени и обещания, които не бе забравил.

Беше на Браке без някаква особена причина и така и не разбра как го намериха. Но го намериха и Дърк т’Лариен си върна скъпоценния камък.

„Гуен“, каза той почти наум, само на себе си. Просто за да оформи отново думата и да усети познатата топлина на езика си. Неговата Джени, неговата Гуенивир, господарката на разюздани сънища.

Седем стандартни години, помисли той, докато пръстът му галеше тъй студения камък. Но все едно бяха седем живота. И всичко бе свършило. Какво можеше да иска тя от него тепърва? Мъжът, който я беше обичал, онзи другият Дърк т’Лариен, онзи, който даваше обещания и подаряваше скъпоценни камъни, беше мъртъв.

Вдигна ръка и забърса кичур сиво-кафява коса от очите си. И изведнъж, съвсем неволно, си спомни как Гуен забърсваше косата му настрани, когато решеше да го целуне.

И изведнъж се почувства уморен и много объркан. Грижливо подхранваният му цинизъм потрепери и тежест падна от раменете му, призрачно бреме, бремето на личността, която бе някога и вече не беше. Наистина се бе променил през годините и бе нарекъл тази промяна „помъдряване“, но сега цялата тази мъдрост изведнъж сякаш му загорча. Блуждаещите му мисли се върнаха към всички обещания, които бе нарушил, към мечтите, които бе отложил и след това подвел, към компрометираните идеали, към блестящото бъдеще, изгубено заради скука и поквара.

Защо го бе накарала да си спомни? Твърде много време беше изтекло, твърде много неща му се бяха случили... навярно и на двамата. Освен това той изобщо не º беше подарил шепнещия камък с идеята да го използва. Беше глупав жест, възрастното позиране на един млад романтик. Никой разумен възрастен не би настоявал да се спази такъв нелеп оброк. Не можеше да замине, разбира се. Почти не беше имал време да види Браке все още, имаше си своя живот, имаше да свърши важни неща. През цялото това време.

Не беше възможно Гуен да е мислила, че няма да отпътува към външните светове.

Примирено взе скъпоценния камък и юмрукът му се стегна здраво около него. Щеше да го метне през прозореца, реши, вън в тъмните води на канала, вън и далече, с всичко, което означаваше той. Но щом се озова в юмрука му, камъкът се превърна в леден ад, а спомените в него бяха ножове.

... защото тя се нуждае от теб, прошепна камъкът. Защото ти обеща.

Ръката му не помръдна. Юмрукът му си остана стиснат. Студът, пронизващ дланта му, премина от болка в изтръпналост.

Онзи другият Дърк, по-младият, Дърк на Гуен. Беше обещал. Но тя също, помнеше го. Толкова отдавна, на Авалон. Старият еспир, сбръчкан емерел с много нищожен Талант и червено-златна коса, беше изсякъл два камъка. Беше прочел Дърк т’Лариен, почувствал беше цялата любов, която Дърк бе изпитвал към своя¬та Джени, и след това бе вложил в блестящото камъче толкова от нея, колкото му позволяваха оскъдните му псионични сили. По-късно бе направил същото за Гуен. След това си бяха разменили камъчетата.

Идеята беше негова. Може би не винаги ще е така, беше º цитирал стих от древна поема. Тъй че бяха обещали, и двамата: „Прати този спомен и аз ще дойда. Все едно къде съм или кога, или какво е станало помежду ни. Ще дойда и няма да има въпроси“.

Неспазено обещание. Шест месеца след като тя го напусна, Дърк º изпрати камъка. Тя не дойде. След това как изобщо да очаква тя да поиска той да изпълни обещанието си? Но ето, че сега го бе направила.

Наистина ли очакваше от него да отиде?

И знаеше, знаеше го с тъга, че мъжът, който бе тогава, онзи мъж щеше да отиде при нея въпреки всичко, все едно колко можеше да я мрази... или да я обича. Но онзи глупак отдавна беше погребан. Времето и Гуен го бяха убили.

И все пак заслуша искрящия камък. Изпита старите си чувства и новата си умора. А накрая вдигна глава и помисли: „Е, може би все пак не е твърде късно“.

Има много начини да се движиш между звездите. Някои от тях са по-бързи от светлината, а други не са, и всички са бавни. Отнема повечето от един човешки живот да се пренесеш с кораб от единия край на човекопространството до другия, а човекопространството – разпръснатите светове на човечеството и огромната празнота помежду им – е най-нищожната част от галактиката. Но Браке беше близо до Булото и външните светове отвъд него и имаше някакъв търговски трафик насам-натам, тъй че Дърк можа да намери кораб.

Казваше се „Трепетът на забравените врагове“ и отиваше от Браке до Тара, а после през Булото до Волф¬хайм и след това до Кимдис, и накрая до Ворлорн, и пътуването, макар и с пбс двигател, отнемаше повече от три стандартни месеца. След Ворлорн, знаеше Дърк, „Трепет“ щеше да продължи до Висок Кавалаан, см-Емерел и Сетните звезди, преди да обърне и да поеме обратно по тягостния си маршрут.

Космодрумът бе построен да поема двайсет кораба дневно; сега поемаше може би един месечно. По-голямата част от него беше затворена, тъмна и запусната. „Трепет“ кацна в средата на малък участък, който все още функционираше, извисен над купчината частни звездолети наблизо и частично разглобен тобериански търговски съд.

Сектор от просторния терминал, автоматизиран, но безжизнен, беше все още ярко огрян, но Дърк бързо мина през него и излезе в нощта – пуста външнопланетна нощ, която плачеше от липсата на звезди. Там бяха и го чакаха, точно зад главния портал, общо взето както беше очаквал. Капитанът на „Трепет“ бе изпратил лазерен сигнал напред веднага щом корабът излезе от свръхсветлинния тласък в нормалното пространство.

Гуен Делвано бе дошла да го посрещне значи, както я беше помолил. Но не беше дошла сама. Двамата с мъжа, когото бе довела със себе си, си говореха тихо и някак напрегнато, когато Дърк излезе от терминала.

Той спря точно пред портала, усмихна се толкова мило, колкото успя да докара, и пусна леката пътна чанта, която носеше.

– Ей – каза тихо. – Чувам, че тук имало Фестивал.

Тя го чу и се обърна, и ето, че се засмя, с онзи смях, който той така добре помнеше.

– Не – отвърна му. – Доста си закъснял.

Дърк се намръщи и поклати глава.

– По дяволите.

После се усмихна отново, а тя дойде при него и се прегърнаха. Мъжът, непознатият, стоеше и наблюдаваше без дори намек за ревност.

Беше кратка прегръдка – Гуен се отдръпна веднага. Но останаха много близо един срещу друг и и двамата се оглеждаха да видят какво са направили годините.

Гуен беше по-стара, но почти същата, и промените, които видя Дърк, бяха може би дефекти в паметта му. Широките º зелени очи не бяха точно толкова широки или зелени, както ги помнеше, и беше малко по-висока, отколкото я помнеше, и може би малко по-натежала. Но си беше почти същата. Усмихваше се по същия начин и косата º беше същата, фина и тъмна, падаща по раменете º на искрящ водопад, по-черен от външнопланетна нощ. Носеше бял пуловер с висока яка и стегнати с колан панталони от твърд хамелеонов плат, потъмнял сега до нощно черно, широка лента бе стегнала главата º – точно както се обличаше на Авалон. Но сега носеше и гривна, а това беше ново. Или може би по-подходящата дума беше „подлакътник“? Беше тежко изделие, студено сребро, инкрустирано с нефрит, което покриваше половината º ръка под лакътя. Ръкавът на пуловера º беше навит, за да се вижда.

– По-слаб си, Дърк – каза тя.

Той сви рамене и пъхна ръце в джобовете на якето си.

– Да.

Всъщност беше почти мършав, с поотпуснати рамене от многото бездействие. Годините го бяха състарили и в други отношения: косата му сега беше повече сива, отколкото кафява, докато някога беше обратното, и я носеше почти толкова дълга като Гуен, макар че неговата не беше сресана, а бъркотия от кичури и къдрици.

– Доста време мина – каза тя.

– Седем години, стандартни – отвърна той и кимна. – Не мислех, че...

Другият мъж, чакащият отстрани непознат, се покашля все едно да им напомни, че не са сами. Дърк му хвърли поглед, а Гуен се обърна. Мъжът се приближи и се поклони вежливо. Нисък, набит и много рус – косата му изглеждаше почти бяла. Носеше яркоцветен копринен костюм, целия в зелено и жълто, и малка черна плетена шапчица.

– Аркин Руарк – представи се той.

– Дърк т’Лариен.

– Аркин работи с мен по проекта – каза Гуен.

– Проект?

Тя примигна.

– Дори не знаеш защо съм тук?

Не знаеше. Шепнещият камък бе изпратен от Ворлорн, тъй че той не знаеше много за нея, освен къде да я намери.

– Ти си еколог – каза той. – На Авалон...

– Да. В Института. Отдавна. Завърших, взех си препоръките и оттогава бях на Висок Кавалаан. Докато не ме изпратиха тук.

– Гуен е с Айрънджейд – каза Руарк с малко напрегната усмивка. – Аз представлявам Академия Имприл. Кимдис. Знаете ли я?

Дърк кимна. Значи Руарк беше кимдис, външнопланетянин, от един от университетите им.

– Имприл и Айрънджейд с една и съща цел, представяте ли си? Изследване на екологичното взаимодействие на Ворлорн. Така и не е било направено както трябва през Фестивала, понеже външните планети не ги бива много в екологията, нито една. Забравена см-наука, както казват емерелите. Но това е проектът. Двамата с Гуен се познавахме отпреди, тъй че си помислихме, ами, тук сме по една и съща причина, тъй че е разумно да работим заедно и да научим каквото можем да научим.

– Да – каза Дърк. Точно в този момент проектът не го интересуваше особено. Искаше да поговори с Гуен. Погледна я. – Ще ми разкажеш за всичко това по-късно. Когато поговорим. Предполагам, че искаш да поговорим?

Тя го изгледа странно.

– Да, разбира се. Наистина има много неща, за които трябва да поговорим.

Дърк вдигна чантата си.

– Сега накъде? Предполагам, че една баня и малко храна ще ми дойдат добре.

Гуен и Руарк се спогледаха.

– С Аркин тъкмо говорехме за това. Той може да те вземе. В една сграда сме. Само през няколко етажа.

Руарк кимна.

– С радост, разбира се. Удоволствие е да го направиш за приятели, а и двамата сме приятели на Гуен, нали?

– Хм... Мислех си, че ще остана с теб, Гуен – каза Дърк.

Тя сякаш не можеше да го погледне. Извърна очи към Руарк, после надолу, после към черното нощно небе, докато най-сетне погледът º срещна неговия.

– Може би – отрони, този път без да се усмихва, предпазливо. – Но не точно сега. Не мисля, че ще е добре, не и веднага. Но ще отидем у дома, разбира се. Имаме кола.

– Насам – каза Руарк, преди Дърк да е отвърнал.

Нещо много странно имаше тук. Беше превъртал тази сцена на ново събиране сто пъти на борда на „Трепет“ през няколкото месеца пътуване и понякога си я беше представял нежна и любвеобвилна, а понякога се оказваше яростен сблъсък, и често се стигаше до сълзи... но никога не беше като това, неловко и объркано, с непознат, който да присъства на срещата. Започна да се чуди кой е точно този Аркин Руарк и дали връзката му с Гуен е точно това, което твърдяха. Но пък те не бяха казали почти нищо. Не знаеше какво да каже или да мисли, затова само сви рамене и ги последва, когато го поведоха към въздушната кола.

Колата, щом след малко стигнаха до нея, го изуми. Беше виждал много различни модели въздушни коли в пътуванията си, но нищо такова. Огромна и стоманеносива, с извити мощни триъгълни криле. Изглеждаше почти жива, като грамадна летяща манта, сътворена от метал. Между крилете се вместваше малка пилотска кабина с четири седалки, а под изострените им върхове зърна зловещи на вид пръти.

Дърк се обърна към Гуен, посочи ги и попита:

– Това лазери ли са?

Тя кимна и се усмихна съвсем леко.

– Какво карате, по дяволите? – попита Дърк. – Прилича на бойна машина. Хрангани ли ще ни нападат? Не съм виждал такова нещо, откакто обикаляхме музеите на Института на Авалон.

Гуен се засмя, взе му чантата и я метна на задната седалка.

– Влизай. Съвършена, прекрасна въздушна кола, производство на Висок Кавалаан. Едва наскоро са започнали да произвеждат свои. Трябва уж да прилича на животно, на черната банши. Летящ хищник и също така звяр събрат на Съюз Айрънджейд. Много е важен във фолклора им, нещо като тотем.

Качи се и седна зад лоста, а Руарк я последва малко непохватно, като се прехвърли отзад през армираното крило. Дърк не помръдна.

– Но това има лазери! – настоя той.

Гуен въздъхна.

– Не са заредени и никога не са били. Всяка кола, изработена на Висок Кавалаан, има някакви оръжия. Културата им го изисква. И нямам предвид само Айрънджейд. Редстийл, Брайт и крепостта Шанагейт – навсякъде е същото.

Дърк заобиколи колата и се качи до Гуен, но лицето му остана безизразно.

– Какво?

– Това са четирите каваларски крепости-коалиции – обясни тя. – Представи си ги като малки нации или големи фамилии. Те са по малко от двете.

– Но защо са лазерите?

– Висок Кавалаан е бурна планета – отвърна Гуен.

Руарк се изсмя късо.

– Ах, Гуен, но това е напълно погрешно, напълно!

– Погрешно ли? – сопна се тя.

– Много – каза Руарк. – Да, напълно, защото си близо до истината, но наполовина, и не за всичко, което е най-лошата възможна лъжа.

Дърк се обърна в седалката си и изгледа пълничкия рус кимдис.

– Какво искате да кажете?

– Висок Кавалаан беше бурна планета, вярно. Но истината е, че днес буйството са каваларите. Враждебен народ, всички до един, често ксенофоби и расисти също. Горди и ревниви. С техните върховни войни и кодекса на дуел, да, и точно затова каваларските коли имат оръжия. Да се бият с тях, във въздуха! Предупреждавам ви, т’Лариен...

– Аркин! – изсъска през зъби Гуен и Дърк се сепна от злата жилка в тона º.

Тя включи гравитационния модулатор, докосна лоста и въздушната кола дръпна рязко напред, отлепи се с вой от земята и бързо се заиздига. Космодрумът под тях беше огрян от светлини около „Трепетът на забравените врагове“, издигащ се между няколкото по-малки звездолета, останалото тънеше в сумрак. Мрак цареше до невидимия хоризонт, където черна земя се сливаше с още по-черно небе. Само тънък звезден прах огряваше нощта горе. Това беше Предела, с междугалактично пространство горе и мъгливата завеса на Булото на Изкусителя долу, и планетата изглеждаше по-самотна, отколкото Дърк изобщо си беше представял.

Руарк беше затихнал и в колата се възцари дълго и тягостно мълчание.

– Аркин е от Кимдис – каза най-сетне Гуен и се засмя. Дърк обаче я помнеше твърде добре, за да се заблуди. Беше точно толкова напрегната, колкото когато бе отрязала Руарк.

– Не разбирам – каза Дърк.

Чувстваше се доста глупаво, понеже двамата, изглежда, смятаха, че трябва да е разбрал.

– Не сте външнопланетен – каза Руарк. – Авалон, Балдур, който и да е свят, все едно. Вие в Булото не познавате каваларите.

– Нито кимдисите – вметна Гуен, този път малко по-спокойно.

Смъртта на светлината