Нощта преди разсъмване

ПРОЛОГ

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО, БРАЗИЛИЯ

Той се обърна и огледа празната църква, а стомахът му се сви.

– Тя няма да дойде, нали? Променила е решението си.

– Разбира се, че ще дойде, Джеф. Успокой се.

Гюнтер Хартог изгледа Джеф Стивънс с искрено съжаление. Наистина е ужасно да си влюбен.

Джеф Стивънс бе вторият по сръчност измамник в света. Изтънчен, галантен, богат и чаровен, Джеф бе неустоимо привлекателен за противоположния пол. С атлетичното си телосложение, гъста, тъмна коса и мъжествено излъчване, той можеше да притежава всяка жена, която пожелаеше. Бедата бе, че не можеше да приеме всяка. Копнееше за Трейси Уитни. А с Трейси Уитни човек никога можеше да е напълно сигурен...

Трейси Уитни бе най-надарената измамница в света. Мина дълго време, преди Джеф да осъзнае, че не може да живее без нея. Но сега му бе напълно ясно. Стомахът му още по-болезнено се сви. Слава богу, че в църквата нямаше гости. Поне никой нямаше да стане свидетел на унижението му, ако не броим Гюнтер и смахнатия стар свещеник отец Алфонсо.

„Къде ли е тя?“

– Закъснява с петнайсет минути, Гюнтер.

– Това е привилегия на младоженката.

– Не. Нещо не е наред.

– Всичко е наред.

Възрастният мъж снизходително се усмихна. Почувства се поласкан, когато Джеф го покани за кум на венчавката му с Трейси. Надхвърлил шейсетте и без собствени деца, Гюнтер Хартог обичаше Джеф Стивънс и Трейси Уитни като свое собствено семейство. Съюзът им за него означаваше много, най-вече след като взривиха света с решението да узаконят връзката си. Истинска трагедия, по мнението на Гюнтер Хартог. Все едно Бетовен да се пенсионира, след като е написал Четвъртата си симфония.

И все пак бе прекрасно да си отново в Бразилия. Топлият и влажен въздух. Ароматът на bolinhos de bacalbau, пържените кюфтенца, които предлагаха на всеки ъгъл. Палитрата от багри, привличаща погледа отвсякъде – от цветовете на джунглата до разкошните рокли на жените, фреските и стъклописите на скромния параклис „Света Рита“, където се намираха. Всички те караха Гюнтер Хартог отново да се чувства млад. Млад и жизнен.

– Ами ако Пиърпонт дойде в съзнание? – Тревожните бръчки по лицето на Джеф се задълбочиха. – Ами...?

Той млъкна по средата на изречението. На църковната врата бе застанала Трейси Уитни. Слънчевата светлина образуваше около нея истински ореол, сякаш Трейси бе ангел, долетял от рая.

„Моят ангел.“ Сърцето на Джеф Стивънс литна.

Семпла, с цвят на сметана копринена рокля подчертаваше безупречния силует на тялото й, кестенявите й коси се спускаха по раменете като леещ се водопад. През годините Джеф Стивънс я бе виждал в различни образи – красотата на Трейси бе непостоянна и променлива, на което дължеше част от успеха си на измамница, – но той никога не беше я виждал по-красива от днес. В миналото майката на Трейси казваше, че в нея са се събрали всички цветове на вятъра. Джеф Стивънс разбираше точно какво е имала предвид Дорис Уитни. Днес очите на Трейси, невероятните й очи, които се променяха според настроението й от зелени като мъх до тъмни като нефрит, искряха от щастие, но примесено и с нещо друго. Тържествуване, може би? Или вълнение? Сърцето на Джеф ускорено заби.

– Здравей, скъпи Гюнтер. – Трейси решително закрачи към олтара и целуна своя наставник по двете бузи. – Колко прекрасно от твоя страна, че дойде.

Трейси Уитни обичаше Гюнтер Хартог като свой баща. Собственият й баща й липсваше. Надяваше се, че в днешния ден би се гордял с нея.

Тя се обърна към Джеф Стивънс и се извини:

– Прости ми, че закъснях.

– Никога не се оправдавай – каза Джеф. – Прекалено красива си, за да го правиш.

Той забеляза, че бузите й бяха порозовели, а по челото й бяха избили фини капчици пот. Сякаш беше тичала.

Трейси се усмихна.

– Имам сериозно оправдание. Ходих да взема сватбения ти подарък.

– Разбирам. – Джеф също се усмихна. – Е, определено обичам подаръците.

– Зная, че ги обичаш, скъпи.

– Особено ако са от теб.

Свещеникът кисело ги прекъсна, след като погледна часовника си.

– Навярно можем да започнем?

След час на отец Алфонсо му предстоеше да извърши кръщене. Искаше тези досадни американци да се поразмърдат. Експлозивното сексуално привличане между Джеф Стивънс и Трейси Уитни причиняваше на отец Алфонсо дълбоко неудобство. Сякаш извършваше грях само с присъствието си до тях. От друга страна, бяха го възнаградили богато, че използват параклиса след съвсем кратко предупреждение.

– И взе ли го? – попита Джеф, без да откъсва сивите си очи от тези на Трейси.

– Какво да взема?

– Подаръка ми, разбира се.

– А, да. – Тя се усмихна. – Естествено, че го взех.

Джеф Стивънс страстно я целуна по устните.

Отец Алфонсо шумно се покашля.

– Моля ви, господине. Въздържайте се. Estão na casa de Deus. Тук е място за молитва. Още не сте женени.

– Простете ми. – Джеф се ухили, ни най-малко притеснен.

Беше успяла. Трейси беше успяла. Бе надхитрила великия Максимилиан Пиърпонт. След всички тези години.

Джеф Стивънс с обожание се взря в бъдещата си съпруга.

Никога не я беше обичал повече.

1.

ДЕСЕТ ДНИ ПО-РАНО...

ЛЕТИЩЕ „ШИПХОЛ“, АМСТЕРДАМ

Трейси Уитни се отпусна на седалката си в първа класа, номер 4Б, и въздъхна със задоволство. След няколко часа отново щеше да се събере с Джеф. Щяха да се венчаят в Бразилия. Край на лудориите, помисли си Трейси. Но те нямаше да й липсват. Животът щеше да бъде достатъчно вълнуващ, след като стане госпожа Джеф Стивънс.

Последната им измама, кражбата на безценния диамант на Лукул от холандската фабрика за шлифоване на диаманти в Амстердам, бе достойна за тях лебедова песен. Двамата бяха надхитрили и холандската полиция, и Даниел Купър, твърдоглавия застрахователен агент, който ги бе проследил през цяла Европа след авантюристичния и драматичен обир. „Никога няма да постигнем нещо повече – мислеше си Трейси. – И определено нямаме нужда от повече пари.“ Беше отлично време да се оттеглят.

– Извинете.

Подпухнал и отпуснат мъж на средна възраст се бе надвесил над нея. Той посочи седалката до прозореца.

– Там е моето място, миличка. Прекрасен ден за летене, нали? – В гласа му звучеше похот, докато се промъкваше покрай нея.

Трейси се извърна. Нямаше намерение да води разговори, особено с подобно влечуго.

След като седна, мъжът я смушка с лакът.

– След като ще бъдем съседи по места на този полет, млада госпожице, защо не се запознаем? Името ми е Максимилиан Пиърпонт.

Картотеката в ума на Трейси се завъртя, но изражението й изобщо не се промени.

Максимилиан Пиърпонт. Легендарна корпоративна акула. Изкупува компании и ги издоява до капка. Безмилостен. Развеждан три пъти. Собственик на най-ценната колекция от яйца на Фаберже извън Ермитажа в Ленинград.

– Графиня Валентина ди Соренти. – Тя му подаде ръка.

– Графиня, а? Очарован съм. – Максимилиан Пиърпонт притисна устните си до китката на Трейси. Бяха влажни и лигави като жаба. Тя се насили да се усмихне.

Преди много години Трейси за първи път бе чула името Максимилиан Пиърпонт на борда на „Конкорд“, когато тя и Джеф пътуваха със същия полет до Лондон. Джеф си бе наумил да ограби известния с безскрупулността си Пиърпонт, но накрая заедно с Трейси измислиха изобретателен ход, чрез който измамиха двама шахмайстори да се състезават един срещу друг в предварително предрешена игра.

По-късно Гюнтер Хартог възложи на Трейси да обере Пиърпонт във влака „Ориент Експрес“ до Виена, но той така и не се появи.

Многообичната майка на Трейси, Дорис Уитни, се бе самоубила, след като местният мафиот от родния й Ню Орлиънс Джо Романо с измама я лиши от семейния й бизнес. Бащата на Трейси бе посветил живота си да изгради компанията за автомобилни части „Уитни“. След неговата смърт Романо окупира фирмата му, уволни всички и остави Дорис без пукнат грош.

Мина дълго време, преди Трейси да си отмъсти на Джо Романо. Но омразата й срещу корпоративните окупатори не я напусна. Според нея имаше специално ъгълче в ада, запазено за такива като Максимилиан Пиърпонт.

„Няма да се измъкнеш този път, негоднико“ – закани се тя.

Полетът беше дълъг. Почти два часа Трейси поддържаше светски разговор с Пиърпонт, преди той да заспи и да захърка шумно като проснал се на плажа морж. Разполагаше с достатъчно време да поразкраси самоличността си. И преди Трейси бе играла ролята на графиня Валентина ди Соренти и добре познаваше историята й. (В края на краищата тя бе написала страницата на графинята в Уикипедия.) Валентина бе вдовица (Бедният Марко! Загина така нелепо и толкова млад. Злополука с джет в Сардиния. Валентина стана свидетел на всичко от горната палуба на яхтата им „Ел Парадисо“) и произхождаше от стар аристократичен род. Наскоро бе загубила баща си и се намекваше, че е собственица на огромно наследство, но без да се уточняват подробности. Дреболиите бяха умело избегнати, докато все още обмисляше измамата. Освен това тя положи всички усилия да демонстрира очарователна женска липса на разбиране по всякакви финансови въпроси, което накара алчните очи на Максимилиан Пиърпонт да заблестят почти толкова ярко, колкото и когато се втренчваха в гърдите й, което той правеше често и без следа от неудобство. В края на разговора графиня Валентина се съгласи на следващата вечер да се срещнат за вечеря в един от най-изтънчените ресторанти на Рио.

Облекчена, че ненавистния й Пиърпонт най-после е заспал, Трейси разтвори едно списание. Първата статия, която прочете, бе за покачващите се цени на плажните имоти в Бразилия. Една от тях хвалеше гигантски басейн с олимпийски размери и строго симетрично подредена градина, съперничеща на парка около двореца Версай. Трейси прокара пръст по фотографията с благоговение. „Джеф и аз ще бъдем щастливи на подобно място. Децата ни ще плуват в басейна. Всички те ще са изумителни плувци. Един ден дъщеря ни ще се омъжи в градината, а редица от шаферки ще покрият моравата с розови листенца като килим...“

Тя се засмя тихичко. Все пак трябваше първо те да се оженят. Всяка фантазия с времето си.

Втората статия бе за околната среда и опустошителния ефект от ерозията в местата на юг от Рио. Трейси прочете за фермери, загубили всичко, за изоставени цели села, погълнати от морето. Прочете за ужасни наводнения, в които жители на бордеите са се удавили, а реки от тиня са заровили живи хора. Какъв ужасен начин да умреш, помисли си Трейси. В Бразилия, повече от където и да е другаде по света, имаше една държава за богатите и друга – за бедните.

Едва след като светнаха надписите да закопчаят обезопасителните си колани и самолетът започна да се спуска към Рио, идеята й хрумна. Докато образите един по един преминаваха като филмова лента през съзнанието й – тя и Джеф пред олтара, докато се венчават, огромни басейни, имения и бордеи, заринати от тиня, Максимилиан Пиърпонт, притиснал противните си влажни устни до кожата й, майка й, стиснала очи, насочила револвер към слепоочието си, – Трейси ненадейно промълви:

– Да!

– Добре ли сте, млада госпожице?

Пиърпонт, разбуден отново, се наклони към нея. Дъхът му вонеше на застоял лук.

– Съжалявам. Да, добре съм. – Графиня Валентина се овладя. – Обичам да ходя в Бразилия. Всякога се вълнувам, когато се приземяваме.

– И аз, миличка. – Максимилиан Пиърпонт стисна бедрото й и безсрамно й намигна. – Аз също.

Максимилиан Пиърпонт заведе Трейси в „Четирилистна детелина“, оценен от Мишелин тризвезден ресторант в старомоден и тих квартал, недалеч от Ботаническата градина.

– Извънредно щедро от ваша страна, господин Пиър¬понт.

– Моля ви, наричайте ме Макс.

– Макс. – Графиня Валентина ди Соренти се усмихна.

Тази вечер тя изглеждаше особено пленителна с бялата си дантелена блуза от „Шанел“ и дългата до земята черна пола на „Ралф Лорен“, подчертаваща тънката й талия. Диамантите на обеците и огърлицата бяха безупречно шлифовани, достатъчно съвършени, за да говорят за сериозно благосъстояние, и все пак достатъчно малки, за да го бележат като „стари пари“. Макс Пиърпонт бе прост, но презираше хорската простотия, особено при жените. При тази дама обаче нямаше подобна опасност. Веднага щом се приземиха, Макс бе проверил графиня Ди Соренти чрез търсачката „Гугъл“. Родът й бе един от най-старите и благородните в Южна Америка.

Макс се питаше колко време ще му отнеме да я освободи от елегантните й дрехи и да я вкара в леглото си.

– Е, Валентина. Какво ви води в Рио? – Той напълни чашата на Трейси чак до ръба с отбрано вино „Кинта де ла роса“ , което бе поръчал.

Лицето на графиня Ди Соренти стана сериозно.

– Бизнес. – Тя вдигна към Пиърпонт тъжни и сантиментални очи. – И трагедия. Както ви казах, баща ми наскоро почина.

Максимилиан Пиърпонт се пресегна през масата и обгърна ръцете й с лепкавата си длан.

– Завеща ми красиво владение. Почти миля земя покрай брега. Бях решила там да построя дома си. Може да стане прекрасен имот. Имам разрешение да строя, а гледката... трябва да я видите, за да повярвате. Но – въздъхна тежко тя – тази мечта няма да се осъществи.

– Защо не? – Като хрътка, надушила миризмата на лисица, търговският инстинкт на Максимилиан Пиърпонт оживя. Цените на крайбрежните имоти в Бразилия стигаха до небето.

– Ще ми навява тъга. Винаги ще мисля за татко. – От гърдите на графиня Ди Соренти се изтръгна прочувствена въздишка.

– Но това е жалко. И какво ще правите с тази земя?

Максимилиан Пиърпонт зададе въпроса предпазливо. Но Трейси зърна нескрита алчност да проблясва в малките му свински очички. Тя отпи от виното си.

– Мислех да я запазя както си е. Но накрая реших, че е истинско прахосничество да я оставя просто така. Редно е друг да се радва на красотата й, щом аз не мога.

– Това е много благородна мисъл. Виждам, че сте истински великодушна жена, Валентина.

– Благодаря, Макс.

Поднесоха вечерята им. С типичната си безочливост Макс бе поръчал и за двамата, въпреки че Трейси нямаше как да не признае, че ястията са възхитителни. Gema caipiri – каша от царевично брашно с яйчен жълтък – бе най-вкусното. Трейси разбра защо хората от ранга на Бил Клинтън и Фидел Кастро предпочитат да вечерят тук, както и бизнес елитът на Рио.

– Навярно можем да си помогнем един на друг, графиньо. – Максимилиан Пиърпонт натъпка устата си с храна, все едно ядяха в „Макдоналдс“.

– Валентина – измърка Трейси.