– Предвид обстоятелствата би могла да използваш още една лейтенанта. – Анаандер Мианаай, властелина (за момента) на неизбродния радчайски космос, седеше в голямо кресло с възглавнички от бродирана коприна. Тялото, което ми говореше – едно от хилядите, – изглеждаше на тринайсетина години. Облечено в черно, кожата му тъмна. В лицето на момичето вече прозираха аристократичните черти, които в радчайския космос бяха белег за най-висок ранг и висша мода. При нормални обстоятелства толкова млади версии на радчайската лорда не се явяваха пред чужди очи, но сега обстоятелствата не бяха нормални.

Стаята беше малка, квадрат със страна три и половина метра, облицована с решетки от тъмно дърво. В единия ъгъл решетките липсваха – вероятно бяха пострадали при размириците от миналата седмица, плод на отдавнашната негласна битка между съперничещи си части на самата Анаандер Мианаай. Там, където решетките бяха оцелели, между летвите се виеше някакво силно разклонено растение с тънки сребристозелени листа и миниатюрни бели цветчета. Малката стая не беше място за аудиенции, нито част от отворените за широката общественост зали и коридори на палатата. Имаше едно празно кресло до креслото на радчайската лорда, а между двете кресла имаше маса със сервиз за чай – термос и чашки от бял порцелан без никаква украса, но с изящни линии, от онези неща, които на пръв поглед изглеждат семпли, но на втори ти се разкриват като произведение на изкуството, чиято стойност надхвърля стойността на някои планети.

Беше ми предложен чай, както и да седна. Предпочела бях да остана права.

– Каза, че мога сама да си избера офицерите.

Би трябвало да добавя едно почтително „милорда“, но не го направих. Освен това би трябвало отдавна да съм коленичила и да съм ударила чело в пода, още когато влязох и се озовах лице в лице с лордата на Радч. И това не бях направила.

– Вече избра две. Сейварден, разбира се, и лейтенанта Екалу. Логичен и очевиден избор. – Имената автоматично насочиха мислите ми към споменатите офицери. След приблизително една десета от секундата „Милостта на Калр“, паркиран на трийсет и пет хиляди километра от станцията, щеше да получи това почти инстинктивно искане на информация и след още една десета от секундата отговорът му щеше да стигне до мен. През последните няколко дни се опитвах да възстановя контрола си върху този прастар навик. Опи¬тите ми не бяха еднозначно успешни. – Като флотска капитана имаш право на трета офицера – продължи Анаандер Мианаай. С прекрасната порцеланова чашка в едната си ръка – контрастът между бялата съдинка и черната ръкавица на лордата се набиваше на очи – тя направи към мен жест, който, изглежда, имаше за цел да изтъкне униформата ми. Радчайските военни носеха тъмнокафяви куртки и панталони, ботуши и ръкавици. Моите бяха различни. Лявата половина на униформата ми беше кафява, да, но дясната беше черна, а капитанските ми нашивки имаха допълнителни белези, които показваха, че ръководя не само собствения си кораб, а и капитаните на други кораби. Флотилията ми се състоеше само от един кораб, „Милостта на Калр“, но в околността на Атоек, накъдето скоро щях да потегля, нямаше други флотски капитани и чинът щеше да ми даде предимство над всяка друга капитана, която щях да срещна в системата. Ако приемем, разбира се, че тези други капитани щяха да проявят склонност да признаят властта ми.

Една от враждуващите фракции в избухналия преди няколко дни конфликт беше разрушила два от вътресистемните портали. Сега основен приоритет беше да се предотврати сривът на още портали, както и да се парират опитите на въпросната фракция да завладее портали и станции в други звездни системи. Разбирах защо Анаандер Мианаай ме е издигнала до този чин, но въпреки това не харесвах повишението си.

– Не прави грешката – казах – да си въобразяваш, че работя за теб.

Тя се усмихна.

– О, няма такова нещо. Можеш да избираш сред офицерите, които понастоящем се намират на тази станция или близо до нея. Лейтенанта Тизаруат току-що е завършила академията. Пътуваше към първото си назначение, но сега, както знаеш, да продължи натам е невъзможно. А и реших, че ще ти хареса да получиш човек, когото да обучиш според собствените си разбирания. – Последното май й се стори забавно.

Докато лордата говореше, получих данни, че Сейварден е във втора фаза на дълбок сън. Също данни за пулса й, температурата, дишането, кислородното съдържание на кръвта, хормоналните нива. После тази информация изчезна, заменена от изображение на лейтенанта Екалу, която беше на вахта и очевидно се намираше в състояние на стрес – мускулите на челюстта й бяха стегнати, нивото на кортизола повишено. Само допреди седмица Екалу беше обикновена воина, докато капитаната на „Милостта на Калр“ не бе задържана за държавна измяна. Екалу изобщо не беше очаквала да я повишат в офицера и според мен не беше докрай убедена, че офицерството й е по силите.

– Не е възможно да смяташ – казах на Анаандер Мианаай, като примигнах да прогоня образа, – че е добра идея да ме пратиш в центъра на новоизбухнала гражданска война само с една опитна офицера в екипажа.

– А по-добре ли ще е да тръгнеш без трета офицера? – каза Анаандер Мианаай, може би усетила краткотрайното ми разсейване, а може би не. – А и онова дете тръпне от вълнение при мисълта, че ще служи при флотска капитана. Чака те на доковете. – Остави чашата си и се поизправи в креслото. – Понеже порталът към Атоек се срина и нямам представа какво се случва на станцията, не мога да ти дам конкретни заповеди. Освен това – лордата вдигна дясната си ръка, сякаш да ме спре, преди да съм казала нещо, – би било загуба на време да ти вися на главата. Каквото и да кажа, ти ще постъпиш както сама смяташ за редно. Натоварихте ли вече? Имате ли всичко необходимо?

Въпросът беше напълно излишен, лордата отлично знаеше какъв е продоволственият статут на кораба ми. Махнах неангажиращо с ръка, жест съзнателно безочлив.

– Можеш да вземеш и нещата на капитана Вел – каза тя, все едно й бях отговорила подобаващо. – На нея няма да й трябват.

Вел Оск беше капитана на „Милостта на Калр“ допреди седмица. Имаше много причини да не се нуждае повече от вещите си, като най-вероятната сред тях беше – разбира се, – че вече е мъртва. Анаандер Мианаай никога не правеше нищо наполовина, особено когато то касаеше враговете й. Както знаем, в този случай врагът, подкрепян от Вел Оск, беше самата Анаандер Мианаай.

– Не ги искам – казах аз. – Изпрати ги на семейството й.

– Стига да мога. – Възможно бе и наистина да не може. – Да ти трябва нещо друго, преди да тръгнеш? Каквото и да било?

Хрумнаха ми разни отговори. Нито един не ми се стори полезен.

– Не.

– Ще ми липсваш, между другото – каза тя. – Никой друг не дръзва да ми говори като теб. Ти си една от малцината, които си позволяват да ме обидят, без да ги е страх от последствията. А от тези малцина нито една няма... специфичните прилики, които споделяме ние с теб.

Защото преди време аз бях кораб. Изкуствен интелект, контролиращ гигантски войскови кораб и хиляди второстепенни сегменти, човешки тела, които бяха част от мен. По онова време не мислех за себе си като за робиня, но в действителност бях оръжие, собственост на Анаандер Мианаай, която на свой ред обитаваше хиляди тела, пръснати из радчайския космос.

Сега обитавах това едничко човешко тяло.

– Каквото и да ми направиш сега, не би могло да се сравнява с онова, което вече ми стори.

– Знам – каза тя. – Знам и колко опасна те прави това. Сигурно е адски глупаво от моя страна, че те оста¬вих да живееш, да не говорим, че ти дадох официална власт и кораб. Но игрите, които играя, не са за страхливите.

– За повечето от нас – казах, без да крия гнева си и с пълното съзнание, че тя ще разпознае физическите му признаци без значение колко неутрално е лицето ми, – това не са игри.

– Знам и това – каза лордата на Радч. – Наистина. Но някои загуби са неизбежни.

Бих могла да избера всеки от половин дузината отговори, които ми хрумнаха. Вместо това се обърнах и излязох мълчаливо от стаята. Щом прекрачих прага, воината Едно Калр Пет от „Милостта на Калр“, която бе стояла изпъната в стойка мирно до вратата, тръгна след мен, делово и без излишни приказки. Калр Пет беше човек като целия екипаж на „Милостта на Калр“, който бе съставен от човешки воини, а не от второстепенни сегменти. Воината си имаше име извън името на кораба, номера на декадата и личния си номер. Веднъж се бях обърнала към нея с името й. Тя бе реагирала с външно безразличие, но лесно долових вълната от тревога и притеснение, която я заля отвътре. Не допуснах повече тази грешка.

Когато бях кораб – и когато бях само един компонент от войсковия транспортен кораб „Правдата на Торен“, – постоянно знаех в какво състояние са офицерите ми. Какво чуват и какво виждат. Всяко дихание, всяко потрепване на мускул ми бяха известни. Хормонални нива, кислородни нива. Знаех за тях почти всичко, ако не броим специфичното съдържание на мислите им, макар че дори за това често можех да се досетя – от опит и защото ги познавах отлично. Не че бих показала това на някоя от своите капитани – за тях то не би означавало нищо, само поток от неразгадаеми данни. Но за мен, по онова време, това бе част от светогледа ми.

Вече не бях своя кораб. Но все още бях второстепенен и все още можех да чета данни несъизмеримо по-добре от всяка човешка капитана. Ала имах само един човешки мозък и можех да обработя нищожна част от информацията, която навремето поемах постоянно и без да се замислям. А дори и с това нищожно количество трябваше да внимавам – когато за пръв път се опитах едновременно да вървя и да приемам информация, се забих право в една от преградните стени на кораба, същото продължи да се повтаря и след това. Изпратих запитване до „Милостта на Калр“, внимателно този път. Бях в голяма степен сигурна, че ще мога да вървя по коридора и да проследя данните за Калр Пет, без да спирам и да се спъвам.

Стигнах чак до приемната зала на палатата без злополуки. Пет беше уморена и страдаше от лек махмурлук. И отегчена, без съмнение, от поста си пред вратата, докато аз разговарях с лордата на Радч. Долових и странна смесица от нетърпение и страх, която леко ме смути, защото нямах представа какъв вътрешен конфликт я предизвиква.

Когато излязохме на централния булевард, висок, широк, ехтящ и настлан с каменни плочи, завих към асансьорите, с които се стигаше до доковете и до совалката, с която да се върна на „Милостта на Калр“. Повечето магазини и кантори по протежение на булеварда, включително разноцветните божества, полазили фасадата на храма – оранжеви, сини, червени и зелени, – изглеждаха неочаквано незасегнати от размириците преди седмица, когато битката на радчайската лорда срещу самата себе си бе излязла на открито с гръм и трасък. Граждани, наконтени с ярки палта, панталони и ръкавици и накичени с лъскави бижута, вървяха спокойно по тротоарите. Все едно миналата седмица изобщо не я е имало. Все едно Анаандер Мианаай, лордата на Радч, си беше старата лорда, с много тела, но иначе единна, нераздвоена личност. Но миналата седмица я беше имало и Анаандер Мианаай изобщо не беше единна личност. И то от доста време.

Докато наближавах асансьорите, внезапно ме заля вълна от негодувание и смут. Спрях и се обърнах. Калр Пет спря след мен, стоеше и гледаше безучастно пред себе си, сякаш вълната от негодувание, която корабът ми бе показал, не идваше от нея. Не подозирах, че хората мога така успешно да прикриват толкова силни емоции, но ето че лицето на воината беше напълно празно, напълно безучастно. Вече бях установила, че всички воини от „Милостта на Калр“ го могат, в по-голяма или по-малка степен. Капитана Вел беше от старомодния вид – или поне хранеше идеализирана представа за „старомодното“ – и бе настоявала човешките й воини да се държат като второстепенни сегменти.

Пет не знаеше, че съм била второстепенен. За нея аз бях флотска капитана Брек Мианаай, повишена заради ареста на капитана Вел и връзките, които семейството ми уж има по високите места. Нямаше представа колко детайлна информация получавам за нея.

– Какво има? – попитах рязко. Смутена бях.

– Капитана? – Безизразен глас. Искаше – разбрах го след незначителното забавяне на сигнала – да я оставя на мира, да насоча вниманието си другаде. Но искаше и да говори.

Права бях в предположението си, че силното негодувание и смут са свързани с мен.

– Имаш да ми кажеш нещо. Слушам те.

Изненада. Силен страх. И всичко това без мускулче по лицето й да трепне.

– Капитана – каза отново тя и ето, най-сетне някакво изражение пробяга по лицето й за миг. Воината преглътна. – Заради сервиза е.

Мой ред беше да се изненадам.

– Заради сервиза?

– Капитана, вие пратихте нещата на капитана Вел на склад тук, на станцията.

А въпросните вещи бяха наистина прекрасни. Сервизът за хранене (включително приборите и сервизът за чай), който явно тревожеше Калр Пет, се състоеше от изящни предмети от порцелан, стъкло и инкрустиран със скъпоценни камъчета емайлиран метал. Но тези неща не бяха мои. Аз не исках нищо, принадлежало на капитана Вел. Пет очакваше да я разбера. Искрено искаше да я разбера. Но аз не разбирах.

– Да?

Объркване. Гняв дори. Очевидно Пет смяташе аргумента си за очевиден. За мен обаче единственото очевидно бе, че не е в състояние да изрече на глас проблема си дори след като я бях подканила изрично.

– Капитана – каза накрая тя, докато гражданите ни заобикаляха: някои се преструваха, че не ни виждат, други ни хвърляха любопитни погледи. – Разбрах, че скоро ще напуснем системата.

– Воина – казах аз. На свой ред започвах да се чувствам объркана и ядосана, а и разговорът с лордата на Радч вече бе съсипал настроението ми. – Способна ли си да говориш направо?

– Не можем да напуснем системата без хубав сервиз! – каза най-сетне воината, макар лицето й да остана впечатляващо безучастно. – Капитана. – Не отговорих и тя продължи, думите й придружени от свеж пристъп на страх, задето си позволява да говори толкова откровено: – Това, разбира се, няма значение за вас. Вие сте флотска капитана и чинът ви е достатъчен да впечатли всяка. – Чинът, както и фамилното ми име, нали сега бях Брек Мианаай. Не бях особено доволна, че са ми дали точно това име, което ме бележеше като братовчеда на самата радчайска лорда. Никоя от екипажа, освен Сейварден и корабната медика, не знаеше, че не съм родена с това име. – За вас не би било проблем да поканите някоя капитана на вечеря и да й сервирате храна в посудата на войнишката столова. Гостуващата ви капитана не би казала и дума, въпреки...

Не би и могла, освен ако не е с по-висок чин от моя.

– Не отиваме там, където отиваме, за да даваме прие¬ми – казах аз.

Това определено я смути и мигновено объркване разчупи маската й.

– Капитана! – каза умолително воината. – Вие няма нужда да се тревожите какво мислят за вас другите хора. Казвам го само защото ми наредихте да говоря.

Естествено. Би трябвало да се досетя. Би трябвало да си дам сметка за проблема още преди дни. Тя се тревожеше, че тя ще изглежда зле в очите на хората, ако аз нямам сервиз за хранене, който да отговаря на ранга ми. Че това ще се отрази зле на самия кораб.

– Тревожиш се за репутацията на кораба.

Долових силна тревога, но и облекчение.

– Да, капитана.

– Аз не съм капитана Вел. – Капитана Вел бе държала много на тези неща.

– Така е, капитана, не сте.

Не можах да преценя дали натъртването – и облекчението, което долових у Пет – са знак, че според нея сериозните разлики между мен и Вел са хубаво нещо, или че воината просто се радва, че най-сетне съм разбрала какво има предвид. Или и двете.

Вече бях затворила сметките си тук, всичките ми пари бяха прехвърлени в чипове и заключени в корабната ми каюта. Малкото, което имах у себе си, би било крайно недостатъчно да успокои тревогите на Калр Пет. Станцията – ИИ-то, което управляваше това място, което беше това място – вероятно би могла да реши финансовия ми проблем. Но Станцията не ме харесваше, защото обвиняваше мен за размириците от миналата седмица, и едва ли би се съгласила да ми съдейства сега.

– Върни се в палатата – казах аз. – И кажи на радчайската лорда какво ти трябва. – Очите й леко се разшириха и две секунди по-късно долових изненадата и искрения й ужас. – Когато останеш доволна от посудата, ела в совалката.

Три граждани ни подминаха с чанти в ръце и фрагментът от разговора им, който дочух, ми подсказа, че отиват към доковете да хванат кораб към една от външните станции. Вратата на един асансьор се отвори пред тях. Разбира се. Станцията знаеше къде отиват и ги улесняваше всячески.