Градът на гладните

Първа глава

Ние гребяхме през залива покрай клатушкащи се кораби, чиито метални шевове отделяха ръждиви сълзи, покрай редици от смълчани морски птици, накацали върху обрасли с черупки останки на потънали докове, покрай рибари, които спущаха своите мрежи и втренчваха немигащи очи в нас, докато ги подминавахме, без да знаят дали сме истински, или въображаеми - една процесия от родени от водата призраци или кандидати за призраци. Бяхме десет деца и една птица в три малки нестабилни лодки, гребяхме усилено право към открито море, а единственото безопасно пристанище на много мили наоколо се смаляваше бързо зад нас, скалисто и изпълнено с вълшебството на синьо-златната заря на изгрева. Нашата цел, набразденият бряг на Уелс, бе някъде отпред, ала едва се различаваше - мастилено петно, изопнато върху далечния хоризонт.

Гребяхме покрай стария фар, смълчан в далечината, след като предната нощ бе станал сцена на толкова много болезнени преживявания. Именно там, заобиколени от избухващи бомби и след като едва не се издавихме и за малко не бяхме разкъсани от куршуми, аз бях вдигнал пистолета и бях убил човешко същество, един все още необясним за мен акт; там бяхме изгубили мис Перигрин, за да си я върнем отново – изтръгната от стоманените челюсти на една подводница, – макар че тази мис Перигрин, която ни бе върната, бе пострадала и се нуждаеше от помощ, ала ние не знаехме как да й я окажем. Тя се беше курдисала сега на кърмата на нашата лодка, загледана към стопяващото се в далечината създадено от нея убежище, чезнещо по малко с всяко ново загребване.

Но ето че най-сетне преминахме покрай вълнолома и излязохме в голямата чернееща шир, където стъклената повърхност на залива отстъпи на невисоки вълни, плискащи се в бордовете на нашите лодки. Чух шума на самолет, пронизващ облаците над нас, и пуснах греблата, за да вдигна глава, представяйки си как изглежда от високо нашата миниатюрна армада: този нов свят, който бях избрал, и всичко, което имах в него, безценните ни чудати животи, приютени в трите дъсчени корита, които се носеха върху водите на огромното немигващо око на морето.

Имайте милост.

* * *

Нашите лодки цепеха с лекота вълните, плаващи успоредно, тласкани от попътно течение към далечния бряг. Гребяхме на смени, за да не се изморяваме, макар че аз се чувствах толкова силен, че близо час отказвах да бъда сменен. Постепенно се изгубих в този равномерен ритъм, ръцете ми описваха дълги елипси във въздуха, сякаш придърпваха към мен нещо, което отказва да се доближи. Хю се бе настанил на скамейката срещу мен, а зад него, на носа, седеше Ема. Очите й бяха скрити под ръба на шапката за слънце, бе свела глава над разтворената на коленете й карта. От време на време тя вдигаше поглед от картата, за да се ориентира по хоризонта, и огряното й от слънцето лице ми даваше сили, каквито не подозирах, че притежавам.

Струваше ми се, че мога да греба вечно – докато Хорас не извика от една от лодките, за да попита колко океан ни остава от тук до голямата земя, а Ема извърна присвити очи към острова зад нас, свери нещо на картата с разтворени пръсти и произнесе със съмнение:

– Седем километра?

Но после Милърд, който също бе в нашата лодка, й прошепна нещо на ухо, тя се намръщи, завъртя картата на една страна, прехапа устна и се поправи:

– Искам да кажа, осем и половина.

И това бе достатъчно, за да се почувствам – а както видях, и всички останали – малко обезсърчен.

Осем и половина километра: плаване, което би отнело час и половина на преобръщащия стомаси ферибот, докарал ме преди седмица до Кеърнхолм. Разстояние, което не би било затруднение за всеки снабден с двигателче съд. Само с километър и половина по-малко, отколкото тичаше моят нашишкавял чичо всяка втора седмица, уж с благотворителна цел, и съвсем малко повече, отколкото се хвалеше, че гребяла майка ми по време на тренировките по гребане в нейната префърцунена гимназия. Но фериботът между острова и голямата земя нямаше да тръгне поне още трийсетина години, гребните симулатори не бяха натоварени с пътници и багаж, нито се нуждаеха от постоянна корекция на курса, за да бъдат насочени в правилната посока. И което бе по-лошо, този тесен провлак вода, който пресичахме, бе коварен, прочут с умението си да поглъща кораби; осем и половина километра от мътно, склонно към бързи промени море, чието дъно бе застлано със зеленеещи останки на кораби, моряшки кости и – спотайващи се нейде из дълбините - наши врагове.

Тези от нас, които се безпокояха от подобни въпроси, предполагаха, че гадините са наблизо, някъде под нас в онази немска подводница, и чакат своя час. Дори и да не знаеха още, че сме избягали от острова, скоро щяха да го научат. Не бяха положили подобни неимоверни усилия да отвлекат мис Перигрин само за да се откажат след един неуспешен опит. Бойните кораби, пълзящи като стоножки в далечината, и британските самолети, кръжащи със зорки очи отгоре, правеха твърде рисковано изплаването на подводницата посред бял ден, но спусне ли се нощта, ние щяхме да сме лесна плячка. Те щяха да дойдат за нас, да ни отнемат мис Перигрин и да потопят лодките. Ето защо ние продължавахме да гребем и едничката ни надежда бе да стигнем голямата земя, преди нощта да застигне нас.