Пегас

1.

Привечер момчетата в конюшнята дочуха тропота на копита, отекващ във въздуха като гръмотевичен тътен. След минути до ушите им долетяха гласове, смях, пръхтене на коне. Отдалеч се долавяше доброто настроение на ездачите. Явно ловът бе минал успешно. Един от първите пристигнали взе да разказва как кучетата догонили лисицата. Конете обикаляха наоколо, превъзбудени от вълнуващия ден, и заедно с ездачите се наслаждаваха на мекото октомврийско време. Мъжете в яркочервените си сака, бели бричове и високи черни ботуши сякаш бяха излезли от картина. С пристигането си скачаха от конете, подаваха юздите на работниците и бързаха да помогнат на дамите. Някои от тях яздеха странично и изглеждаха много романтично – истинско постижение по време на лов. Всички участници този ден яздеха заедно от години, свързани от общата си страст към конете.

Алекс фон Хемерле, един от най-добрите ездачи в графството, се занимаваше с отглеждането на расови коне още от дете. Целият му живот, както и този на останалите, бе подчинен на традициите. Тук нямаше място за пришълци и изненади. От векове по тези места живееха едни и същи родове, които общуваха помежду си, женеха се, управляваха именията си, боготворяха земите си. Алекс бе израснал в Шлос Алтенберг, където предците му се бяха заселили още през четиринайсети век. Балът, който организираше всяка Коледа по стара традиция, бе най-бляскавото събитие в околността и всички го очакваха с нетърпение. Предишната година бе поканил за домакиня на бала дъщеря си, едва навършила шестнайсет.

Вече на седемнайсет Мариан притежаваше поразителната ефирна красота на майка си – същите изящни черти, почти прозрачна порцеланова кожа и бяло-руса коса. От Алекс бе наследила високата, стройна фигура и магнетично сините очи. Славеше се като най-красивата млада жена и най-ловката ездачка в околността. Баща й я беше качил на кон още преди да проходи и оттогава не бе пропускала нито един лов. Затова този ден беше бясна, че не можа да участва. Заради настинката и температурата й, той бе настоял да си остане вкъщи. Мариан беше по-силна, отколкото изглеждаше. Майка й бе починала от кръвозагуба и остра инфекция веднага след раждането й. Смъртта й жестоко нарани Алекс. Никоя друга жена не можа да заеме мястото й през следващите години. Той насочи цялата си любов към дъщеря си и нито една от случайните му романтични връзки не успя да го завладее достатъчно, че да се ожени повторно след смъртта на Анализе. Двамата бяха далечни братовчеди и се обичаха от деца, въпреки разликата в годините им. Никога не си бе представял, че може да остане вдовец едва на трийсет. След трагедията Алекс се посвети изцяло на Мариан и дискретно предупреждаваше всяка жена, която допускаше до себе си, че не трябва да се надява на нищо по-сериозно.

Голяма част от времето си отделяше за управлението на огромното имение. Развъждаше липицианска порода коне, с които се гордееше точно колкото и с дъщеря си, на която бе успял да предаде страстта си към тях. Тя обожаваше да наблюдава как баща й тренира младите жребчета. Той се славеше с най-красивите, най-добре обучените и най-чистокръвните снежнобели липицанери. Прецизно подбираше конете за чифтосване и бе посветил Мариан в тайните на занаята още от най-ранно детство.

Често я водеше в Испанската школа по езда във Виена и всеки път тя оставаше смаяна от сложните, грациозни балетни стъпки, които конете изпълняваха. Дъхът й спираше, когато ги наблюдаваше как се изправят на задните си крака, как изпълняват алюри като каприола, курбет или когато политат с четирите си копита във въздуха в крупада. И двамата с Алекс не можеха да овладеят вълнението си. Мариан мечтаеше да язди именно там – имаше достатъчно умения, но Испанската школа по езда не приемаше жени и, според баща й, това никога нямаше да се промени. Затова тя се задоволяваше да наблюдава конете на баща си и да му помага в обучението. От време на време й разрешаваше да ги поязди, но много рядко. На нейно разположение обаче бяха всички арабски коне, които отглеждаше. Тя определено имаше нюх към ездата, бе израснала с едни от най-прекрасните коне в Германия, а баща й я бе научил на всичко, свързано с тях. Конете бяха в кръвта й.

– Добър лов направихме днес – весело подхвърли Алекс, докато двамата с най-добрия му приятел Николас фон Бинген се промушваха измежду другите ездачи в двора, които оживено бъбреха. Не бързаха за никъде, въпреки дългата езда. С настъпването на вечерта стана доста студено, земята се втвърди под краката им, но нищо не можеше да ги спре. Всички имаха прекрасни коне, макар и не колкото този на домакина. Николас бе излязъл с нов, отлично обучен арабски жребец, който Алекс му бе предоставил.

– Направо ми се прииска да го купя – заяви Николас и Алекс се разсмя.

– Не се продава. Освен това го обещах на Мариан, след като го обуча. Още е малко суров.

– Точно така ми харесва – Николас се усмихна на приятеля си от детство. – А пък и такъв кон не е за нея. – Допадаха му своенравните коне, защото го предизвикваха да ги контролира.

– Само не й го казвай! – засмя се Алекс. Мариан никога не би понесла такава обида, а и баща й не беше съгласен с приятеля си. Тя беше много по-добра ездачка от Ник, макар че Алекс не би си позволил да му го каже. Понякога Ник прекалено се палеше на конете си, а Мариан имаше по-мек, по-деликатен подход. Самият той я бе научил на това и резултатите бяха изключителни.

– Между другото, не я видях днес. Не си спомням да е пропускала лов досега – каза Ник с нескрита изненада. Присъствието й на лов бе обичайна гледка и приятелите на баща й винаги се радваха, че е с тях.

– Болна е. Едва не я вързах за леглото, за да я накарам да си остане вкъщи. Напълно си прав – тя никога не пропуска лов – отвърна Алекс.

– Нищо сериозно, надявам се – загрижено го погледна Ник.

– Има тежка настинка с треска. Снощи повикахме лекар. Страхувах се, че слиза към дробовете й. Препоръча да не излиза. Знаех си, че няма да успеем да я уговорим, но явно се чувстваше по-зле, отколкото искаше да си признае. Сутринта, когато тръгвах, все още спеше, което е твърде необичайно за нея.

– Ще повикаш ли отново лекаря тази вечер? – Ник имаше горчив опит с грипа. Преди пет години след тежката епидемия в графството и суровата зима бе загубил съпругата си и четиригодишната си дъщеричка. След тази трагедия и той бе останал вдовец като Алекс, само че с двама синове – Тобаяс и Лукас – единият десетгодишен, а другият не бе навършил и годинка. Тобаяс бе мило, кротко момче, което боготвореше Мариан – по-голяма от него с две години. А Лукас беше много енергичен и палав, радваше се на всичко, особено когато е на гърба на кон. Тобаяс бе наследил сдържания характер на майка си, а Лукас – бурния темперамент и ентусиазма на баща си. Като млад Ник се бе забърквал в какви ли не разправии. В графството още си спомняха за любовните му авантюри, понякога и с омъжени жени, и бесните надбягвания с коне. Макар да беше изключително ловък ездач, не притежаваше уменията и търпението, с което Алекс обучаваше липицанерите си да изпълняват сложните фигури още преди да заминат за Испанската школа по езда.

– Имаш ли свободна минута? – попита го Алекс, докато минаваха край конюшните. Останалите участници в лова вече се сбогуваха и се качваха по колите си.

– Няма за къде да бързам – небрежно се усмихна Николас, докато се отправяха към хамбара. Алекс бе с четири години по-голям от него, но двамата бяха учили в един и същи пансион в Англия. Алекс старателно бе залягал над учението, а Ник не бе пропускал забавления, както и досега. Той умееше да се радва на живота, беше добър приятел, всеотдаен баща и благороден човек, макар че на моменти прекаляваше с удоволствията и изглеждаше безотговорен. След загубата на съпругата си Ник още не се бе заел сериозно с управлението на имението. Баща му беше жив и държеше всичко в свои ръце, така че Ник разполагаше с достатъчно време за забавления, за разлика от Алекс, който се бе нагърбил с всички задължения след смъртта на баща си. В много отношения Ник си бе останал безгрижното момче, докато на Алекс се бе наложило набръзо да порасне преди повече от две десетилетия. Но двамата се допълваха чудесно и бяха почти като братя.

Алекс заведе Ник в обора до един безупречно чист бокс, в който бе най-красивата му кобила. До нея смолисточерното й жребче, родено само преди няколко дни, едва се крепеше на тънките си крачета. Ник знаеше, че малките от породата Липицанер се раждат тъмнокафяви или черни, затова не се изненада. След пет-шест години щеше да стане чисто бяло, а след десет щеше да бъде перфектно обучено. Кончето щеше да остане четири години при Алекс и шест в школата във Виена, където щеше да премине през дълго, старателно, сложно и безупречно обучение.

– Виж само какъв красавец! – гордо възкликна Алекс. – Рядко се срещат такива екземпляри. Баща му е Плуто Петра – Ник знаеше, че това е най-хубавият кон за разплод на Алекс, – а тази малка кобила се справи отлично. Нямам търпение да започна да го обучавам – заяви той като горд баща и накара Ник да се усмихне.

– Голяма работа си – с умиление каза Ник на излизане от обора. На Алекс му се искаше да го покани на вечеря, но реши, че ще е по-добре да остане с Мариан.

– Искаш ли да пояздим утре до северната граница на имението? – попита Алекс. – Мисля да разредя част от гората. Ще поогледам наоколо. Имам намерение да тръгна рано, за да се прибера до обяд. После може да хапнем заедно.

– С удоволствие, но няма да мога – със съжаление отвърна Ник. Спря се до дюзенберга, който бе паркирал под едно дърво. Предпочиташе да кара бугати, но в последния момент реши да се издокара за лова. – Баща ми иска да обсъдим нещо. Нямам представа какво точно. Отдавна не съм предизвиквал гнева му. – И двамата се разсмяха. Ник беше много близък с баща си, макар че старият често го хокаше заради слуховете, които стигаха до ушите му – за авантюрите, за неразумните надбягвания с коне или с коли. Пол фон Бинген винаги се бе опитвал да посвети Ник в управлението на имението. Вероятно тъкмо това щяха да обсъждат – вечната тема.

– Предполагам, че иска да ми прехвърли управлението на стопанството, което ме ужасява.

– Все някога ще трябва да се заемеш с това. Защо да не е сега? – разумно отвърна Алекс.

Все още имаха арендатори, които плащаха жълти стотинки за ползването на земята, но те бяха неотменима част от системата и традициите, с които управляваха вече толкова години. Всъщност тези хора сякаш не принадлежаха към съвременния свят. Животът в провинцията, далеч от градовете, им осигуряваше идилично спокойствие. Германия бе преодоляла трудните години на хаос и разруха след Първата световна война и Голямата депресия.

Управлението на Хитлер бе съживило икономиката, но имаше още много нерешени проблеми. Хитлер се опитваше да върне достойнството на германците, но разпалените му речи по многолюдните митинги никак не допадаха нито на Алекс, нито на Ник. Алекс го намираше за размирник и остро се противеше на повечето от идеите му, а анексирането на Австрия през март беше тревожен сигнал за амбициите му. Но от идиличната баварска провинция всички ходове на Хитлер изглеждаха нещо далечно. Там нищо не ги засягаше, никога нищо не се променяше. Семействата им живееха по тези места от векове и така щеше да продължава и през следващите двеста години. Сякаш бяха изолирани от света. Затова двамата мъже бяха спокойни, че децата и внуците им ще продължават да живеят там и в бъдеще.

Алекс и Ник бяха възпитани като благородници, наследяваха огромни богатства, за които дори рядко се замисляха. Притежаваха обширни имения, с много наемна работна ръка, които някога щяха да завещаят на децата си. Живееха напълно защитения си живот в защитения си свят.

– Не разбирам какво налага точно сега да се заема със стопанството – каза Ник, докато сядаше в дюзенберга. – Баща ми ще е жив поне още трийсетина години и се справя много по-добре, отколкото аз някога бих могъл – усмихна се той. – Защо му е да ме кара да провалям всичко още отсега? По-добре да се захвана с нещо друго. Например да пояздя с теб утре сутрин. Но за да не го разстройвам, ще трябва поне да се преструвам, че го слушам. – Ник знаеше всичките му речи, буква по буква.

– Не ставай циничен – смъмри го Алекс, макар да осъзнаваше, че Ник е много по-отговорен, отколкото изглежда. Беше прекрасен баща на синовете си и правеше много за наемните работници в имението – влагаше от личните си средства за ремонт на домовете им, защото изпитваше уважение към тях. Просто управлението на земите и стопанството му се струваше изключително отегчително – нещо, което баща му вършеше с удоволствие. Интересуваше го повече съдбата на много по-ощетените от него хора, възпитанието на децата му, на които отделяше голяма част от времето си, подобно на Алекс. И двамата бяха любвеобилни бащи, отдадени на семействата си и верни на традициите в техния свят.

– За съжаление няма да мога да те придружа – разочаровано заяви Ник и запали мотора. – Ще намина следобед да погледам как обучаваш този твой любим жребец.

От месеци Ник следеше работата на Алекс с младия липицанер и всеки път се удивляваше на дарбата му.

– Все още имам много работа с него. Обещах да е в школата през януари. Вече е на подходяща възраст, но според мен още не е готов.

Четиригодишният жребец беше с гореща кръв и Ник винаги се възхищаваше на ловките умения на Алекс да го овладява. Липицанерът впечатляваше дори само с външния си вид, но Алекс беше перфекционист и рядко оставаше доволен от резултатите.

– Винаги си добре дошъл – каза Алекс. Ник помаха весело и се отправи към дома си, а Алекс се прибра в замъка, за да провери как е дъщеря му.

Мариан лежеше отегчена в леглото с книга в ръце. Изглеждаше малко по-добре от предишната вечер. Той пипна челото й и с облекчение установи, че е по-хладно, макар че очите й все още плуваха, а носът й бе зачервен от хремата.

– Как си? – попита той и приседна на ръба на леглото.

– Тъпо. Добре ли мина ловът? Хванахте ли лисицата? – попита тя със светнал поглед. Цял ден бе мислила само за това.

– Разбира се. Е, не беше много забавно без теб, но се радвам, че си остана вкъщи. Много е студено навън. Щом отсега застудя, чака ни тежка зима.

– Това е добре. Обичам да вали. – Изглеждаше щастлива от присъствието му. – Тоби дойде да ме види.

Щом заговори за сина на Ник, лицето й грейна. Момчето често я посещаваше, от години бе увлечен по нея, а тя го възприемаше като малкото си братче. Тоби с нетърпение очакваше времето, когато Мариан щеше да гледа на него по-сериозно, а тя знаеше, че този ден никога няма да настъпи.

– Само не казвай на Ник, че е идвал. Знаеш колко се страхува за синовете си. Поиграхме шах. Аз победих – весело заяви тя, а баща й се усмихна.

– Бъди по-мила с него, знаеш, че те обожава.

– Така е, защото не познава други момичета. – Тя изобщо не осъзнаваше колко е красива и какво въздействие има върху мъжете. Напоследък много младежи, та дори и бащите им, се заглеждаха по нея и Алекс беше благодарен, че не беше лекомислена. Много повече я интересуваха конете и времето, прекарано с него. Детската невинност, която все още излъчваше, разтапяше сърцето му. Не можеше да си представи как ще се разделят, когато някой ден се омъжи. Надяваше се, че няма отиде много далеч.

Мариан посещаваше местното училище заедно с другите деца и не проявяваше никакъв интерес да продължи в някой от университетите в съседните градове, особено сега, при тези размирици. Бащата на Алекс бе настоял той да учи в университета в Хайделберг и се радваше, че се бе завърнал у дома, в най-красивото място на земята, според него. За облекчение на Алекс, Мариан споделяше мнението му по този въпрос. Понякога изпитваше вина, че я лишава от големия живот, но с надигащото се напрежение в страната тук бе по-безопасно за нея. Беше щастлив, че е близо до него, на сигурно място.

– Мога ли да сляза да вечерям с теб, татко? – попита тя, готова да скочи от леглото, но Алекс поклати строго глава.

– Не, още не си добре. Долу става течение. Поръчах да ни сервират тук. Марта ще донесе подносите всеки момент. Оправяй се бързо, за да видиш новороденото жребче. Истински красавец. По-хубав е и от баща си. Днес, след лова, го показах на Ник. Ако искаш, утре можеш да погледаш как обучавам Плуто. Напредваме бързо – разказа й подробно за работата си, след което Мариан се отпусна назад на възглавниците с въздишка – личеше, че не се чувства толкова добре, колкото твърдеше. Беше благодарен, че не дойде с тях този ден, въпреки ината си. Това би било истинска лудост.

Скоро след това Марта и един от домашните помощници пристигнаха с таблите. Алекс и Мариан, увита в топло одеяло, вечеряха пред камината, след което тя отново си легна. Накрая баща й я целуна за лека нощ и остана доволен, че челото й вече не гори.

– Лека нощ, ангелче – усмихна се той.

– С баща като теб аз съм най-щастливото момиче на света – мило отвърна тя и думите й му подействаха като балсам. – Днес слушах по радиото за някакви митинги в Берлин. Ясно се чуваше маршируването на войниците. Пееха сякаш отиват на война. В речта си Фюрерът призоваваше всички да докажат лоялността си към него. Тръпки ме побиха... Мислиш ли, че ще има война, папа? – попита тя с цялата невинност на младостта си. Хитлер бе убедил хората, че с окупирането и анексирането на Австрия ще предотврати войната, ще осигури „лебенсраума“ и това ще е достатъчно.

– Не, не мисля – успокои я баща й, макар Хитлер да бе обявил военна мобилизация още преди два месеца. – Не е толкова страшно, колкото изглежда. А и тук нищо не може да ни засегне. Спи спокойно, мила моя... сладки сънища. Надявам се на сутринта да се чувстваш по-добре. Но предпочитам още да не ходиш на училище. Можеш да ми правиш компания в конюшнята.

Думите му я ободриха и усмивката остана на устните й дълго след като той излезе от стаята. Следобед, докато слушаше речта на Фюрера, цялата потръпна от лошото предчувствие за голямата опасност, която грози света. Искаше й се да вярва, че баща й е прав. Хитлер просто се опитваше да повдигне духа на хората и всичко това бе далеч от техния дом. Замисли се за вълнуващите приготовления около предстоящия коледен бал. Вече трябваше да се заеме с подготовката – оставаха само два месеца. Ник бе споменал, че тази година и Тоби ще присъства. Колко се смяха, когато обсъждаха как ли ще се чувства, когато за пръв път облече фрак и цилиндър. Тоби беше красиво момче, но имаше излъчването на дете. Самата Мариан също все още се чувстваше така. Унесе се в сън с мисълта за гарвановочерното жребче, което нямаше търпение да види. Вече знаеше, че не след дълго малкото дяволче щеше да се превърне в снежнобял красавец. Тези вълшебни същества бяха част от съвършения й свят, в който растяха заедно, и тя знаеше, че винаги ще бъде в безопасност.