Част I

Мистично течение

Юни 2016

Плоската дървена рибарска лодка беше боядисана в елегантна комбинация от синьо-лилаво и лимон. Някога, когато цветовете бяха свежи, й придаваха щастливо спокоен вид. Това обаче беше преди близо две десетилетия. Палещото слънце и морето бяха унищожили всяко подобие на жизненост и сега тя изглеждаше бледа и анемична на фона на заплашителното море.

Двамата рибари от Ямайка, които работеха с „Явина“, не се замисляха за вехтата й външност. Единствената им грижа беше димящият двигател да ги върне на острова, където бе домът им, преди помпата да престане да изпомпва водата, просмукваща се през дъното.

– По-бързо със стръвта! Скоро рибата ще спре да кълве. – По-възрастният стоеше на кърмата и сръчно отпускаше дълга рибарска корда край борда. До краката му гневно пляскаха две доста големи сребристи риби.

– Ти не се тревожи, чичо Дезмънд. – По-младият взе няколко малки парченца скумрия и ги наниза на ръждиви, правени на ръка куки. – Слънцето е ниско, рибата ще си кълве още доста.

– То слънцето не иска стръв, рибата иска. – Дезмънд грабна останалата част от кордата с нанизаните парчета риба, пусна я през борда и завърза края за един кнехт на борда. Отиде до мостика, за да включи съединителя, но спря и се ослуша. Дълбоко боботене като от наближаваща буря се чуваше над тракането на стария дизелов двигател на лодката.

– Какво е това, чичо?

Дезмънд поклати глава. Забеляза как вдясно от лодката се образува кръг по-тъмна вода.

„Явина“ проскърца и изпъшка от невидимия натиск на подводната ударна вълна. Пенесто кълбо бяла вода изригна недалеч от тях и вдигна пръски на няколко метра във въздуха. Последва бълбукаща концентрична вълна, която надигна повърхността. Вълната се разшири, подхвана рибарската лодка и я издигна към небето. Дезмънд сграбчи руля, за да запази равновесие.

Племенникът му отиде до него, ококорил очи.

– Какво беше това?

– Нещо под водата. – Дезмънд стискаше руля с побелели пръсти, лодката се наклони на една страна.

Миг преди да се преобърне, „Явина“ се стабилизира хоризонтално, след като пенестата вълна премина. После повърхността отново се успокои.

– Това беше смахнато – каза племенникът и се почеса по тила. – Какво става там?

Малката лодка беше на повече от двайсет мили от Ямайка и бреговете на острова едва се виждаха на хоризонта. Дезмънд сви рамене и насочи носа на лодката настрани от епицентъра на взрива. Посочи с ръка.

– Онези кораби ей там. Сигурно търсят нефт.

На около миля от „Явина“ видяха голям проучвателен кораб, който се движеше след висок океански шлеп, завързан за тласкач. Малко пред кораба видяха синя моторница. Напредваха към „Явина“ – или, по-точно, към мястото на подводната експлозия.

– Чичо, кой им дава право да идват да гърмят в нашите води?

Дезмънд се усмихна.

– Щом имат такъв голям кораб, могат да гърмят където си искат. – Когато малката флотилия приближи, около „Явина“ от дълбините започнаха да изплуват парченца мъртва риба и морски създания, разкъсани от експлозията.

– Рибата! – извика племенникът. – Избиват рибата ни!

– Ще отидем на друго място. – Дезмънд огледа изследователския кораб, който приближаваше. – Мисля, че сега е по-добре да се чупим оттук.

– Не и преди да им кажа какво мисля.

Племенникът посегна и завъртя руля рязко вдясно, насочи лодката към кораба. Синята моторница забеляза промяната в курса, форсира и застана до рибарската лодка след няколко минути. Двамата мъже с кафява кожа от моторницата не приличаха на ямайци, което потвърди и силният акцент, с който говореха английски.

– Трябва да напуснете района веднага – каза навигаторът на моторницата.

– Това са наши риболовни територии – отговори племенникът. – Огледай се! Избивате рибата ни. Трябва да ни платите за рибата, която губим.

Навигаторът на моторницата изгледа двамата рибари без следа от съчувствие. Приближи до устните си радиостанция и се свърза с кораба. Без да каже и дума повече, форсира двигателя и отдалечи лодката.

Малко след това масивният черен корпус на изследователския кораб се издигна над „Явина“. Без да се страхуват, рибарите изкрещяха недоволството си на мъжете, които се суетяха по палубите на кораба.

Никой не обърна внимание на разнебитената лодка, която се поклащаше долу, докато двама мъже, облечени в леки маскировъчни дрехи, не застанаха до парапета. Огледаха за момент рибарската лодка, после вдигнаха на раменете си компактни бойни автомати.

Дезмънд форсира двигателя и завъртя рязко руля, когато чу две бързи пуквания. Племенникът му замръзна, вперил поглед в двете 40-милиметрови гранати, изстреляни от гранатометите, монтирани под цевите на автоматите, които се удариха в дъното на лодката им и отскочиха в краката му. Кабината се изпари сред огнено кълбо. Дим и пламъци се издигнаха към топлото Карибско море, „Явина“ се разклати на счупения си кил. Синьо-жълтата лодка с избеляла боя, овъглена за миг, се разклати като че ли се колебаеше, после се задържа за момент, сякаш за да се сбогува, и изчезна във вълните.

Юли 2016

Марк Рамзи си позволи леко да се усмихне. Едва сдържаше еуфорията си, докато профучаваше край главната трибуна. Острата миризма на бензин и изгоряла гума дразнеше ноздрите му, до ушите му долитаха окуражителните викове на тълпата, почти удавени в рева на мотора. И не само усещането за надпреварата на откритата писта му носеше радост. Богатият канадски индустриалец се радваше най-вече на водещата си позиция само на две обиколки преди финала.

Управляваше „Бугати“, тип 35, „Гранд При“, модел 1928 година, и в състезанието за стари автомобили беше фаворит в залаганията. Леката, маневрена синя кола с фамозната подковообразна радиаторна решетка в своето време бе печелила множество състезания. Форсираният осемцилиндров еднореден двигател осигуряваше на Рамзи здравословна преднина пред съперниците.

Бе успял бързо да се отдели от масата специални стари автомобили и сега на няколко дължини го следваше само едно тъмнозелено „Бентли“. Британската кола имаше тежко четириместно купе и не можеше да се мери с бугатито по острите завои на пистата.

Рамзи си даваше сметка, че ще спечели. Излезе от втория завой, настъпи педала, понесе се по правата отсечка и задмина изостанал „Стуц Беъркат“. Бял флаг привлече погледа му – сигналът за финалната обиколка, подаден от стартера на състезанието.

Позволи си да хвърли страничен поглед на тълпата, без да забележи, че бентлито приближава. Намали скоростта, превключи на по-ниска предавка, като умело използва петата и пръстите на крака си върху педалите, и навлезе в следващия завой. По-тежкото бентли беше принудено да намали скоростта повече и загуби ценна дистанция. Когато обаче излезе от завоя, отново ускори с мощен рев. С форсирания си двигател „Рутс“, който стърчеше напред като сребърен таран, бентлито изрева – пилотът му настъпи газта, после превключи на по-висока предавка.

Рамзи погледна огледалото, монтирано на таблото пред него. По-мощното бентли се бе приближило на две дължини, радиаторът му изпълваше почти цялото огледало. Не отпусна педала през цялата права отсечка и намали в последния възможен момент, преди да навлезе в последния завой.

Бентлито изостана, защото пилотът му трябваше да забави по-рано и да скоси завоя. Гумите просвириха в кривата. Биваше си го. Управляваше тежкия звяр на границата на възможностите му.

Рамзи стисна волана. Заради късното намаляване на скоростта влезе в завоя лошо. Принуден да намали още, чу рева на бентлито, което ускоряваше отзад.

Британската кола ревеше мощно, обаче пилотът й трябваше да я сдържа, докато мине завоя. Рамзи изправи волана и в същия миг настъпи педала до ламарината. Бентлито беше достигнало почти до бронята му.

Класическа гонка – лекият финес срещу бруталната сила. Двигателят на бугатито, 140 конски сили, беше с около сто коня по-слаб от този на бентлито, но британската машина тежеше поне тон повече.

Когато наближиха финала, двата автомобила гонеха 160 километра в час. Рамзи видя размахания флаг на черни квадратчета, почувства ударите на сърцето си. Бугатито все още водеше, но бентлито вече напредваше до него.

Калник до калник, двата стари автомобила ревяха по пистата – железни динозаври от една по-елегантна епоха.

С приближаването на финала бруталната сила започна да надделява. Бентлито ускори още повече в последния момент и изпревари бугатито със сантиметри. Докато по-голямата кола минаваше покрай него, Рамзи погледна шофьора. Изглеждаше съвсем спокоен в момента на победата, подпрял небрежно лакът на вратата. Рамзи наруши протокола и настъпи газта, за да настигне групата, която правеше обиколка за убиване на скоростта, преди да се насочи към гаражите.

Паркира бугатито до луксозния си автобус, правен по негова поръчка, и проследи работата на механиците, които трябваше да проверят колата и да я качат на специален камион. Изгледа с любопитство бентлито, което спря наблизо.

Нямаше фургони или екип техници, които да се грижат за британския автомобил. Само една привлекателна жена с коса с цвят на канела очакваше победителя, седнала на сгъваем стол. До краката й имаше хладилна чанта и сандъче с инструменти.

От бентлито слезе висок, слаб мъж и получи страстна прегръдка от жената. Той свали състезателната каска и прокара пръсти през гъста черна коса, която очертаваше загоряло от слънцето, загрубяло лице. Вдигна очи, когато приближи Рамзи, и протегна ръка.

– Поздравления за победата – каза Рамзи, потиснал разочарованието си. – За първи път някой ме побеждава с това бугати.

– Старият боен кон получи прилив на енергия на последната обиколка.

Мъжът потупа калника на бентлито си. Морскосините му очи бяха с почти същия цвят като колата и в тях пламтеше интелигентност, каквато Рамзи срещаше рядко. Пилотът имаше вид на човек, който живее и играе сериозно.

Рамзи се усмихна, защото отлично си даваше сметка, че го е победил човекът, а не колата.

– Името ми е Марк Рамзи.

– Дърк Пит – представи се пилотът. – Това е съпругата ми, Лорън.

Рамзи се ръкува с Лорън и си даде сметка, че отблизо е още по-привлекателна.

– Харесва ми бугатито – отбеляза тя. – Прекрасна кола за времето си.

– И е удоволствие да я караш – отвърна той. – Тази тук е печелила „Тарга Флорио“ през 1928 година.

В това време екипът му избута френската кола на каросерията на камиона. Лорън разпозна логото отстрани – червена мечка гризли с търнокоп в устата.

– Марк Рамзи... вие управлявате „Бруин Майнинг енд Експлорейшън“.

Рамзи я погледна косо.

– Малко хора ме познават в Щатите.

– Наскоро участвах в делегация, която посети златната ви мина на река Томсън, в Британска Колумбия. Останахме впечатлени от грижите за околната среда, с които се подхожда в цялото предприятие.

– Мините имат лоша слава, но няма причина това да не може да се промени. В Конгреса ли сте?

– Представлявам Седми район на Колорадо.

– Разбира се. Представител Лорън Смит. Съжалявам, че отсъствах, когато ни посети делегацията ви. Загубата е моя, бих казал. А защо проявявате интерес към предприятието, ако ми позволите да попитам?

– Участвам в подкомисията за околната среда в Камарата и проучваме нови начини за управление на природните ресурси.

– Моля, уведомете ме, ако мога да бъда полезен. Ние винаги търсим безопасни начини за експлоатиране на мините.

– Това е чудесно.

Пит взе сгъваемия стол на Лорън и го сложи в бентлито.

– Господин Рамзи, бихте ли се присъединили към нас за вечеря?

– Боя се, че трябва да летя за Маями. Имам среща с клиенти. Може би следващия път, когато съм във Вашингтон. – Изгледа Пит предизвикателно. – Бих искал да опитам още веднъж срещу вас и вашето бентли.

Пит се усмихна.

– Никой не ме е подканвал два пъти, ако трябва да седна зад волана.

Качи се и запали двигателя на колата си. Лорън седна до него след миг.

Рамзи поклати глава.

– Не използвате транспорт?

– На пътя тази кола е също толкова добра, колкото и на пистата. – Пит се усмихна, настъпи педала и полетя напред. Двамата махнаха, Рамзи остана загледан след тях.

Лорън се обърна към Пит и се усмихна.

– Не мисля, че господин Рамзи се впечатли от екипа ти.

Пит притегна ръка и стисна леко коляното на жена си.

– Какви ги говориш? На планетата няма по-секси шеф на екип от шефа на моя екип.

Взе трофея си на победител на портала, после излезе от територията на състезателната писта „Менасас“, Вирджиния. Мина покрай историческото място на битката от Гражданската война и се качи на междущатски път 66 към Вашингтон. Неделният трафик беше слаб и Пит можеше да шофира с максималната разрешена скорост.

– Забравих да ти кажа – извика Лорън, за да надвика рева на мотора в откритата кола. – Докато беше на пистата, се обади Руди Гън. Иска да говори с теб за ситуацията в Карибско море, която следи.

– Не може ли да почака до утре?

– Обади се от офиса, затова му казах, че ще се отбием на път към дома. – Лорън се усмихна на съпруга си. Беше наясно, че безразличието му е само блъф.

– Щом казваш.

Стигна до предградието Рослин, сви по шосето през парка „Джордж Вашингтон“ и продължи на юг покрай река Потомак.

Бялата мраморна сграда на мемориала „Линкълн“ сияеше в светлината на залязващото слънце, когато влезе в подножието на зелена стъклена постройка. Мина покрай охраната и паркира в подземния гараж близо до асансьора, с който се качиха до десетия етаж.

Бяха в централата на Националната агенция за подводните и морски богатства – правителствена агенция, натоварена с опазването на моретата. Като неин директор, Дърк Пит ръководеше голяма група морски биолози, океанолози и геолози, които осъществяваха мониторинг на моретата по целия свят с помощта на флотилия изследователски кораби. Агенцията разполагаше и с океански буйове, подводни роботи и дори малка ескадрила самолети, свързани в сложна сателитна мрежа, която позволяваше постоянно следене на климата, състоянието на морето и дори нефтените разливи в почти реално време.

Вратата на асансьора се отвори и слязоха в голямата зала, в която се помещаваше компютърният център на Агенцията. Зад високата извита стена пред Лорън и Пит тихо шумолеше суперкомпютърна система Ай Би Ем Блу Джийн. На стената беше монтиран голям дисплей, на който се виждаха десетина цветни графики и изображения.

На команден пулт пред видеостената седяха двама мъже. По-дребният от двамата, жилест, с рогови рамки на очилата, видя Лорън и Пит и скочи, за да ги посрещне.

– Радвам се, че успяхте да се отбиете – каза Руди Гън с усмивка. Бивш военноморски командир, завършил пръв в класа си военноморската академия, сега беше заместник-директор на Пит. – Как беше на пистата?

– Мисля, че покойният господин Бентли щеше да се гордее днес – усмихна се Пит. – Какво ви води тук в неделя?

– Проблем в Карибско море. Хайрам може да ти каже повече, но изглежда южно от Куба се появяват необичайни мъртви зони.

Тримата приближиха пулта, на който седеше Хайрам Йегър, шеф на компютърните ресурси на Агенцията, и набираше нещо на клавиатурата.

– Здравейте, господин и госпожо Пит – поздрави ги, без да вдигне очи от работата си. – Моля, седнете.

Твърд неконформист, Йегър носеше косата си вързана на конска опашка и се обличаше така, сякаш току-що е излязъл от рокерски бар.

– Съжалявам, че ви обезпокоихме в неделя, но с Руди решихме, че ще искате да видите какво открихме на сателитните снимки.

Посочи горния ъгъл на видеостената, където се виждаха големи сателитни изображения на Мексиканския залив и Карибско море. – Това е стандартно фотографско изображение. Сега ще преминем към цифрово подобрен образ.

Появи се втора фотография с по-ярки цветове, която беше наложена върху първата. Яркочервена ивица прекосяваше залива от изток.

– Какво означава червеният цвят в подобрението? – попита Лорън.

– Ако се съди по интензивността му, това е мъртва зона пред устието на река Мисисипи – отговори Пит.

– Така е – кимна Гън. – Сателитните снимки улавят промяната в отразяването на светлината от водната повърхност, а това е индикация за органичното съдържание на водата. Водите срещу делтата на Мисисипи са учебникарски пример за мъртва зона. Богатите на хранителни вещества води на реката, торове и други разтворени вещества, предизвикват взривообразно развитие на планктона – цъфтеж. На свой ред това намалява кислорода във водата, създават се хипоксидни условия, които водят до смъртта на живите морски същества около делтата на Мисисипи и безпокоят учените от години.

Лорън посочи петната в маджента, пръснати в крайбрежните води от Тексас до Алабама.

– Нямах представа, че са толкова разпространени.

– Най-интензивна е зоната непосредствено пред делтата – обясни Гън. – Но можеш да видиш колко разпространен е ефектът.

– Добре, ясно – кимна Пит. – Знаем за мъртвата зона около делтата от години.

– Извинявай, шефе – каза Йегър. – Всъщност проблемът се намира малко пò на юг.

Посочи няколко виненочервени петна, които оцветяваха вълните на северозапад от Ямайка. Бяха се разстлали в неправилна линия покрай Каймановите острови и близо до западния край на Куба.

Йегър набра нещо на клавиатурата и увеличи района.

– Тук имаме странна група мъртви зони, които се появиха доста внезапно.

– Какво означава по-тъмният цвят? – попита Лорън. – И защо петната стават по-тъмни, когато отиват на северозапад?

– Изглежда това също е бурно развитие на фитопланктона – отговори Гън, – но много по-интензивно, отколкото около делтата на Мисисипи. Образуват се бързо, но не траят дълго. – Кимна на Йегър, който показа на екрана поредица сателитни снимки.

– Това е нещо като поредица кинокадри – обясни той. – Започва преди месец.

На първата снимка нямаше аномалии. На втората се появяваше ярко оцветено петно, на следващите – още такива петна. И с появата на всяка нова мъртва зона цветът на предишните леко избледняваше.

– Появява се рязко, разрежда се бързо, обаче следва ново петно на друго място. Както виждате, има закономерност, от югоизток към югозапад.

Пит се вгледа в мъртвите зони и развитието им.

– Странното е, че са далече от всякаква суша. Не са резултат на речни течения.

– Именно – кимна Гън. – Изглежда доста странно.

– Възможно ли е някой да изхвърля отрови в морето? – попита Лорън.

– Възможно е – отговори Гън, – но защо му е да ги разнася на толкова много места? Криминален замърсител би изхвърлял на едно и също място.

– Вниманието ни привлече измирането на риба в района и видимото напредване на аномалиите към Мексиканския залив. Открихме многобройни съобщения в медиите от Ямайка, Кайманите и дори Куба за големи количества измряла риба и морски бозайници, изхвърлени по бреговете на мили от видимите зони. Не можем да твърдим със сигурност, че между двете има връзка, но въздействието може да е много по-сериозно, отколкото изглежда на изображенията.

Лорън насочи поглед към брега на Луизиана.

– Крайбрежието там едва ли би могло да издържи още една екологична катастрофа след разлива на нефт от „Бритиш Петролиъм“.

– Точно заради това се безпокоим – каза Гън. – Ако тези мъртви зони започнат да се разпространяват в Мексиканския залив с бързината, с която се разпространяват тук, последиците може да са кошмарни.

Пит кимна.

– Трябва да открием какво ги причинява. Какво показват хидрографските буйове?

Йегър извади на дисплея ново изображение, на което се виждаше карта на света. Беше осеяна със стотици мигащи светлинки, които изобразяваха буйовете, разположени по целия свят. Свързаните със сателита устройства измерваха температурата на водата, солеността, състоянието на морето и непрекъснато предаваха данните към компютърния център на Йегър. Той увеличи района на Карибско море и маркира няколко десетки буя. Никой от тях не беше в близост до мъртва зона.

– Боя се, че в района на мъртвите зони нямаме буйове – отбеляза Йегър. – Проверих най-близките, но те не показват нищо необичайно.

– Трябва да изпратим някакви ресурси на място – каза Пит. – Какво е положението с нашите изследователски кораби?

– Най-близкият, който може да бъде от полза, е „Саргасово море“. – Йегър изведе на екрана карта с разположението на изследователските кораби на Агенцията.

– Намира се край Кий Уест и помага на Ал Джордино в проекта му за подводните технологии – каза Гън. – Искаш ли да му се обадя? Ще му кажа да придвижи кораба натам, за да проучи ситуацията.

Йегър вдигна очи към тавана.

– Ал ще се зарадва неимоверно.

Пит се вторачи в картата.

– Не. Няма да е необходимо.

Лорън видя погледа на съпруга си и веднага разбра какво мисли.

– О, не! – Направи гримаса и поклати глава. – Само не ми говори пак за зова на дълбините.

Пит погледна жена си и се усмихна.

Партито по случай Деня на революцията стихна рано. Празнуваха се трийсет и шест години, откакто Фидел Кастро и група бунтовници бяха нападнали казармата в Сантяго и бяха предизвикали падането на кубинския лидер Фулхенсио Батиста. Напоследък като че ли нямаше какво толкова да се празнува. Икономиката все още беше в състояние на разпад, имаше недостиг на храни, а технологичният напредък, на който се радваха останалите страни по света, като че ли заобикаляше острова. Отгоре на всичко, носеха се слухове, че Ел Команданте е на смъртно легло.

Алфонс Ортис пресуши мохитото си, шесто за вечерта, и се заклатушка към вратата на стилно обзаведения апартамент.

– Тръгваш толкова рано? – попита го домакинята, която го задържа на вратата. Съпругата на министъра на земеделието беше закръглена жена, скрита зад маска от тежък грим.

– Утре трябва да съм във форма. Ще държа реч по повод разширяването на летище „Марти“. Ескобар наблизо ли е?

– Ей там. Пазари се за влияние с търговския министър – кимна тя към съпруга си в далечния край на стаята.

– Предай му поздравите ми. Беше чудесно парти.

Жената се усмихна на изкуствения комплимент.

– Радваме се, че можа да дойдеш. Успех с речта утре.

Ортис, високопоставен заместник-председател на могъщия Държавен съвет, се поклони нестабилно и се измъкна през вратата. След пет часа в плен и принуден да разговаря с половината кубински кабинет, жадуваше за глътка свеж въздух. Спусна се надолу по стълбите, прекоси фоайето и излезе на улицата. Усети вълна топъл въздух, с която се носеха звуците от празненствата за Революцията.

Ортис прекоси разбития тротоар и махна на паркирана недалеч черна кола. Фаровете се запалиха и китайската „Гийли“ приближи, спря пред него до бордюра. Той отвори задната врата и се отпусна на седалката.

– Закарай ме у дома, Роберто – нареди на сбръчкания мъж зад волана.

– Хареса ли ти партито?

– Колкото може да ти хареса мигрена. Глупаците искат да живеят в миналото и никой в правителството не си дава труд да помисли за бъдещето.

– Мисля, че президентът мисли. Най-малкото, харесва твоето мислене. Един ден ще те постави начело.

Имаше такава възможност – Ортис беше наясно. Съществуваше кратък списък с възможни наследници на Раул Кастро след оттеглянето му през 2018 г. и той знаеше, че името му е в него. Това беше единствената причина да отиде на партито тази вечер и да положи усилия да е учтив с министрите от кабинета. В политиката съюзниците са всичко.

– Един ден ще съм начело, но на люлеещ се стол – каза на шофьора. Облегна се назад и затвори очи. Роберто се засмя и подкара колата по улицата, за да излезе от центъра на Хавана. Миг след това очукан шесттонен военен камаз спря недалеч от сградата. Войник с масленозелена униформа се появи от сенките и се качи в кабината.

Кимна към отдалечаващата се кола.

– Мишената е жива.

Шофьорът настъпи педала, засече мотоциклетист малко по-надолу по улицата. Пресечка напред китайската кола мина покрай Музео Наполеонико, после излезе на авеню „Ла Рампа“ и продължи през западните предградия. Макар че немалко от високопоставените правителствени чиновници поддържаха луксозни градски апартаменти, Ортис предпочиташе да живее в скромна къща на възвишение край Хавана с изглед към морето.

Трафикът и градските светлини постепенно изчезнаха и колата продължи през земеделски район, в който кооперативите отглеждаха тютюн и касава. Военният камион, който в града се движеше на дискретна дистанция, сега скъси разстоянието и подкара плътно зад колата.

Роберто, работил като шофьор шейсет от седемдесет и петте си години, не се притесни особено. Неосветеният път беше рай за кучета и кози, а той нямаше намерение да рискува само защото някакъв си простак кара прекалено близо зад него.

Камионът се движи така около километър и половина, докато пътят не започна да се изкачва по завоите на стръмно възвишение. Премина шумно на по-малка скорост, излезе в насрещното платно и подкара успоредно с колата.

Роберто погледна през прозореца си и видя звездата на вратата. Камион на Революционната армия.

Машината леко избърза, после сви рязко в лентата на леката кола и блъсна предницата й. Ако Роберто беше малко по-млад, би могъл да натисне рязко спирачката и да избегне удара с минимални щети. Той обаче закъсня и тежкият камион успя да го избута.

Блъсна се в страничната мантинела и произведе дъжд от искри.

Камионът не показваше милост – притискаше колата към мантинелата с надеждата да я избута от другата страна и надолу по ската.

Когато обаче излязоха от поредния завой, мантинелата свърши и на нейно място се появи редица ниски бетонни блокчета. Колата се плъзна покрай желязото и се заби в първото блокче.

Разнесе се силен трясък, който отекна в околността.

Трясъкът събуди млад овчар във ферма на отсрещния хълм. Той се надигна под отворения навес, който споделяше с десетина кози, и погледна към пътя отсреща. Видя как военен камион удря спирачки малко след катастрофирала кола. Единият от фаровете на колата още осветяваше камиона няколко метра напред. Момчето грабна сандалите си, готово да се притече на помощ, обаче се отказа и остана на място.

От камиона излезе военен с униформа. Огледа се наоколо, сякаш, за да се увери, че никой не го гледа, после тръгна към колата. В едната си ръка държеше фенер, в другата – тъмен предмет.

Вътре в колата, Ортис простена от болката в рамото и счупения нос, защото се бе ударил в предната седалка. Овладя се, усети топлата кръв, която се стичаше по брадичката му.

– Роберто?

Шофьорът седеше неподвижно, отпуснат върху кормилото. При камшичния удар от сблъска вратът му се бе счупил и възрастният човек бе умрял на място. Китайската кола нямаше въздушни възглавници.

Докато осъзнаваше реалността, през счупеното предно стъкло Ортис видя военен камион. Избърса окървавеното си лице и изчака войника, понесъл тъмен предмет в ръка, да приближи.

– Помогни ми. Мисля, че ръката ми е счупена – каза той, когато мъжът отвори вратата на колата.

Войникът го изгледа ледено и Ортис си даде сметка, че не е дошъл, за да му помага. Остана да седи безпомощен и видя как войникът вдига ръка и замахва с тъмния предмет. Миг преди да счупи черепа му, министърът разпозна обикновена автомобилна щанга.

Буря в Хавана