Бъдещето на Бога

Пролог

Днес вярата е подложена на изпитание. В продължение на хилядолетия религията ни е убеждавала да приемем на доверие съществуването на обичащия, всезнаещ и всесилен Бог. Вследствие на това многовековната човешка история е пълна с превратности. В нея миговете на силен възторг се редуват с невъобразими жестокости в името на религията. Днес, поне на запад, векът на вярата клони към заник. За повечето хора религията е даденост. Липсва живата връзка с Бога. Същевременно невярата намира благодатна почва. И това не е случайно.

В основата на трайното отчуждение между човека и Бога лежи дълбоко разочарование. Човечеството е преживяло твърде много катастрофи, за да вярва в някакъв си благ и обичащ Господ. Как може да вярваме, че Бог е любов, когато знаем за Холокоста и атентатите от 11 септември? Можем да си припомним и безброй други ужасни събития от този род. Ако вникнем в реалните мисли на хората за Бога, ще видим, че те трудно приемат религията като нещо свое. Съмнения и несигурност глождят съзнанието им.

От векове бремето на вярата лежи върху плещите на несъвършените вярващи. Смята се, че щом Бог стои безучастно, не облекчава страданията ни и не въдворява мир, за това сме виновни самите ние. Но в настоящата книга ще видим, че ролите са разменени и че бремето трябва да се поеме от Бог. Тук ще зададем ребром някои въпроси.

Какво е направил Бог за вас напоследък?

Когато става дума за вашата прехрана и прехраната на вашето семейство, кое е по-полезно: да вярвате или да се трудите упорито?

Случвало ли се е (ама честно!) да оставите Бог да реши някой наистина труден проблем вместо вас?

Защо Бог позволява всички тези страдания по света? Това някаква игра ли е, или просто съществуването на обичащия Бог е лъжа?

Тези въпроси са толкова сложни, че избягваме да си ги задаваме, а има и милиони хора, за които те вече не са важни. Техническите новости, които правят живота ни по-добър, следват една след друга, докато реалната роля на Бога през XXI в. е нищожна.

Според мен истинската криза на вярата не се изразява в отлива на миряните от църквите – тенденция, която започва в Западна Европа и САЩ през 50-те години на XX в. и продължава и днес. Истинската криза е, че хората не виждат реалната роля на Бога в живота си и не могат да се уповават на него. Вярата се намира на кръстопът и всички ние трябва да решим по кой път да поемем. В единия случай ще се озовем в свят, скрепен от живия Бог; в другия случай ще се озовем в свят, в който Бог не просто отсъства, а е една измислица. В името на тази измислица са се борили и загивали хора, неверници са били измъчвани, кръстоносци са се впускали в кървави походи и светът е преживял какви ли не зверства.

В Новия завет има един момент на потресаващ цинизъм, когато Исус е на кръста, обречен на бавна и мъчителна смърт, а хората, сред които и първите жреци на Ерусалим, плюят по него и му се присмиват:

„други спаси, а пък Себе Си не може да спаси! Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него; надяваше се на Бога, нека сега Го избави, ако Му е угоден; понеже бе казал: Син Божий съм“. (Матей 27: 42-43)

Жлъчният сарказъм в тези думи не е изгубил силата си и днес, но не това е най-тревожното. Исус проповядва, че хората трябва да имат пълна вяра в Бога, че вярата премества планини. Той учи, че не трябва да се трудим днес, нито да пестим за утре, защото за всичко ще се погрижи Провидението. Ако оставим настрана мистичното значение на Разпятието, такъв вид вяра нужна ли е на хора като вас и мен?

Може би не си даваме сметка, но ние стигаме до кръстопът многократно всеки ден. Тук аз не се ограничавам до гледната точка на християнството – в личния си живот не следвам никоя организирана религия, – но трябва да отбележа, че според Исус не е нужно да чакаме много дълго Провидението да ни донесе богатство, храна, подслон и всякакви други блага. Той твърди, че ще получим насъщния си веднага и ще се сдобием с подслон начаса. „Искайте, и ще ви се даде; хлопайте, и ще ви се отвори“ – тези думи се отнасят за поведението ни във всеки конкретен момент. Това прави залога много по-голям, защото ако Бог ни разочарова всеки път, когато не ни е помогнал, ние също постъпваме разочароващо всеки път, когато поемем по пътя на невярата – а това се случва ежечасно.

Семето на невярата е скрито у всеки от нас. То ни дава всевъзможни основания да живеем без вяра. Мисля, че ако аз стана свидетел на сцена, в която разпъват някого на кръст, ще изпитам жал, понеже съм състрадателен човек. Но когато става въпрос за личния ми живот, какво правя? Ходя на работа, мъча се да спестявам за бъдещето, а ако замръкна на улицата, се озъртам от страх да не ми се случи нещо. Тоест имам повече вяра в себе си, отколкото в някакъв си Бог. Това аз наричам „абсолютното дъно“, най-ниската точка, до която може да падне вярата. На абсолютното дъно Бог реално не играе никаква роля, поне що се отнася до трудното изкуство на живота. От позицията на абсолютното дъно Бог ни се струва излишен или безсилен. Той само наблюдава страданията ни със съчувствие, или дори му е все едно.

Ако искаме Бог да има бъдеще, трябва да се оттласнем от абсолютното дъно и да намерим начин да се извисим духовно. За целта не ни трябват нови религии, нито по-добри свещени писания, нито по-убедителни свидетелства за Божието величие. Това, което вече имаме, е достатъчно добро (и достатъчно лошо). За да заслужи вярата ни, Бог трябва да започне да играе реална роля в живота ни – а как иначе да стане това, освен ако той не започне да върши работа, вместо да ни разочарова.

Подобна радикална промяна изисква нещо също толкова радикално: пълно преосмисляне на действителността. Хората не си дават сметка, че когато се съмняват в Бога, те се съмняват в действителността. Ако действителността се свежда само до видимото на повърхността, тогава няма в какво да вярваме. Остава ни само да гледаме новините всеки ден и да се борим да свържем двата края. Но ако приемем, че действителността има и други, висши измерения, нещата се променят. Ако Бог не съществува, няма как да го преоткрием, но ако просто е прекъсната връзката ни с него, можем да я възстановим.

Целта на настоящата книга е да покаже как можем да съживим връзката си с Бога така, че той да стане реален като хляба и сигурен като изгрева – и като всичко друго, което за нас е реално и сигурно. Ако такъв Бог съществува, няма причина да се разочароваме от него или от себе си. Тук не става дума да правим някакъв интелектуален скок към вярата. Необходимо е обаче да се случи нещо на дълбочинно ниво, да преосмислим възможното. Това предполага вътрешна трансформация. Ако някой ви каже, че небесното царство е вътре в нас, недейте да си мислите виновно, че това не важи за самите вас. Вместо това се запитайте какво може да се направи, за да стане казаното истина. Духовното извисяване започва от любопитството да разберем дали може да съществува нещо толкова невероятно като Бог.

Милиони хора знаят за „заблудата Бог“ – постулат на група войнстващи атеисти, които са заклети врагове на вярата. Това будещо безпокойство движение, оформило се около личността на Ричард Докинс , агресивно отстоява позициите си под знамето на науката и разума. Има много хора, които не смятат себе си за атеисти, но живеят така, сякаш Бог не играе никаква роля в живота им, и това влияе на решенията им в ежедневието. Така невярата де факто побеждава.

Ако искаме вярата да живее, можем да я възродим само ако проникнем в тайната на съществуването.

Лично аз нямам нищо против атеизма, стига да не е войнстващ. Томас Джеферсън казва: „В ортодоксалното християнство не виждам нищо положително“, но от друга страна, той допринася за изграждането на общество, основано на толерантността. За разлика от него, Докинс и компания парадират със своята нетолерантност. Има атеисти, които гледат на себе си с чувство за хумор, като Джордж Бърнард Шоу, който казва: „Християнството може да се окаже нещо хубаво, ако някой все пак го приложи“. Всяка система от възгледи има своята противоположност и когато става въпрос за Бога, невярата е естествената противоположност на вярата.

Не бива обаче да смятаме, че атеизмът винаги е насочен против Бога. Според изследване на „Пю Рисърч“ от 2008 г. 21 % от американците, смятащи себе си за атеисти, вярват в Бог или в някаква висша сила, 12 % вярват в небесното царство, а 10 % се молят поне веднъж седмично. Атеистите не са изгубили съвсем вярата си; сам по себе си атеизмът не е нещо лошо. Но Докинс проповядва духовен нихилизъм, представяйки го като нещо прекрасно и заслужаващо адмирации. Аз чувствам необходимост да се противопоставя на това, макар че не тая лична омраза към Докинс.

Вярата трябва да бъде спасена заради всички нас. Вярата е порив към вечността, който е по-силен дори от любовта. Много от нас са изгубили този порив, или никога не са го имали. Много бих искал думите ми в защита на Бога да предадат онзи копнеж, който индийската принцеса и авторка на мистична поезия Мирабай е успяла да побере само в няколко стиха:

Любовта, която ме свързва с теб, о, Господи,

е нерушима

като диамант, който строшава чука,

ударил по него.

Както лотосът израства от водата,

така животът ми израства от теб,

както нощната птица се взира в чезнещата луна,

така и аз се прехласвам по теб.

О, любими мой – върни се!

Във всички епохи вярата винаги е била именно това: зов на сърцето. Ако твърдо сте решили да вярвате, че Бог не съществува, тези страници няма да ви убедят в противното. Но пътят винаги е отворен. Ако вярата бъде спасена, ще има повече надежда. Сама по себе си вярата не е гаранция, че Бог съществува, но тя прави нещо, което ни е по-нужно сега: тя прави Бог възможен.

Защо Бог има бъдеще

Когато става въпрос за Бог, почти всички ние, вярващи и невярващи, страдаме от своеобразно късогледство. Виждаме само това, което е под носа ни, и вярваме само в него. Вярващите виждат Бог като благ Отец, който ги гледа някъде отвисоко и ги съди за делата им, дарявайки благодат и справедливост. А ние останалите мислим, че Бог е много по-далечен, безличен и безучастен. Но може би той не е чак толкова далечен и безучастен, дори може да е по-близо до нас от собственото ни дихание.

Във всеки един момент, в една или друга точка на света, някой с изумление открива, че Бог е нещо истинско. Все още стават чудеса, тук и сега. Във връзка с това искам да цитирам един откъс от книгата „Уолдън“ на Хенри Дейвид Торо, където той говори за „самотния ратай от някоя ферма в околностите на Конкорд, родил се изново“ . Също като нас, Торо се пита дали е истина, когато някой каже, че е получил „озарение свише“. Търсейки отговор на този въпрос, той обръща поглед назад през вековете:

Зороастър обаче, когато преди хилядолетия преминал по същия път и също тъй бил озарен, разбрал, бидейки мъдрец, че подобни преживявания са общовалидни.

С други думи, Торо твърди, че ако имаме внезапно преживяване, което не можем да си обясним, трябва да знаем, че не сме единствените. Нашето пробуждане е част от една велика традиция.

Започне ли смирено общуване със Зороастър и – посредством разкрепостяващото въздействие на всички свободомислещи – със самия Исус Христос, нашият ратай непременно ще прати по дяволите „светата църква“.

Казано на съвременен език, Торо ни съветва да се доверим на вътрешното си усещане, че духовните преживявания са нещо истинско. Скептиците обаче обръщат това послание наопаки. Според тях фактът, че през вековете хората са се докосвали до Бога, показва само, че религията е примитивна отживелица, интелектуална реликва, която трябва да се отхвърли чрез целенасочено усилие на съзнанието. Скептиците смятат, че в миналото хората са вярвали в Бог, защото свещениците са имали власт да им налагат вярата и да не позволят никакви отклонения в това отношение. Но всички опити да се даде ясен отговор – да се каже веднъж завинаги, че Бог е абсолютно реален или абсолютно нереален – остават безуспешни. Тази неяснота все още не е преодоляна и всички ние сме изпитвали върху себе си силата на съмнението и душевния смут.

В какво състояние се намирате

Нека сега да преминем от абстрактното към личното. Ако погледнете себе си и се запитате какво мислите по въпроса за Бог, почти със сигурност ще установите, че се намирате в едно от следните състояния:

Невяра: Не мислите, че Бог е реален, и тази невяра се проявява в начина ви на живот – живеете така, сякаш Бог е без значение.

Вяра: Надявате се, че Бог е реален, и тази надежда се проявява под формата на вяра.

Познаване: Нямате никакво съмнение, че Бог е реален, затова живеете така, сякаш Бог присъства в ежедневието ви.

Всеки търсещ човек, устремен към духовното, иска да премине от невярата към познаването. Пътят обаче далеч не е ясен. Когато сутрин станем от сън, какво трябва да направим в духовен план? Трябва ли например да живеем за мига (нещо, което се смята за много духовно)? Мигът на настоящето е източник на душевен покой – ако изобщо покоят има източник. Но Исус посочва колко радикално всъщност е подобно решение: „Затова казвам ви: Не се грижете за душата си, какво де ядете и да пиете, ни за тялото си... Но първом търсете царството но Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде. И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето“. (Матей 6:25, 33-34)

Според казаното от Исус да живеем за мига предполага да вярваме непоколебимо, че Бог ще се погрижи за всичко. Исус има безгранична вяра в Бога. От каквото има нужда, ще го получи. Но какво да кажем за бедните труженици, които слушат словото му, онези евреи, които се бъхтят за хляба и изнемогват от потисничеството на римските управници? Може би те се надяват Провидението да се погрижи за тях; може би дори имат силна вяра, че това ще се случи. И все пак никак не им е лесно да се осланят на вярата си. Единствено Исус има съзнание, което почива изцяло на Провидението, защото той вижда Бога навсякъде.

Във всеки от нас са скрити семената на невярата, защото сме родени в нерелигиозна епоха, в която всичко мистично се посреща със скептицизъм. Смята се, че е по-добре да бъдем свободни и скептични, отколкото да сме подвластни на митове, суеверия и догми. Когато у нас заговори скептикът, невярата става нормално състояние. Но в това състояние повечето хора не са щастливи. Те се чувстват неудовлетворени в един абсолютно нерелигиозен свят, в който всички се кланят на спортни идоли, герои от комиксите и манекенки с прекрасни тела. Науката също не ни помага да видим, че животът има смисъл, защото тя представя вселената като студено и празно пространство, в което властват законите на хаоса.

Ето защо вярата е още жива. Ние искаме вселената да бъде наш дом. Искаме да се усещаме свързани със сътворението. И най-вече не искаме свобода, ако тя означава да живеем във вечна тревога и несигурност и ни отдалечава от смисъла на живота. Било по силата на вътрешна необходимост, било от уважение към традициите на предците, религиозната вяра съществува навсякъде по света. За милиарди хора няма по-добра алтернатива.

Какво да кажем обаче за третото състояние – състоянието на познаване на Бога, което е най-рядко срещано и най-трудно за постигане? За да бъде човек наистина убеден в съществуването на Бога, може да е необходимо да преживее духовна трансформация, или по някакво чудо да е съхранил у себе си невинната душа на дете. И в двата случая шансовете са доста малки. Хората, преживели състояния близки до смъртта (които поначало са изключително редки), нямат преки доказателства, че са „пребивавали в светлината“, с които да убедят скептиците. Преживяната от тях промяна е лична, вътрешна и субективна. Що се отнася до запазването на детската невинност, вероятността е пренебрежимо малка. Докато расте, детето изгражда своя идентичност посредством опита и паметта. То иска непременно да порасне и да продължи напред. Детската радост е състояние на наивитет и неоформеност и колкото и щастливи да сме били тогава, ние все пак искаме да познаем света на големите и дръзките. Върховете на съзиданието в човешката история се достигат не от непораснали възрастни, а от зрели личности.

Да приемем, че виждате себе си в едно от въпросните три състояния: невяра, вяра или познаване. Няма значение, че може да има преплитане между трите, ако по различно време сте изпадали във всяко от тях. Ако използваме сухите статистически модели, повечето от нас биха попаднали в средната част на една куполовидна крива, защото принадлежим към огромното мнозинство хора, вярващи в Бога. В двата края на кривата са двете малцинства: в левия край са отявлените атеисти, а в десния – силно религиозните, за които стремлението към Бога е призвание. Логично е да предположим, че повечето от тези, които твърдят, че вярват в Бога, не са били свидетели на чудеса и не са убедени в съществуването му. Обикновено ние посвещаваме времето си на всичко друго, но не и на Бог: грижим се за семейството си, търсим любовта, стремим се към успеха и искаме да имаме все повече вещи, които ни доставя безкрайният конвейер на консуматорското общество.

Духовният хаос, който цари в момента, не е от полза за никого. Невярата води след себе си вътрешно страдание и страха, че животът няма смисъл. (Не вярвам много на атеистите, които твърдят, че си живеят най-спокойно в цялата тази вселена от хаос. Когато се събуждат сутрин, едва ли си казват: „Колко е хубаво, че и днес всичко ще бъде безсмислено“.) Състоянието „вяра“ също не издържа на критика, но по друга причина: в исторически план вярата се свързва със закостенялост, фанатизъм и крайна жестокост в името на Бога. А състоянието на истинско „познаване“? То изглежда постижимо само за светците, а те са толкова малко.

Все пак и в трите състояния Бог е скрит там някъде като невидима сянка, било то в отрицателен смисъл (като Бог, когото отричаме чрез нежеланието си да следваме организирана религия) или в положителен смисъл (като висша реалност, към която се стремим). Бледо присъствие не означава влиятелна сила, още по-малко доминираща роля в битието. Ако е възможно Бог отново да стане реален, мисля, че всеки би искал да опита.

В настоящата книга е застъпено схващането, че човек може да премине от невяра към вяра, а след това към истинско познаване. Това са отделни еволюционни етапи и щом опознаем първия, ще открием, че можем да продължим към следващия. Еволюцията е доброволен процес, що се отнася до вътрешния свят на човека. Имате пълната свобода да избирате. След като опознаете невярата детайлно, можете да си останете на това ниво, но можете и да продължите към вярата. И след като опознаете вярата, пак имате същия избор: да я приемете като свой духовен дом или да погледнете отвъд нея. Накрая пътят стига до познаването на Бога, което е също толкова възможно, колкото и първите два етапа, но е много по-реално. В познаването на Бога няма нищо мистично, също както няма нищо мистично и в знанието, че Земята се върти около Слънцето. И в двата случая става въпрос за установяване на конкретен факт, след което съвсем естествено отпадат всички съмнения и заблуди.

Бог не е даденост,

а процес

Вярата днес е почти невъзможно да бъде наложена, още по-малко самоналожена. Старият модел на Бога се руши пред очите ни. Вместо да се опитваме да спасим отломките, трябва да постигнем дълбочинна трансформация. Разумът, личният опит и мъдростта на различните култури вече дават своя принос. Този нов синтез прилича на „Бог – Версия 2.0“, при която се наблюдава скок в човешката еволюция по отношение на духовното.

По-старата „Версия 1.0“ е отражение на човешките потребности, които са най-разнообразни, и тези потребности намират божествено превъплъщение. На първо място стоят именно потребностите. Хората имат нужда от физическа и емоционална сигурност, затова проектират Бога като висш закрилник. Хората имат нужда от ред, затова правят Бога върховен законотворец. Перифразирайки книгата Битие, можем да кажем, че ние сме създали Бога по свой образ и подобие. Той прави каквото ние искаме. По-долу са описани седемте етапа на нашето сътворение на този Бог.

„Бог 1.0“

По наш образ и подобие

1. Потребност от физическа и емоционална сигурност, от закрила срещу злините

Бог е баща или майка. Контролира природните сили и носи благополучие или нещастия. Хората живеят като деца под неговата закрила. Мислите му са неведоми; той произволно обгрижва или наказва. В природата вече има ред, но тя си остава опасна.

Такъв е Богът на тези, които се молят за избавление, възприемат божественото като върховна сила, вярват в греха и изкуплението, надяват се на чудеса и виждат Божия намеса при всяка внезапна злополука или бедствие.

2. Потребност да довеждаме нещата до успешен край

Бог е законотворец. Определя правила и ги съблюдава. Така вече може да се предвиди бъдещето: Бог ще възнагради онези, които следват законите, и ще накаже онези, които не се подчиняват. На тази основа хората могат да си осигурят добър живот и да постигнат материално благополучие. За целта трябва да се трудят усърдно, което е угодно на Бога, и да следват обществените закони, които са отражение на природните. Хаосът е овладян, а престъпността – ограничена. Природата вече не е толкова страшна, защото може да бъде подчинена в служба на човека.

Такъв е Богът на тези, които вярват, че той е разсъдлив и иска ние да успеем, възнаграждава онези, които се трудят упорито, разграничава доброто от злото и е създал вселената с нейните закони и принципи.

3. Потребност от близост, от обич в семейството и извън него

Бог е този, който ни обича и когото носим в сърцето си. Погледът на вярващия е обърнат към собствения му вътрешен свят. Близостта с другите е нещо повече от начин за колективно оцеляване. Човечеството е общност, споена чрез вярата. Бог иска от нас да изградим за себе си красив свят, идеално общество. Природата служи на хората в стремежа им към щастие.

Такъв е Богът на идеалистите, на тези, които имат оптимистична представа за човешката природа, вярват в единството на човечеството и искат да бъдат обичани от всеопрощаващия Господ. Опрощението не се дава от свещениците, а идва отвътре.

4. Потребност да бъдем разбрани

Бог не съди никого. Всезнаещият е всеопрощаващ. Раната в нас, която пречи на доброто и злото да се слеят, започва да зараства. Укрепва толерантността. Започваме да съчувстваме на злодеите, защото Бог съчувства на нас. Намалява необходимостта от строга система от поощрения и наказания. Доброто и злото вече имат много нюанси и за всичко си има причина. Природата разкрива пред нас многообразието на битието, от сътворението до разрушението.

Такъв е Богът на тези, които вярват, че той не ни съди, а ни разбира, че ни съчувства – и затова ние също гледаме съчувствено на себе си, смятаме доброто и злото за две неизбежни страни на битието, а Бог ни дава знак, че ни разбира.

5. Потребност да създаваме, да откриваме и да опознаваме

Бог е източник на съзидание. Той ни е дал рожденото право да бъдем любопитни. Макар че си остава непознаваем, той ни разкрива тайна след тайна в процеса на сътворението. Там някъде на края на вселената ни чака неизвестното като предизвикателство и източник на удивление. Бог иска не да му се кланяме, а да се развиваме. Ролята ни е да откриваме и да опознаваме. Природата крие безброй загадки, които са предизвикателство за ума ни – след всяко откритие ни очаква ново.

Такъв е Богът на тези, чието призвание е да опознават света и да творят и чиято най-голяма радост е да се изправят пред неизвестността; тези, които са абсолютно уверени, че загадките на природата, включително загадките на човешката природа, могат да бъдат разкрити, но за целта е нужно да не спират да задават въпроси и никога да не се задоволяват с готови, предрешени отговори.

6. Потребност от морални жалони и вдъхновение

Бог е едно безкрайно чудо. Когато разумът достигне пределите на познаваемото, загадката си остава загадка. Единствено великите мъдреци, светците и боговдъхновените успяват да я разрешат. Те усещат божествено присъствие излизащо извън рамките на всекидневното. Материалното е илюзия. Битието има два пласта: видим и невидим. Когато всичко е чудо, чудесата стават реалност. За да стигнем до Бога, е необходимо да приемем реалността на невидимото. Природата е маска на божественото.

Такъв е Богът на търсещите хора, устремени към духовното. Те искат да знаят какво се крие зад маската на материалното, да открият лечебния първоизточник, да намерят покой и да установят пряка връзка с божествената сила.

7. Единство – състоянието отвъд всички потребности

Бог е Единното начало. Настъпва пълно удовлетворение, защото сме достигнали духовната си цел. Усещаме божественото навсякъде. Не е останала дори и сянка от разделение. Не се налага да правим разграничение между светци и грешници, защото Бог изпълва всичко. В това състояние ние не знаем истината – ние ставаме истината. Вселената и всичко случващо се в нея са проявления на едно-единствено основополагащо Съществуване, което е чисто съзнание, чист разум и чисто сътворение. Природата е външната форма на съзнанието, което се проявява във времето и пространството.

Такъв е Богът на тези, които се чувстват неразривно свързани с душата си и със своя първоизточник. Тяхното съзнание е еволюирало до степен, при която обхваща целия космос. Те виждат как всичко се случва в съзнанието на Бога. Изживяват екстаза на великите мистици, на избраниците с много рядка дарба, защото са съзрели напълно в духовно отношение.

Този Бог, който идва в края на духовното търсене и който се нарича Единно начало, се различава от останалите. Той не е мисловна проекция. Той предполага състояние на абсолютна увереност и удивление, а когато човек достигне такова състояние, той вече не създава мисловни проекции. Всяка потребност е задоволена; в края на пътя е самата действителност.

Възможно е да не се припознаете в никое от гореспоменатите състояния. Това е съвсем естествено, при положение че Бог е нещо неясно. Явно нито един от вариантите на Бога не ви е достатъчно близък. Неяснотата се дължи отчасти на начина, по който човешкият мозък стига до решения. Ако сте в заведение и трябва да избирате дали да си поръчате салата, или мазен чийзбургер, решението ви се оформя от две отделни групи неврони в мозъчната кора. Едната група ви казва да поръчате салата, а другата – чийзбургер. В това именно се изразява обмислянето на решението.

Същевременно всяка от двете групи неврони изпраща химически сигнали, за да потисне дейността на другата група. Това явление, известно като „взаимно задържане“, едва сега започва да се изучава от науката за мозъка. Основният принцип обаче е добре известен: в спорта например запалянковците викат за своя отбор и освиркват противниковия. Във всички въоръжени конфликти на войниците им се внушава, че Бог е на тяхна страна, а не на страната на противника. Мисловната опозиция „ние–те“ вероятно е свързана с особеностите на мозъка. Що се отнася до духовните дилеми, представата за обичащия Отец има задържащ ефект спрямо представата за наказващия Отец. Всяка от тях има своите основания, но едната потиска другата. Един баща би трябвало да обича еднакво всичките си деца, но виждаме, че обичаните от Бога народи страдат без причина. Бог се държи също толкова непоследователно, колкото и ние, затова всяко основание да се кланяме на определен тип Бог става обект на „задържане“ от страна на другите варианти – с други думи, имаме седем взаимно конкуриращи се варианта.

Щом „Бог 1.0“ е мисловна проекция, това означава ли, че Бог не съществува? Нима това е пирон в ковчега на Бога? Не непременно. Това, че Докинс и компания отричат Бога, не означава, че техният възглед е всеобхватен или верен. Ако помолим един тийнейджър да опише родителите си, неговото описание няма да е достоверно. Тийнейджърите имат объркана представа за родителите изобщо. В тази представа се преплитат детската потребност от обич, сигурност и закрила и потребността на възрастния от независимост, самодостатъчност и индивидуалност. Сблъсъкът между двата вида потребности води до взаимно задържане между тях. Никой не би взел на вяра думите на тийнейджъра срещу неговите родители, още по-малко би ги използвал като основание да се премахне семейството като институция. По същия начин, ако Бог за нас е нещо неясно, другите не биха могли да разчитат на нашето мнение за истинската същност на божественото, но съмненията ни не означават, че Бог трябва да бъде отхвърлен.

Новата версия „Бог 2.0“

Всяка епоха си създава Бог, който трае само известно време (дори да са векове). Нашата съвременна епоха е духовно най-невзискателна: ние искаме Бог, когото спокойно да игнорираме.

Как тогава да създадем Бога отново? Говоря за този в западното общество. За Бога в другите култури е още рано да бъде преоткрит. Ислямският фундаментализъм е отчаян опит да се запази „Бог 1.0“, и то в най-примитивния му вариант – този, който спасява вярващите от унищожение; такъв Бог неизбежно се превръща във въпрос на живот и смърт. Не говоря и за Бога в източните култури, където той по традиция се възприема като Единното начало. Това е седми етап на „Бог 1.0“ – присъствие, което изпълва цялото битие. Единственото конкретно местоположение на този Бог е при първоизточника на собственото ни съзнание, който можем да открием само след като осъществим пътуване навътре в себе си. Богът като висш Аз е най-великото откровение. Цели народи в Азия се възпитават да вярват във висшия Аз – в Индия той се нарича Атман, – но на практика хората там не извършват пътуване навътре в себе си. Също както на запад, повечето хора на изток живеят така, сякаш Бог може и да не съществува, за тях той е само елемент на културното наследство, който почти не влияе върху житейския им път.

За да има Бог бъдеще, той трябва да изпълни обещанията, правени от негово име през вековете. „Бог 2.0“ не е мисловна проекция, а точно обратното. Той е онази действителност, която поражда битието. Когато пътуваме навътре в себе си, в живота ни започват да нахлуват божествени сили като любовта, опрощението и състраданието. Усещаме ги като реалност вътре в себе си. „Бог 2.0“ може много повече – той е връзката ни с безпределното съзнание. В наши дни Бог рядко може да бъде усетен и е почти незабележим, защото вниманието ни е погълнато от външния свят и материалните цели. Но когато започнем да търсим Бога, пред нас се разкрива вътрешният свят. Усещането за Бога става нещо обичайно, но не като някакво чудо, което сме жадували и сега ни връхлетява, а като трансформация на едно много по-дълбоко ниво.

„Бог 2.0“

Свързването

Първоначално свързване – първото усещане за Бога

Постигаме душевно равновесие. Умът се успокоява и настъпва самоосъзнаване. Намалява усещането за тревожност и неудовлетвореност. Преживяваме мигове на блаженство и душевен покой, които с времето зачестяват. Нещата започват да се случват по-лесно. Чувстваме, че играем определена роля в света. Ежедневието ни вече не е толкова трудно. Изпитваме по-малко напрежение, съпротива и натиск.

Дълбочинно свързване – усещането за Бога ни променя из основи

Висшето съзнание става реално. Разбираме колко е хубаво просто „да бъдем“. Желанията ни се изпълняват с много по-малко усилия отпреди. Имаме проблясъци на съзнанието, в които разбираме защо сме на този свят и какво е призванието ни. Външното все по-малко ни отклонява от същественото. Чувстваме се емоционално свързани с любимите си хора. Усещането за страх и съпротива рязко намалява. Животът ни е белязан от чувство на увереност.

Пълно свързване – истинският ни Аз е Бог

Сливаме се със своя първоизточник. Разбираме, че Бог е чисто съзнание, нашата същност. С течение на времето тази същност ще озари цялото битие. Усещаме светлината на живота вътре в себе си. Всичко получава опрощение; всичко получава любов. Личното ни его се превръща в космическо его. Постигаме още по-силно просветление и получаваме своето второ раждане. Отсега нататък еволюцията ни ще представлява пътуване в трансцендентното.

Всъщност пълното ни свързване с Бога вече е факт, доколкото става дума за първоизточника на съществуването. Но съзнанието има различни състояния и при всяко от тях действителността е различна. Ако съзнанието ни е насочено навън към материалния свят и неговите произволни подеми и спадове, тогава няма да видим Бога. Външният свят и това, което той ни дава, ще ни бъде достатъчно. Но ако искаме да проникнем отвъд видимата външност и започнем да се стремим към висши ценности като любов и разбиране, вярата ни в Бога ще ни донесе сигурност и спокойствие. Но само ако променим из основи собственото си съзнание, Бог ще стане ясен, реален и полезен. В противен случай божественото си остава някаква втора, по-незначителна реалност и е почти безполезно. Никак не е чудно, че скептиците поставят такъв Бог под въпрос. Грешката им е, че са слепи за по-добрия вариант.

Накратко казано, „Бог 2.0“ не е даденост, а процес. Започнете ли този процес, после той сам ще продължи. Ще разберете, че сте на прав път, защото всяка стъпка ще бъде свързана с прозрение, прояснение и духовни преживявания – а те доказват, че висшето съзнание е нещо реално.

Когато съзнанието еволюира достатъчно, се появява Бог. Вие ще разберете, когато това стане, и ще бъдете също толкова сигурни, колкото сте сигурни, че имате мисли, чувства и усещания. Прозрението, че „това е Бог“, ще ви осени съвсем естествено, все едно си казвате: „Това е роза“. Божието присъствие ще бъде осезаемо като туптящо сърце.

Трите състояния на съзнанието

Всичко това предстои. Но за момента трябва да приемем, че трите състояния, в които се намират хората, имат еднаква тежест, защото и невярата, и вярата, и познаването играят някаква роля. Те представляват стъпки от „няма Бог“ през „Бог... може би“ до „Бог е у мен“.

Невяра: Това е етапът, когато човек е подвластен на разума и съмненията. Тогава схващането, че „няма Бог“, изглежда разумно. До него се стига чрез критичен поглед върху всички противоречия, характерни за Бога, и митовете, свързани с религията. Науката допринася за това не като доказва съществуването или липсата на Бога, а като ни учи как да задаваме скептични въпроси. Невярата не е непременно отрицание – има и позитивен атеизъм, при който Бог е вероятност, но човек отказва да приеме традицията, догмата или вярата без доказателства. Този вид невяра стимулира яснотата на мислене. Тя ни кара да пораснем и да започнем да се държим като възрастни в духовно отношение, противопоставяйки се на инерцията, която иначе много лесно би ни убедила да приемем онзи Бог, за когото се говори в неделното училище.

Представете си, че в мозъка ви има нервни пътища, контролиращи невярата. Тези нервни пътища обработват информацията за света, постъпваща чрез петте сетива. Те карат мозъка ви да вярва в предметите, които можете да видите и пипнете, но да не вярва в нищо мистично. Камъкът е твърд, ножът е остър – докато Бог е нематериален. Голяма част от личността ви е свързана именно с тази зона в мозъка, която обхваща различни участъци. Примитивните инстинкти като глад, страх, гняв, секс и инстинкта за самосъхранение ви свързват изцяло с физическия свят, тук и сега. Животът ви се свежда до задоволяване на желанията ви в настоящето, вместо да мислите за небесното царство. От друга страна, невярата е свързана с висши мозъчни функции като разсъдъчност и способност за разграничаване, както и с целия процес (несвързан с конкретен мозъчен участък) на изграждане на силно его, на личен Аз, който никога не остава доволен задълго. Цялата тази невронна мрежа действа срещу Бога като реалност. Няма защо да се преструваме, че не е така. Животът е суров господар и Бог досега не е успял да промени това.

Вяра: Макар че съвременният живот подкопава устоите на всички организирани религии, хората продължават да се идентифицират с вярата. Социологическите проучвания показват, че 75 % от американците се припознават в една или друга организирана религия, въпреки съмненията си. За скептика е детинско и малодушно човек да иска да вярва въпреки всичко. В най-лошия случай това е примитивен инстинкт да намерим закрила, когато не можем да се справим с действителността. Но вярата е изключително важна, ако искаме да преоткрием Бога. Тя ни дава цел и идеал. Показва ни накъде сме тръгнали много преди да стигнем. (Има една хубава метафора, че вярата е все едно да помиришем морето преди да сме го видели.)

Но вярата може да бъде и нещо негативно. Всички знаем какви опасности крие верският фанатизъм. От вярата в небесното царство до самоубийствените атентати има само една малка крачка. Дори ако се абстрахираме от фанатизма, вярата пак има своя цена. И „добрият“ католик, и „добрият“ евреин са доволни, че не им се налага да се тревожат за себе си. Вярата подхранва един силно консервативен импулс и ако сме честни, ще признаем, че всички ние копнеем за усещането за сигурност и принадлежност, което вярващите намират в лоното на традицията.

Физиологията на мозъка е такава, че невярата е свързана с определени невронни мрежи. Основната част от процесите протича в лимбичната система, която отговаря за емоциите. Вярата се асоциира с любов към семейството и почит към родителите от най-ранна възраст. Докато паметта поражда носталгия по едно по-добро време и място, вярата ни казва, че това време и място ще се повторят. Тук обаче играе роля и висшата мозъчна дейност. Откак съществува религията, вярващите винаги са били преследвани. Способността да обърнем и другата буза, вместо да търсим отмъщение, означава, че благодарение на висшата мозъчна дейност ние успяваме да се придържаме към висшите ценности като състрадание, прошка и безпристрастност. Всички знаем как се чувства човек, когато в душата му се сблъскат силите на прошката и възмездието; това е класически пример за взаимно задържане в мозъка.

Познаване: Душевните конфликти могат да бъдат преодолени само ако постигнем състояние на увереност. Това е свързано с преход от „Аз вярвам, че Бог съществува“ към „Аз знам, че Бог съществува“. У децата може да бъде насаден скептицизъм още от най-ранна възраст (в интернет даже има специален сайт, който учи децата как да „избягат“ от Бога); на вярващите може да бъде внушено да следват лъжлив месия. Познаването обаче е нещо различно, ако идва отвътре. Човек знае, че съществува; знае, че има съзнание. Това е достатъчно като начало за „Бог 2.0“. Еволюцията на съзнанието води до истинско духовно познание, без да са нужни никакви други стимули.

Бог не е като Халеевата комета – не бива да го чакаме да се появи в небето. С мислене също не можем да стигнем до него. Не е и необходимо, за щастие. Трябва само да се устремим към духовното и всичко останало ще се случи от само себе си. Бог не е и като динозаврите. Намирането на останките на един тиранозавър рекс е достатъчно, за да си отговорим на въпроса дали динозаврите някога са обитавали Земята. Познаването на Бога обаче предполага множество преживявания през целия живот, един вид Богоявление на забавен каданс. Със сигурност ще имаме спорадични проблясъци, невероятни прозрения, мигове, когато истината изглежда удивително ясна. Може малцина избрани да видят ослепителната светлината на Бога по пътя към Дамаск като апостола Павел. На тях Бог ще им се яви мигновено.

Но човешкият мозък следва друга логика. Нашият живот зависи от надеждността на нервните пътища, които действат винаги по един и същи начин. Ако сме се научили да свирим на пиано или да хвърляме топка, това се превръща в трайно умение, защото в мозъка ни са се образували определени нервни пътища. Всяко следващо преживяване или подсилва, или отслабва това умение. Без да си даваме сметка, мозъкът ни постоянно създава едни нервни пътища и променя други, или дори ги унищожава. На такова микроскопично ниво, където невроните се свързват с други неврони, Бог има нужда от собствени пътища.

Когато Богоявлението е на забавен каданс, човек приучва мозъка си да се адаптира към духовните преживявания. Има едно разпространено схващане, че всеки може да си изгради дадено умение, ако му посвети 10 000 часа – например умението да свирим на цигулка, да правим фокуси под носа на публиката, да развием свръхпамет – каквото и да е. Тази теория в основата си е вярна, защото за да се променят съществуващите нервни пътища и да се създадат нови, е нужно време и многократни повторения. Разбира се, „Бог 2.0“ е нещо повече от премоделиране на мозъка, но ако това премоделиране не се осъществи, е невъзможно да се докоснем до Бога. В индийската ведическа традиция има една максима: „Не е познание това, което научаваш. Познание е това, което ставаш“. На мозъчно ниво това е буквалната истина.

Бог е процес, в който човешката личност участва в своята цялост. Искам да ви приканя да престанете да вярвате на всичко онова, което сте чували за Бога, но същевременно искам да запазите вярата си. Щом Бог е Единното начало, не бива да изключвате нищо, дори и най-крайния скептицизъм. Действителността не е толкова крехка. Ако се съмняваме в розата, тя не увяхва и не умира. Единственото условие е да допуснете вероятността, че „Бог 2.0“ може да е реален.

Веднъж един човек попитал прочут мъдрец:

– Как мога да стана ваш ученик? Трябва ли да ви се кланям? Трябва ли да приемам всяка ваша дума за истина?

Мъдрецът отвърнал:

– Нито едното, нито другото. Достатъчно е да отвориш съзнанието си и да допуснеш вероятността, че казаното от мен може да е истина.

Ако потискаме потенциалните възможности вътре в себе си – включително възможността да открием Бога, – това ще ги унищожи. Семето ще умре преди да е покълнало. Отвореното съзнание е като прозорец с отворени кепенци. Светлината ще нахлуе сама.

Ясно е, предполагам, че не става дума за евристичен преход към вярата. Себетрансформацията всъщност прилича на детското развитие. На четиригодишна възраст, когато още сме си играели с картонени кукли и сме гледали „Улица Сезам“, мозъкът ни все още се е развивал; с течение на времето сме оставили картонените кукли и сме започнали да четем книги. Това не значи, че сме стигнали до кръстопът в един определен момент и е трябвало да избираме дали да сме на четири години, или да станем на пет, дали да сме на шест или на седем. Просто ние сме си били ние, а междувременно еволюцията незабележимо си е вършела работата.

По същия начин протича и процесът на себетрансформация. Ние оставаме себе си, докато вътре в нас настъпват незабележими промени. Всеки човек прилича на армия, на която й липсва компактност. Някои страни на личността му са на предната линия на „разузнаването“, а далеч назад остава „обозът“. При духовното пътуване на човек понякога му се струва, че е отлетял далеч напред, а друг път усеща, че едвам се тътри, или дори се връща назад. Невярата, вярата и познаването – всички те оказват своето влияние.

Но в края на краищата, ако вие запазите своята самоосъзнатост и си давате сметка за протичащия процес, ще постигнете реален напредък. Все по-често ще се чувствате сигурни и защитени и все по-рядко – сами и изгубени. Ще зачестят и миговете на блаженство. Чувството за сигурност там някъде вътре във вас ще стане ваше основно чувство. Тогава Азът ще бъде като холограма, в която всяка една частица е пълно повторение на цялото. По време на процеса, водещ до усещането за Бога, старата холограма ще се раздроби и ще се разбърка. Накрая ще видите една нова пълнота. Тази пълнота е Бог.