Съпруг за Аманда

Пролог

Бар Харбър

8 юни 1913 г.

Следобед се отправих към скалите. Първият ден след завръщането ни в „Замъка“ беше топъл и мек. Грохотът на морските вълни отекваше все така глухо, както преди десет месеца. Десет дълги месеца, през които отсъствах. Рибарска лодка пореше синьо-зелената вода. В далечината се плъзгаше едномачтов параход. Сякаш всичко е същото, и въпреки това за мен денят беше помрачен. Нямаше го.

Не биваше да се надявам да ме чака тук, на същото място, където го оставих преди толкова месеци. Отново да го намеря, изправен пред статива, да плъзга четката по платното с отчаяната решимост на човек, встъпил в смъртен двубой. Не биваше да искам сега да се извърне и да впери в мен изпитателния поглед на зелените си очи, да видя усмивката му, да чуя гласа му, когато изрича името ми.

И въпреки това, исках го.

Сърцето ми лудо биеше, когато побягнах от къщи и се втурнах през моравата, покрай градините и надолу по хълма. Скалите бяха тук. Все така високи и непристъпни, все така с изсечени очертания върху чистото лятно небе. А то се отразяваше в блестящото море и аз стоях тук, сякаш обгърната от вълшебно синьо кълбо. Под мен скалите се спускаха стръмно надолу, надолу, чак докъдето вълните се разбиваха и разпиляваха. Зад мен тъмнееха кулите на лятната ни къща, дома на моя съпруг – строги, арогантни, красиви. Странно беше, че трябва да обичам тази къща, в която бях изпитала толкова болка. Напомних си, че съм Бианка Калхун, съпруга на Фъргюс Калхун, майка на Колин, Итън и Шон. Аз съм почитана жена, вярна съпруга, предана майка. Бракът ми не е белязан с много любов, но това не отменя клетвата, която съм дала. В живота ми няма място за романтични прищевки и греховни мечти.

Но аз стоях и чаках. А той не идваше. Кристиян, любовникът, когото бях приела единствено в сърцето си, не идваше. Може би вече дори не беше тук, на острова. Може би е събрал платната и четките си, освободил е вилата и е отишъл да рисува друго някое море, друго някое небе.

Така би било най-добре. Откакто го срещнах миналото лято, едва ли е изтекъл дори един час, през който да не мисля за него. Но аз имам съпруг, когото уважавам, и три деца, които обичам повече от собствения си живот. На тях трябваше да бъда вярна, а не на спомена за нещо, което никога не е било. И не може да бъде.

Сега, когато пиша това до прозореца на моята кула, слънцето вече залязва. Скоро трябва да сляза, за да помогна на бавачката да приспи децата. Малкият Шон вече е пораснал и прави първите си неуверени крачки. Скоро ще тича като Итън. Колин, истинска млада дама на четири години, иска нова розова рокля. Те са моето истинско богатство. За тях трябва да мисля, не за Кристиян.

Нощта ще бъде тиха. Една от малкото тихи нощи, които ще имаме, докато сме тук на острова. Фъргюс спомена за танцовия прием, който ще организираме следващата седмица. Трябва...

Той е тук. Долу при скалите. Като сянка е в падащия здрач. Но аз зная, че това е той. Изправям се и долепям длан до стъклото. Зная, че гледа нагоре и ме търси. Звучи странно наистина, но съм готова да се закълна, че го чувам да вика името ми. Толкова нежно.

Бианка

1.

Напомняше на планина от мускули, облечени в джинси. Тя връхлетя върху него и изпусна пакетите, които носеше. Бързаше и затова дори не си направи труда да го погледне. Наведе се и опита да спаси летящите кутии. Ако беше гледал накъде върви, нямаше да се блъсне в него. Аманда прехапа устни и направи усилие да замълчи. Намръщи се, когато погледът й попадна върху скосените токове на ботушите му. Нервно приклекна на тротоара пред бутика, от който бе излязла, и започна да събира разпилените пакети.

– Нека ти помогна, миличка.

Лекият акцент от югозапад опъна нервите й. Оставаха й хиляди неща, които трябваше да свърши, и да се разправя с някакъв турист на улицата не беше предвидено в програмата й.

– Мога и сама да се справя – промърмори тя и наведе глава. Късо подрязаната й коса се разпиля пред лицето й. Днес всичко я дразнеше. Случилото се беше само поредният инцидент.

– Това тук е страшно много за сам човек.

– Ще се справя, благодаря – посегна тя към една кутия в същия миг, в който и мъжът протегна ръка към нея. Опаковката се разкъса и съдържанието се разпиля върху тротоара.

– О, това е нещо наистина хубаво. – В гласа му прозвуча задоволство и явно одобрение. Протегна ръка и зарови пръсти в оскъдното парче червена коприна, което много приличаше на нощница.

Аманда измъкна дрехата от ръцете му и я натъпка в един от пликовете.

– Ако нямаш нищо против...

– В никакъв случай.

Аманда отметна коси и за пръв път го погледна. Единственото, което беше забелязала дотогава, бяха чифт каубойски ботуши и ивица избелели джинси под коленете му. А имаше още какво да се види. Дори когато стоеше приведен към пакетите, той изглеждаше огромен. Раменете, ръцете, устните, мислеше си тя раздразнено. Точно сега те се разтегнаха в широка усмивка. При други обстоятелства това би могла да бъде една доста подкупваща усмивка. Но Аманда не беше настроена да гледа на нещата по този начин и реши, че той изобщо не й харесва. Не че имаше повод за това. Скулите му бяха добре очертани, погледът на зелените му очи – кадифен, кожата му – загоряла от слънцето. Светлата му червеникава коса падаше на широки къдрици върху яката на ризата и би могла да бъде и очарователна. Ако не се беше изпречил на пътя й.

– Бързам.

– Виждам. – Той прокара пръст по косата й и отметна един кичур зад ухото й. – Когато връхлетя върху мен, изглеждаше така, сякаш тичаш да гасиш пожар.

– Ако се беше отдръпнал... – започна тя и изведнъж млъкна. Спорът щеше да й отнеме време, с каквото не разполагаше. – Няма значение. – Сграбчи пакетите и се надигна. – Извинявай.

– Почакай! – Той бавно се изправи.

Аманда нервно пристъпи встрани и смутено вдигна поглед. После се намръщи. Беше висока метър и седемдесет и имаше навика да вижда лицата на повечето мъже на височината на очите си. Сега обаче трябваше да вдигне глава доста по-високо.

– Какво има?

– Мога да те откарам до този пожар, ако това наистина е толкова важно.

– Не е нужно. – Погледът й беше леден.

Той задържа една от кутиите точно преди да се изплъзне от ръцете й и я намести по-добре.

– Изглеждаш така, сякаш малко помощ няма да ти е излишна.

– Убедена съм, че мога сама да стигна там, закъдето съм тръгнала, благодаря ти.

– Тогава може би ти ще ми помогнеш? – Той не се поколеба нито за миг. Харесваше му косата й, закрила очите й, и нетърпеливият жест, с който тя се опитваше да я издуха. – Дойдох в града днес сутринта. – Лениво плъзна поглед по лицето й. – Мислех, че може би ти ще дадеш идея какво... да направя със себе си.

Идеи не й липсваха.

– Защо не опиташ късмета си в Търговската палата. – Тя се втренчи в него, а когато дланта му се отпусна върху ръката й, се намръщи. – Слушай, нямам представа как стоят нещата в Тусон...

– Оклахома – поправи я той.

– Добре, Оклахома, но тук мъжете, които досаждат на жените по улиците, ни най-малко не са по вкуса на ченгетата.

– Така ли?

– Можеш да бъдеш напълно сигурен в това.

– Ами добре. Ще гледам къде стъпвам, след като вече съм решил да остана тук за известно време.

– Ще закача обява. А сега ме извини.

– Момент, моля. – Вдигна чифт черни бикини с избродирани червени рози. – Забрави това.

Аманда грабна бикините, вирна брадичка и се извърна.

– Беше ми приятно да се запознаем – викна той след нея и се разсмя, когато тя почти затича.

Двайсет минути по-късно Аманда събра пакетите от задната седалка на колата си. Притисна ги към гърдите си и затвори вратата с крак. Вече беше почти забравила за инцидента в града. Трябваше да мисли за толкова много неща. Зад нея се издигаше къщата. От масивни сиви камъни, със странни островърхи кули и безкрайни галерии с колони. Като оставим настрана семейството й, едва ли имаше нещо друго, което Аманда обичаше повече от „Замъка“.

Затича нагоре по стълбите, прескочи прогнилата дъска, после едва освободи едната си ръка, за да отвори високата входна врата.

– Лельо Коко! – Когато прекрачи прага на фоайето, надолу по стълбите към нея се втурна черно куче. Щом наближи последните стъпала, то скочи, превъртя се и се просна върху блестящия под, покрит с кестеново дърво. – Този път почти успя, Фред.

Фред явно беше доволен от себе си, защото затанцува около краката й, докато тя продължаваше да вика леля си.

– Идвам, идвам. – Висока и с внушителни размери Кордилия Калхун Макпайк бързаше към Аманда от дъното на къщата. Под широката домакинска престилка носеше свободни ленени панталони в прасковен цвят. – Бях в кухнята. Довечера ще опитате новата ми рецепта за спагети.

– Кейти у дома ли е?

– О, не, мила. – Коко оправи косата си, която от вчера беше боядисана в сребристобял цвят. По стар навик хвърли бегъл поглед към огледалото във фоайето, за да се увери, че този нюанс й отива. – Долу в гаража е. Има някакви проблеми с облегалките на столовете, струва ми се. Макар че не зная каква е връзката между автомобилните мотори и люлеещите се столове.

– Чудесно. Ела горе да видиш какво съм купила.

– Изглежда, си опразнила магазините. Нека ти помогна. – Коко успя да вземе две от торбите, преди Аманда да се втурне нагоре по стълбите.

– Забавлявах се.

– Но ти мразиш да пазаруваш.

– За себе си. Но сега беше различно. Все пак отне ми повече време, отколкото предполагах, и се безпокоях, че няма да успея да се прибера вкъщи преди Кейти. Трябва да скрия това. – Влезе в спалнята и стовари пакетите върху широкото легло. – После онзи глупак се блъсна в мен и разпиля всичко по тротоара. – Аманда съблече жакета си и го сгъна върху облегалката на стола. – Имаше нахалството да се опита да ме сваля.

– Наистина ли? – Коко любопитно изви глава. Любовните връзки, романтичните истории, тайните срещи бяха нейна страст. – Привлекателен ли беше?

– Ако каубоят от Дивия запад е по вкуса ти. Както и да е, аз го разкарах.

Докато Аманда ровеше из пакетите, Фред направи два безуспешни опита да се качи върху леглото. Накрая примирено седна на килима.

– Открих великолепни аксесоари за сватбения дъжд. – Започна да изважда бели и сребърни топки, лебеди от креп и хартия, балони. – Харесва ми този слънчобран с волани – не млъкваше Аманда. – Може би не е съвсем в стила на Кейти, но мислех, че ако го закачи... Лельо Коко – въздъхна Аманда и седна на леглото, – моля те, не започвай отново.

– Нищо не мога да направя против това – изхлипа Коко, извади бродирана кърпичка от джоба на престилката си и внимателно започна да попива сълзите си. – Тя е още дете. Най-невръстната от четирите ми момичета.

– Едва ли за някоя от жените Калхун може да се каже, че е невръстна – вметна Аманда.

– За мен вие сте все още деца. Приех ви за свои деца след смъртта на родителите ви. – Коко доста умело изтриваше сълзите. Не искаше да размаже грима си. – Всеки път, като си помисля, че тя ще се омъжва, и то само след няколко дни, аз... наистина не мога да го понеса, а обожавам Трентън, знаеш това. – Замислена за бъдещия си племенник, тя предпазливо издуха носа си. – Той е чудесен мъж и зная, че между тях всичко ще бъде наред още от самото начало, но това е толкова неочаквано.

– Ти ли ми го казваш? – Аманда прокара пръсти по косата й. – Няма време да организираме каквото и да е. Как може човек да очаква една сватба да се уреди само за три седмици? И защо толкова бързат? Това не ме засяга, но щеше да е по-добре, ако бяха избягали.

– Не говори така! – Скандализирана, Коко отново натъпка кърпичката в джоба си. – Много ще се ядосам, ако ме измамят за тази сватба. И не мисли, че можеш да си позволиш подобно нещо, когато дойде твоето време.

– Моето време няма да дойде скоро, ако изобщо дойде. – Аманда бавно сгъна украсата. – В списъка на предпочитанията ми мъжете са на последно място.

– Ти и твоите списъци – изсумтя Коко. – Искам да ти кажа нещо, Манди. Единственото, което не можеш да планираш в този живот, е кога ще се влюбиш. Сестра ти не го е планирала, но виж я сега. След всичките й карбуратори и трансмисии – булчинска рокля. Твоето време може да дойде по-скоро, отколкото си мислиш. Защото тази сутрин, докато гледах по листенцата в чашата за чай...

– О, лельо Коко, хайде да оставим листенцата чай.

Коко изпъна внушителните си рамене.

– По листенцата чай аз чета изумителни неща. Мислех, че след последния ни сеанс няма да бъдеш така цинична.

– Може би по време на сеансите нещо става, но...

– Може би?

– Добре, нещо наистина става. – Аманда пое дълбоко дъх и сви рамене. – Знам, че на Лайла не й липсва въображение...

– Ясновидство.

– Добре, каквото и да е... Явно има представа за изумрудената огърлица на прабаба Бианка. – Доста странно беше наистина, призна тя пред себе си, как Лайла подробно описа двата наниза изумруди и диаманти, въпреки че от десетилетия никой не ги беше виждал. – И никой, който е живял в тази къща, не може да отрече, че в кулата на Бианка се чувства някакво... някакво присъствие.

– Аха.

– Но това съвсем не означава, че ще започна да се взирам в кристални топки.

– Ужасно си прозаична, Манди. Не зная откъде си наследила това. Може би от леля Колин. Фред, не бива да дъвчеш дантелата – обърна се Коко към кучето, което дърпаше покривката върху леглото на Аманда. – Във всеки случай говорехме за чаените листа. Когато гледах тази сутрин, видях мъж.

Аманда стана и прибра украсата в гардероба.

– Видяла си мъж в твоята чаша.

– Знаеш добре, че нещата не стоят така. Видях мъж и имах усещането, че е съвсем близо.

– Може да е водопроводчикът. Вече няколко дни е в мазето.

– Не, не е водопроводчикът. Този мъж е близо, но не е от острова. – Тя се взря невиждащо в пространството, както правеше винаги, когато предсказваше. – Всъщност той идва отдалече. Ще стане важна фигура в живота ни. И в това съм съвсем сигурна, ще бъде от голямо значение за някоя от вас, момичета.

– Може би е за Лайла – реши Аманда и се замисли за независимия характер на по-голямата си сестра. – А къде е тя, между другото?

– О, след работа има среща с някого. С Род, Тод или Доминик.

– По дяволите! – Аманда грижливо прибра и жакета си в гардероба. – Трябваше да прегледаме доста документи. Тя знаеше, че разчитам на нея. Трябва да открием някакво указание къде да търсим изумрудите.

– Ще ги открием, скъпа. – Объркана, Коко започна да рови из пакетите. – Когато му дойде времето. Бианка иска това от нас. Вярвам, че тя много скоро ще ни подскаже следващата стъпка.

– Сляпата вяра и мистичните видения не са достатъчни. Бианка може да ги е скрила навсякъде – намръщи се Аманда и отново се отпусна върху леглото.

Парите не я интересуваха, макар за изумрудите на Калхун да се говореше, че струват цяло състояние. За изчезналата огърлица се заговори, когато Трент, годеникът на Кейти, сключи договор за покупката на „Замъка“. Тогава легендата стана публично достояние. Надеждите на Аманда за спокоен живот се стопиха, след като първият разказ излезе от печат. Наистина статията беше добра, размишляваше Аманда, докато леля й шумно изразяваше възхищението си и ровеше из покупките.

В началото на двайсетте години от нашия век, когато Бар Харбър е бил елегантен курорт, Фъргюс Калхун построява разкошна лятна вила – „Замъка“. Тук, върху скалите с изглед към Залива на французина, си почивали той, съпругата му Бианка и трите им деца. Тук са били давани и изисканите вечери за висшето общество. Тук Бианка среща млад художник. Двамата се влюбили един в друг. Говори се, че Бианка била разкъсвана между дълга и гласа на сърцето си. Бракът й, горещо одобряван от родителите й, не й носел много любов. Водена от чувствата си, тя решила да напусне съпруга си и скрила кутия за бижута с изумрудите, подарени от Фъргюс при раждането на второто им дете – първия им син. Мястото, където била скрита кутията, е обвито с тайнственост, а според легендата, обзета от вина и отчаяние, Бианка се хвърлила от кулата.

Сега, осемдесет години по-късно, интересът към огърлицата отново се възобнови. Въпреки че живите наследници от рода Калхун отчаяно се ровеха в купища документи и в легендите, за да открият някакво указание, не можеха да се избавят от репортерите и изпълнените с надежда ловци на богатства, които им досаждаха всеки ден.

Аманда прие всичко много присърце. Легендата и хората, за които се разказваше в нея, принадлежаха към семейството й. Колкото по-скоро откриеха огърлицата, толкова по-добре би било. Когато разгадаят мистерията, интересът бързо ще спадне.

– Кога се връща Трент?

– Скоро. – Коко въздъхна и остави червената копринена нощница. – Веднага щом уреди нещата си в Бостън. Не понася дългите раздели с Кейти. Едва ли ще ни стигне времето да започнем възстановяването на западното крило, преди двамата да се върнат от сватбено пътешествие. – Очите й отново се напълниха със сълзи. – Техният меден месец.

– Не започвай пак, лельо Коко. Помисли си за фантастичната работа, която ще имаш, като обслужваш рецепцията. Това ще бъде чудесно за теб. Следващата година по това време ще започнеш новата си кариера като главен готвач на „Замъка“, най-уютния от всички хотели от веригата „Сейнт Джеймс“.

– Представи си само! – Коко сложи ръка върху гърдите си.

При почукването на външната врата Фред скочи и залая.

– Ти остани тук и си представяй, лельо Коко. Аз ще отворя.

Двамата с Фред се втурнаха надолу по стълбите. Когато краката на кучето се оплетоха и то отново се преметна през глава, Аманда се разсмя и го вдигна на ръце. Притисна лицето си до козината му и отвори вратата.

– Ти?!

Тонът й накара Фред да се разлае. Това обаче ни най-малко не смути мъжа, който стоеше ухилен пред нея.

– Светът е малък. – Говореше също така бавно, както когато стояха на тротоара. – Това ми харесва все повече и повече.

– Проследил си ме.

– Нищо подобно. Но идеята е дяволски добра. Казвам се О’Райли. Слоун О’Райли.

– Не ме интересува името ти. Можеш веднага да си тръгнеш. – Опита се да затръшне вратата под носа му, но той й попречи.

– Не мисля, че това е добра идея. Идвам отдалеч, за да огледам къщата.

– Така ли? – Аманда присви очи. – Нека ти обясня нещо. Това е дом, частен дом. Не ме интересува какво си прочел във вестниците и колко ти се иска да потърсиш изумрудите под разхлабените камъни. Това не е Островът на съкровищата, а на мен ми е писнало от хора като теб, които мислят, че могат да чукат на вратата по всяко време или да душат нощем в градината с лопата и мотика.

Слоун търпеливо чакаше тирадата да свърши и си мислеше, че младата жена изглежда великолепно. Беше висока, стройна, невероятно привлекателна. Изглеждаше така сякаш можеше да язди цял ден, а после да танцува с обувки на висок ток цяла нощ. С одобрение си помисли, че вирнатата й брадичка говори за упоритост. Жената тръсна глава и тъмната й коса отново се разпиля. Имаше големи сини очи. Дори когато сипеше огън, те не преставаха да му напомнят на метличини. Помисли си, че навярно когато не е сърдита и не ругае, устните й са пълни и меки.

– Свърши ли? – попита Слоун, когато тя млъкна, за да си поеме дъх.

– Не, и ако не си тръгнеш веднага, ще пусна кучето си върху теб.

Фред разбра, че става дума за него и се изплъзна от ръцете й. Козината на врата му настръхна и той оголи зъби.

– Изглежда доста ядосан – подхвърли Слоун. После клекна и протегна ръка към Фред. Кучето я подуши и радостно завъртя опашка, когато Слоун го почеса зад ушите. – Добро животинче си имате.

– Ето, това е! – Аманда сложи ръце на кръста си. – Ще си взема пистолета.

Преди да успее да се извърне, за да потърси въображаемото си оръжие, Коко слезе по стълбите.

– Кой е, Аманда?

– Пушечно месо.

– Моля? – Тя пристъпи към вратата. В момента, в който зърна Слоун, вродената й суета надделя. За миг свали престилката си. – Здравейте – протегна ръка Коко. Усмивката й беше топла и женствена. – Аз съм Кордилия Макпайк.

– Приятно ми е, госпожо. – Слоун поднесе пръстите й към устните си. – Тъкмо разказвах на сестра ви...

– О, господи! – Коко не можа да прикрие удоволствието, което думите му й доставиха. – Аманда не ми е сестра. Племенница ми е. Третата дъщеря на моя по-голям брат, доста по-възрастен от мен наистина.

– О, простете!

– Лельо Коко, това нищожество ме блъсна, когато излизах от бутика, после ме е проследил дотук. Просто се е опитал да се докопа до къщата заради огърлицата.

– Но, Манди, не бива да бъдеш толкова груба.

– Имате право, госпожо Макпайк. – Слоун се обърна към Аманда и кимна. – С племенницата ви просто се сблъскахме. Предполагам, не се отдръпнах от пътя й навреме. И бих искал да вляза в къщата.

– Разбирам. – Коко въздъхна, разкъсвана между съмнението и надеждата. – Ужасно съжалявам, но не мисля, че е възможно да ви поканим. Виждате ли, подготвяме сватба и сме много заети...

Слоун прониза Аманда с поглед.

– Ти се омъжваш?

– Сестра ми – отвърна тя все така сдържано. – Но това не е твоя работа. А сега, ако обичаш...

– Не бих искал да се натрапвам, така че просто ще си тръгна. Ще ви бъда задължен, ако предадете на Трент, че О’Райли го е търсил.

– О’Райли? – повтори Коко и плесна с ръце. – Господи, вие ли сте О’Райли? Моля, заповядайте. Наистина съжалявам.

– Лельо Коко...

– Това е господин О’Райли, Аманда.

– Разбрах. Защо, по дяволите, го каниш?

– Това е господин О’Райли. Същият, с когото Трентън опитваше да се свърже сутринта, не помниш ли? Разбира се, не помниш, защото не ти казах. – Докосна с длани устните си. – Предполагам, че съм толкова объркана, защото ви накарах да стоите твърде дълго на вратата.

– О, не се тревожете за това – обърна се той към Коко. – Обикновено недоразумение.

– Лельо Коко – попита Аманда, като продължаваше да стои с ръка върху бравата, готова, ако се наложи, да изтласка навън натрапника, – кой е този О’Райли и защо Трент ти е казал, че го очаква?

– Господин О’Райли е архитектът – каза Коко и засия.

– Това е архитектът? – Аманда присви очи и го огледа от върха на обувките до разбърканата коса.

– Нашият архитект. На господин О’Райли е възложена отговорността за възстановяването на пансиона и на апартаментите ни. Всички ще работим с господин О’Райли...

– Слоун – поправи я той.

– Слоун. – Клепачите на Коко потрепнаха. – Той ще остане тук известно време.

– Страхотно! – Аманда пусна вратата и тя се затръшна зад гърба на мъжа.

– И аз така мисля. – Слоун пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се усмихна.