Град на стълби

И рече им Олвос:

– Защо сторихте това, деца мои? Защо небето е забулено в дим? Защо воювахте в далечни земи и проливахте кръв по чужди места?

А те отвърнаха:

– Ти ни благослови като Своя народ и ние се възрадвахме. Но после открихме такива, които не бяха Твой народ и не искаха да бъдат Твой народ и бяха непочтителни към Теб. Не искаха да си отворят ушите си за Твоите песни, нито да сложат Твоето слово на езика си. Затова разбихме ги ние в скалите, съборихме им къщите, проляхме кръвта им и ги пръснахме по вятъра. И с право, защото сме Твоят народ. Носим Твоята благословия. Ние сме Твои, значи сме прави. Нима не е така?

Но Олвос мълчеше.

Книга на червения лотос,

том IV, 13.51-13.59

НЯКОЙ ОЩЕ ПО-ЛОШ

– В такъв случай според мен – казва Василий Ярослав – се касае за намерение. Давам си сметка, че съдът може и да не се съгласи с мен – този съд винаги е отсъждал според резултата, не според намерението, – но не е възможно да наложите толкова голяма глоба на честен и скромен бизнесмен като мен заради една напълно неволна простъпка, нали така? Особено когато се касае за... ами, за една абстракция.

Кашлица отеква в съдебната зала и разпръсва натежалото мълчание. През прозореца се виждат сенките на облаци, препускащи по стените на Баликов.

Губернатор Тюрин Малагеш преглъща напираща въздишка и си поглежда часовника. „Ако продължи в същия дух още шест минути – мисли си тя, – ще поставим нов рекорд“.

– Чухте вече свидетелските показания на мои приятели – казва Ярослав, – на мои съседи, на мои служители, на семейството ми, на моите... на моите банкери. Все хора, които ме познават добре и които нямат причина да лъжат! Те до един ви увериха, че всичко това е просто злополучно съвпадение и нищо повече!

Малагеш поглежда надясно по протежение на съдебната банка. Прокурор Джиндаш, образ и подобие на върховната загриженост, е зает да очертава собствената си длан върху бланка на външното министерство. Вляво от Малагеш главен дипломат Труни зяпа с нескрит интерес надареното момиче на първия ред в залата. От другата страна на Труни, в края на банката, има празен стол, където обикновено седи гост-професор доктор Ефрем Пангуи. Професорът напоследък все по-често отсъства от съдебните заседания. Откровено казано, Малагеш няма нищо против липсата му, защото присъствието му в съдебната зала, а и в тази проклета страна като цяло, й е причинявало достатъчно главоболия.

– Съдът – Ярослав удря два пъти с юмрук по масата – трябва да се вслуша в здравия разум!

„Трябва да намеря някой – мисли си Малагеш, – който да идва на тези заседания вместо мен“. Но това е невъзможно, разбира се. Като губернатор на Баликов, столицата на Континента, нейно задължение е да присъства на всички съдебни процеси, дори на най-глупавите.

– Вече се каза в съдебната зала и вие трябва да разберете, че никога не съм имал намерението табелата, обозначаваща доскоро бизнеса ми, да бъде... знаете каква!

При този опит на Ярослав да заобиколи деликатната тема тълпата в съдебната зала се разшумява. Труни поглажда брадата си и се навежда напред, когато момичето на първия ред кръстосва крака. Джиндаш оцветява ноктите на рисунката си. Малагеш обхожда с поглед навалицата и прави каталог на различните заболявания и недъзи: момчето с патериците – рахит; жената с надупченото лице – шарка; трудно й е да определи какво му е на мъжа в ъгъла, но искрено се надява, че просто е омазан с кал. Ярослав и още неколцина други, като сравнително преуспяващи континентали, могат да си позволят течаща вода и по тази причина в тяхно лице човек може да наблюдава типичния континентал, такъв какъвто би бил под слоевете мръсотия – блед, с тежки черти, тъмноок, а при мъжете и с невчесана дълга брада. Малагеш и другите сейпури, тъкмо наопаки, са ниски, стройни и тъмнокожи, с въздълги носове и тесни брадички, а както показва нелепото палто от меча кожа на Труни – свикнали с топлия сейпурски климат от другата страна на Южното море.

В някаква степен – съвсем нищожна – Малагеш може да разбере липсата на интерес, която демонстрират Труни и Джиндаш. Континентът е потънал упорито и безвъзвратно в своя провинциализъм и изостаналост, дотолкова, че понякога човек забравя многобройните основателни причини, поради които Сейпур си прави труда да окупира един толкова западнал народ. („Макар че можем ли наистина да се наричаме окупатори – мисли си Малагеш, – щом сме тук вече близо седемдесет и пет години? И кога ще се превърнем в жители?“) Ако сега Малагеш предложи пари на всички присъстващи в залата и им каже: „Ето, вземете ги и си купете лекарства и прясна вода“, континенталите най-вероятно биха й се изплюли в шепата, вместо да приемат и един червен цент от нея.

Малагеш разбира защо ги мразят толкова. Сега може и да изглеждат като последните просяци, но същите тези хора до не много отдавна са били най-силните и опасни човешки същества. „Факт, който те не са забравили, разбира се – мисли си Малагеш, уловила пълния с ненавист поглед на един мъж в залата. – И точно затова ни мразят толкова...“

Ярослав видимо събира кураж да продължи.

„Ей сега ще го каже“ – мисли си Малагеш.

– Никога не съм имал намерението – изрича ясно той – табелата ми да препраща по какъвто и да било начин към някаква Божественост, към който и да било бог, нито да има някаква връзка с небесното!

Шепот изпълва съдебната зала като жужене. Малагеш и останалите сейпури на съдийската банка не са впечатлени от драматичното изявление на Ярослав.

– Чудя се откъде знаят – измърморва Джиндаш, – че това неизбежно се случва на всеки процес, свързан със Световните регулации.

– Тихо – прошепва Малагеш.

Това публично нарушение на закона дава кураж на Ярослав.

– Да, аз... аз никога не съм възнамерявал да показвам вярност към което и да било Божество! Не знам нищо за Божествата, какво са били или кои са били...

На Малагеш й иде да завърти очи, но се сдържа. Всеки континентал знае нещо за Божествата; да твърдиш противното е като да твърдиш, че не знаеш дали дъждът е мокър.

– ... следователно не бих могъл да знам, че табелата, която поставих пред своята шапкарница, злополучно и напълно случайно наподобява знака на Божество!

Пауза. Малагеш вдига поглед, осъзнала, че Ярослав е спрял да говори.

– Приключихте ли, господин Ярослав? – пита тя.

Ярослав се колебае.

– Да? Да, да, мисля, че да.

– Благодаря. Можете да се върнете на мястото си.

Прокурор Джиндаш става, излиза напред и вади голяма снимка на рисувана табелка с надпис „Шапките на Ярослав“. Под надписа е нарисувана възголяма емблема – права линия, завършваща със завъртулка в единия край, леко променена, за да напомня периферията на шапка.

Джиндаш се извръща към публиката.

– Това ли е вашата табела, господин Ярослав? – Джиндаш произнася името му неправилно. Малагеш не може да прецени дали е нарочно. Имената на континенталите гъмжат от „-слави“, „-илии“, „-алии“ и какво ли още не до такава степен, че запознанствата се превръщат във високорисково начинание за всеки, който не е живял тук поне десетина години. Малагеш няма този проблем, но тя живее тук отдавна.

– Д-да – отговаря Ярослав.

– Благодаря. – Джиндаш размахва снимката да я видят от съдийската банка, от залата, отвсякъде. – Моля съдът да отбележи, че господин Ярослав потвърждава, че този знак, да, този знак, е негов.

Главен дипломат Труни кима, сякаш е получил прозрение свише. Множеството от континентали се разшумява неспокойно. Джиндаш тръгва към куфарчето си като фокусник, който се кани да представи най-зрелищния си номер за вечерта – „Как можаха да пратят в Баликов точно това надуто малко лайно“, мисли си Малагеш, – и вади оттам голямо изображение на подобен символ: права линия със завъртулка в края. Символът наподобява сплетени лиани, при завъртулката има миниатюрни листа.

Съзряла символа, тълпата ахва. Неколцина понечват да направят свещените знаци, но се спират, спомнили си къде са. Ярослав пристъпва от крак на крак.

Труни изсумтява гръмогласно.

– Нищичко не знаел за Божествата, моля ви се!...

– Ако уважаваният доктор Ефрем Пангуи беше тук – Джиндаш сочи празния стол до Труни, – той без съмнение би определил това като свещения знак на Божеството... простете, на покойното Божество...

Тълпата става все по-гневна, усеща се във въздуха. Малагеш си отбелязва да възнагради арогантността на Джиндаш с преместване – на място студено, негостоприемно и пълно с плъхове.

– ... познато като Аханас – завършва Джиндаш. – Според континенталите този конкретен знак се свързва с изключителна плодовитост и жизнена енергия. Използван от шапкар, той намеква, макар и непряко, че шапките, които продава шапкарят, ще надарят носещите ги с гореспоменатите качества. Господин Ярослав несъмнено ще възрази срещу това, но от счетоводителите му научихме, че след като табелата с този знак се е появила пред шапкарницата му, неговият бизнес е отбелязал забележим възход! И по-точно, приходите му за тримесечието са нараснали с двайсет и три процента. – Джиндаш оставя изображението и вдига ръце, като показва два пръста с едната и три с другата. – Двайсет. И три. Процента.

– Леле! – казва Труни.

Малагеш покрива с ръце очите си от срам.

– Ами вие как?... – заеква Ярослав.

– Моля да ме извините, господин Ярослав – прекъсва го Джиндаш, – но сега аз имам думата, нали? Благодаря ви. Нека продължа. Световните регулации бяха приети от Сейпурския парламент през 1650-а, обявявайки извън закона всяко публично позоваване на Божествата на територията на Континента, без значение колко бегло или завоалирано е то. Законът третира еднакво всички нарушения, от това да паднеш на колене насред площада и да крещиш молитви до това да промълвиш под нос името на някое Божество. Всяко позоваване на Божествата – всяко – попада под ударите на Световните регулации и води до наказание. Значителната финансова изгода говори, че господин Ярослав е поставил табелата, като напълно е съзнавал...

– Това е лъжа! – прекъсва го с вик Ярослав.

– ... божественото естество на емблемата. Няма значение, че Божеството, с което е свързан символът, е мъртво и че символът не би могъл да дари каквито и да било качества на когото и да било. Позоваването е налице. В резултат действията на господин Ярослав подлежат на глоба от – Джиндаш поглежда записките си – петнайсет хиляди дрекела.

Тълпата се раздвижва, мърморенето нараства до сподавен рев.

– Не е възможно да... – пръска слюнки Ярослав. – Не можете да...

Джиндаш се връща на мястото си, като пътьом стрелва Малагеш с горда усмивка. Малагеш сериозно се замисля дали да не изтрие усмивката му с юмрук в лицето.

Иска й се да заобиколи някак цялото това нелепо зрелище. Дела по закона за Световните регулации рядко стигат до съдебната зала – веднъж на пет-шест месеца, защото повечето биват уреждани чрез извънсъдебни споразумения между канцеларията на Малагеш и обвиняемите. Много рядко някой се чувства толкова уверен в невинността или правотата си, че да настоява за съдебен процес, и когато това се случи, делото неизменно се превръща в нелепо и драматично представление.

Малагеш обхожда с поглед препълнената зала. Има и правостоящи отзад, сякаш това скучно дело е хитова театрална постановка. „Но те не са тук за делото – мисли си тя и поглежда към празния стол в края на съдийската банка. – Не, дошли са да видят човека, който ми причини толкова проблеми“.

Така или иначе, почти всички дела, свързани със Световните регулации, завършват с осъдителна присъда. За двайсетте си години като губернатор Малагеш е оправдала само трима души. „А осъдителните присъди са толкова много – мисли си тя, – защото законът изисква да санкционираме местните, задето живеят според собствените си традиции“.

Изкашля се да си прочисти гърлото.

– Прокуратурата приключи с пледоарията си. Можете да пристъпите към възражението си, господин Ярослав.

– Но... Но това не е честно! – казва Ярослав. – Защо вие имате правото да говорите за нашите знаци, за нашите свещени символи, а ние не можем?

– Щабът на губернатора – Джиндаш махва с ръка да обхване с жест залата – по закон е на сейпурска територия. Не попадаме под ударите на Световните регулации, които се отнасят само за Континента.

– Това е... Това е нелепо! Не, не просто нелепо, това е... еретично! – Ярослав скача на крака.

Съдебната зала тъне в тишина. Всички гледат Ярослав.

„Е, супер – мисли Малагеш. – Сдобихме се с поредния протест“.

– Нямате право да ни причинявате тези неща – казва Ярослав. – Сваляте произведения на изкуството от фасадите на нашите обществени сгради, разграбвате библиотеките ни, арестувате хора, задето са споменали едно име...

– Не сме се събрали тук – казва Джиндаш, – за да дебатираме закона или историята.

– Напротив! Световните регулации ни лишават от собствената ни история! Аз... аз никога преди не бях виждал този символ, който ни показахте, знака на... на...

– На едно от вашите Божества – казва Джиндаш. – Аханас.

Малагеш поглежда към двама от градските старейшини, местната версия на градски съветници на изборна длъжност. И двамата гледат Джиндаш със студена ярост.

– Да! – казва Ярослав. – И никога не ми е било позволено да видя знака й! А тя е била наша богиня! Наша!

Тълпата обръща поглед към приставите, сякаш очаква всеки момент да се втурнат и да посекат Ярослав на място.

– Мислех, че ще правите възражение – казва Труни.

– Вие... вие позволявате на онзи човек – Ярослав сочи с пръст празния стол на доктор Ефрем Пангуи – да дойде в страната ни и да чете историческите ни архиви, народния ни фолклор, легендите ни, все неща, за които ние не знаем нищо! Които не ни е било позволено да научим!

Малагеш примижава. Наясно е, че рано или късно ще се стигне до това.

Малагеш отлично съзнава, че в исторически план глобалната хегемония на Сейпур е в младенческата си възраст. Стотици години преди Великата война Сейпур е бил колония на Континента, колония, създадена от континенталните Божества, разбира се, и в Баликов малцина са забравили това – защо иначе градските старейшина биха наричали настоящото управление „господарите, които слугуват на слугите“? Само помежду си, разбира се.

С други думи, външното министерство е допуснало непростимо глупава грешка, когато си е затворило очите за съществуващото напрежение и е позволило на уважавания доктор Пангуи да дойде тук, в Баликов, и да проучва на воля историята на Континента – архиви, до които самите континентали нямат право да се докосват. Малагеш е предупредила министерството, че решението ще породи хаос в Баликов, и точно както е предрекла, престоят на доктор Пангуи в столицата не се оказва планираната мисия за мир и взаимно опознаване, а тъкмо напротив – в резултат Малагеш трябва да се справя с протести, заплахи, а веднъж дори и с нападение, когато някой е хвърлил камък по доктор Пангуи, но вместо него е уцелил полицай по брадичката.

– Този човек – казва Ярослав, като все още сочи празния стол, – е обида за Баликов и за целия Континент! Този човек е... той е олицетворение на презрението, с което Сейпур се отнася към Континента

– Е, хайде сега – казва Труни, – това вече е малко прекалено, не мислите ли?

– Позволявате му да чете неща, които никой друг няма право да чете! – казва Ярослав. – Позволявате му да чете неща, писани от нашите бащи и дядовци!

– Позволява му го външното министерство – казва Джиндаш. – Поканен е тук като един вид посланик на мира. А и това няма нищо общо с вашия про...

– Само защото сте спечелили войната, не означава, че можете да правите каквото си искате! – казва Ярослав. – А само защото ние сме я загубили, не значи, че трябва да ни лишите от всичко, което ценим!

– Браво, Василий, кажи им го в очите! – крещи някой от дъното на залата.

Малагеш удря с чукчето си. Залата се смълчава моментално.

– Правилно ли разбирам, господин Ярослав – казва тя уморено, – че сте приключили с възражението си?

– Аз... аз не признавам легитимността на този съд! – казва прегракнало Ярослав.

– Ще го вземем предвид. Главен дипломат Труни, присъдата ви?

– О, виновен – казва Труни. – Много виновен. В най-висша степен виновен.

Всички в залата гледат Малагеш. Ярослав клати глава и оформя с устни беззвучно „не“.

„Човек убивам за една цигара“ – мисли си Малагеш.

– Господин Ярослав – казва тя, – ако се бяхте съгласили на извънсъдебно споразумение след като обвинението ви бе предявено, глобата ви щеше да е много по-малка. Вместо това и въпреки препоръката на този съд – и въпреки моя личен съвет, – вие решихте делото да влезе в съдебна фаза. Вярвам, разбирате, че доказателствата срещу вас, представени от прокурор Джиндаш, са силно уличаващи. Както отбеляза прокурор Джиндаш, тук ние не си говорим за история, а просто работим с нейните резултати. Затова аз със съжаление съм принудена да...

Вратата на съдебната зала се отваря с трясък. Седемдесет и две глави се обръщат натам.

На прага стои дребен сейпурски чиновник, видимо притеснен и нервен. Малагеш го познава – Питри някой си, от посолството, един от лакеите на Труни.

Питри преглъща и тръгва с бърза крачка по пътеката към съдебната банка.

– Да? – казва Малагеш. – Има ли причина за това нахлуване?

Питри протяга ръка, държи някакъв лист. Малагеш го взема, разгъва го и прочита:

ТЯЛОТО НА ЕФРЕМ ПАНГУИ Е НАМЕРЕНО В КАБИНЕТА МУ В УНИВЕРСИТЕТА НА БАЛИКОВ. ВЕРОЯТНО СЕ КАСАЕ ЗА УБИЙСТВО.

Малагеш вдига глава и осъзнава, че всички в залата я гледат.

„Този тъп процес – мисли си тя – сега е дори по-маловажен отпреди“.

Изкашля се.

– Господин Ярослав... В светлината на последните събития съм принудена да преосмисля приоритета на вашия процес.

Джиндаш и Труни казват едновременно:

– Какво?

Ярослав смръщва вежди.

– Какво?

– Бихте ли казали, господин Ярослав, че сте си взели поука? – пита Малагеш.

Двама континентали се промъкват през вратата на съдебната зала. Откриват свои приятели сред множеството, шепнат им нещо. След броени секунди мълвата плъзва. „Убит?“ – надига глас някой сред публиката.

– Поука? – повтаря Ярослав с вдигнати вежди.

– Ще бъда съвсем ясна, господин Ярослав – казва Малагеш. – Питам ви дали и занапред ще проявите глупостта да окачите на вратата си символ, който откровено се свързва с Божество, с надежда да подпомогнете бизнеса си?

– Какви ги вършиш? – казва Джидаш. Малагеш му подава листа. Той му хвърля един поглед и пребледнява. – О, не... О, морето да не дава...

– ... пребит до смърт! – чува се откъм публиката.

„Сигурно вече целият град знае“ – мисли си Малагеш.

– Аз... Не – казва Ярослав. – Не, аз бих... Не бих?

Труни също е прочел бележката. Ахва и зяпва празния стол на доктор Пангуи, сякаш очаква да види там мъртвото му тяло.

– Правилен отговор – казва Малагеш и удря с чукчето. – В такъв случай и с властта си в тази съдебна зала, аз няма да се съобразя с мнението на почитаемия главен дипломат Труни и отхвърлям иска срещу вас. Свободен сте да напуснете залата.

– Свободен? Сериозно? – казва Ярослав.

– Да – казва Малагеш. – И ви съветвам да се възползвате от този факт, като напуснете залата по най-бързия начин.

В залата вече цари хаос, хората се надвикват. Някой крещи:

– Мъртъв е! Наистина е мъртъв! Победа! По-бе-да!!!

Джиндаш се смъква на стола си, сякаш гръбнакът му внезапно е омекнал.

– Какво ще правим? – пита Труни.

Откъм тълпата се чува вик:

– Не. Не! Кого ли ще пратят сега?

– Хич не ми пука кого ще пратят! – отвръща друг.

– Не виждате ли? – крещи първият глас. – Сега ще ни окупират наново, ще ни накажат! Ще пратят някой още по-лош!

Малагеш оставя чукчето настрана и най-после пали пурета.