Шестото измиране

І.

ТЪМЕН ГЕНЕЗИС

1.

27 април, 18:55

Езеро Моно, Калифорния

– Сякаш сме попаднали на Марс.

Джена Бек се усмихна – това бе най-честото описание на езерото Моно от туристите.

Докато последните посетители за деня правеха последните си снимки, тя чакаше до белия си пикап „Форд 150“, върху чиито предни врати бе изобразена звездата на парковите рейнджъри на щата Калифорния.

Придърпа твърдата периферия на шапката си и се загледа към слънцето. Макар че до падането на нощта оставаше още час, косите лъчи превръщаха езерото в перлено огледало в сини и зелени тонове. Сталагмити от напукан варовик, известни като туфа, се издигаха като вкаменена гора покрай южния бряг на езерото и във водата.

Пейзажът определено сякаш не беше от този свят – но и определено не бе марсиански. Тя рязко замахна и смачка един комар – доказателство, че животът тук продължава да процъфтява въпреки пустинния вид на езерото.

Щом чу плясъка, водачката на групата – възрастна жена, казваше се Хати – я погледна и се усмихна съчувствено, но и явно прие това като знак да приключва с беседата. Хати беше от племето кудзадика, от северната народност пайуте. Беше на седемдесет и пет и знаеше за езерото и историята му повече от всеки друг в района.

– Твърди се – продължи Хати, – че езерото е на 760 000 години, но някои учени смятат, че може да е и на три милиона, което го прави едно от най-старите езера в Съединените щати. И макар да заема площ от сто и осемдесет квадратни километра, най-голямата му дълбочина е едва трийсет метра. Подхранва се от няколко извора и потоци, но няма отток и разчита единствено на изпаряването през горещите летни дни. Затова е три пъти по-солено от океана и има пе ха 10, което го прави алкално почти колкото лугата.

Един испански турист се намръщи и попита:

– Нещо живее ли в това lago... в това езеро?

– Няма риба, ако си мислите за подобно нещо, но живот има. – Хати посочи Джена, тъй като темата бе по нейната специалност.

Джена прочисти гърлото си и тръгна към десетината туристи – половината американци, половината европейци от различни страни. Разположеното между национален парк Йосемити и градчетата призраци на щатския исторически парк Боди езеро привличаше изненадващо много чуждестранни туристи.

– Животът винаги намира начин да запълни всяка свободна ниша – започна Джена. – И езерото Моно не е изключение. Въпреки негостоприемната си среда от хлориди, сулфати и арсеник, то представлява една много богата и сложна екосистема, която се опитваме да запазим с програмата ни за консервация.

Клекна до водата и продължи:

– Животът в езерото започва със зимния цъфтеж на уникални водорасли, свикнали със силно солена среда. Ако дойдете тук през март, ще заварите езерото зелено като грахова супа.

– Защо сега не е зелено? – попита млад татко, отпуснал ръка върху рамото на дъщеря си.

– Заради малките соленолюбиви скариди, които живеят тук. Те са колкото оризово зърно и се хранят с тези водорасли. След това стават храна на най-често срещания хищник в езерото.

Все така клекнала на брега, тя махна с ръка и раздвижи носещия се по повърхността килим от черни мухи, които се разлетяха с недоволно бръмчене.

– Гадост – каза намусен червенокос тийнейджър и пристъпи напред, за да вижда по-добре.

– Не се безпокойте. Не хапят. – Джена направи знак на едно момче на осем или девет години да дойде при нея. – Но са изобретателни малки ловци. Ела да видиш.

Момчето се приближи предпазливо, следвано от родителите си и другите туристи. Джена потупа земята до себе си, за да накара момчето да клекне, после посочи плитката вода. Няколко мухи щъкаха под повърхността, обгърнати от сребристи мехурчета въздух.

– Като аквалангисти са! – Момчето се ухили.

Джена също се усмихна на детското вълнение от това просто чудо на природата. Това бе една от най-добрите страни на работата й – да разпространява тази радост и изумление.

– Както казах, наистина са находчиви малки ловци. – Тя стана и се дръпна настрани, за да могат останалите да разгледат по-добре. – И всички тези скариди и мухи на свой ред хранят стотици хиляди лястовици, гмурци, жерави и чайки, които мигрират през това място. – Тя посочи по-нататък по брега. – Ако погледнете натам, ще видите орел рибар на онази висока туфа.

Фотоапаратите отново защракаха, докато тя се оттегляше.

Ако искаше, можеше да говори още за уникалната мрежа на живота в Моно. Едва бе докоснала повърхността на сложната и странна екосистема на соленото езеро. Тук можеха да се открият какви ли не странни видове и адаптации, особено в тинята навътре, където екзотични бактерии процъфтяваха в условия, които на пръв поглед не се подчиняваха на здравия разум – в кал, която бе толкова отровна и лишена от кислород, че в нея не би трябвало да живее нищо.

Но живееше.

„Животът винаги намира начин“.

Макар думите да бяха цитат от „Джурасик парк“, същата мисъл й бе втълпена от професора й по биология в Калифорнийската политехника. Джена смяташе да прави докторат по екология, но вместо това откри, че работата в парка я привлича повече. Обичаше да е на терен, да работи активно за запазването на крехката мрежа на живота, която сякаш се разкъсваше все повече и повече с всяка година.

Върна се при пикапа си, облегна се на вратата и зачака обиколката да приключи. Хати щеше да заведе групата с автобуса до съседното селце Лий Вининг, а Джена щеше да ги следва с колата. Вече си представяше ребърцата, сервирани в местния ресторант „Боди Майк“.

Влажен език близна тила й от отворения прозорец зад нея. Джена се пресегна слепешком и почеса Нико зад ухото. Явно не беше единствената, която огладняваше.

– Почти приключихме, Нико.

Отговори й тупкане на опашка. Четиригодишното сибирско хъски й беше постоянен спътник, обучен да търси и спасява. Нико подаде глава през прозореца, положи муцуна върху рамото й и въздъхна тежко. Очите му – едното светлосиньо, а другото замислено кафяво – гледаха с копнеж към хълмовете. Хати веднъж й бе казала, че според индианските легенди кучетата с разноцветни очи могат да виждат както земята, така и небето.

Независимо дали това бе истина, или не, в момента погледът на Нико си оставаше явно земен: един заек се стрелна от сухите храсти на близкия склон и Нико скочи на крака в кабината.

Джена се усмихна, когато заекът изчезна в сенките.

– Следващия път, Нико. Ще го пипнеш следващия път.

Макар да бе опитно работно куче, хъскито си оставаше куче.

Хати поведе групата към автобуса.

– И индианците са ядели ларвите на тези мухи, така ли? – попита червенокосият тийнейджър.

– Наричаме ги куцави. Жените и децата събирали какавидите от камъните в плетени кошници и ги печели. Все още се прави при специални случаи и се смятат за рядък деликатес.

Хати смигна на Джена, докато минаваше покрай нея.

Джена сдържа усмивката си от отвратената физиономия на хлапето. Това беше една от подробностите на живота тук, който бе оставила за разясняване от Хати.

Докато туристите се качваха в автобуса, Джена отвори вратата на пикапа и седна до Нико. Радиостанцията изпращя.

„Сега пък какво?“

Свали микрофона от кукичката.

– Какво има, Бил?

Бил Хауард беше диспечер и скъп приятел. Беше на шейсет и пет и я бе взел под крилото си, когато бе започнала работа тук. Това бе преди повече от три години. Сега тя бе на двайсет и четири и бе завършила бакалавърския курс по екология през свободното си време, колкото и малко да бе то. Бяха малко хора и затрупани с работа, но през тези години Джена се бе научила да обича настроенията на езерото, на животните, дори на колегите си рейнджъри.

– Не знам със сигурност какво става, Джен, но се надявах, че можеш да се отбиеш на север. От спешния център предадоха откъслечно обаждане от 911 до нашия офис.

– Дай ми подробностите. – Освен че бяха уредници на парковете, рейнджърите бяха положили клетва и като пазители на закона. Задълженията им включваха най-различни роли, от криминално разследване до оказване на спешна медицинска помощ.

– Обаждането е извън Боди – обясни Бил.

Джена се намръщи. „Извън Боди“ нямаше нищо освен няколко градчета призраци от епохата на златната треска и стари изоставени мини. Разбира се, с изключение на...

– Дошло е от военния изследователски център – потвърди Бил.

„Мамка му!“

– За какво са се обадили? – попита тя.

– Прослушах записа. Чух единствено викове. Не успях да различа никакви думи. После прекъсна.

– Значи може да е какво ли не или нищо.

– Именно. Може да са звъннали по погрешка, но някой трябва поне да се отбие при портала и да се поинтересува.

– И явно този някой ще съм аз.

– Тони и Кейт са при Йосемити по обаждане за пиянско буйство.

– Добре, Бил. Заемам се. Ще ти се обадя, когато стигна портала на базата. Уведоми ме, ако научиш още нещо.

Диспечерът се съгласи и прекъсна връзката.

Джена се обърна към Нико.

– Ребърцата май ще трябва да почакат, друже.

19:24

– По-бързо!

Четири етажа под земята доктор Кендъл Хес изкачваше тичешком стъпалата, следван плътно от системния си аналитик Айрини Макинтайър. На всяка площадка примигваха червени алармени светлини. Вой на сирена обявяваше тревога из целия обект.

– Изгубихме нива на сдържане четири и пет – задъхано каза тя зад него, загледана в ръчния биочетец, който показваше опасността, надигаща се отдолу.

Писъците, които ги преследваха, бяха достатъчни показания.

– Вече трябва да е във вентилационната система – каза Айрини.

– Как е възможно?

Въпросът му трябваше да е риторичен, но Айрини все пак отговори.

– Не може да бъде. Не и без огромна лабораторна грешка. Но аз проверих...

– Не е лабораторна грешка – изтърси той по-остро, отколкото възнамеряваше.

Знаеше каква е най-вероятната причина.

Саботаж.

Твърде много защитни стени – електронни и биологични – се бяха провалили, за да е нещо друго освен целенасочено действие. Някой нарочно беше предизвикал пробива.

– Какво можем да направим? – умолително попита Айрини.

Оставаше им само още един ресурс, последно средство – да се борят с огъня с огън. Но дали това нямаше да причини повече поражения, отколкото добро? Хес се заслуша в задавените викове отдолу и разбра отговора.

Стигнаха горния етаж. Не знаеше срещу какво са изправени – особено ако беше прав за саботажа – и затова спря Айрини с докосване по ръката. Видя, че по ръката и по шията й вече се образуват мехури.

– Трябва да стигнеш до радиостанцията. Да подадеш сигнал за бедствие. В случай, че се проваля.

„Или ако изгубя кураж, да не дава Господ“.

Тя кимна и се помъчи да скрие болката в очите си. Това, което искаше от нея, вероятно щеше да й коства живота.

– Ще опитам – каза тя. Изглеждаше ужасена.

Изгарящ от съжаление, той отвори вратата и я бутна към свързочната стая.

– Тичай!

19:34

Със силно друсане пикапът излезе от шосето на чакъления път.

Джена бе настъпила здраво газта и й трябваха по-малко от двайсет минути да се изкачи от езерото Моно до щатския исторически парк Боди на 2440 м надморска височина. Крайната й цел се намираше още по-високо и по-далеч.

Слънцето едва блещукаше на хоризонта. Пикапът се носеше по тъмния път, изхвърляйки чакъл изпод гумите си. Само шепа хора извън правоприлагащите служби знаеха за военния обект. Той бе изграден бързо и тихомълком. Дори строителните материали и персоналът стигаха до мястото с военни хеликоптери, а цялото строителство бе поето от военни контрактори.

Но все пак това не попречи напълно на изтичането на информация.

Обектът беше част от Развойно-изпитателното командване на военните и по някакъв начин бе свързан с изпитателния полигон Дъгуей недалеч от Солт Лейк Сити. Джена се беше запознала с онова място по интернет и видяното не й хареса. Дъгуей бе полигон за изпитания на ядрено, химическо и биологично оръжие. През шейсетте хиляди овце в околността умрели при изтичане на нервнопаралитичен газ. Оттогава полигонът бе продължил да разширява границите си и сега заемаше площ от почти четири хиляди квадратни километра, два пъти повече от Лос Аламос.

„Защо им е трябвал този допълнителен обект там горе, насред нищото?“

Разбира се, имаше предположения – как военните учени се нуждаели от дълбоките изоставени мини в района, как проучванията им били прекалено опасни, за да се провеждат в близост до голям град като Солт Лейк Сити. Други излизаха с по-смахнати теории и предполагаха, че обектът се използва за секретни изследвания на извънземни – може би защото Зона 51 се е превърнала в прекалено голяма туристическа атракция.

За съжаление последното предположение бе придобило подкрепа, когато група учени слезе до езерото Моно да вземе проби от дъното на езерото. Те бяха астробиолози, свързани с Националния център за космически науки и технологии към НАСА.

Но онова, което търсеха, нямаше нищо общо с извънземните – всъщност беше си съвсем земно. Джена успя да побъбри набързо с един от изследователите, доктор Кендъл Хес, сърдечен среброкос биолог, докато бяха в „Боди Майк“. Като че ли нямаше посетител на езерото Моно, който да не се отбие поне веднъж в ресторанта. На чашка кафе той й каза, че екипът му се интересува от екстремофилите в езерото – онези редки видове бактерии, които процъфтяват в токсични и враждебни среди.

„Подобно изследване ни позволява да разберем по-добре какво може да представлява животът на други светове“ – обясни той.

Но въпреки обясненията тя беше усетила, че той спестява нещо. Видя го на лицето му – предпазливост и вълнение.

Но пък, от друга страна, това не бе първият секретен военен обект около езерото Моно. По време на Студената война правителството бе създало в района няколко отдалечени обекта за изпитание на оръжия и различни изследователски проекти. Дори най-прочутият плаж на езерото – Нейви Бийч – бе кръстен на военен обект, съществувал някога там.

„Така че какво толкова е още една секретна лаборатория?“

След още няколко минути здраво друсане Джена видя оградата и фаровете осветиха избледнял крайпътен знак, надупчен от куршуми:

КРАЙ НА ПЪТЯ

ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО

ПРАВИТЕЛСТВЕНА СОБСТВЕНОСТ

Обикновено тук пътят се блокираше от портал, но сега той зееше отворен. Обхваната от подозрения, Джена намали и спря на самата граница. Слънцето вече беше потънало зад хълмовете и над поляните се бе спуснал гъст здрач.

– Какво мислиш, Нико? Щом вратата е отворена, влизането не е забранено, нали?

Нико наклони глава настрани и вирна въпросително уши.

Тя взе радиостанцията и се свърза с диспечера.

– Бил, стигнах до портала на базата.

– Някакви признаци за проблеми?

– Оттук не мога да кажа. Освен че някой е оставил портала отворен. Какво да правя?

– Докато пътуваше, направих няколко опита да се свържа нагоре по веригата на военното командване. Още не са ми отговорили.

– Значи аз трябва да решавам.

– Извън юрисдикцията ни е да...

– Съжалявам. – Тя натисна няколко пъти бутона. – Не те чувам, Бил, връзката се разпада.

Изключи и закачи радиостанцията на кукичката.

– Просто... бихме целия път дотук, нали, Нико?

„Така че да видим защо е цялата суматоха“.

Настъпи газта и продължи към няколкото осветени сгради в подножието на потънал в сенки хълм. Малкият обект като че ли се състоеше от няколко бараки „Куонсет“ и набързо построени бетонни бункери. Доколкото можеше да се съди по броя на сателитните чинии и антените по покривите, Джена реши, че постройките са само върхът на подземна пирамида.

Нико изръмжа и след миг до ушите й достигна глухо боботене.

Джена наби спирачки и инстинктивно изключи фаровете – уважаваше интуицията си толкова, колкото и усета на кучето.

Зад една от бараките се появи малък черен хеликоптер и се издигна достатъчно високо, за да улови последните лъчи на залязващото слънце. Джена затаи дъх. Надяваше се, че блясъкът на слънцето и сенките под хълма са я запазили скрита. Онова, което я накара да настръхне, бе липсата на отличителни знаци върху машината. С източената си хищническа черна форма определено не приличаше на военна.

Хеликоптерът се завъртя, понесе се над хълмовете и изчезна. Джена бавно издиша.

Изпращяването на радиото я накара да подскочи. Тя грабна слушалката.

– Джена! – Бил звучеше като обезумял. – Връщаш ли се?

Тя въздъхна.

– Още не. Реших да се помотая при входа и да видя дали някой няма да се появи да каже здрасти.

Лъжеше, но по-добре лъжа, отколкото истината.

– Веднага се разкарай оттам!

– Защо?

– Получих ново обаждане, предадено през военните. Било е излъчено от някой на място. Слушай. – След кратка пауза се разнесе женски глас. Паниката и тревогата си личаха ясно. – „Тук сиера, виктор, уиски. Има изтичане. Задействани предпазни механизми. Независимо от резултата: убийте ни... убийте ни всички“.

Джена впери поглед в групата постройки... и изведнъж целият връх на хълма избухна в облак от огън и дим. Земята под нея се разтърси жестоко и пикапът подскочи.

„Боже мой...“

Преглътна с мъка, пое си дъх, превключи на задна и настъпи газта до дупка. Колата полетя назад.

Стена от пушек се носеше към нея.

Дори в това отчаяно положение знаеше, че не бива да позволи на облака да стига до нея. Спомни си всички онези овце, избити край Дъгуей. Опасенията й се потвърдиха миг по-късно, когато един заек изхвърча от облака, направи два скока, падна и се загърчи.

– Дръж се, Нико!

Не можеше да набере достатъчно скорост на задна, така че рязко завъртя волана, обърна с поднасяне, от което изпод гумите се разхвърча чакъл, настъпи газта и излетя през отворения портал. Гледаше в огледалото как облакът я преследва.

Нещо черно се блъсна в капака на колата и тя ахна.

„Гарван“.

Черните криле потръпваха, докато птицата падаше настрани.

Още птици заваляха в храстите от двете страни на пътя, падаха мъртви от небето.

Нико изскимтя.

На нея й идеше да направи същото, но единственото, което чуваше в момента, бяха последните думи на горката жена.

„Убийте ни... убийте ни всички“.