Лъжецът

ПЪРВА ЧАСТ

КУЛА ОТ ЛЪЖИ

Съсипва не лъжата, която ти минава през ума, а лъжата, която остава и се загнездва.

Франсис Бейкън

1.

Беше се затворила в голямата къща – за Шелби щеше да си остане голямата къща – и седеше в огромното кожено кресло на съпруга си, пред огромното му представително бюро. Креслото имаше цвета на гъсто еспресо. Не беше кафяво. Ричард много държеше на подобни уточнения. Самото бюро – елегантно и лъскаво, беше от африканско зеброво дърво, изработено по поръчка в Италия.

Когато тя подхвърли – на шега – че нямала представа, че в Италия има зебри, той я погледна по онзи начин. Въпросният поглед й подсказваше, че въпреки голямата къща, елегантните дрехи и големия диамант на безименния пръст на лявата ръка тя щеше да си остане Шелби Ан Померой, стъпила с единия крак в просташко градче в Тенеси, където бе родена и израсла.

Навремето щеше да се разсмее, мислеше си тя, щеше да разбере, че тя се шегува, и да й се радва така, сякаш бе звездичката в живота му. Само че блясъкът й бе помръкнал, за съжаление твърде бързо.

Мъжът, с когото се запозна преди пет години под обсипаното със звезди небе, я бе омаял, беше я отвел далече от всичко познато, беше я въвел в свят, който тя дори не си бе представяла, че съществува.

Отнасяше се с нея като с принцеса, беше й показал места, за които бе чела единствено в книгите и бе гледала по филмите. Навремето я обичаше – нали? Не биваше да го забравя. Обичаше я, желаеше я, беше й дал всичко, което една жена може да поиска.

Беше я осигурил. Често използваше точно тази дума. Осигурил.

Може би се разстрои, когато тя забременя, може би се уплаши – само за минутка – разбра го от изражението му, когато му съобщи. Само че той се беше оженил за нея, нали? Заведе я в Лас Вегас, сякаш преживяваха най-невероятното приключение в живота.

Тогава бяха щастливи. Беше важно да си напомня и това. Да, не биваше да го забравя; бе важно да задържи спомените за онова прекрасно време.

Жена, останала вдовица на двайсет и четири, има нужда от спомени.

Жена, която е научила, че животът й е бил лъжа, че е не просто разорена, а потънала в ужасни дългове, има нужда от спомени за прекрасните мигове, които е изживяла.

Адвокати, счетоводители и данъчни й обясниха всичко, но все едно говореха на китайски, докато разправяха за финансиране със заеми, за хедж фондове и просрочени ипотеки. Голямата къща, която я плашеше още от мига, в който влезе, не беше нейна – или поне не толкова, че да има значение – а на ипотечната фирма. Колите – на лизинг, не купени, също бяха с неплатени вноски и не бяха нейни.

А мебелите? Купени на кредит, чиито вноски бяха просрочени.

Ами данъците? Дори не искаше да мисли за данъците. Потръпваше от ужас, когато си помислеше за тях.

През двата месеца и осем дни, изминали от смъртта на Ричард, тя непрекъснато мислеше по въпроси, за които той все й повтаряше да не се тревожи, защото не били нейна грижа. Когато ставаше дума за тези въпроси, той я поглеждаше по онзи начин, за да й подскаже, че не е нейна работа.

Сега обаче всичко беше нейна работа; трябваше да се заеме с всичко, защото дължеше на кредиторите, на ипотечната фирма и на американското правителство толкова много, че мисълта за сумата едва не я парализираше.

Не можеше да си позволи да се парализира. Имаше дете, дъщеря. Най-важна в момента беше Кали. Едва на три е, помисли си Шелби и й се прииска да отпусне глава на елегантното, лъскаво бюро и да се разплаче.

„Но не можеш да си го позволиш. Сега тя има само теб, така че ще направиш необходимото.“

Отвори една от кутиите с надпис „Лични документи“. Адвокатите и данъчните бяха отнесли, каквото бяха преценили, бяха прегледали всичко и сигурно бяха направили копия на всичко.

Сега тя трябваше да прегледа документите и да провери какво може да се спаси. Заради Кали.

Трябваше да го открие. Все някъде трябваше да е останало нещо, за да осигури детето си, след като изплати дълговете. Щеше да си намери работа – как иначе, но тя нямаше да е достатъчна.

Парите не я интересуваха, помисли си тя, докато прехвърляше касовите бележки за костюми и обувки, от ресторанти и хотели. За частни самолети. Разбра, че не се интересува от парите, след първата шеметна година – след като се роди Кали.

След като се роди дъщеря й, единственото й желание бе да си има дом.

Спря и огледа кабинета на Ричард. Натрапчивите цветове на съвременното изкуство, което той предпочиташе; чисто белите стени, за които твърдеше, че подчертавали това изкуство; тъмното дърво и кожа.

Това не приличаше на дом, и наистина не беше. Никога нямаше да бъде, помисли си тя, дори да живееше тук осемдесет години, вместо нищо и никакви три месеца, откакто се преместиха.

Той бе купил имота, без да я пита; беше го обзавел, без да се интересува какво харесва тя. Трябвало да бъде изненада, бе заявил той, докато отваряше врата след врата в чудовищната къща във Виланова, тази ехтяща сграда, за която твърдеше, че била в най-хубавия квартал от покрайнините на Филаделфия.

Тя се бе престорила, че й харесва. Как иначе? Доволна, че най-сетне имат постоянен дом, макар цветовете да бяха прекалено натрапчиви, а високите тавани – неприятни. Кали трябваше да има дом, да ходи в хубави училища, да си играе в безопасен квартал.

Трябваше да се сприятели с други деца. Тя също трябваше да си намери приятелки – поне така се надяваше.

Само че така и не остана време.

Нямаше и застрахователна полица за десет милиона долара. Беше я излъгал и за това. Беше излъгал и за парите за колеж на Кали.

Защо?

Тя пропъди въпроса. Никога нямаше да научи отговора, така че нямаше смисъл да пита защо.

Можеше да отнесе костюмите, обувките и вратовръзките му, спортните принадлежности, стиковете за голф и ските в някой магазин и да ги остави на консигнация. Щеше да вземе, колкото пари й дадат.

Щеше да продаде абсолютно всичко, което не беше вече отнесено. Ако се налага, щеше да продава в „Ибей“. Или пък в „Крейглист“. Или дори в заложна къща – не че имаше някакво значение.

В гардероба бе прибрала предостатъчно свои вещи, които можеше да продаде. Също и бижута.

Погледна диаманта – пръстена, който той й бе сложил, когато отидоха във Вегас. Щеше да запази халката, но диаманта щеше да продаде. Да, имаше предостатъчно неща, които да продаде.

Щеше да го направи заради Кали.

Прегледа папките една по една. Бяха взели всички компютри и все още не й ги бяха върнали. Затова пък можеше да прегледа написаното на хартия.

Отвори медицинския му картон.

Беше се грижил добре за себе си, помисли си тя – което й напомни да прекъсне членството в кънтри клуба и във фитнеса. Съвсем бе забравила. Той бе здрав човек, който поддържаше тялото си и никога не пропускаше преглед.

Трябваше да изхвърли всички витамини и хранителни добавки, които той пиеше всеки ден, реши тя, докато обръщаше друг лист.

Нямаше смисъл да ги пази – и тях, и документите. Здравият мъж се беше удавил в Атлантическия океан, на няколко километра от брега на Южна Каролина, на трийсет и три години.

Можеше просто да прекара всичко през шредера. Ричард унищожаваше документ след документ в машината; имаше си своя, в кабинета. Нямаше нужда кредиторите да четат резултатите от последните му кръвни тестове, нито да знаят, че преди две години си е направил противогрипна ваксина, нито да оглеждат документа от спешното отделение, когато си изкълчи пръста преди две години, докато играеше баскетбол.

За бога, това се бе случило преди три години! За човек, с чиито унищожени в шредера документи можеше да се вдигне планина, той бе твърде привързан към медицинските документи.

Тя въздъхна и забеляза нов лист, отпреди почти четири години. Понечи да го остави настрани, но спря и се намръщи. Името на лекаря й беше непознато. По онова време живееха в небостъргач в Хюстън, всяка година се местеха, понякога дори по-често, така че нямаше начин да запомни всички лекари. Само че този лекар беше в Ню Йорк.

– Не може да бъде – прошепна тя. – Защо му е на Ричард да ходи на лекар в Ню Йорк за...

Изтръпна. И умът й, и сърцето изтръпнаха, усети студена топка в стомаха си. Пръстите й затрепериха, когато вдигна листа, за да го погледне отблизо, сякаш написаното щеше да се промени.

Думите обаче си останаха същите.

Ричард Андрю Фоксуърт си бе направил операция по свое желание при доктор Дипок Харяна в медицински център „Маунт Синай“, на 12 юли 2011 г. Вазектомия.

Беше си направил вазектомия, без да й каже. Бе направил така, че да няма повече деца. Беше се преструвал, че иска още, когато тя заговори за второ дете. Съгласи се да отиде на преглед, както и тя, след като пробваха в продължение на цяла година и тя така и не забременя.

Чу гласа му.

За бога, Шелби, просто трябва да се отпуснеш. Ако се притесняваш и си напрегната, изобщо няма да се получи.

„Няма да се получи, защото ти си направил така, че да не се получи. Излъгал си ме, дори за това. Излъгал си ме, а сърцето ми щеше да се пръсне от болка.

Как си могъл? Как си могъл?“

Тя се отблъсна от бюрото и притисна пръсти към очите си. Юли – средата на юли, когато Кали беше на осем месеца. Беше й казал, че заминава в командировка; точно така, сега вече си спомни. Беше в Ню Йорк, поне за това не я беше излъгал.

Тя не искаше да води бебето в града – той го знаеше много добре. Беше уредил всичко. Поредната изненада за нея. Изпрати ги двете в Тенеси с частен самолет.

Така тя можеше да прекара известно време със семейството си. Щеше да им покаже малката, да се остави майка й и баба й да ги поглезят двете с Кали поне за две седмици.

Колко бе щастлива и благодарна, помисли си тя сега. А той е искал да я разкара от пътя си, за да направи нужното никога вече да не стане баща на друго дете.

Пристъпи отново към стола и взе снимката, която бе сложила в рамка, специално за него. На нея бяха двете с Кали. Беше ги снимал брат й Клей по време на същото гостуване. Беше подарък за благодарност, който той изглежда ценеше, и затова го държеше на бюрото си – оттогава не беше местил снимката.

– Поредната лъжа. Просто поредната лъжа. Никога не си ни обичал. Нямаше да ни лъжеш чак толкова, ако ни обичаше.

Обзета от бяс при мисълта за това предателство, тя едва не разби рамката в бюрото. Спря я единствено личицето на бебето. Остави я отново – внимателно, сякаш бе изработена от безценен, крехък порцелан.

След това се отпусна на пода – вече не можеше да седне зад това бюро. Затова седна на пода с натрапчив цвят, с гръб към белите стени, и се разплака. Плачеше не само защото мъжът, когато обичаше, бе мъртъв, а защото никога не бе съществувал.