Порочен кръг

Събуди се напълно, преди да помръдне или да отвори очи. Остана да лежи така за малко, докато оценяваше ситуацията, оставяйки инстинктите на боеца в него да поемат контрол. После вдъхна деликатния й парфюм и чу дишането й – тихо и равномерно като затихващ прибой на далечен плаж. Всичко беше наред, така че той се усмихна и отвори очи. Завъртя глава бавно, за да не я разбуди.

Ранното слънце бе намерило пролука в пердетата и през нея бе врязало в тавана клин от ковано злато. Отражението хвърляше интригуваща светлина върху лицето и тялото й. Тя лежеше по гръб. Лицето й беше умиротворено и прекрасно. Беше изритала чаршафа си и сега бе гола. Златните къдри, покриващи венериния й хълм, бяха един нюанс по-тъмни от сплетените кичури, паднали връз лицето й. В напредналата й бременност гърдите й се бяха налели до почти двойния си размер отпреди. Той остави погледа си да се спусне надолу по корема й. Кожата там беше силно опъната и блестяща заради скъпоценния товар под нея. Докато я съзерцаваше, забеляза детето в утробата й да се размърдва и дишането му буквално секна за миг под напора на любовта му и към двамата – неговата жена и неговото дете.

– Престани да зяпаш огромния ми дебел корем и вместо това ме целуни – каза тя, без да отваря очи. Той се засмя и се наведе над нея. Тя обгърна шията му с двете си ръце, устните й се разтвориха и той усети упоително сладкия й дъх. След малко тя прошепна във все още отворената му уста: – Защо не държиш това твое чудовище на каишка? – и посегна с ръка към слабините му. – Дори той би трябвало да знае, че в момента в хана няма място.

– Смятай, че е безмозъчен – отговори той. – Но не бих казал, че много си ми помагала да го държа под контрол. Пусни го, безсрамна жено!

– Почакай само няколко седмици и аз ще ти покажа истинския смисъл на думата „безсрамна“, Хектор Крос – предупреди го тя. – А сега позвъни в кухнята за кафе.

Докато чакаха да им донесат кафето, той стана и разтвори пердетата, оставяйки слънцето да нахлуе в стаята.

– Лебедите са в езерото Мил – съобщи й.

Тя се надигна с мъка, придържайки корема си с две ръце. Той веднага се втурна към нея и й помогна да се изправи на крака. Тя взе синия си сатенен спален халат от облегалката на стола и го облече, докато двамата се отправяха към панорамния прозорец.

– Чувствам се толкова тромава! – оплака се тя, докато пристягаше колана си. Той застана зад нея, протегна ръце и нежно я прихвана под корема.

– Някой пак рита – прошепна Хектор в ухото й, улови с устни меката му долна част и леко го сдъвка.

– На мен ли го казваш. Чувствам се като проклета топка. – Тя посегна с ръка през рамото си и леко го плесна по бузата. – Не прави така... знаеш, че цялата ми кожа настръхва.

Загледаха се мълчаливо в лебедите. Мъжкият и женската бяха ослепително бели под лъчите на ранното слънце, но трите им малки бяха мръсносиви. Мъжкият топна изящната си извита шия в зелената вода и бръкна с клюн надълбоко към растенията по дъното на басейна.

– Красиви са, нали? – промълви накрая Хектор.

– Те са само една от многото причини да обичам Англия – прошепна Хейзъл. – Каква перфектна композиция... трябва да намерим добър художник да я нарисува.

Реката се изливаше в басейна през каменен яз и водата едва-едва помръдваше. Гледаха от около три метра височина и виждаха в дълбокото силуетите на едрите пъстърви, лежащи по каменистото дъно. По брега имаше върби, докосващи повърхността с пълзящите си пръсти. По тучната ливада от другата страна пасяха овце, толкова бели, колкото лебедите.

– Съвършеното място да отгледаме малката ни дъщеря. Знаеш, че това е причината да го купя – удовлетворено каза тя.

– Знам. Казвала си ми го толкова често. Не разбирам обаче защо си толкова сигурна, че ще е момиченце. – Той погали корема й. – Не искаш ли да знаеш със сигурност какво ще е, вместо само да гадаеш?

– Не гадая. Знам – самоуверено заяви тя и покри големите му кафяви ръце със своите малки и бели.

– Бихме могли да попитаме Алан, когато отидем тази сутрин в Лондон – предложи той. Алан Донован бе нейният гинеколог.

– Страшно си упорит. Но да не си посмял да питаш Алан, защото ще ми развалиш удоволствието. Облечи си халата сега. Не искам да плашиш бедната Мари, когато донесе кафето – каза тя с обич.

Секунди по-късно на вратата дискретно се почука.

– Влез! – каза Хектор и камериерката влезе, носейки поднос с кафе.

– Добро утро на всички! Как сте и как е бебето, госпожо Крос? – поздрави ги тя жизнерадостно с плътния си ирландски акцент и остави подноса на масичката.

– Всички сме добре, Мари, но защо виждам бисквити на този поднос? – осведоми се Хейзъл.

– Само три мънички.

– Веднага ги отнеси обратно!

– Две за господина и само една за вас. От овесено брашно са... без захар – опита се да я убеди Мари.

– Вън! Чу ли ме?

– Бедното мъниче сигурно умира от глад – промърмори Мари, но взе чинийката с бисквитите и се отправи към вратата.

Хейзъл седна на дивана и наля чаша кафе, толкова черно и силно, че ароматът му се разнесе из цялата стая.

– Господи! Какво ухание... – с копнеж в гласа каза тя, подаде му чашата и наля в своята порцеланова чаша топло неподсладено обезмаслено мляко. – Уф! – с отвращение възкликна, докато отпиваше, но доизпи стоически всичкото като лекарство. – Кажи ми сега с какво ще се занимаваш, докато съм при Алан? Знаеш, че прегледът ще отнеме поне два часа. Той е толкова акуратен.

– Трябва да занеса ловджийските си пушки на съхранение при Пол Робъртс, а след това имам час за проба при шивача ми.

– Нали няма да караш красивото ми ферари из сутрешния лондонски трафик? Това значи със сигурност да го удариш, както направи с ролса.

– Никога ли няма да го забравиш? – с престорено възмущение разтвори той ръце. – Онази глупава жена пресече на червено и се надъни в мен.

– Караш като маниак, Крос, и не ми казвай, че не го съзнаваш.

– Добре де, ще взема такси – обеща той. – И без това не искам да изглеждам като футболист в тази твоя претенциозна кола. Както и да е, новият ми рейнджроувър вече ме чака на Парк Лейн. От автокъща „Стратстоун“ вчера ми се обадиха, че е готов. И ако си добро момиче – а всички знаем, че си, – ще те заведа на обяд с него.

– Като стана дума за обяд, къде ще ходим днес? – осведоми се тя.

– Не знам защо си доставям тези главоболия. Маруля можем да ядем навсякъде, но този път съм резервирал обичайната ни маса в „Алфред Клъб“.

– Сега вече знам, че ме обичаш!

– Можеш да си сигурна в това, клечко!

– Комплименти, комплименти... – лъчезарно му се усмихна тя.

Червеното ферари на Хейзъл беше паркирано под портика над предния вход. На слънчевата светлина колата блестеше като огромен рубин. Робърт – шофьорът й – я бе излъскал с любов. Тя бе любимата му сред многото коли, паркирани в подземния гараж. Хектор подаде ръка на жена си, за да слезе по стъпалата, и й помогна да се настани на мястото на шофьора. Когато тя най-сетне успя да вмести корема си зад волана, той се залови да настрои точно като за нея и намести обезопасителния й колан под издутината.

– Сигурна ли си, че не искаш аз да те закарам? – за последен път се опита да я убеди той.

– В никакъв случай! – противопостави се тя. – Не и след ужасните неща, които изрече за колата ми – и тя потупа волана. – Скачай вътре и да тръгваме.

От къщата до шосето имаше малко над километър, но целият път бе павиран. От завоя за моста над река Тест се разкриваше красива гледка към имението. Хейзъл отби за кратко. Тя рядко пропускаше възможност да се полюбува на онова, което скромно наричаше „просто най-красивата съществуваща сграда в джорджиански стил“.

„Брандън Хол“ бе построен през 1752 година от сър Уилям Чеймбърс за графа на Брандън. Това бе същият архитект, построил „Съмърсет Хаус“ на Странд. Хейзъл бе купила „Брандън Хол“ в занемарено и жалко състояние. Хектор и досега потръпваше при мисълта за безумната сума, която тя бе пръснала, за да докара сградата до сегашното идеално състояние. Но беше невъзможно да отрече красотата на изящните й и идеално балансирани очертания. Миналата година Хейзъл бе поставена на седмо място в списъка на най-богатите жени в света на списание „Форбс“. Така че тя можеше да си го позволи.

„И все пак, коя жена с всичкия си има нужда от шестнайсет стаи, за бога? По дяволите парите, риболовът в реката е страхотен – заслужава си всеки долар“, утеши се той наум. А на глас изрече:

– Можеш да й се възхищаваш колкото искаш на връщане, но сега си на път да закъснееш за прегледа при Алан.

– Обожавам предизвикателствата – сладко каза тя и потегли със свистене на гуми, оставяйки зад себе си бледосин облак дим. Когато без усилие паркира на заден ход в подземния гараж на сградата на Харли Стрийт, откъдето Алан Донован бе изтеглил колата си, за да направи място за нейната, тя погледна часовника на китката си.

– Час и осем минути! Личен рекорд до момента. Петнайсет минути до прегледа. Ще си оттеглиш ли несправедливите думи за закъснението, сладурче?

– Един ден ще ни засекат с радар и тогава ще се простиш с книжката си, любима.

– Моята е американска. Симпатичните британски полицаи не могат и с пръст да я докоснат.

Хектор я придружи до кабинета на Алан. Щом чу гласа й, лекарят веднага излезе да я посрещне – рядък жест на уважение, който обикновено правеше само за коронованите особи. Спря на прага, за да й се полюбува. Свободно падащата рокля от барбадоски памук бе специално скроена за нея. Очите й искряха, кожата й блестеше. Алан се наведе над ръката й и я докосна с устни.

– Ако всичките ми пациенти бяха така генетично здрави като теб, щях да съм останал без работа – прошепна той.

– Колко ще я задържиш, Алан? – попита Хектор, докато се здрависваха.

– Повярвай ми, напълно разбирам нетърпението да си я върнеш колкото е възможно по-бързо. – Подобна шеговитост не бе типична за Алан, но Хектор се засмя и настоя да разбере:

– Колко все пак?

– Искам да направим някои изследвания и може би да се консултирам с колегите си. Дай ми два часа и половина, ако обичаш, Хектор.

Докторът хвана Хейзъл под ръка и я поведе навътре в кабинета си. Хектор се загледа след нея. Обхвана го внезапно неизпитвано досега предчувствие за надвиснала загуба. Прииска му се да изтича след нея, да я върне и да я задържи завинаги близо до сърцето си. Трябваха му няколко дълги секунди, за да дойде на себе си.

„Не ставай проклет идиот. Овладей се, Крос“, скастри се сам. Извърна се и тръгна по коридора обратно към асансьорите. Момичето на регистратурата го изгледа безстрастно. Беше симпатична афробританка малко под трийсетте с блестящи тъмни очи и кръшна фигура под бялата манта. Изчака сигнала за пристигнал на етажа асансьор в края на коридора, чу отварянето и затварянето на вратата му зад Хектор и едва тогава извади от джоба си мобилен телефон. Вече беше вкарала телефонния номер в списъка на контактите си под името „Той!“. Само след едно позвъняване повикването й бе прието.

– Ало... Ти ли си, Алеутецо? – попита тя.

– Предупредих те, без имена, кучко.

Винаги потръпваше, когато той я наричаше така. Беше толкова властен. Не приличаше на никого от предишните й мъже. Инстинктивно вдигна ръка до лявата си гърда, която още я болеше от ухапването му снощи. Разтри я и зърното й се втвърди.

– Съжалявам, забравих... – извини се тя с внезапно пресипнал глас.

– Тогава не забравяй да изтриеш този разговор, след като свършим. Сега ми кажи: дойде ли тя?

– Да, вече е тук. Но съпругът й излезе. Разбраха се с доктора да се върне за нея в един и половина.

– Добре! – каза само той и затвори. Момичето свали телефона от ухото си и се загледа в него. Установи, че диша тежко. Замисли се за него – колко твърд и дебел беше в нея. Погледна надолу и усети топлата влага да се просмуква през бикините й и да се стича надолу по бедрата.

– Гореща като мръсна разгонена кучка – прошепна си тихичко. Това й бе казал той снощи. Докторът нямаше да се нуждае от нея скоро – сега бе зает със съпругата на Крос. Напусна регистратурата и отиде в тоалетната. Заключи се в една от кабините. Вдигна полата си до кръста и свали бикините до глезените. Седна на седалката и се разкрачи. Сложи ръката си там. Искаше да го удължи максимално, но в мига, в който се докосна, не можа да се сдържи. Всичко стана толкова бързо и толкова помитащо, че тя остана задъхана и разтреперана.