Това се случи, когато Джак, чието име чуваха сенките, пристигна в Иглес, в земите на Здрача, за да посети Адските Игри. Тъкмо там го видяха за първи път, докато разглеждаше замислено Адския Пламък.

Всъщност Адския Пламък е изящно гравирана урна от сребристи огньове, върху чиито сияещи пръсти се крепи рубин с размер на юмрук. Пръстите стискат рубина с невероятна сила, което не му пречи да озарява околността с хладна червеникава светлина.

През този ден Адския Пламък бе изваден на показ, за да му се любуват всички присъстващи, ала самият факт, че бяха видели Джак край него, бе причина за известно безпокойство. Току-що пристигнал в Иглес, отпърво го зърнаха да се скита по озарените от опушени фенери коридори, сред многолюдните тълпи зяпачи, които се носеха като мудна река към изложбения павилион. Двамината, които го разпознаха, се наричаха Смадж и Квазер, дошли тук на свой ред да си съперничат за този безценен трофей. Те незабавно потърсиха Разпоредителя на Игрите, за да го уведомят за случката.

Смадж пристъпваше от крак на крак и придръпваше нервно мустаци, докато очите му се наляха със сълзи и започна да премигва. Едва тогава ги втренчи в своя спътник Квазер – коса, очи, плът все в еднакъв сив оттенък, – за да избегне пронизващия поглед на Бенони, Разпоредителя на Игрите, чиято воля бе закон по тези места.

– Какво искате вие двамата? – попита ги той.

Смадж продължи да го зяпа и да си дърпа мустаците. Накрая Квазер реши да вземе нещата в свои ръце.

– Трябва да ви съобщим нещо – каза той.

– Това го чух. Казвай нататък.

– Разпознахме един, чието присъствие тук е особено обезпокоително.

– Кой?

– Преди да ви кажа, трябва да отидем на някое осветено място.

Разпоредителят на Игрите завъртя глава и втренчи кехлибарените си очи първо в единия, после в другия.

– Ако това е някаква шега... – поде той.

– Не е – прекъсна го Квазер, без да мигне.

– Добре, тогава. Последвайте ме. – Той въздъхна, завъртя копринената си оранжево-зелена пелерина, обърна се и пое към ярко осветената палатка.

Вътре отново ги погледна.

– Тук достатъчно светло ли ви е?

Квазер се огледа.

– Да – кимна той. – Той няма да ни чуе тук.

– За кого говорите? – настоя Разпоредителят на Игрите.

– Познавате ли един, когото наричат Джак и който винаги чува името си, ако е произнесено в сенките?

– Джак от Сенките? Крадецът? Да, чувал съм много истории.

– Тъкмо затова пожелахме да разговаряме на някое ярко осветено място. Той е тук. Само преди няколко минути двамата със Смадж го видяхме. Разглеждаше Адския Пламък.

– О, божичко! – възкликна уплашено Разпоредителят на Игрите. – Той ще го открадне!

Смадж престана да суче мустаци и кимна няколко пъти.

– А пък ние дойдохме да го спечелим – изръмжа той. – Няма да можем, ако го открадне.

– Трябва да го спрем – заговори Разпоредителят на Игрите. – Какво според вас да направя?

– Думата ви е закон тук – рече Квазер.

– Вярно... Може би не е зле да го прибера в някоя килия, докато свършат Игрите.

– В такъв случай – подметна Квазер – постарайте се мястото да е лишено от всякакви сенки. Казват, че било изключително трудно да бъде задържан – особено в присъствието на сенки.

– Но тук навсякъде има сенки!

– Така е. Това е основната пречка да бъде заловен и затворен.

– В такъв случай нито ярките светлини, нито пълната тъмнина са подходящо решение.

– Ако всички светлини не бъдат нагласени под строго определен ъгъл – произнесе Квазер, – той пак ще може да създаде сенки, от които да се възползва. В мрака пък му е достатъчна съвсем слаба светлинка, за да се сдобие с каквото му е нужно.

– И каква сила черпи от сенките?

– Не зная това да е известно някому.

– Той е обитател на Тъмната страна, нали? Не е човек.

– Според някои идва от Здрача, но близо до Мрака – там, където винаги има сенки.

– Все си мисля дали няма да е най-добре, ако го изпратим на пътешествие в Торните Ями на Гливе.

– Страховито – каза Смадж и се изкиска зловещо.

– Елате да ми го посочите – нареди им Разпоредителят на Игрите.

Тримата напуснаха палатката. Небето над тях бе сиво, на изток се променяше в сребристо и ставаше съвсем черно на запад. Звездите пронизваха мрака над веригата от сталагмитни планини. Облаци нямаше.

Пресякоха озарения от светлините на факлите тунел и свърнаха право към павилиона на Адския Пламък. За миг далеч на запад, в граничните земи, където пустеят светилищата на безпомощните богове, проблесна светкавица.

Когато наближиха входа на павилиона, Квазер докосна Бенони по ръката и кимна. Разпоредителят на Игрите проследи погледа му до мястото, където стоеше висок слаб мъж, облегнат на една колона. Косата му беше черна, лицето почти мургаво, а чертите орлови. Носеше сив мундир под лъскаво черно наметало. Пушеше някакви треви от Тъмната страна, натъпкани в лулата, от която се вдигаше призрачносинкав облак.

Бенони го разглежда известно време, завладян от странното чувство, което изпитваха всички хора, когато се изправят срещу създание, родено не от майчина утроба, а от някакъв непонятен напън на тъмните земи в онези места, които хората отбягваха.

Той преглътна веднъж, после каза:

– Добре. Можете да си вървите.

– Бихме искали да помогнем... – поде Квазер.

– Вървете си, казах!

Проследи ги с поглед и промърмори:

– Довери се на единия, да предаде другия.

После отиде да повика стражата и нареди да вземат всички фенери, които им бяха подръка – събраха се няколко дузини.

Джак склони да придружи стражата без съпротива и възражения. Заобиколен от цяла тълпа въоръжени мъже и поставен в самия център на ярко осветения кръг, той кимна невъзмутимо и последва заповедите им, без да произнесе нито дума.

Отведоха го право в палатката на Разпоредителя, която също грееше. Избутаха го пред масата, зад която седеше Бенони. Стражите го наобиколиха, вдигнали своите фенери и поглъщащи сенките огледала.

– Името ти е Джак – поде Разпоредителят.

– Не го отричам.

Бенони втренчи поглед в черните очи на мъжа. Те не трепваха. Нито пък помръдваха клепачите му.

– Понякога те наричат и Джак от Сенките. – Последва мълчание. – Е?

– Хората измислят всякакви имена – отвърна Джак.

Бенони извърна поглед.

– Доведете ги – нареди той на един от стражите.

Войникът се втурна да изпълнява заповедта и не след дълго се върна със Смадж и Квазер. Джак им хвърли небрежен поглед и лицето му остана равнодушно.

– Познавате ли този човек? – попита Бенони.

– Да – отвърнаха едновременно двамата.

– Само че грешите, като го наричате човек – продължи Квазер. – Той е обитател на Тъмната страна.

– Кажете му името.

– Наричат го Джак от Сенките.

Разпоредителят на Игрите се усмихна.

– Истина е, че хората измислят всякакви имена – каза той, – но в твоя случай попадаме на странно съвпадение. Аз съм Бенони, Разпоредителят на Адските Игри, а ти си Джак от Сенките, крадецът. Обзалагам се, че си дошъл тук, за да откраднеш Адския Пламък. – Отново последва мълчание. – Не е необходимо нито да се съгласяваш, нито да отричаш – продължи той. – Твоето присъствие тук е достатъчно показателно за намеренията ти.

– Може да съм решил да участвам в Игрите – подхвърли Джак.

Бенони се засмя.

– Разбира се! Разбира се! – тресеше се той, докато бършеше сълзите си с крайчеца на дългия си ръкав. – За съжаление, не сме организирали състезание по крадене, та ни липсва категория, в която да те включим.

– Отнасяте се с предубеждение към мен, а това не е справедливо – отбеляза Джак. – Дори и да съм този, за когото ме вземате, не съм извършил никакво престъпление.

– Засега... – добави Бенони. – Но Адския Пламък е ужасно примамлив, нали?

За миг очите на Джак се озариха от вътрешна светлина и на устните му изгря неволна усмивка.

– Малцина не биха се съгласили с вас – произнесе той.

– И ти си дошъл тук да го спечелиш – по твой начин. Известен си като най-опасния крадец, обитателю на Тъмната страна.

– Това изключва ли възможността да съм само скромен зрител, дошъл да се порадва на празненството?

– Да, когато става дума за Адския Пламък. Той е безценен, за него жадуват с еднаква сила обитатели на Дневната и на Тъмната страна. Като Разпоредител не мога да позволя да се навърташ в близост до него.

– Това й е лошото на репутацията ми – поклати глава Джак. – Все в мен се съмняват.

– Я стига! Смяташе ли да го откраднеш?

– Само глупак би отговорил с „да“.

– Значи, не трябва да чакам честен отговор от теб.

– Ако под „честен отговор“ разбирате да кажа онова, което искате от мен, тогава бих заявил, че сте прав.

– Завържете му ръцете зад гърба – извика Бенони.

Така и направиха.

– Колко живота имаш, обитателю на Тъмната страна? – попита го Разпоредителят.

Джак не отговори.

– О, хайде де! Всеки знае, че вие от Тъмната страна притежавате повече от един живот. Ти колко имаш?

– Не ми се нрави този разговор – процеди Джак.

– Е, няма да си мъртъв вечно, я.

– Дълъг е обратният път от Торните Ями на Гливе на Западния Полюс на света. Понякога са нужни години, за да се образува новото тяло.

– Значи, и друг път си бил там?

– Да – кимна Джак, проверявайки здравината на въжетата – и предпочитам да не попадам отново.

– В такъв случай, признаваш, че имаш най-малко още един живот. Чудесно! Поне няма да изпитвам угризения, когато наредя незабавната ти екзекуция...

– Почакайте! – извика Джак, отметна глава и показа белите си зъби. – Това е нечувано, та аз не съм извършил нищо нередно. Добре, да го забравим. Дали наистина съм дошъл, за да открадна Адския Пламък, или не – очевидно вече не съм в състояние да го сторя. Освободете ме и аз ще премина в доброволно изгнание за времето на Игрите. Дори няма да влизам в Здрача, ще си остана в Мрака.

– И какви гаранции имам за това?

– Моята дума.

Бенони отново се изсмя.

– Думата на един обитател на Тъмната страна, прочут герой от криминалния фолклор? Не, Джак. Няма друг начин да осигуря безопасността на трофея освен твоята смърт. И тъй като е по силите ми – ще го направя. Писарю! Отбележи, че в този час взех решение.

Някакъв изгърбен старец с лице, покрито с гъста мрежа разнообразни по дълбочина бръчки, измъкна закривена перодръжка и взе да скрибуца по листа с нея.

Джак се изправи в пълен ръст и фиксира Разпоредителя на Игрите с присвити очи.

– Смъртни човече – поде той, – ти се боиш от мен, защото не ме разбираш. Като жител на Дневната страна, имаш само един живот и когато го изгубиш, няма да получиш втора възможност. За нас, обитателите на мрака, се казва, че не притежаваме души, каквито вие твърдите, че имате. Затова пък живеем много пъти чрез способи и средства, които вие не владеете. Смея да заявя, че си намислил да ме лишиш от един от моите животи, подтикван от завист. Знаеш ли обаче, че за нас смъртта е също толкова тежко преживяване, колкото и за вас...

Разпоредителят на Игрите сведе поглед.

– Това не ме... – започна той.

– Приеми предложението ми – прекъсна го Джак – за отсъствие по време на Игрите. Изпълниш ли докрай решението си, бъди сигурен, че накрая ще загубиш.

Гърбушкото спря да пише и погледна Бенони.

– Джак – каза Разпоредителят, – ти наистина дойде да го откраднеш, нали?

– Разбира се, че да.

– Защо? Не можеш да го продадеш.

– Заради един приятел, пред когото съм в дълг. Той го пожела, за да му се радва. Освободи ме, а аз ще му кажа, че съм се провалил – което не е далеч от истината.

– Не го правя, за да предизвикам гнева ти, когато се върнеш...

– Това, което предизвикваш, далеч ще надхвърли и най-страшните ти опасения – ако ми осигуриш подобно безсмислено пътешествие.

– Да, но като човек, носещ определена отговорност, аз нямам право да се доверя на някого, когото още наричат и Джак Лъжеца.

– Значи думата ми не значи нищо за теб?

– Боя се, че не. – Бенони се обърна към писаря. – Продължавай нататък...

– Нито пък заплахите ми?

– Виж, те малко ме безпокоят. Но аз трябва да избирам между твоето отмъщение – отложено с няколко години – и наказанието, което ще се стовари върху мен незабавно, ако позволя да бъде откраднат Адския Пламък. Опитай се да разбереш положението ми, Джак.

– Май те разбирам – кимна другият и обърна глава към Смадж и Квазер. – И вие, чакали такива, също няма да бъдете забравени!

Смадж погледна към Квазер и пухкавият дебеланко се усмихна.

– Кажи го на нашия покровител, Повелителя на Прилепите – рече той.

Лицето на Джак се изпъна, когато споменаха името на неговия заклет враг.

И тъй като магията действа по-бавно в Здрача, откъдето започва царството на науката, измина може би половин минута преди първият прилеп да влети в палатката и да се спусне над тях. А през това време Квазер добави:

– Ние си съперничим под знамето на Прилепа.

Смехът на Джак бе секнат от появата на летящото създание. Щом го видя, той сведе глава и стисна зъби.

Тишината, която последва, бе нарушена единствено от дращенето на перото.

– Така да бъде – каза накрая Джак.

Отведоха го в средата на двора, където го очакваше едър мъж, когото всички наричаха Веселия палач, подпрян на огромна секира. Джак отмести поглед встрани и облиза нервно устни. Ала очите му бяха привлечени неумолимо от бляскавото острие.

Преди да го подканят да коленичи пред дръвника, въздухът край него внезапно се изпълни с цял рояк черни кожени стрели, в които той разпозна прилепи. Повечето идеха от запад, но се движеха твърде бързо, за да улови сенките им.

Той ги прокле, осъзнал, че ги е изпратил не друг, а неговият враг, за да се присмее на нелепия му край.

Обикновено успяваше, когато се касаеше за кражба. Сега обаче беше подразнен от факта, че трябва да изгуби един от животите си заради най-обикновена немарливост. Не беше кой да е, та да си го позволи...

Той коленичи и положи глава.

Докато чакаше, замисли се дали е вярно, че главата оставала в съзнание още няколко секунди, след като бъде отделена от тялото. Помъчи се да прогони тази мисъл, но тя неизменно се връщаше.

„А може би не става дума за немарливост?“, хрумна му неочаквано. Дали пък не е било клопка, хитро скроена от Господаря на Прилепите?