Мъдрият градинар

МЪДРИЯТ ГРАДИНАР

Тази малка книжка съдържа няколко притчи, скрити една в друга като матрьошки.

И двата народа, към които принадлежа – унгарският и мексиканският, – пазят вековния обичай да разказват различни истории, докато вършат обичайните си, всекидневни дела. Въпросите, свързани със същината на живота, и уроците, които ни поднася той, особено онези, свързани с дълбините на сърцето и душата, нерядко получават отговор с помощта на една или няколко истории. Ние приемаме тези истории, както приемаме свой близък или роднина, затова ни се струва напълно логично един приятел да покани друг приятел да се присъедини към разговора, или иначе казано, дадена история до открехне вратата към друга история, а тя да покани трета, често – четвърта и пета, понякога дори повече, докато накрая отговорът на въпроса не се превърне в цяла поредица от истории.

Затова, надявам се, разбирате защо, преди да ви разкажа историята за Онова, което никога не ще умре, трябва първо да ви разкажа за моя чичо, възрастен унгарски селянин, преживял ужасите на Втората световна война. Той пренесъл сърцевината на тази история през опожарени гори, през спомените за неописуеми зверства, изпълнили дните и нощите, преживени в робските условия на концентрационния лагер. Той пренесъл семето на тази история през океана, скътано в сумрака на някоя евтина третокласна каюта на кораб, плаващ към Америка. Той кътал тази история в пазвата си, докато пътувал с парните влакове из златните поля покрай северната граница, която разделя Канада от Съединените щати. Преживял не само това, но и още много трудности и винаги успявал да опази семето `и от войните, които бушували и в него.

Преди обаче да разкажа историята на моя чичо, трябва да ви разкажа историята за „Онзи човек“, възрастен селянин от старата родина, който се опитал да спаси красива млада горичка от опустошителните набези на чужда армия.

За да ви разкажа обаче историята на „Онзи човек“, трябва преди това да започна с една друга история, посветена на самото създаване на истории, защото в противен случай не би имало истории за разказване – нито история за историите, нито история за моя чичо, нито история за „Онзи човек“, нито история за Онова, което никога не ще умре, и страниците от тази книга ще останат празни, чисто бели като есенна луна.

Възрастните хора в моето семейство следваха една древна традиция на съчинителство. Нерядко по време на вечеря, когато трапезата ухаеше на пресен лук, на току-що изпечен хляб и пикантни наденички с ориз, по-възрастните насърчаваха младите да съчинят някоя история, рима или каквото и да било. Обикновено казваха: „Ще проверим дали сте научи нещо ценно. Хайде, хайде, измислете някоя ваша история. Да видим умеете ли да разказвате“.

Тази история за историите е една от първите, които съчиних като дете.

ЗА СЪТВОРЯВАНЕТО НА ИСТОРИИ

Откъде са се появили историите? Да, историите са се появили на бял свят, защото Бог се е почувствал самотен.

Бог се е почувствал самотен? О, да! Разбирате ли, в началото на времето царяла пустош, мрачна, много мрачна пустош. Тя била толкова мрачна, защото цялата била претъпкана с истории, подредени толкова плътно една до друга, че не се разбирало къде завършва една история и къде започва друга.

Следователно историите нямали форма и погледът на Бог обходил тази бездна в търсене на история, но напразно. И Бог се почувствал самотен.

Изведнъж обаче му хрумнала блестяща идея и Бог прошепнал: „Да бъде светлина!“.

Мигом се появила светлина, толкова ярка при това, че озарила мрака и отделила тъмните истории от светлите истории. В резултат на това се появили както ведри утринни истории, така и прекрасни вечерни приказки. И Бог видял, че това е добро.

Но Бог не спрял дотук, ами разделил небесните истории от земните истории и историите за земята от историите за водата. Сетне Бог с радост се заел да създава дървета – малки и големи, както и семена за пъстроцветни цветя и растения, за да има истории и за дърветата, цветята, растенията и семената.

Бог се засмял, преизпълнен с радост, и от Неговия смях се появили звездите и заели местата си на небето. Сетне Бог поставил на небето слънцето, направено от златна светлина, за да властва над деня, и луната, направена от сребърна светлина, за да властва над нощта, така че да има истории и за слънцето, и за тайните на нощта.

Бог останал толкова доволен, че се заел със сътворяването на птиците, морските чудовища и всевъзможни същества, всички риби и всички растения под водата, всички крилати създания, всичкия добитък и всички пълзящи твари, както и всички зверове, които разделил по род и вид. От всички тях произлезли истории за крилатите вестители на Бог, истории за призраци и чудовища, истории за китове и риби, истории за живота, преди още самият живот да опознае себе си и да разбере какво представлява, истории за всичко, което вече била дарено с живот, и за всичко, което щяло да бъде дарено с живот един ден.

Но макар и заобиколен от всички тези чудни създания и всички тези великолепни истории, Бог пак продължил да изпитва самота.

Закрачил замислено напред-назад. Накрая Великият творец бил озарен от една нова идея. „А! Ще направя човешки същества по Мой образ и подобие. Ще им позволя да се грижат за всички земни, водни и небесни твари, и ще позволя на всички тези твари да се грижат за човеците.“

Така Бог създал човека от пръст и му вдъхнал живот. И хората се сдобили с души. Разделил ги Бог на мъже и жени. А като сторил това, появили се истории, посветени на човека, и това били милиони и милиони истории. Бог ги благословил и ги поставил в градината, наречена Едем.

Тогава Бог се понесъл из небесата, озарен от сияйна усмивка, защото – нали разбирате – вече не бил самотен.

Оказало се, че на Сътворението му липсвали не истории, а по-скоро изпълнени с дълбока душевност хора, които да ги разказват.

Изглежда, че сред най-одухотворените хора, появили се някога на бял свят, особено сред онези, които давали мило и драго да чуят някоя хубава история, сред онези, които обичали усилния труд и радостите на живота, били безгрижните шутове, мъдрите стари свраки, начумерените магесници и „набедените“ за светци, които съставлявали по-възрастното поколение в нашето семейство.

Към тях причислявам и моя чичо, който винаги, когато разказвах „За сътворяването на истории“, възкликваше: „Чуйте, приятели, какво говори това дете! Нима ние с вас не вярваме в един бог, който обича истории? Но не ги ли разказваме, Бог ще се почувства самотен! А не бива да разочароваме Бог, затова да разкажем някоя история още сега!“. Така продължавахме да си вършим обичайната работа и да си разказваме истории, понякога по цели дни, а дори и нощи.

Един от тях, който изпитваше неутолима жажда за нови истории, както други изпитват неутолима жажда за още пиво, бе моят чичо, когото наричах Жовар, тъй като винаги, щом в джоба му започнеха да подрънкват монети, си купуваше една голяма, небрежно навита пура. Той намираше някакво особено удоволствие в това да се опита да изпуши пурата, преди тя да изгасне за стотен път.

Чичо Жовар бе роднина на моите осиновители, възрастен селянин, който една сумрачна привечер по време на Втората световна война бил измъкнат насила от малката си къща някъде в Унгария и пратен в концлагер близо до границата с Русия, където да работи като роб, докато не издъхне от глад и изтощение. Там оцелял като по чудо, или както сам казваше, „благодарение на намесата на неведома божествена сила“.

Помня как по онова време – тогава още бях малка, – когато говорителите по радиото или просто разни непознати кажеха, че „нацистка Германия направила това“ или че „германците направили онова“, чичо възразяваше тихо: „Грешите. Нацистите и техните помагачи не бяха от Германия. Gyáva népnek nincs hazája. Страхливците нямат родина. Те са демони, дошли от ада“.

Минаха дълги години, преди войната в Европа най-после да свърши. Моят пастрок – с помощта на Червения кръст, на мнозина познати и непознати – претършува безброй лагери за бегълци, преди най-сетне да открие престарелия ни чичо, а по-късно и още няколко възрастни роднини. Вторият ми баща съдейства за освобождаването на всички тях от лагерите, в които бяха настанени. За да се доберат до пристанище, от което да отплават за Америка обаче, тези бежанци трябваше да прекосят половин Европа – пеша, с каруца или в каросерията на камион, да бъдат подложени на куп паспортни проверки и да преживеят дълги, изпълнени със страх часове на очакване, преди да стъпят на корабния трап и да се спуснат в търбуха на някой огромен параход, отправил се към Ахмер-ии-кха, както казваха.