Лятно утро, лятна нощ

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

Едно. Две. Хати лежеше кротко в леглото си и отброяваше с устни ударите на градския часовник върху фасадата на съда. Улиците спяха под циферблата му, който приличаше на изгряваща луна, пълна и кръгла, а светлината му смразяваше градчето в края на лятото. Сърцето й препусна.

Надигна се бързо и погледна надолу към празните улици, към тъмните и мълчаливи морави. Люлката на верандата проскърцваше тихичко под ласката на вятъра.

Зърна дългата тъмна вълна на косата си в огледалото, когато махна фибите от строгия си учителски кок и кичурите се разпиляха по раменете й. Малките й ученици сигурно биха се изненадали, помисли си тя, ако можеха да я видят – толкова дълга, толкова черна, толкова лъскава. Не е зле за жена на трийсет и пет. С треперещи ръце извади от гардероба скритите неща. Червило, руж, молив за вежди, лак за нокти. Бледосиньо неглиже, ефирно като валмо пара. Съблече памучната си нощница и я стъпка безцеремонно, докато нахлузваше през главата си бледосинята феерия.

Сложи парфюм зад ушите си, начерви потрепващите си устни, подчерта веждите с молива и набързо си лакира ноктите.

Беше готова.

Излезе в коридора на спящата къща. Погледна със страх към трите бели врати. Ако се отвореха внезапно сега, какво щеше да прави? Стоеше в средата на коридора и чакаше.

Вратите си останаха затворени.

Изплези се на една от вратите, после и на другите две.

Слезе на бегом по стълбите, озова се на огряната от луната веранда, а оттам – на притихналата улица.

Ароматът на септемврийска нощ беше навсякъде. Бетонът галеше с топлия си дъх тънките й бели крака.

– Винаги съм искала да направя това. – Откъсна една кървавочервена роза за черната си коса и погледна с усмивка към тъмните прозорци на къщата. – Не знаеш какво правя – прошепна тя, завъртя се на пръсти и ефирната нощничка се завъртя заедно с нея.

По пътеката между дървета и улични лампи босите й нозе не вдигаха шум. Спираше поглед на всеки храст и всяка ограда и се питаше: „Защо чак сега се сещам за това?“ Пристъпи във влажната трева да я усети, хладна и боцкаща.

Патрулният полицай, господин Уолцър, вървеше бавно по улица „Глен Бей“ и припяваше с ниския си тъжен тенор. Когато наближи Хати, тя се скри зад едно дърво и остана там, докато полицаят не я подмина с песен на уста.

Стигна до сградата на съда. Не се чуваше друг звук освен онзи от босите й нозе по ръждясалите стъпенки на противопожарната стълба. Изкачи стъпенките до малката платформа под грейналото сребърно лице на часовника и разпери ръце.

Ето го спящия град, проснат в краката й!

Стотици покриви грееха, поръсени със сняг от луната.

Хати размаха юмруци на града, разкриви лице в гримаси. Повдигна презрително полите на ефирната си нощничка към далечните къщи. Направи няколко танцови стъпки, посмя се без звук, сетне спря и щракна с пръсти в четирите посоки на света.

Минутка по-късно, с грейнали очи, вече тичаше по меките морави на градчето.

Стигна до къщата на въздишките.

Спря до един определен прозорец и чу мъжки глас и женски глас в тайната стая.

Хати се облегна на къщата и се заслуша в шепота. Беше като да слушаш как малки нощни пеперуди бият с крилца по мрежата на прозорец. Чуваше се тих, далечен смях.

Хати сложи ръка върху мрежата на прозореца над себе си, а лицето й беше като на човек в светилище. Пот лъщеше по горната й устна.

– Какво беше това? – извика глас отвътре.

Хати се завъртя и изчезна, като мъгла.

Спря пред прозореца на друга къща.

Мъж стоеше в ярко осветената баня, може би единственото помещение със запалена лампа в градчето, и се бръснеше внимателно, като току разтягаше уста в прозявка. Беше с черна коса и сини очи, двайсет и седем годишен, и всяка сутрин отиваше на работа в железничарското депо с канчета за обяд, побрали сандвичи с шунка. Мъжът изтри лицето си с пешкир и лампата угасна.

Хати чакаше зад гигантския дъб в двора, като тънка мъглица, като паяжина. Чу как входната врата изщрака, чу стъпките му по алеята пред къщата, канчетата с обяда му дрънчаха тихо. Усетила аромата на цигари и сапун, разбра, дори без да поглежда, че младият мъж е минал покрай нея.

Като си свирукаше през зъби, той тръгна по улицата към клисурата. Тя го последва от дърво на дърво, бял воал зад един бряст, лунна сянка зад дъб. По някое време той внезапно погледна назад. Тя се скри в последния момент. Зачака с разтуптяно сърце. Тишина. После стъпките му прозвучаха отново.

Подсвиркваше си „Юнска нощ“.

Светлината от високата лампа в началото на клисурата скъсяваше комично сянката му. Хати бе само на два метра от него зад един стар кестен.

Той спря, но не се обърна. Подуши въздуха.

Нощният ветрец разнесе парфюма й из клисурата, точно по план.

Тя не помръдна. Не беше неин ред да действа. Просто стоеше, притиснала тяло към дървото, изтощена от ритъма на полудялото си сърце.

Сякаш мина час, преди той да помръдне. Хати чуваше как росата капе тихо под натиска на обувките му. Топлото ухание на цигари и сапун се приближи.

Той я докосна по китката. Тя не отвори очи. Той не каза и дума.

Нейде градският часовник отброи времето – три сутринта.

Устата му се напасна върху нейната нежно и лесно.

После устата му се озова на ухото й, а тялото му я притисна към дървото. Той зашепна. Значи тя е надничала през прозорците му последните три нощи! Целуна я по врата. Тя, тя го е последвала незабелязано предната нощ! Загледа се в нея. Сенките на дърветата падаха тихи и многобройни около тях, върху устните й, върху страните, върху челото, и само очите й се виждаха ясно, грейнали, живи. Знае ли, че е прекрасна? Вече бил решил, че го преследва призрак. Смехът му беше като тих шепот по устните, нищо повече. Вгледа се отново в нея и бръкна в джоба си. Извади кибрит да запали клечка, да я вдигне пред лицето й, да види, но тя хвана ръката му заедно с кутийката кибрит. След миг той пусна кибрита в мократа трева и каза:

– Няма значение.

Тя не вдигна поглед към него. Той хвана мълчаливо ръката й и тръгна.

Свела поглед към бледите си стъпала, тя отиде с него в хладната клисура, при тихата река, при върбите и застлания с мъх бряг.

Той се поколеба. Хати едва не вдигна поглед, уплашена, че е изчезнал. Стояха на светло и тя бе извърнала глава, така че мъжът да вижда само разветия мрак на косите й и белия контрапункт на ръцете.

– Не е нужно да стигаш по-далеч – каза й той. – От коя къща дойде? Можеш да се върнеш там. Но избягаш ли, повече не се връщай; не бих искал да те видя отново. Омръзна ми всичко това, нощ след нощ. Сега е шансът ти. Ако искаш, бягай!

Лятната нощ я пропиваше, топла и тиха.

Вместо отговор вдигна ръка да го погали.

Когато на следващата сутрин слезе от спалнята си, Хати завари баба, леля Мод и братовчеда Джейкъб да дъвчат зад стиснати устни студената си закуска. Дръпна си стол да седне на масата под неодобрителните им погледи. Облечена бе в строга рокля, дълга и с висока яка. Косата й беше стегната в кок, лицето й – изтъркано и бледо, без цвят по устните и страните. Грима по веждите и миглите го нямаше. Както и лака по ноктите.

– Закъсняваш, Хати – казаха те в един глас, сякаш се бяха наговорили да го направят в мига, когато тя седне на масата.

– Знам. – Не помръдваше на стола си.

– По-добре хапни набързо – каза леля Мод. – Осем и половина е. Отдавна трябваше да си в училище. Какво ще каже директорът? Хубав пример даваш на учениците си, няма що.

Тримата я гледаха втренчено.

Хати се усмихваше.

– Не си закъснявала от дванайсет години, Хати – каза леля Мод.

Хати не помръдна, но все така се усмихваше.

– По-добре тръгвай – казаха тримата в хор.

Хати излезе в коридора да си вземе зеления чадър и закрепи с фиби на главата си сламената шапка с панделката. Гледаха я. Тя отвори входната врата и погледна назад към тях, продължително, сякаш да им каже нещо, страните й поруменяха. Те проточиха вратове напред. Хати се усмихна, хукна навън и затръшна вратата.