Песен кръвна пее

1.

Трийсетгодишната Елейн Марша Хармън вървеше енергично от апартамента си на Източна трийсет и втора улица в Манхатън към работата си като помощник вътрешен дизайнер на петнайсет преки оттам в сградата „Флатайрън“ на ъгъла на Двайсет и трета улица и Пето авеню в Манхатън. Палтото й беше топло, но не бе взела ръкавици. Определено беше хладно утро за началото на ноември.

Беше събрала дългата си кестенява коса и я беше вдигнала, и само два-три кичура се спускаха край лицето й. Беше висока като баща си и стройна като майка си. След като завърши колежа си даде сметка, че учителската професия не я привлича. Вместо това се записа в Института за модни технологии и след като се дипломира започна работа при Глейди Харпър, доайен на вътрешните дизайнери, обслужващи богатите и социално амбициозните.

Беше кръстена на сестрата на баба си по бащина линия – доста заможна бездетна вдовица. Проблемът беше, че баба Елейн Марша, страстна любителка на животните, остави по-голямата част от парите си на различни животински приюти и много малко на роднините си.

Лейн често казваше: „Елейн е много хубаво име. Също и Марша. Но аз не се чувствам като Елейн Марша“. Още като дете несъзнателно реши проблема: започна да се нарича Лейн и това име й остана.

Поради някаква неизвестна причина мислеше за това, докато вървеше по Второ авеню към Пето, а после сви по Двайсет и трета улица. Чувствам се добре, прецени тя. Страшно ми допада да съм тук, сега. Обичам Ню Йорк. Не бих могла да живея другаде. Или поне не искам. Но вероятно скоро щеше да се прехвърли в покрайнините. От следващия септември Кати щеше да тръгне на детска градина, а частните училища в Манхатън бяха прекалено скъпи.

Тази мисъл й навя позната болка. О, Кен, помисли си тя, защо не си жив? Прогони бързо спомена, отвори вратата на сградата „Флатайрън“ и взе асансьора до четвъртия етаж.

Беше още девет без двайсет, но както очакваше, Глейди Харпър вече беше тук. Другите служителки – момичето на рецепцията и счетоводителката – пристигаха в девет без две. Глейди не толерираше закъсненията.

Лейн спря пред вратата на личния офис на Глейди.

– Здравей, Глейди.

Глейди вдигна поглед. Както обикновено стоманеносивата й коса изглеждаше разчорлена, все едно не я е ресала. На тънкото си като тръстика тяло беше нахлузила черен пуловер и панталони. Лейн знаеше, че Глейди има цял дрешник все с подобни дрехи, може би защото страстта й към цветове, тъкани и щампи се изявяваше единствено при обзавеждането на домове и офиси. Шейсетгодишна, разведена от двайсет; всички приятели и подчинени я наричаха „Глейди“. Един от доставчиците й на дамаски бе подметнал, че не прилича особено на „лейди“, и това го лиши от доста доходоносен клиент.

Глейди не си даде труда да я поздрави, а каза само:

– Влез, Лейн. Искам да ти кажа нещо.

Какво съм сбъркала, запита се Лейн. Влезе в офиса и седна на един от антикварните столове пред бюрото на Глейди.

– Потърси ме нов клиент или по-скоро – стар, но не съм сигурна дали искам да го поема.

Веждите на Лейн се стрелнаха нагоре.

– Глейди, все повтаряш, че ако един клиент ще ти създава трудности, поръчката не си заслужава.

Не че ти не създаваш трудности, добави тя наум. Първото, което правеше Глейди, когато поемаше нов клиент, бе да огледа дома и безжалостно да изхвърли всеки предмет, който смята за боклук.

– Този е различен – сподели Глейди малко притеснено. – Преди десетина години направих вътрешния дизайн на къщата, която Паркър Бенет купи в Гринуич.

– Паркър Бенет ли?!

Лейн си припомни заглавията за фондовия посредник, задигнал милиарди долари от клиентите си. Беше изчезнал с яхтата си точно преди измамата да бъде разкрита. Предполагаше се, че се е самоубил, макар тялото така и да не беше намерено.

– Е, не точно той – поправи се Глейди. – Синът му, Ерик, ми се обади. Правителството прибира от имуществото на Паркър Бенет всеки цент, който може. Сега къщата се продава. Останалото в нея няма никаква стойност и ще позволят на съпругата на Бенет – Ан – да вземе достатъчно, за да си обзаведе нов дом. Ерик каза, че майка му е безразлична към всичко, и ме помоли аз да се заема.

– В състояние ли е да ти плати?

– Беше директен. Знае, че най-голямата комисиона, която съм получавала, е след като баща му ме инструктира „да не жаля средства“. Сега ме моли да го направя безплатно.

– Ще приемеш ли?

– Ти как би постъпила, Лейн?

Лейн се поколеба и реши да отговори честно.

– Виждала съм снимки на съсипаната Ан Бенет. Изглежда поне с двайсет години по-стара, отколкото на светските събития преди измамата да бъде разкрита. На твое място щях да се съглася.

Харпър стисна устни и погледна към тавана. Винаги правеше така, когато се съсредоточаваше било върху точния нюанс на някоя завеса, било върху предстоящо решение като сегашното.

– Май си права – заяви тя. – Няма да отнеме много време да се подберат мебели за новия дом. Подразбрах, че е в жилищен комплекс с къщи в Монтклеър, Ню Джърси, недалеч от моста „Джордж Вашингтон“. Най-много на четирийсет минути. Няма да се губи много време в пътуване.

Откъсна лист от бележника и го подаде на Лейн.

– Това е номерът на Ерик Бенет. Дребен инвестиционен брокер го е взел на работа. Много добре се е справял в „Морган Станли“, но се оттеглил, когато се разбрало какви ги е свършил скъпият му татко. Уговори си среща.

Лейн занесе листа в офиса си, седна зад бюрото и набра номера. Твърд, добре овладян глас се обади още след първото иззвъняване.

– Ерик Бенет – каза гласът.

2.

След седмица Лейн и Глейди пътуваха по магистрала „Мерит“ към изхода с надпис „Раунд Хил Роуд“ – един от най-престижните райони в Гринуич, Кънектикът. Ако бяха минали по шосе 95, щеше да е по-бързо, но Глейди обичаше да оглежда къщите. Лейн шофираше мерцедеса на Глейди. Работодателката й бе решила, че миникупърът на Лейн е прекалено невзрачен да спре на алеята пред къщата на Бенет.

Глейди мълча почти през целия път. Лейн не наруши мълчанието. Когато шефката й беше готова за разговор, щеше да го подхване. Лейн беше страстна почитателка на кралица Елизабет и оприличаваше поведението на шефката си с поведението на височайшата особа. Никой не я заговаряше, докато тя не си отвори устата.

Накрая отбиха от магистралата и Глейди подхвана:

– Помня първия път, когато дойдох тук. Паркър Бенет беше купил огромна къща. Човекът, който я построил, се разорил преди да се нанесе. Вътре всичко издаваше лош вкус. Доведох архитект и заедно преобразихме интериора. Само си представи – в кухнята имаше плот, оформен като саркофаг! В трапезарията бяха изрисували копия на фрески от Сикстинската капела. Пълна подигравка с Микеланджело.

– Ако освен вътрешния дизайн си правила архитектурни промени, сигурно е струвало много – отбеляза Лейн.

– Направо цяло състояние, но Паркър Бенет нямаше нищо против. Защо да му пука? Харчеше чужди пари.

Къщата на семейство Бенет беше огромна, от червени тухли и украсена с бял фриз, който се виждаше от пътя. Когато поеха по алеята, Лейн забеляза, че храстите не са подрязани, а моравата беше покрита с окапали листа.

Явно и Глейди веднага го отчете, защото отбеляза суховато:

– Значи първо са освободили градинаря.

Лейн зави по дъгата на широката алея и паркира. Изкачиха се по няколкото стъпала до високата дъбова врата. Тя се отвори щом Лейн докосна звънеца.

– Благодаря, че дойдохте – посрещна ги Ерик Бенет.

Докато Глейди отвръщаше на поздрава, Лейн огледа внимателно Ерик Бенет, чийто глас я бе впечатлил. Беше среден на ръст и на десетсантиметровите токчета, на които се бе качила, тя беше висока колкото него. Имаше лешникови очи, а гъстата му руса коса бе започнала да се прошарва. Беше се запознала подробно с всичко, което бе открила за случая „Бенет“, и си даде сметка, че Ерик Бенет е по-млад вариант на баща си – изтънчения привлекателен мъж, ограбил спестяванията на хората.

Глейди я представи:

– Асистентката ми Лейн Хармън.

– Ерик Бенет, както вероятно се досещате – заяви той с лека ирония и бегла усмивка.

Вярна на стила си, Глейди пристъпи към въпроса веднага:

– Майка ти тук ли е, Ерик?

– Да. Ще слезе след няколко минути. Фризьорката е при нея.

Лейн знаеше, че Ан Бенет вече не е желана в салона, където дълги години бе редовна клиентка. Почти всички други посетителки гледаха на нея неодобрително, защото семействата им бяха станали жертва на алчността на Паркър Бенет.

Обширният вестибюл беше занемарен. Двете крила на виещото се стълбище водеха към площадка, достатъчна да побере малък оркестър. По стените се забелязваха дупки.

– Гоблените вече ги няма – отбеляза Глейди.

– О, да. Стойността им нарасна с двайсет процента, докато бяха при нас. Оценителят остана очарован, както и от картините, които баща ми купи по твой съвет. Имаш набито око, Глейди.

– Естествено. Огледах каква къща си купил за майка си в Ню Джърси, Ерик. Бива си я. Ще стане очарователна.

За Лейн беше очевидно, че Глейди и Ерик Бенет са се сприятелили през годината, когато беше работила по къщата. Сега, с характерния си енергичен маниер, Глейди започна да обхожда долния етаж.

Помещението с високи тавани вляво очевидно бе всекидневната, но Глейди предпочиташе да го нарича „салона“. Сводести прозорци гледаха към обширната градина отзад. В далечината Лейн видя плажна къщурка, реплика на главната сграда, и покрит плувен басейн. „Положително е с олимпийски размери – помисли си. – А и не се съмнявам, че се пълни с морска вода“.

– Взели са и всички антикварни мебели, и правените по поръчка, както виждам – обади се Глейди кисело.

– Също доказателство за отличния ти вкус, Глейди.

Този път на Лейн й се стори, че долавя в тона на Бенет горчива нотка.

Глейди не реагира на комплимента.

– Нищо. Мебелите от малкия кабинет са много по-подходящи за новата къща. Хайде да ги огледаме.

Минаха през внушителна по размери трапезария. И тук, подобно на салона, нямаше мебели. Докато отиваха към задната част на къщата, Лейн погледна в друга стая – очевидно някогашна библиотека. Сега там се виждаха единствено махагонови полици.

– Помня сбирката на баща ти от редки книги – отбеляза Глейди.

– Да. Започна да ги колекционира много преди да основе инвестиционния фонд, но за финансовите ревизори това нямаше значение. – Този път гласът на Бенет прозвуча уклончиво. – Честно казано, когато чета книга, предпочитам да я държа, без да мисля дали няма да повредя позлатените ръбчета на страниците или илюстрациите. – Погледна Лейн. – Не сте ли съгласна?

– Напълно – увери го тя категорично.

След като бе приключила с вътрешния дизайн, Глейди й бе показала фотоси. Всяко помещение, прекрасно обзаведено и решено в своя цветова тоналност, създаваше цялостно очарователно впечатление и отвсякъде лъхаше топлина.

Сега обаче къщата не беше нито очарователна, нито топла. Имаше запуснат, дори тъжен вид. По полиците за книги се виждаше тънък слой прах.

Продължиха към задната страна на къщата. Минаха край стая, все още обзаведена с удобен диван и фотьойли, кръгла холна маса със стъклен плот и махагонови помощни масички. Щампованите на цветя завеси се съчетаваха отлично с дамаските. Репродукции на Моне и резедав килим приканваха да влезеш в уютното помещение.

– Това беше дневната на прислугата, Лейн – обясни Ерик Бенет. – Самостоятелен вход я свързва с кухнята. До миналата година имахме шестима прислужници.

– Тези мебели ще пренесем в новата къща – каза Глейди. – Бях забравила колко са хубави. Чудесни са за долната стая там. Мебелите от стаята на майка ти горе са много подходящи за новата всекидневна. Ще вземем двойно легло от някоя от тукашните стаи за гости. Леглото в сегашната спалня е прекалено голямо. По същия начин ще обзаведем и другите две спални. Според бележките, които съм си водила, масата, столовете и бюфетът от сутрешния салон тук са напълно достатъчни за новата трапезария. Е, майка ти ще слезе ли, или ние да се качим?

„Както винаги е настойчива и решителна – помисли Лейн. – Добре че ще се качим горе. Мислех, че ще работи по снимките. С удоволствие ще разгледам и останалите стаи“.

– Май я чувам да слиза – отвърна Бенет и рязко се обърна.

Глейди и Лейн го последваха към предната част на къщата.

Лейн беше намерила снимки на Ан Бенет в интернет – просто написа името й в Гугъл. Ала впечатляващата русокоса светска дама, чийто любим моден дизайнер беше Оскар де ла Рента, беше почти неузнаваема. Болезнено слаба и с потреперващи ръце, тя се обърна колебливо към Глейди.

– Госпожо Харпър, много мило от твоя страна да дойдеш. Сега тук е малко по-различно, отколкото когато го видя последния път.

– Госпожо Бенет, давам си сметка колко ти е тежко.

– Благодаря. А коя е прекрасната млада дама?

– Асистентката ми, Лейн Хармън.

Лейн пое подадената ръка и моментално забеляза колко немощно е ръкостискането на Ан Бенет; сякаш в пръстите й нямаше никакви сили.

– Госпожо Бенет, ще посветя всичките си сили да направя новия ти дом привлекателен и удобен. Да се качим ли горе, за да ти посоча кои мебели съм подбрала? – попита Глейди.

– Да, разбира се. Оставиха ми всичко, което прецениха, че ще донесе малко пари при разпродажбата. Голяма щедрост, не мислиш ли? Друг е откраднал парите, нали, Ерик?

– Ще докажем невинността му, мамо – отвърна Ерик Бенет уверено. – Хайде да се качим.

След четирийсет минути Глейди и Лейн пътуваха обратно към Манхатън. По едно време Глейди отбеляза:

– Минаха почти две години, откакто избухна скандалът. Горката жена е все така съсипана от шока. Какво ще кажеш за портрета на големия мошеник, усмихващ се благосклонно на света? Боята още не била засъхнала, когато изчезнал.

– Доста хубав портрет.

– Би трябвало да е. Рисувал го е Стюард Канън, а той никак не е евтин. Но на разпродажбата никой не наддавал за него и й го оставили.

– Дали Паркър Бенет не е набеден несправедливо?

– Глупости!

– Но петте милиарда така и не са открити.

– Да. Бог знае къде ги е скрил Бенет. Не че ще са му от полза, ако е мъртъв.

– Ако е жив, дали съпругата или синът му знаят къде е ?

– Нямам представа. Но бъди сигурна, че дори да имат достъп до парите, никога няма да могат да ги похарчат. До края на живота им финансовите власти ще бдят за всеки похарчен от тях цент.

Лейн замълча. Движението по магистрала „Мерит“ ставаше по-натоварено. Надяваше се Глейди да реши, че се е съсредоточила върху шофирането.

Глейди бе прекалено заета да се сбогува с Ан Бенет, за да разбере, че Ерик Бенет я бе поканил на вечеря.