Владетелят на кулата

1.

РЕВА

„Нека Световният отец, що вижда всичко и знае всичко в Своята любов, насочва острието ми“.

Тя гледаше как високият мъж слиза по подвижното мостче и тръгва по кея. Облечен беше в обикновени моряшки дрехи, захабени и сивкави на цвят, със здрави, макар и износени ботуши, овехтяло вълнено наметало на раменете и – за нейна изненада – без меч нито на кръста, нито на гърба. Е, през рамо носеше стегнат с въже платнен вързоп, достатъчно голям да крие в себе си меч.

Високият се обърна, чул някой да го вика по име от кораба – едър чернокож мъж с червено шалче на врата, което го бележеше като капитана на плавателния съд, превозил един толкова знатен пътник до това толкова незначително пристанище. Високият поклати глава, усмихна се любезно, но с усилие, махна приятелски, но и без съмнение за сбогом, после обърна гръб на кораба. Продължи с бърза крачка напред и вдигна качулката си. На кея имаше немалко амбуланти, трубадури и курви, повечето не обърнаха внимание на новодошлия, а малцината, които направиха изключение, се загледаха в него заради високия му ръст. Групичка курви се опита, не твърде усърдно, да го примами с предлаганите услуги – в очите им той несъмнено бе поредният моряк с празни джобове, – но той само се засмя и разпери ръце сякаш неохотно да се извини за безпаричието си.

„Тъпи повлекани“, помисли си тя, приклекнала във влажната уличка, която й служеше за дом през последните три дни. Дюкяните от двете страни на уличката продаваха риба и миризмата бе нетърпима. „За кръв е гладен той, не за плът“.

Високият зави зад един ъгъл, отправил се, без съмнение, към северната порта. Тя се надигна от скривалището си да го последва.

– Време е да си платиш, сладурано. – Пак онова дебело момче. Тормозеше я, откакто се беше нанесла в уличката, принуждаваше я да му плаща в монети, за да не я издаде на градската стража. В последно време пристанищните власти гонеха скитниците безпощадно, но тя знаеше, че интересът на дебелото момче е насочен към друг вид заплащане, не в монети. Вероятно бе на шестнайсет, значи две години по-малък от нея, но с два-три сантиметра по-висок и значително по-широк. Ако се съдеше по блясъка в очите му, вече бе успял да похарчи парите й за вино. – Стига си се преструвала – каза той. – Още ден и се махам, все така казваш. Ама още си тука. Време е да си платиш.

– Моля те – каза тя уплашено, с писклив гласец, и отстъпи назад. Ако не беше толкова пиян, сигурно би се зачудил защо жертвата му отстъпва назад, навътре в уличката, към сенките, където със сигурност би била по-уязвима. – Имам още, виж. – И протегна ръка напред. Медник лъщеше мътно на слабата светлина.

– Медник! – Той плесна монетата настрани, точно според очакванията й. – Кумбраелска кучка. Ще ти взема и медниците и...

Уцели го под носа с юмрук, свит частично, така че кокалчетата между втората и третата фаланга на пръстите да сочат напред, ударът прицелен прецизно в точка, където да предизвика максимална болка и объркване. Главата на дебеланкото отхвръкна назад, кръв бликна от носа и смазаната горна устна. Докато той се олюляваше назад, ножът й излетя от скритата на гърба кания, но нужда да нанесе смъртоносен удар така и не възникна. Дебелакът прокара език по разкървавената си устна, ококори се смаяно, после се срина на земята. Тя се наведе, хвана го за глезените и го завлече в сенките. В джобовете му откри остатъка от монетите си, малко шишенце с червено цвете и една нахапана ябълка. Взе медниците, остави червеното цвете и си тръгна, като отхапваше от ябълката. Щяха да минат часове преди някой да открие дебелака, а дори и тогава щяха да решат, че е станал жертва на пиянско сбиване.

Само след миг видя високия, който тъкмо влизаше през портата: кимаше любезно на стражарите, но без да сваля качулката си. Тя поспря да дояде ябълката. Гледаше го как поема по северния път. Щеше да му даде поне половин миля преднина, преди да го последва.

„Нека Световният отец, що вижда всичко и знае всичко в Своята любов, насочва острието ми“.

*

Високият вървя все по пътя през целия ден, като от време на време спираше да се огледа и плъзгаше поглед по хоризонта и гората наоколо. Поведение на предпазлив човек или на опитен воин. Тя се движеше встрани от пътя, сред дърветата от северната страна на Уорнсклейв, като поддържаше дистанцията помежду им – достатъчно далеч от него, но без да го губи от поглед. Той вървеше с постоянна скорост и дълга крачка, която изяждаше милите неусетно. Имаше и други пътници, най-вече каруци, натоварени със стоки от или към пристанището, по някой и друг самотен ездач, но никой не спря да заговори високия. Горите бяха пълни с разбойници и да разговаряш с непознати не беше препоръчително. Колкото до високия, той не изглеждаше притеснен от бдителната липса на интерес, която демонстрираха останалите пътници.

Когато се стъмни, той свърна от пътя да си потърси място за нощувка сред дърветата. Тя го проследи до малка полянка под клоните на голям тис. Сви се в плитка падина зад гъсталак от прещип, надничаше между стъблата на папратите и го гледаше как си стъкмява бивак. Нямаше нищо излишно в движенията му, част от отработено, почти несъзнателно поведение на човек, който е свикнал да се оправя в пущинака – за нула време събра дърва, запали огън, разчисти си място за спане.

Седна с гръб към дънера на тиса, вечеря със сушено говеждо, прокара го с голяма глътка от манерката си, после се облегна, загледан в догарящия огън. Изражението му беше напрегнато, почти все едно слуша важен разговор. Тя също се напрегна на свой ред, побоя се, че ще я разкрият, и стисна по-здраво дръжката на ножа си. Дали я усещаше? Жрецът я беше предупредил, че той има от Мрачното в себе си, че е сред най-страховитите врагове, които би могла да срещне в живота си. Тя се бе засмяла и бе метнала ножа си по мишената върху стената на плевнята, където той я обучаваше от години. Ножът потрепна в центъра на мишената, която се сцепи и падна на земята. „Отецът ме е благословил, забрави ли?“ – каза тя. А жрецът я наби с камшика заради горделивостта й и задето си въобразява, че знае какви са плановете на Световния отец.

Още час наблюдава от прикритието си високия и напрегнатото му изражение. После той примигна, огледа за последно гората, зави се с наметалото си и затвори очи. Тя си наложи да изчака още час, докато нощното небе не потъмня окончателно, потапяйки гората в катранена чернилка, а рехавото дантелено сияние над жарта от огъня му не избледня почти напълно.

Надигна се на четири крака от прикритието си, стиснала ножа на обратно, острието му притиснато към кожата над китката й, така че да не улавя оскъдната светлина. Прокрадна се към спящия силует на високия с цялото умение, което жрецът й бе набил в главата през всичките тези години – обучението й беше започнало още на шест, – движеше се безшумно като горски хищник. Високият лежеше по гръб, главата му обърната на една страна, вратът – оголен. Би било детска игра да го убие, но инструкциите й бяха изрични. „Мечът – беше й повтарял отново и отново жрецът. – Най-важен е мечът, смъртта му е на второ място“.

Хвана ножа си за атака. „Повечето хора стават словоохотливи, опреш ли нож в гърлото им – казваше жрецът. – Нека Световният отец, що вижда всичко и знае всичко в Своята любов, насочва острието ти“.

Тя скочи към високия, ножът й полетя към оголеното му гърло...

Въздухът излезе от дробовете й, заля я нетърпима болка, гръдният й кош се бе срещнал с нещо твърдо. Ботушите му, осъзна със стон тя. Летеше във въздуха, изстреляна от ритника на високия, прелетя десетина стъпки, ако не и повече, и падна по гръб. Скочи на крака и замахна с ножа си там, където логиката на атаката трябваше да доведе високия... Острието разсече празен въздух. Високият стоеше до тиса и я гледаше по начин, който можеше единствено да я вбеси. Гледаше я с усмивка. Забавно му беше.

Тя изръмжа и се хвърли в атака, забравила за предпазливостта, която жрецът й беше втълпявал с помощта на сопата си. Направи фалшиво движение наляво, после замахна да прониже рамото на високия... Ножът отново разсече празен въздух. Тя залитна, загубила равновесие. Завъртя се на пета и го видя да стои наблизо, все така усмихнат.

Хвърли се към него, ножът й затанцува в сложна серия от посичащи и пронизващи удари, придружени от също толкова мълниеносна серия удари с крака... Нито един не го уцели.

Наложи си да спре, поемаше си накъсано дъх, опитваше се да овладее гнева и омразата. „Ако една атака се провали, оттегли се. – Думите на жреца звучаха ясно и силно в главата й. – Оттегли се в сенките и чакай друга възможност. Отецът винаги възнаграждава търпението“.

Изръмжа за последно на високия и се обърна, готова да хукне и да се изгуби в мрака...

– Имаш очите на баща си.

ТРЪГВАЙ! – кресна гласът на жреца в главата й. Но вместо да хукне, тя се обърна бавно. Изражението на високия се беше променило, тъга бе заела мястото на усмивката.

– Къде е? – попита троснато тя. – Къде е бащиното ми оръжие, Мрачен меч?

Той вдигна вежди.

– Мрачен меч. От години не бях чувал това име. – Върна се при огъня, хвърли няколко клонки върху жарта и щракна с огнивото.

Тя погледна към гората, после към бивака на високия, себеомраза и дълбоко объркване горяха в сърцето й. „Слабачка, страхливка“.

– Ако ще оставаш, остани – каза Мрачния меч. – Ако ще бягаш, бягай.

Тя си пое дълбоко дъх, прибра ножа в канията и седна срещу него край разгарящия се огън.

– Мрачното те спаси – каза му обвинително. – Нечестивите ти магии са обида към любовта на Отеца.

Той изсумтя развеселено, подклаждайки огъня.

– По подметките ти има фъшкии от Уорнсклейв. Градските фъшкии имат характерна миризма. Трябваше да се скриеш така, че вятърът да не духа откъм теб.

Тя погледна обувките си и се срита мислено. Идеше й да изстърже мръсотията от подметките си, но не го направи.

– Виждаш неща с Мрачното си зрение, иначе как би разбрал за баща ми?

– Имаш неговите очи, както казах. – Мрачния меч седна, посегна, взе една кожена торба и я метна към нея над огъня. – Дръж. Изглеждаш ми гладна.

В торбата имаше сушено месо и няколко овесени питки. Тя не обърна внимание нито на храната, нито на звуците, които издаваше празният й стомах.

– Да де, знаеш какви са били очите му, защото ти си го убил – каза тя.

– Всъщност не го убих аз. Колкото до онзи, който го уби... – замълча за миг, изопнал лице в сурово изражение, – той също е мъртъв.

– Ти си виновен, ти си наредил нападението срещу неговата свещена мисия...

– Хентес Мустор беше луд фанатик, който уби собствения си баща и вкара Кралството в една ненужна война.

– Верния меч е въздал правосъдието на Отеца, наказал е един предател и се е опитал да ни освободи от вашето еретическо господство. Всяко негово действие е било в служба на Отеца и Неговата любов...

– Сериозно? Това той ли ти го каза?

Тя мълчеше, свела глава да скрие гнева си. Баща й не й беше казвал нищо, тя никога не го беше виждала, и този заразен от Мрачното еретик очевидно го знаеше.

– Просто ми кажи къде е – изсъска тя през зъби. – Мечът на баща ми. Той е мой по право.

– Това ли е мисията ти? Свещена мисия в търсене на метър наточена стомана? – Посегна към големия платнен вързоп, подпрян на дънера, и й го подаде. – Вземи този, ако искаш. Изработен е с по-голямо умение от меча на баща ти.

– Оръжието на Верния меч е свещена реликва, описана като такава в Единадесетата книга, благословен от Световния отец да донесе обединение на Обичаните и край на еретическото господство.

Това, изглежда, го развесели още повече.

– Всъщност беше най-обикновено оръжие ренфаелска направа, оръжие на беден рицар или наемник. Без злато или скъпоценни камъни по дръжката, които да повишат стойността му.

Въпреки презрението думите му тежаха.

– Бил си там, когато са взели меча от мъченическите останки на баща ми. Кажи ми къде е или се кълна в Отеца, че ще трябва да ме убиеш, защото ще те преследвам до края на дните ти, Мрачен меч.

– Вейлин – каза той и остави вързопа с меча до себе си.

– Какво?

– Така се казвам. Дали ще можеш да се обръщаш към мен с името ми, как мислиш? Може и с лорд Ал Сорна, ако си падаш по официалностите.

– Мислех, че правилното обръщение е „брат“.

– Вече не.

Тя се сепна от изненада. „Напуснал е Ордена?“ Това бе невъзможно, абсурдно... някакъв номер, без съмнение.

– Как разбра къде да ме намериш? – попита той.

– Корабът ти е спрял в Южна кула, преди да отплава към Уорнсклейв. Мразен човек като теб трудно остава незабелязан. А новините пътуват бързо сред Обичаните.

– Значи не си сама в това велико начинание?

Тя стисна зъби, преди да се е впуснала в поредната си гневна тирада. „Защо не му кажеш всичките си тайни, кучко безполезна?“ Стана и му обърна гръб.

– Това не свършва тук...

– Знам къде да го намеря.

Тя се поколеба, после погледна през рамо. Изражението му беше съвсем сериозно.

– Къде? Кажи ми, щом знаеш.

– Ще ти кажа, но имам условия.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, лицето й се смръщи от презрение и погнуса.

– Значи великият Вейлин Ал Сорна се пазари за женска плът като всеки друг мъж?

– Не. Както сама каза, трудно е да остана незабелязан. Трябва ми някаква маскировка.

– Маскировка?

– Да, ти ще си маскировката ми. Ще пътуваме заедно, като... – Замисли се за миг. – Като брат и сестра.

Да пътуват заедно. Да пътува с него? Само от мисълта за това й се пригади. Но мечът... „Мечът е всичко. Дано Отецът ми прости“.

– Закъде ще пътуваме?

– За Варинсхолд.

– Това е на три седмици път оттук.

– Повече, защото трябва да спра на едно място по пътя.

– И като стигнем във Варинсхолд, ще ми кажеш къде да намеря меча?

– Давам ти думата си.

Тя седна отново, но без да го поглежда. Толкова лесно се беше поддала на манипулацията му, мразеше и него, и себе си за това.

– Съгласна съм.

– В такъв случай опитай се да поспиш. – Отдръпна се от огъня, легна и се зави с плаща. – О – каза той. – Как да ти викам?

Как да ти викам. А не как се казваш. Очакваше, че ще го излъже. Реши да го разочарова. Когато високият погледнеше смъртта в очите, тя искаше да знае името на жената, която го е убила.

– Рева – каза тя. „Кръстена съм на майка си“.