Под прикритие

Маршъл

1.

Птиците закрещяха в ранната утрин малко след като зората възвести поредния прекрасен ден в пищната джунгла на юг от Богота. Пабло Ечеверия излезе от колибата, където живееше с Палома. Беше силно загорял от слънцето, с тъмнокафяви очи, дълга до раменете коса, прибрана зад ушите, и набола брада. Палома очакваше първото им дете и датата на раждането наближаваше. Тя пък беше руса и светлокожа – в пълен контраст с него – и името й отиваше. На испански „палома“ означава „гълъбица“. И наистина беше птицата на мира в джунглата, където живееха и където Пабло работеше. Беше станал дясната ръка на брат й. Раул Васкес Лопес беше един от най-могъщите хора в Колумбия въпреки простия начин, по който живееше. Пабло беше с него от три години, откакто бе пристигнал от Еквадор, и се издигаше в йерархията, тъй като си бе спечелил доверието му. Наричаха Раул Ел Лобо, Вълка. Беше коварен, безстрашен и бърз като вълк. Пабло беше син на еквадорски генерал, убит от бунтовници по време на военен преврат. Насочи се към търговията с наркотици и след три години работа в дребен мащаб в Еквадор намери път към Раул. А следващите три години, в които работеше за него, създадоха задоволителен и продуктивен съюз.

Пабло и Палома не бяха женени, но на никого не му пукаше. Той планираше да се ожени за нея скоро след раждането на бебето. Но засега той и Раул имаха други неща за вършене. Раул одобряваше, че Пабло е с малката му сестра. Младият мъж бе не само умен, способен и достоен за доверие, но и добър човек. Палома не получаваше медицински грижи през осемте месеца от бременността си, но бе едва на деветнайсет и се чувстваше чудесно. Смяташе да роди в лагера. Пабло прочете доста книги, за да може да й помогне при раждането, а ако нещо се объркаше, можеше да я откара в Богота, на два часа път оттук. Брат й беше двайсет години по-възрастен от нея, а Пабло бе на двайсет и осем, твърде млад за стремителното си издигане в организацията на Раул, но шефът му познаваше чистия талант, щом го видеше, а и проучванията в Еквадор бяха доказали, че е прав. Вълка се гордееше с непогрешимите си преценки за хората и Пабло никога не го бе разочаровал. Изпълняваше заповедите му безукорно и гениално управляваше операциите по закупуването и транспорта. През трите години, откак бе тук, не бяха имали проблеми и не бе допускана и най-малката грешка.

Простият живот в лагера не му тежеше. Пабло посещаваше Богота и Картахена редовно от името на Раул, но винаги се радваше да се върне, да се види с шефа си, който вече му бе като брат, и да се прибира при Палома, която го очакваше в колибата им. Сам я бе построил за тях. През първата си година в лагера той живя във военна палатка заедно с други мъже, но след като се събра с Палома, двамата се нуждаеха от уединение и свое собствено пространство. Тя бе израснала в лагера, след като родителите им умряха. Другите й трима братя също работеха за Раул. Пабло бързо привлече вниманието й, а и тя неговото. Дотогава Раул свирепо бе защитавал добродетелта й. Фактът, че бе поверил сестра си на Пабло и му бе дал благословията си, бе знак за дълбоко уважение. А за Пабло тя бе върховна награда. Обичаше сладкото ухание на кожата на любимата си, когато се гушкаха нощем, нежността й, а сега и подутия й корем, натежал от детето им. Раул се надяваше да е момче. Пабло не споделяше мнението си, но за него полът на детето не беше от значение. Искаше само раждането да мине леко, а бебето да е здраво, когато се роди. Палома беше смело момиче, свикнало с примитивните условия, в които живееха, и твърдеше, че не се страхува. Бебето го риташе нощем, когато Палома спеше зад него, прегърнала го нежно изотзад в хладния въздух на джунглата.

Пабло носеше старото си военно яке от Еквадор, фланелка, камуфлажен панталон и стари войнишки обувки, когато запали първата си цигара за деня и дръпна дълбоко. Беше се измъкнал навън, без да събуди Палома, както правеше винаги. Всяка сутрин пиеше първата си чаша кафе с Раул, докато обсъждаха задачите за деня и развитието на дейността им. Имаха сделки в Панама, Еквадор, Аруба, Венецуела, Боливия и Мексико, и изнасяха буквално тонове кокаин за Мексико, Канада, Африка, Европа и Съединените щати. Раул ръководеше най-голямата и преуспяваща операция с наркотици в Южна Америка. Транспортираха стоката по шосета, въздух и море с кораби и моторници от Картахена. Пабло отговаряше за координирането на транспортните операции на най-високо ниво. Докато Раул действаше от лагера, той се вмъкваше безшумно в два града, проверяваше как вървят нещата, предаваше заповедите на Раул и после се връщаше в лагера да докладва на Ел Лобо, който управляваше империята си с военна прецизност. Раул беше човек, заслужаващ уважение и възхищение заради страхотната ефикасност, с която ръководеше бизнеса си. И го бе изградил съвсем сам, като разгръщаше постепенно гигантските си операции, докато дейността му обхвана по-голямата част от Южна Америка. Пабло беше най-довереният му помощник, но всички знаеха, че Вълка е сърцето, душата и мозъкът на бизнеса, провеждан в огромен мащаб.

Пабло допуши цигарата си, докато вървеше към сечището, където Раул бе устроил лагера. Палатката му беше военна и много добре прикрита, но никой никога не беше сигурен къде наистина спеше нощем. Мястото се държеше в тайна, дори от Пабло, макар да се срещаха в палатката всяка сутрин, за да обсъдят предстоящите задачи. В лагера се шегуваха, че Ел Лобо спял с другите вълци. Жените в леглото му оставаха временно и бяха без значение за него. Смяташе ги повече за тежест, отколкото за актив, и се шегуваше с Пабло, че няма неговата романтична душа. Но пък толерираше тази му слабост, тъй като от нея печелеше сестра му, с която Пабло се отнасяше с любов и загриженост. Раул обаче се интересуваше само от работата. Нищо друго нямаше значение за него, единствено лоялността на хората му. Смяташе пълната им всеотдайност към него за свята. А онези, които го проваляха по някакъв начин, изчезваха светкавично. Семействата им, връзките им с жени и личният им живот не го вълнуваха.

Вълка пушеше хаванска пура „Ромео и Жулиета“, както правеше всяка сутрин, когато Пабло пристигаше. Предлагаше му да си вземе от кутията на бюрото всеки ден, но Пабло винаги отказваше. Пушеше по една пура с шефа си вечер, преди да се прибере у дома, но силният тютюн не го привличаше рано сутрин. Но харесваше познатата остра миризма, когато влизаше в палатката, и често носеше пури за Раул от Богота. Там се намираха без проблеми за хора като него. Въпреки начина, по който живееше, за да върти бизнеса си, Раул имаше изискан вкус. Бе образован в Европа и дори бе учил две години в Оксфорд. Това правеше много интересни разговорите му с Пабло, които водеха на по бренди и пура късно вечер. Пабло също имаше добро образование и произхождаше от уважавано семейство. Този факт им осигуряваше още нещо общо извън деловите интереси.

В момента, когато Раул видя Пабло, в очите му проблясна искрица на братска обич. Той го тупна по рамото и двамата се прегърнаха. Дори си приличаха малко, макар Пабло да бе по-млад, по-висок и в много по-добра форма. Но цветът на косата и кожата бе сходен, както и войнишкият им стил на обличане.

– Как е дебелата ми сестра? – пошегува се Раул, докато Пабло си сипваше от силното черно кафе, направено лично от шефа му, който пиеше литри от него всеки ден. Чашата му никога не оставаше празна.

– Става все по-голяма – гордо отвърна Пабло. – Мисля, че ще е скоро.

Той се тревожеше за раждането, но знаеше, че не трябва да споделя загрижеността си с Раул. Бе го направил веднъж и Вълка му се подигра, че е стара баба. Раул бе наясно, че слабото място на Пабло е Палома, а слабите места бяха нещо опасно. Точно поради тази причина той самият никога не бе се обвързвал с жени, а само ги използваше. Според него жените лесно можеха да се превърнат в ахилесова пета, но прощаваше този недостатък на Пабло само защото Палома бе негова сестра.

Раул разглеждаше проснатите по масата карти и списъци с транспортни кораби, когато Пабло влезе. Сега бутна списъка към него и посочи с пурата си към картите.

– Какво мислиш? Да изпратим ли корабите за Северна Африка утре? А за Европа в края на седмицата?

Той обичаше да задвижва нещата бързо и да не оставя пратките да престояват, след като пристигнат. Предишния ден бяха получили огромна пратка от Картахена от доставчика си и Вълка искаше бързо да я разкара. Въпреки солидните суми, които плащаха на правителствените служители на всички нива, той знаеше, че не бива да оставя стоката в складовете по-дълго, отколкото бе необходимо.

– Струва ми се правилно – каза Пабло, загледан в картите. – Защо да не изпратим и в Европа утре? Защо да чакаме до края на седмицата? – попита той, като посочи името на кораба, който бе по-малък от останалите, но им бе служил добре и преди. – А в Маями, когато пристигне следващата доставка.

Раул кимна. Пабло бе също така внимателен като него относно изпращането и складирането на стоката. Планираха да я разпратят колкото се може по-бързо с кораби, за които знаеха, че са безопасни.

Докато обсъждаха подробностите, влязоха четирима други мъже. Двама бяха в камуфлажни униформи, а останалите носеха дрехи като на Раул и Пабло. Те принадлежаха към безмълвната армия на тъмната страна. Няколко минути по-късно още шестима мъже пристигнаха в палатката и зачакаха инструкции. Пабло изпрати петима в Богота за операциите там. Смяташе да вземе двама в Картахена със себе си. Не се нуждаше от повече. Беше отличен стрелец и предпочиташе да пътува с малка група. Раул изслуша указанията му внимателно, кимна за одобрение мълчаливо и запали отново пурата си. Не предлагаше пури на останалите, само на Пабло, и то когато бяха сами, в знак на братската им близост.

След половин час петима от мъжете изчезнаха. Трима щяха да останат, а десетина други бяха разпръснати из джунглата, за да защитават лагера. Пабло и Ел Лобо размениха още няколко последни думи, след което младият мъж потегли с двамата си придружители.

– Ще се видим довечера – подхвърли той през рамо.

Винаги докладваше след завръщането си как бяха минали нещата. Имаха страхотна мрежа за комуникации, която функционираше отлично, но Раул и Пабло общуваха по телефона и с имейли колкото се може по-рядко. И двамата предпочитаха да е така. Срещаха се лично преди и след всяка от мисиите.

Пабло и придружителите му вървяха безмълвно през гъстата джунгла в продължение на половин час, докато стигнат до идеално прикрития джип. Пабло се настани зад волана, а двамата мъже свалиха камуфлажа от джипа и се качиха. Поеха по почти непроходима пътека, а после по тесен черен път, който след около половин час ги отведе до сечище с тясна самолетна писта, достатъчно дълга за малкия самолет, който кацна след десетина минути. Пабло го бе повикал по радиото, преди да потеглят от лагера. Въздушният транспорт щеше да им даде възможност да изминат двете хиляди километра до Картахена и да се върнат същата нощ. Никой от тримата не проговори по време на полета.

Пабло обмисляше различните операции, които трябваше да се проведат този ден. В различни градове се очакваха доставки, а в други – да бъдат транспортирани. След като се приземиха, мъжете се качиха в колата, паркирана край пистата, и подкараха към склад близо до града, а оттам към малката очукана постройка, където се помещаваше офисът им. Мястото изглеждаше напълно безвредно и никой не би заподозрял, че там се провежда бизнес за милиони долари.

Пабло паркира колата зад съседната къща, в чийто двор се лутаха кокошки, и влезе в офиса през задната врата. Един от хората му остана да пази, а другият отиде до предната врата. И тримата бяха въоръжени. Пабло се качи по скърцащите стъпала, за да се срещне с тримата мъже, които го очакваха там. Разговорът им продължи почти час. Той им предаде всички указания на Раул, увери се, че планът им е ясен и са готови да го изпълнят. Кокаинът, скрит в селскостопанското оборудване, трябваше да замине за Северна Африка. А доставката за Европа щеше да потегли към Марсилия, прикрита с платове. И преди бяха осъществявали подобни операции без проблеми.

След по-малко от час Пабло потегли обратно към самолетната писта с хората си и излетяха след минути. Мисията мина добре. Вечерта, когато пристигнаха в лагера, скриха грижливо джипа на предишното му място. Раул го очакваше. Пабло докладва, че всичко е минало според плана. Всичките доставки заминаваха от Картахена. Раул му възложи да замине за Богота на следващия ден, което бе стандартна процедура. Почти всеки ден Пабло посещаваше някой от градовете, където въртяха бизнес.

– Ял ли си? – попита Ел Лобо загрижено.

Бяха хапнали сандвичи на път към пистата край Картахена. Храната не беше основната им грижа.

– Ядохме – усмихна се Пабло, трогнат от бащинския жест.

Когато бяха насаме, Раул се отнасяше с него като с по-малък брат.

После Вълка му сипа чаша бренди и му предложи пура, която този път Пабло прие. Раул беше доволен от развитието на нещата. Знаеше, че винаги може да разчита на Пабло да изпълни нарежданията по най-добрия начин. Беше си спечелил брендито, пурата и най-вече – похвалата на Ел Лобо.

– Сестра ми може да почака – заяви Раул с началнически тон и Пабло се усмихна.

Винаги когато се прибираше в колибата, Палома се радваше да го види, не задаваше въпроси и никога не се оплакваше. Животът й с Пабло бе рай през последните две години въпреки несгодите в техния свят. Свят на сурови мъже, където нямаше място за нуждите и изискванията на жените, и тя бе наясно с това.

Двамата мъже се насладиха на брендито и пурите в приятния момент в края на деня. Бизнесът на Раул бе стресиращ, в операциите му всекидневно се въртяха милиони долари и нямаше място за грешки. Досега не бяха допуснали нито една, което бе спечелило доверието на Ел Лобо към Пабло.

Беше почти полунощ, когато Пабло се прибра в колибата. Палома спеше в леглото им, което всъщност бе тънък матрак на пода. Тя се усмихна сънливо в лунната светлина, когато усети любимия си да се мушва гол в леглото до нея. Пабло дръпна завивката настрани, за да се полюбува на кадифеното й тяло. Коремът й сякаш наедряваше с всеки час, докато детето им растеше в нея. Тя обви ръка около врата му, а той я целуна и прегърна нежно, задържа я в обятията си, докато тя се унасяше в сън с меко мъркане. Пабло й се възхищаваше безмълвно, докато накрая и той заспа.

На следващия ден след срещата с Раул рано сутринта той подкара джипа към Богота. Този път замина сам. В къща в квартал „Макарена“ се срещна с мъж, който му връчи очукано куфарче, натъпкано с пари, плод на работата им преди няколко дни. Пабло често носеше огромни суми на Раул. Не задаваше въпроси къде отиваха, макар да бе чул, че шефът му имаше банкови сметки в Швейцария и в различни страни по Карибските острови. Но дори да беше така, Раул никога не бе споделял тази информация с него. Той държеше в тайна някои неща, независимо колко му се доверяваше. Пабло знаеше къде са някои от сметките, но бе наясно, че е по-разумно да не задава въпроси.

Вечерта, когато се прибра в лагера, Раул му каза, че трябва на другия ден да се върне в Богота. Ставаше дума за по-дребна операция от тази, която бе извършил. Този път нямаше да прибира пари, а само да даде указания. Раул го увери, че това няма да му отнеме много време. Не искаше да вписват никъде транзакцията, а и подготвяха почвата за пратката до Маями. Доставките там обикновено минаваха гладко, благодарение на хората, с които търгуваха от дълго време.

Двамата мъже си побъбриха няколко минути, но Пабло нямаше търпение да се върне при Палома. Знаеше, че тя ще го чака с приготвена вечеря, тъй като й бе казал, че отива само до Богота. Когато се прибра, тя му се усмихна и протегна ръце да го прегърне. Бе облечена в семплата бяла памучна рокля, която си бе ушила сама. Носеше и златистите сандали, които той й бе донесъл от града. Пабло обичаше да й прави дребни подаръци винаги когато можеше. Раул вечно го предупреждаваше да не я глези, защото може да съжалява някой ден. Той никога не се бе доверявал на жена в живота си и според него противоположният пол бе пълен с неприятни изненади.

Седнаха да вечерят под познатите звуци на джунглата. Чу се бръмченето на малък самолет някъде далеч. Пабло знаеше, че тази нощ от Еквадор пристигат няколко души, които бяха част от империята на Раул. Предстоеше му да се срещне с тях в присъствието на Раул на следващия ден, когато се върнеше от мисията си в града.

Палома не го попита къде бе ходил през деня. Никога не го правеше. Брат й я бе обучил добре. Имаше други неща, за които да си бъбрят, а и в момента тя мислеше само за бебето. Палома почти не яде, тъй като се чувстваше прекалено тежка. След вечеря си легнаха, заслушани в звуците наоколо. Той разтри гърба й и тя скоро заспа. Тялото й беше толкова зашеметяващо красиво, дори и сега, с огромния корем, който го караше да се усмихва всеки път, щом го видеше. Гърдите й бяха пищни и по-големи отпреди, краката й – дълги и изящни – не се бяха променили. В друг свят тя щеше да е забележителна красавица, но тук живееше изолирана и скрита в лагера на брат си, където никой не й обръщаше внимание, ако се изключи някой случайно отправен завистлив или възхитен поглед. Като сестра на Раул, тя бе недостижима, освен за Пабло. И само той истински оценяваше колко е красива, мила и нежна. Никой друг тук не се интересуваше от нея.

Тя още спеше на следващата сутрин, когато той отпътува за Богота, за да изпълни задачата си. Кратка среща с човек, когото познаваше добре и бе виждал много пъти преди. Споразумяха се за количеството кокаин за Маями и колко щеше да струва. Парите щяха да бъдат прехвърлени по-късно.

След срещата Пабло се поразходи малко и се отби в едно кафене. Поръча си чаша силно черно кафе и седна на слънце на терасата. Когато го допи, поиска втора чаша, макар кафето да бе доста силно. Келнерът го разплиска, докато оставяше чашата на масата. Горещата течност се разля. Сервитьорът се впусна в извинения и с притеснен вид започна да бърше. Пабло не изглеждаше като човек, когото безнаказано можеш да раздразниш. От него се излъчваше напрежение, досущ като лъв, готов да нападне. Докато попиваше последните капки кафе, келнерът прошепна почти безмълвно:

– Сега.

Очите на Пабло станаха ледени като стомана и той изгледа сервитьора с убийствен поглед. Надигна се, метна няколко монети на масата и също така безмълвно отвърна:

– Не.

После се отдалечи от масата и тръгна към джипа. След няколко минути беше отново на път. Шофираше със студени и мрачни очи.

2.

Пабло се видя с Раул и хората от Еквадор късно вечерта. Планираха прехвърлянето на стока от Еквадор в Панама и в срещата нямаше нищо необичайно. В края й Раул предложи на Пабло пура и той прие. Докато я палеше, забеляза, че Вълка го наблюдава, не че не го правеше винаги. Човек постоянно имаше чувството, че Раул чете мислите му.

– Е, какво мислиш? – попита Раул.

– Всичко изглежда наред.

Сделката не беше от големите и му се струваше твърде обикновена. Поговориха и за предстоящата доставка в Маями, която бе много по-сложна, а и за много по-сериозна сума. После Раул отново му заръча да замине за Богота на следващия ден. Понякога Пабло не пътуваше никъде една-две седмици, а друг път, когато разпращаха големи доставки, му се налагаше да ходи в града всеки ден. Той обаче нямаше нищо против.

Беше почти два след полунощ, когато най-после излезе от палатката. Вълка изчезна в храстите, за да прекара нощта някъде в джунглата. Двамата мъже се бяха прегърнали на раздяла, както правеха винаги. Пабло се прибра в колибата и завари Палома потънала в дълбок сън. Напоследък спеше повече и това му подсказваше, че до раждането остават само няколко дни. Той легна тихо до нея и заспа. Събуди се и се облече още преди зазоряване.

Не се отби при Раул преди тръгване, тъй като трябваше да пристигне в Богота рано през деня, но се надяваше да се върне в късния следобед. Единственото, което го притесняваше при пътуванията му до града, бе, че може да не е в лагера, когато Палома започне да ражда. А нямаше кой друг да й помогне – тя бе единствената жена там. Пабло мислеше за нея на път към срещата си, когато някакъв мъж го блъсна силно на тротоара. Извини му се на испански и прикова очи в неговите. Пабло го позна веднага, но не искаше да закъснява.

– Не сега – измърмори той под нос.

Мъжът отговори също така тихо, сякаш изобщо не говореше:

– Сега.

Изражението на Пабло не се промени. Пое по тясна улица, зави зад ъгъла, мина зад малка порутена постройка и извади ключ изпод саксия. Със зашеметяваща бързина завъртя ключа, влезе в къщата и затвори вратата зад гърба си. Втурна се нагоре по стълбите и се вторачи в тримата мъже с джинси и прости всекидневни дрехи, които го очакваха.

– Какво, по дяволите, става? – изкрещя той. – Вчера ви казах, не сега. След пет минути имам среща за доставката в Маями. Защо не ме оставите на мира?

Изглеждаше ядосан и напрегнат и говореше на английски, а не на испански. Погледът, който му хвърлиха, бе твърд като бетонна стена. Никакви чувства, никакво поддаване. Чист бизнес, макар и от различен вид.

– Вън си, Евърет. Свършен си. Някъде по веригата е изтекла информация. И ще стигне до Раул всеки момент. Може би дори вече е стигнала.

Пабло се замисли за хората от Еквадор и се зачуди дали някой от тях бе споменал нещо на Раул. Предишната вечер нямаше и следа от някаква промяна, но пък Ел Лобо беше хитър и коварен, а и със сигурност щеше да провери информацията. Може би точно заради това го бе изпратил в Богота за трети път тази седмица. Но Пабло не се чувстваше готов да напусне. Беше прекалено навътре в играта, знаеше твърде много, а и Палома щеше да роди всеки момент. Не възнамеряваше да отива никъде.

– Не съм навън, мамка му! – изкрещя той на мъжете, но те дори не мигнаха. – За бога, тук съм от три години. Жена ми ще роди всеки момент.

Трепереше от гняв и вълнение и изглеждаше готов да заплаче.

– Рискуваш всеки наш агент в операцията, ако останеш. Белязан си, Евърет. Говорим само за часове, преди Раул да узнае, ако вече не е уведомен. Вън си. Чака ни самолет. Може дори да не стигнеш до него, ако Ел Лобо те е разкрил. Разполагаш с пет минути. Знаеш какво трябва да направиш.

Пабло се колеба дълго време, вторачен в началника си. Казваше се Бил Картър и беше старши специален агент от агенцията за борба с наркотиците. Беше долетял от Вашингтон, за да го вземе. Знаеше, че Пабло е с гореща кръв, и не искаше никакви грешки.

– Ами ако напусна и се върна там?

– До довечера ще си мъртъв, а също и момичето. Единственото й спасение е ти да изчезнеш веднага. Тя знае ли?

Пабло поклати тъжно глава.

– Наясно си как стоят нещата. Не можеш да унищожиш всичко, което си изградил, като се върнеш обратно.

Пабло също знаеше това. Други служители като него бяха вкарани в бизнеса на Раул. Ако той вече беше белязан, сигурно щеше да съсипе и тяхното прикритие. Налагаше се да бяга. Но едва не го уби мисълта, че трябва да изостави Палома, при това само дни преди бебето им да се роди. Никога нямаше да види детето си, а вероятно и Палома. През цялото време знаеше, че този ден неизбежно ще настъпи. Просто вярваше, че ще има повече време и ще успее да отведе Палома на безопасно място. Несбъдната мечта. Разбираше го сега.

– Имам живот тук – тъжно промълви той.

Бил Картър заговори със съчувствие:

– Всички имаме живот, когато работим под прикритие. Аз бях цели седем години. Дълго време. Трябва да се приготвиш – добави той и му подаде малък несесер.

Пабло се поколеба за миг, преди да го вземе и да се отправи към банята. Зачуди се дали да не се измъкне през прозореца и да се върне, но знаеше колко души ще бъдат убити, ако го направеше. А и за Палома нямаше да е добре, ако го убият. Нямаше избор. Извади самобръсначката и обръсна брадата и главата си. Положи тъмен грим под очите, който го състари незабавно. С помощта на грима сътвори дълъг грозен белег на едната си буза, а лещите промениха цвета на очите му. В спалнята му бяха оставили дрехи, както и бейзболно кепе. Докато се обличаше, Пабло мислеше само за Палома. Бе му невъзможно да си представи, че никога вече няма да я види. Решимостта му да се върне за нея бе твърда. Щеше да я открие, където и да се намираше, и да направи всичко възможно да я отведе у дома със себе си. Но засега нямаше друг избор. Налагаше му се да замине.

Той излезе от спалнята на малкото апартаментче. Изглеждаше абсолютно различен човек. Един от мъжете му подаде паспорт с истинското му име, Маршъл Евърет, и значката на специален агент от агенцията за борба с наркотиците, която не бе носил три години. АБН го прати тогава в Колумбия, а трите години преди това прекара в Еквадор, където да създаде самоличността си за операцията по залавянето на Ел Лобо. Тримата агенти стояха прави, всеки носеше чанта на рамото си. Бяха готови да потеглят. Искаха да го изкарат от страната в рамките на един час, преди новината да гръмне и Раул да изпрати хората си по дирите му.

Мъжът, който бе в ролята на Пабло Ечеверия в продължение на шест години съвестна работа под прикритие, не каза и дума, докато ги следваше по стълбите към паркираната дискретно отпред кола. Настани се на задната седалка и се загледа през прозореца в отчаяние, докато Богота прелиташе край него. Трябваше само да скочи, да стигне до джипа и да се върне в лагера, но бе наясно, че така ще провали цялата операция и ще обрече много хора на смърт.

Стигнаха до летището, показаха значките си на охраната и бързо се качиха на очакващия ги малък военен самолет. След секунди бяха във въздуха на път към Вашингтон. Пабло, превърнал се отново в Маршъл Евърет, изпита чувство за кошмарна нереалност, докато наблюдаваше земята да се смалява под тях, обзет от мисълта, че жената, която обичаше, е все още там, а той я бе изоставил. Успокояваше го единствено, че тя бе сестра на Раул и това щеше да й осигури защита. Палома никога не бе подозирала, че той е агент на АБН под прикритие. А Маршъл знаеше по-добре от всекиго, че в момента не може да направи нищо за нея. По-късно, ако извадеше късмет, се надяваше да намери начин да се върне, без да я излага на опасност, което щеше да е доста деликатна задача.

Бил Картър погледна часовника си половин час след като излетяха и уведоми Маршъл, че нападението над лагера ще е в рамките на час. И преди бяха имали сблъсъци с Раул и този път не искаха той да се измъкне. Точно поради тази причина държаха да действат бързо. Евърет ги бе забавил с цял ден. Трябваше да се яви на мястото за среща още вчера, когато келнерът разля кафето, но той бе пренебрегнал знака. Това не изненада Бил. Маршъл бе упорит и независим. Несъмнено гениален агент, готов да поема страхотни рискове, но неведнъж през годините не се бе подчинявал на началниците си и затова Картър бе дошъл лично. Не възнамеряваше да рискува. След като научиха за изтичането на информация, държаха да изкарат Маршъл от играта, преди да бъде убит.

– Уведоми ги, че жена ми е там. Бременна е в деветия месец. Да внимават за нея, когато нападнат лагера – нервно каза Маршъл, после се извърна настрани и затвори очи.

Никой от тримата мъже, които го придружаваха, не продума през останалата част от пътуването.

Час след като Маршъл напусна Богота, Раул бе предупреден от информаторите си в града, че американски служители от АБН се канят да нападнат лагера. Тъкмо му бяха съобщили за Пабло и след като събра документите и даде указания на хората си, той забърза към колибата. Палома спеше. Той я сграбчи грубо за ръката и я извлече от леглото.

– Знаеше за него, нали? – кресна обвинително, доближил лице на сантиметри от нейното.

– Какво да съм знаела? – внезапно се ужаси тя, тъй като брат й бе ядосан, а гневът го правеше опасен.

– Пабло е агент под прикритие... проклет негодник... доверявах му се като на брат... Лъжливото копеле не дава и пет пари за теб. Ти и бебето сте само част от прикритието му, заблуда за нас. Какво ти каза?

– Нищо – уплашено измънка тя. – Не е вярно. Не може да бъде.

– Вярно е. Изчезнал е. Оставил е колата в града и се е изпарил.

– Ще се върне. Знам, че ще го направи – настоя тя задавено.

– Прекалено умен е, за да постъпи така. Ти беше част от играта му. И какво ще правиш с това сега?

Той посочи корема й отвратено, а тя незабавно вдигна ръце, за да предпази бебето си.

– Той ще се върне за мен. Знам, че ще го направи.

Раул също мислеше така. Пабло може и да бе лъжец, но Ел Лобо познаваше характера му. Беше мекосърдечен тип, който би рискувал собствения си живот заради любимата си жена. Но сега Раул жадуваше отмъщение заради лъжите, в които Пабло го бе накарал да повярва, и защото проклетникът го бе направил на глупак. Без да се колебае и секунда, той извади пистолета от кобура си, насочи го към сестра си и я простреля в главата. Палома се просна на земята. Раул искаше хората на Пабло да я намерят и да му съобщят какво е станало с нея. Жената, която обичаше, и детето, за което копнееше толкова силно, бяха мъртви.

След това Вълка се завъртя на пети и изчезна.

Маршъл спеше, когато Бил Картър бе повикан в кабината, час преди да кацнат във Вашингтон. Шифрованото съобщение, предадено на Бил, гласеше, че лагерът е бил нападнат. Жената на Маршъл бе мъртва, простреляна в главата, а Ел Лобо бе избягал, преди агентите да стигнат до лагера. Отново. Сякаш се беше изпарил във въздуха. Подозираха, че е отлетял за Венецуела или Еквадор, където да се покрие, докато нещата се поохладят. Без да коментира, Бил се върна на мястото и не сподели с никого информацията. Беше прекалено рано да съобщи на Маршъл за жената. Предстояха му три седмици доклади и обяснения. Щяха да му кажат в подходящия момент. Беше живял цели три години с Раул в Колумбия, а след успешната си мисия в Еквадор се бе прибрал в Съединените щати само за две седмици. От шест години работеше под прикритие. Водеше живота на Пабло Ечеверия и Бил знаеше, че ще му е нужно известно време да превъзмогне шока от бързото изтегляне. Пък и трябваше напълно да сътрудничи по време на докладите, да им разкаже всичко, което знаеше и бе извършил за Раул. Наистина редовно им беше изпращал кодирани съобщения за доставки, места, количества, пране на пари и за хората, с които въртеше бизнес. Но сега държаха да чуят всички подробности.

Бил знаеше колко тежко ще е за Маршъл завръщането му след толкова дълга работа под прикритие. Той самият го бе преживял. За момент дори се страхуваше, че Маршъл ще откаже да се върне, но отговорността към работата му надделя, макар според Бил този път да се бяха разминали на косъм. Заплахата, че ще рискува живота на други агенти, се оказа решаващият фактор, както Бил си знаеше. Маршъл никога не би поставил в опасност живота на друг агент, независимо колко бе готов да рискува своя.

Маршъл се събуди, когато самолетът се приземи във военновъздушна база „Андрюс“ до Вашингтон. Премахна белега, свали лещите, грима и бейзболното кепе. Но когато се погледна в огледалото в банята, не можа да се познае. Главата му беше обръсната, брадата му бе изчезнала, очите му изглеждаха мъртви, а сърцето му се бе превърнало в камък. Пабло Ечеверия се бе изпарил, а у дома се прибираше онова, което бе останало от агент Маршъл Евърет. Но родната земя бе последното място, на което му се искаше да бъде. Чувстваше се като робот, а не човек. Част от него тъкмо бе умряла.

Когато слязоха от самолета, Маршъл знаеше, че ще го отведат в центъра, където се помещаваше службата на обединените сили за борба с наркотиците, СОСБН. А там го очакваше хеликоптер, който да го откара в Куонтико, сградата, която АБН споделяше с ФБР. Щеше да остане там няколко седмици за доклади и приспособяване след завръщането, включително сериозни психологически тестове, които да определят състоянието на мозъка му. След Еквадор го разпитваха две седмици, но сега бе различно. Не бе замесен толкова дълбоко в операциите в Еквадор, колкото в тези в Колумбия. А и когато напусна Еквадор, бе едва на двайсет и пет и бързо се приспособи към новото си назначение в Колумбия. Сега бе с три години по-възрастен, проникнал дълбоко в организацията на Раул, и бе оставил зад себе си живот, на който държеше, любима жена и бебе, което щеше скоро да се роди. Мислеше за Палома и бебето, докато го откарваха в базата. Там го въведоха в кабинет, където офицер от обединената група го разпита набързо, връчи му документите му и го пусна да отпътува към Куонтико.

Маршъл пристигна след половин час и го отведоха в стаята му. Беше скромно обзаведена с легло, скрин, бюро, стол и малък хладилник. Маршъл знаеше, че и други агенти под прикритие са настанени тук, някои в уединение, точно както искаше и той в момента. Копнееше да го оставят насаме с мислите му, а не да го разпитват и да изпразнят мозъка му в компютър, който да съхрани информацията, за да бъде анализирана подробно от експертите.

Маршъл застана до прозореца и се почувства като в затвор. Беше далеч от всичко познато. Само за няколко часа се превърна отново в Маршъл Евърет, човек, когото вече не познаваше и не искаше да бъде. Жадуваше да е в колибата в джунглата на юг от Богота с жената, която обичаше. А като се замислеше за нея и за човека, в когото отново трябваше да се превърне, му се искаше да е умрял. Не желаеше нищо тук. Чувстваше се като чужденец в собствената си страна. Дори да говори и слуша английска реч му изглеждаше странно. От години разсъждаваше на испански. Вечерта, когато си легна и затвори очи, той сънува познатите звуци на джунглата и кадифената кожа на Палома.