Иде часът

1.

Журито беше разпуснато.

Съдийката помоли седмината мъже и петте жени да направят един последен опит да стигнат до решение и им каза да се върнат на следващата сутрин. Вече започваше да си мисли, че най-вероятно ще се стигне до безизходица. Веднага щом се изправи, всички в залата станаха и се поклониха. Тя отвърна на поклона им и веднага щом напусна, залата се изпълни с оживено бърборене.

– Мисис Клифтън, ще бъдете ли така добра да дойдете в кабинета ми? – каза Доналд Трелфорд. – Искам да обсъдим съдържанието на писмото на майор Фишър и дали да му бъде дадена гласност.

Ема кимна.

– Бих искала съпругът ми и брат ми също да дойдат, ако е възможно, тъй като Себастиан трябва да се връща на работа.

– Разбира се – каза Трелфорд, събра книжата си и без нито дума повече ги поведе навън по широкото мраморно стълбище до партера. Веднага щом излязоха на Странд отново ги наобиколи глутница шумни журналисти с фотоапарати и светкавици – следваха ги неотлъчно, докато те вървяха бавно към кантората на адвоката.

Най-сетне бяха оставени сами, след като стигнаха Линкълнс Ин – стар площад със спретнати на вид къщи, които всъщност бяха кантори на адвокати и техните помощници. Мистър Трелфорд ги поведе по скърцащо дървено стълбище към горния етаж на № 11:

минаваха покрай редове имена, изписани грижливо с черно върху снежнобелите стени.

Когато влезе в кабинета на мистър Трелфорд, Ема се изненада от малките му размери – но на Линкълнс Ин нямаше големи кабинети дори ако си председател на кантора.

След като се настаниха, мистър Трелфорд погледна жената срещу себе си. Мисис Клифтън се държеше спокойно и сдържано, дори стоически, което бе рядкост за човек, изправен пред евентуално поражение и унижение, освен ако... Той отключи горното чекмедже на бюрото си, извади папка и връчи копия на писмото на майор Фишър на мистър и мисис Клифтън и на сър Джайлс Барингтън. Оригиналът оставаше заключен в сейфа, макар че адвокатът не се съмняваше, че лейди Вирджиния се е добрала до копието, което бе взел в съда.

След като всички прочетоха писмото, написано на ръка върху бланка на Камарата на общините, Трелфорд каза твърдо:

– Мисис Клифтън, ако ми позволите да представя това като доказателство пред съда, със сигурност ще спечелим делото.

– И дума да не става – каза Ема и върна копието на Трелфорд. – Никога няма да позволя подобно нещо – добави тя с достойнството на жена, която знае, че решението може не само да я унищожи, но и да подари победата на противника й.

– Ще позволите ли поне съпругът ви и сър Джайлс да изкажат мнението си?

Джайлс изобщо не изчака разрешението на Ема.

– Разбира се, че писмото трябва да бъде видяно от журито, защото всички ще гласуват единодушно за теб и – а това е по-важно – Вирджиния никога повече няма да посмее да се покаже пред обществото.

– Възможно е – спокойно каза Ема, – но това означава също, че може да се наложи да оттеглиш кандидатурата си за частичните избори и този път премиерът няма да ти предложи за компенсация място в Камарата на лордовете. И можеш да си сигурен в едно – добави тя. – Вирджиния ще сметне унищожаването на политическата ти кариера за много по-голяма победа, отколкото спечелването на делото срещу мен. Не, мистър Трелфорд – продължи тя, без да поглежда към брат си. – Писмото ще остане семейна тайна и всички ще трябва да приемем последствията.

– Това си е живо твърдоглавие от твоя страна, сестричке – заяви Джайлс. – Може пък да не искам да прекарам остатъка от живота си с чувството, че съм виновен за това, че си изгубила делото и трябва да се оттеглиш като председател на „Барингтън“. И не забравяй също, че ще се наложи да платиш съдебните разноски на Вирджиния, да не говорим за обезщетението, което ще й определи журито.

– Цената си заслужава – каза Ема.

– Твърдоглавие – повтори Джайлс с един децибел по-силно. – И се обзалагам, че Хари ще е съгласен с мен.

Всички се обърнаха към Хари, който нямаше нужда да чете писмото втори път, тъй като можеше да го повтори дума по дума. Той обаче се разкъсваше между желанието да подкрепи най-стария си приятел и нежеланието жена му да изгуби делото за клевета. Намираше се между чука и наковалнята или „между скала и камък“, както се бе изразил навремето Джон Бюкан.

– Не съм аз онзи, който трябва да решава – рече Хари. – Но ако моето бъдеще висеше на косъм, бих поискал писмото на Фишър да бъде прочетено пред съда.

– Двама на един – каза Джайлс.

– Бъдещето ми не виси на косъм – рече Ема. – И си прав, скъпи, окончателното решение е мое. – Без нито дума повече тя стана и стисна ръката на адвоката. – Благодаря, мистър Трелфорд. Ще се видим в съда утре сутринта, когато журито ще реши съдбата ни.

Трелфорд се поклони и изчака вратата да се затвори, след което промърмори под нос:

– Трябвало е да я кръстят Порция .

– Как се сдобихте с това? – попита сър Едуард.

Вирджиния се усмихна. Сър Едуард я беше учил да не казва нищо, ако по време на разпит отговорът на въпроса не е в нейна полза.

Сър Едуард не се усмихваше.

– Ако съдийката позволи на мистър Трелфорд да представи като доказателство това – каза той и размаха писмото, – вече няма да съм уверен, че ще спечелим делото. Всъщност съм сигурен, че ще изгубим.

– Мисис Клифтън никога не би позволила писмото да бъде представено като доказателство – уверено заяви Вирджиния.

– Откъде сте сигурна?

– Брат й възнамерява да се кандидатира за частичните избори в Бостън след смъртта на майор Фишър. Ако писмото бъде оповестено, той ще трябва да се оттегли. А това би означавало край на политическата му кариера.

Адвокатите би трябвало да имат мнение за всичко, освен за клиентите си. Но не и в този случай. Сър Едуард знаеше много добре какво е мнението му за лейди Вирджиния и нямаше нужда да го повтаря, било то в съда или извън него.

– Ако сте права, лейди Вирджиния – каза възрастният адвокат, – и ако не представят писмото като доказателство, журито ще приеме, че то не би подкрепило каузата на мисис Клифтън. А това несъмнено ще наклони везните във ваша полза.

Вирджиния накъса писмото и пусна парченцата в кошчето.

– Съгласна съм с вас, сър Едуард.

Дезмънд Мелър отново беше резервирал малка заседателна зала в невзрачен хотел, където никой не би ги познал.

– Лейди Вирджиния е вероятният фаворит в това надбягване по двойки – каза Мелър от мястото си начело на масата. – Изглежда, че Алекс Фишър е свършил поне едно свястно нещо.

– Фишър уцели най-подходящия момент – каза Ейдриън Слоун. – Но въпреки това ще трябва всичко да е на мястото си, ако искаме да придобием безпроблемно „Барингтън Шипинг“.

– Напълно съгласен – каза Мелър. – Поради което съставих изявление за пресата, което искам да пуснете веднага щом бъде произнесена присъдата.

– Но всичко това може да се промени, ако мисис Клифтън позволи писмото на Фишър да бъде прочетено в съда.

– Мога да ви уверя, че писмото никога няма да излезе на светло – каза Мелър.

– Знаете какво пише в него, нали? – попита Джим Нолс.

– Да кажем просто, че съм уверен, че мисис Клифтън няма да поиска журито да го види. Което само ще ги убеди, че нашата любима госпожа председател има нещо за криене. Тогава те със сигурност ще отсъдят в полза на лейди Вирджиния и така въпросът ще бъде приключен.

– Тъй като има вероятност да стигнат до решение утре по някое време – каза Нолс, – свиках спешна среща на борда в десет сутринта в понеделник. Дневният ред ще се състои само от две точки. Първата е приемане на оставката на мисис Клифтън, а втората – назначаването на Дезмънд за председател на борда на новата компания.

– А моето първо решение като председател е да назнача Джим за свой заместник. – Слоун се намръщи. – После ще поканя Ейдриън да влезе в борда, така че на всички в Сити и на акционерите да им стане напълно ясно, че „Барингтън“ е с ново ръководство.

– След като останалите членове на борда прочетат това – каза Нолс и размаха изявлението, сякаш е дневен ред на Парламента, – няма да мине много време преди адмиралът и приятелчетата му да решат, че нямат друг избор освен да подадат оставки.

– Които ще приемем с неохота и натежало сърце – каза Мелър.

– Не съм сигурен, че Себастиан Клифтън ще се съгласи така лесно с плановете ни – каза Слоун. – Ако реши да остане в борда, придобиването може да се окаже не толкова безпроблемно, колкото си мислите, Дезмънд.

– Не мога да си представя, че Клифтън би поискал да бъде директор в „Мелър Шипинг“ след като майка му е била публично унизена от лейди Вирджиния не само в съда, но и във всеки национален вестник.

– Трябва да знаете какво пише в писмото – повтори Нолс.

Джайлс не се опита да разубеди сестра си, защото си даваше сметка, че е безсмислено.

Сред многото добри качества на Ема беше всеотдайната й вярност към семейството, приятелите и към всяка кауза, която приемаше за своя. Но от другата страна на монетата имаше инат, който понякога позволяваше личните й чувства да надделеят над здравия разум дори ако решението й може да доведе до загуба на дело за клевета и оставката й като председател на „Барингтън“. Джайлс го знаеше, защото и самият той можеше да бъде точно толкова твърдоглав. Явно беше някаква фамилна черта. Хари, от друга страна, бе много по-прагматичен. Той би разгледал възможностите и би обмислил алтернативите много преди да вземе решение. Джайлс обаче подозираше, че Хари се разкъсва между желанието да подкрепи жена си и верността към най-стария си приятел.

Когато тримата излязоха на Линкълнс Ин Фийлдс, тъкмо започваха да палят газовите лампи по улицата.

– Ще се видим у дома на вечеря – каза Джайлс. – Имам да свърша някои неща. И между другото, сестричке, благодаря.

Хари спря такси и двамата със сестра му се настаниха на задната седалка. Джайлс не помръдна, докато колата не зави на ъгъла. После закрачи енергично към Флийт Стрийт.