Каже ли ти някой "Ти ме допълваш", бягай!

1.

Оставете го на Бийвър

През последните седем-осем години бях една от водещите на „Вю“ – токшоу, посветено на проблемите на жените. Трябва да призная, че останах донякъде изненадана от реакциите на много от тях по обсъжданите теми. Сториха ми се странни, защото и аз съм жена все пак, нали така? Не можех да проумея голяма част от онова, което чувах и продължавам да чувам в шоуто за взаимоотношенията между хората. А щом като не мога да проумея онова, което чувам от други жени за техните желания, ясно е, че имаме голямо разминаване. Това ме подтикна да обърна повече внимание на проблема.

Преди да се гмурнем в същността на въпроса, да започнем от самото начало. Началото си остава една много добра отправна точка.

Всички ние имаме повече или по-малко промити мозъци от неоправдани очаквания.

Няма грешка – промити мозъци.

Например представете си, че гледате по „Нейчър Ченъл“ филм за чифтосването на животните – да кажем лъвовете. Лъвът живее в прайд или глутница. Това е неговото голямо семейство: мама-лъвица, татко-лъв и малките лъвчета. Всички са заедно и хич не помислят да кръшкат насам-натам. Мама-лъвица тръгва на лов, хваща някоя газела и довлича плячката. Първо яде тя, останалото предоставя на татко-лъв – или пък обратното. Важното е, че те са едно голямо щастливо семейство.

Ами пингвините? Знаете какви са симпатяги. Майката пингвин прекосява тундрата, за да снесе яйцето, баща се нагласява да го мъти, докато партньорката му броди и плува, също като във филма „Весели крачета“. После майката донася храна, за да нахрани всички. И всички са едно голямо щастливо семейство.

Погледнете маймуните. Маймуните са моногамни. Така са и китовете. И още много други животни. Гибоните и маймуните тити. Лебедите. Черноглавият лешояд. Френската ангелска риба, наречена още бодлоперка (но не и американската, която, изглежда, е склонна към изневери по стара френска традиция...). Албатросът. Термитите. Гологлавият орел. Забулената сова. Прилепите. Обикнованите полевки (които приличат на малки плъхове). Гургулиците. Плоските червеи Schistosoma mansoni.

Искам да кажа, че от най-ранното си детство вие сте получавали доказателства за това какво е любов, брак, семейство. Някои хора дори намесват религията и твърдят, че според Божията воля двама души се обвързват за цял живот.

Но не всички видове се придържат към моногамията.

Такива са делфините. Те обаче имат способността да създават силни, дълголетни отношения помежду си и някои от тях дори се движат с няколко поколения членове на семейството. Например косатките – които всъщност са делфини – често са забелязвани да плуват с по три поколения от семейството си в едно стадо. Въпреки това делфините се чифтосват само с партньори извън своето стадо, за да предотвратят кръвосмешение, както го наричат хората. Всъщност повечето делфини са много сексуални животни и е известно, че имат по няколко партньори на година. Някои делфини дори могат да се чифтосват по всяко време на годината, за разлика от китовете, които си търсят партньор само по време на размножителния период. Различните видове делфини се чифтосват по различен начин през годината.

Аз обаче, повлияна от митовете и легендите, разпространявани за взаимоотношенията между половете, винаги съм си мислела, че делфините са моногамни. Това продължи, докато лично не проверих информацията и научих, че не е точно така.

Сигурно сте забелязали, че в списъка с моногамни животни и в информацията, която учените дават за тях, никъде не присъства Мъжът като индивид.

Нито пък Жената.

Струва ми се, че ние сме единственият вид, който може да избира кога и с кого да прави секс. Ние не сме като животинските видове, които се чифтосват с единствената цел да се възпроизвеждат.

Освен маймуните – те също си падат по секса. Просто за кеф. Не знам защо. Особено шимпанзетата и малката им разновидност бонобо. Те не подбират. Маймуните са най-близо до човешкия род от всички други представители на животинския свят, което не означава, че и ние трябва да караме наред. Макар че някои от нас правят точно това...

Та, като вече казах, човеците не фигурират в списъка с моногамните биологични видове. Според мен това е много красноречив факт. Може би, ако знаехме, че когато се обвързваме с някого или встъпваме в брак, не е нужно то да е за цял живот, бихме се справяли по-добре.

Детството ми мина под знака на идеалите от сериала „Оставете го на Бийвър“ и от всички нас се очакваше да ги следваме. Израснах в жилищен квартал в Челси, Ню Йорк, където живееха най-различни хора – черни, бели, азиатци, жълти, кафяви, оранжеви, гейове, хетеросексуални, джуджета, каквито ви дойде наум (ако съм пропуснала вашата етническа група, размера на обувките ви или ориентацията ви – добавете ги). Всички тези хора живееха заедно.

Самотните работещи майки бяха обичайно явление. Моята майка отгледа брат ми Клайд и мен съвсем сама, като ходеше на работа всеки божи ден. Беше елегантна и жизнерадостна, но не беше Дона Рийд .

Момент. Знаете ли коя е Дона Рийд? Не? Ами Карол Брейди ?

Няма значение. Майка ми превъзхождаше тези идеализирани майки. Беше по-упорита, по-силна, по-строга и само от един поглед ти ставаше ясно, че никак не се шегува.

И ако майка ми не беше Карол Брейди, то и по-големият ми брат, Клайд, не беше луничавият Бийвър Клийвър..., нито Боби Брейди. Ако всеки си имаше саундтрак на живота, този на Клайд би бил като от „Шафт“. Толкова страхотен беше.

Майка ми и брат ми ми дадоха всичко: обич, подкрепа, увереност, която ми беше нужна, за да поема своя път и да стигна дотук. Имах усещането, че сме си съвсем нормални. По някаква причина обаче в днешния свят семейства като моето не се възприемат като нормални.

Представата за „нормален“ човек и „нормално“ семейство не звучи приемливо за много хора. Ако ли не за всички. Въпреки това постоянно ни казват към какво трябва да се стремим.

Втълпена ни е представата, че срещаш някого и оставаш с него завинаги, или поне до края на живота си, но пък до миналия век колко ли хора са надживявали четиресет години? Просто не са имали време за повече от един-двама брачни партньори. Не са имали друг избор освен да останат заедно, защото преди да се усетят, вече са били мъртви...

Е, добре де, може и да е малко пресилено, но разбирате какво искам да кажа.

В наши дни живеем много по-дълго и следователно имаме много повече време да оплескаме нещата, както и правим. Често сами си създаваме проблемите – важи и за мъжете, и за жените. Няма изключения... освен че... понякога... може би намираме извинения за мъжете, когато се издънят, защото си представяме, че те просто не могат да си удържат мераците, че ангелът им е слаб – макар да знаем, че нещата не са толкова прости.

Като зряла жена някак си имам усещането, че трябва да гледаме на човека като на отделна личност. Всеки си има специфична индивидуалност.

Аууууу.

Няма по-сложно нещо от човека. Хетеросексуален, хомосексуален, черен, бял или „различен“ – все едно. Поставяме се в невероятно комплицирано положение – и то защото сами го правим такова. През последните няколко години усилено проучвам как да живея в некомплицирано положение (разбирай отношения).

Като четете тази книга, имайте предвид, че това са моите решения. Това са изводите, които съм направила сама за себе си. Споделям ги с вас, защото ми се иска някой да ми беше казал преди време: „Хей, я се позамисли!“. Ето това бих си казала, ако можех да напиша писмо до младото си Аз.

Както и: „И не бързай да изхлузваш гащите“.

Научих, че трябва да съм откровена за онова, което искам.

Повечето от нас – независимо момчета или момичета – още от ранна възраст са си изградили романтична представа за любов като в приказките, за птички, които пърхат над главите ни и се хранят от шепите ни, а ние вървим към залеза, хванати за ръце и очакваме, че всичко ще е прекрасно, фантастично и отношенията ни ще са съвършени.

Само че обикновено не се получава така.