Среднощен сокол

1.

Паракс Ловеца открай време презираше суетността у другите. Но вече знаеше колко неусетно може да се прокрадне тя в човешката душа. И тази мисъл беше студена и хапеща като вятъра, който налиташе откъм заснежените върхове на планината Друаг. Паракс извади от дисагите вълнена шапка и покри с нея оредяващата си коса. Старите му очи се загледаха нагоре към Кайр Друаг, най-стария връх, но вече не различаваха нито острите назъбени ръбове, нито далечните борови гори. Сега можеше да види само мъгливата белота на върховете под ярката размита синева на небето.

Уморената кобила се препъна и старецът се хвана припряно за лъка на седлото. Потупа животното по шията и дръпна кротко юздата. Кобилата беше на осемнайсет години. Доскоро беше силна и на нея можеше да се разчита. Но не и днес. И за нея това преследване се оказваше непосилно.

Старецът въздъхна. На трийсет беше в разцвета на силите си, един от най-умелите следотърсачи във всички земи на народа келтой. Не беше склонен да се хвали, защото си знаеше, че по рождение е надарен със зорки очи и проницателен ум. А баща му също беше великолепен ловец и следотърсач, обучи го добре. На пет години Паракс вече можеше да разпознава следите на над трийсет вида животни: скокливата видра, топуркащия язовец, хитрата лисица и още много други. Дарбата му изглеждаше едва ли не мистична. Някои казваха, че успявал да прочете живота на човек по стръкче трева, смачкано от тока на ботуш. Дрънкаха врели-некипели, разбира се, но Паракс само се подсмиваше на такива приказки и не откриваше зародиша на суетността в тази усмивка. Все пак беше вярно, че имаше способността да научи много за човек от следите му, от останките на бивака и накладения огън – всичко това показваше колко познава и разбира дивата природа, колко често и задълго дава отдих на коня си, колко бързо може да се движи, колко търпелив е в лова. Така опознаваше характера му, а когато Паракс успееше да разбере що за човек преследва, го намираше всеки път, колкото и майсторски онзи да прикриваше следите си.

Докато навърши трийсет и пет, славата му стигна и до земите на племето пердии, чийто крал Алеа го нае. Но и тогава Паракс не допусна прекомерната гордост да стане една от чертите му. На петдесет вече служеше на крал Конавар и си позволяваше само спокойно удовлетворение от постигнатото – или поне му се струваше, че е така. Очите му бяха загубили мъничко от зоркостта си, но все още разгадаваше следите толкова умело, че околните бяха готови да го сметнат за магьосник. Дори на шейсет си оставаше не по-лош следотърсач от всеки друг, защото натрупаният огромен опит му даваше предимство над по-младите. Или поне така му се струваше, а всъщност от покълналото семе на суетността в душата му незабелязано бе пораснал бурен. А сега имаше повече от седем десетилетия зад гърба си и знаеше, че от няколко години не е ненадминат. Дори вече не беше добър в занаята. И тази увереност го уязвяваше, но не колкото самолюбието, заставило го да отрече истината дори пред човека, когото обичаше повече от всички останали – краля.

Паракс служеше на Конавар от почти двайсет години – още от деня, когато младият воин го спаси от робските пазари на Каменград и се върна с него в земите около планината Друаг. Яздеше до Конавар и когато той стана леърд, после боен предводител, а накрая и първия Върховен крал от няколко столетия. Паракс беше до него и в онзи кървав ден на Когдънско поле, когато непобедимата армия на Каменград бе смазана от мощта на Железните вълци, водени от Конавар. Потръпна. Крал Конавар му се доверяваше... а накрая трупащите се години и немощ го подтикнаха да злоупотреби с това доверие.

– Намери онзи момък Бейн – каза му кралят, – преди преследвачите да го убият... или той да ги убие.

Паракс се бе взрял в разноцветните очи на Конавар – едното зелено, другото кафеникаво-златисто. Копнееше да признае истината, просто да каже: „Вече не ме бива, приятелю. Не мога да ти помогна“.

Не се престраши. Думите заседнаха в гърлото му, забили нокти на лъжлива гордост. Той беше сред най-доверените съветници на краля. Той беше Паракс – най-великият ловец в познатия на този народ свят, жива легенда. Щом кажеше истината, щеше да се превърне в безполезен старец, който ще бъде пренебрегнат и забравен. Само склони глава смутен и потегли от Старите дъбове с бушуващи в душата му угризения, налегнат от бремето на уплахата. Слабеещите му очи не разчитаха следите и той по неволя вървеше дни наред по дирите на преследвачите с надеждата, че те ще го отведат при младия беглец.

Така си навлече последното унижение. Изгуби следите на потерята. Двайсет ездачи!

Тогава от очите му потекоха горчиви сълзи. Някога би могъл да проследи и лястовица в полет, а сега не намираше следите и фъшкиите на двайсет коня. Следваше дирите им на половин час път зад тях, но задряма на седлото. Уморена и жадна, кобилата бе надушила вода и се отклони на изток. Паракс се сепна, когато животното започна да се катери по стръмен склон с израснали нагъсто дървета. Старецът едва не се свлече от седлото. Плътни облаци закриваха слънцето и той изобщо не знаеше къде се е озовал. Животното го отнесе при бълбукащ поток и Паракс стъпи на земята. Гърбът го болеше, устата му пресъхваше. Коленичи, загреба вода в събраните си шепи и утоли жаждата си.

– Доживях да стана безполезен – промърмори на глас. Кобилата изцвили тихо и тропна с копито. – Знаеш ли на колко години съм? – обърна се той към нея. – На седемдесет и две. Веднъж преследвах грабител цели три седмици. Спипах го сред голи скали на един хребет. Кралят ми плати двайсет сребърника и ме обяви за Принца на следотърсачите.

Свали старата вълнена шапка и изми лицето и брадата си. Огладняваше. В раницата му имаше парчета пушен бекон, увити в тънък плат, черен хляб и малка пита сирене. Искаше да извади храната и да накладе огън, но слънцето се показа между облаците в късния следобед, Паракс седна и задряма, опрял глава на един гладък камък.

Сънуваше по-добрите времена преди да се размъти зрението му, дните на смях и радост, след като младият крал прогони войниците на Каменград от северните земи. Смях и радост... но не и за самия крал. Краля-демон, така го наричаха заради свирепостта му, а и защото хората помнеха страшното му отмъщение, след като неговата съпруга бе убита. Тогава Конавар беше леърд само на племето риганте. Сам изтри от лицето на земята селото на убийците, опожари го цялото, уби мъже, жени и деца. След онзи ден Паракс не чу нито веднъж смеха му, не видя веселие в очите му.

В съня му кралят стоеше под луната на крепостната стена в Старите дъбове. Но този път около тях двамата се рееха призраци – млада тъмнокоса жена с бледо лице и великан със сплетена руса брада. Те протягаха ръце към краля и белязаното му лице побеля, щом ги зърна. Паракс познаваше и двамата, чиито духове виждаше. Убитата Тей, жената на Конавар. И неговият пастрок Руатан.

– Ти не изпълни обещанието си, съпруже – промълви призракът на Тей.

Конавар наведе глава.

– Толкова се срамувам, Тей...

– Ще ме заведеш ли да се разходим с коне?

Конавар изстена и се смъкна на колене. Паракс стоеше безмълвно до него – знаеше причината за терзанията му. Конавар бе обещал на Тей да се разходят до едно езеро, но на връщане към дома си бе срещнал жена, която обичал някога. Ариан го омаяла и той легнал с нея. А след няколко часа в Старите дъбове научил, че Тей излязла с Руатан и била убита, когато ги нападнали от засада мъже, които имали кръвна вражда с Руатан. Конавар не вдигаше глава. Огромният силует на Руатан надвисна до него.

– Кон, няма нищо по-важно от семейството. Мислех, че поне на това съм те научил.

– Научи ме. Никога не съм го забравял. Грижех се за Крилото, за Бран, за мама.

– А за Бейн?

Лицето на Конавар се изопна от гняв.

– Съжалявам за това, но не можех да понеса мисълта, че ще видя отново Ариан. Моята страст към нея погуби Тей... и съсипа живота ми!

– Ти сбърка, Кон. Случва се на всеки. Но Бейн нямаше никаква вина, а възмъжа без баща до себе си. Видя как смазаната му от мъка майка изнемощя и умря в самота. Момчето имаше право да очаква повече от тебе, Кон. Трябваше да го признаеш за свой син. Никога не е имало съмнение, толкова прилича на тебе – дори с тези негови очи, златисто и зелено. Но ти странеше от него, затова и всички останали му обърнаха гръб.

Видението изглеждаше толкова истинско, че Паракс понечи да докосне рамото на краля, прегърбен под товара на скръбта и срама. Но гледката избледня, за миг вместо хората зърна горичка, вятър полюшваше клоните. И само за един удар на сърцето пред погледа му се мярна стояща наблизо забулена жена. Подпираше се на жезъл. Огромен черен гарван прелетя от висок клон и кацна на рамото й. Паракс се смръзна от ужас. Знаеше, че вижда страховитата Моригу от сидите, богиня на зли пакости и гибел.

Сепна се с вик. Усещаше колко лудешки бие сърцето в гърдите му. Огледа дърветата наоколо, но нямаше нито забулена жена, нито гарван. Надуши миризмата на цвърчащ бекон и му се стори, че още сънува. Изви глава и видя мъж, приклекнал до огън. Държеше над пламъците тиган с дълга дръжка. Мъжът го погледна и се ухили.

– Мъчеше те лош сън, старче – каза приветливо.

Притъмняваше, вятърът носеше студ. Паракс се примъкна до огъня и загърна зеленото наметало по-плътно около кльощавите си рамене. Взря се напрегнато в младежа. Нямаше брада, дългата му руса коса беше вързана на тила, от дясното слепоочие висеше тънка плитка, каквито имаха Морските вълци. Светлозелена ловджийска риза, елек от тъмнокафява кожа, панталон от еленова кожа и ботуши за езда до коленете. Не видя меч, но момъкът обръщаше парчетата бекон с ловджийски нож от ярко желязо.

– Ти си Бейн, Вълкоглавия – каза Паракс.

– А ти си Паракс, Кралския ловец.

– Да, аз съм... и се гордея с това.

Бейн прихна.

– Казват за тебе, че си най-великият следотърсач.

– Да, така казват – съгласи се старецът.

– Но вече не си, Паракс. – В усмивката на младежа имаше съчувствие. – Наблюдавах те. Пресече дирите ми три пъти през последните два дена. Третия път оставих дълбока следа, за да я видиш, а ти мина направо през нея.

Паракс се взря отблизо в него. Сега виждаше и разноцветните очи – зелено и кафеникаво-златисто. „Същите като на баща му. Същите като на краля“. Този момък изглеждаше твърде зрял за седемнайсетте си години, прекалено корав и опитен.

– Намислил си да ме убиеш ли? – попита старецът.

– Това ли искаш?

– Ако го направиш, би имало чудата справедливост – подхвърли Паракс. – Срещнах баща ти за пръв път, когато беше горе-долу на твоята възраст. Дойде да ме убие. Преследвах го много дни с отряд воини от племето пердии. Ама че хитрец се оказа – уби седмина от преследвачите. Направи всичко по силите си, за да ме отклони от следата. Много находчив младеж. Проследих го по камъни и по вода. Веднъж едва не ме заблуди. Следите му се изгубиха под клона на стар дъб. Издърпал се нагоре, изтичал по клона и скочил в короната на близкото дърво. Но тогава не бях стар и безполезен. Открих го.

– А той защо не те уби?

Паракс сви рамене.

– Не знаех и тогава, не знам и днес. Хапнахме заедно и той си тръгна, за да се присъедини към армията на Каменград. Когато се срещнахме отново, той вече беше мъжът, убил краля на пердиите, а аз бях вързан и щяха да ме пратят при робите, дълбаещи земята в рудници. Той ме позна и ме спаси. И сега седя до сина му. Е, ще ме убиеш ли?

– Нямам причина да те мразя, старче – каза Бейн. – Склонен съм да те оставя жив.

– Щом е тъй, дай и на мен от този бекон, иначе може да умра от глад.

– Разбира се. Храната си е твоя.

Младежът набоде парче с ножа си и подаде тигана на Паракс. Нахраниха се в мълчание. Беконът беше вкусен, но се оказа леко пресолен и старецът отиде при потока да пийне вода.

– Как се изплъзна на потерята? – попита, когато се върна при огъня.

– Не беше трудно. Не горяха от желание да ме намерят. Не ги виня за това. Повечето са женени и не им се иска да оставят млади вдовици.

– Ти си много наперено копеле! – сопна се ловецът.

– Такъв съм си. И много ме бива с меча и ножа. Сражавал съм се, Паракс. Два пъти срещу Морските разбойници и три пъти срещу непрокопсаници, изгонени от племето норвии. – Чукна с пръст по широката златна гривна на лявата си ръка. – Чичо Брефар ме награди с това за проявената доблест. Трябваше кралят да ми връчи наградата... но щеше да е доста неудобно.

Паракс долови надигащия се гняв в гласа му и реши да говори за друго.

– Ти защо ми позволи да те намеря?

Бейн се засмя.

– Не си ме намерил. Аз те намерих. Съжалих те. Сигурно е тежко да загубиш уменията си.

– Така си е. Съмнявам се обаче и ти да доживееш времето, когато ще научиш колко е тежко. Е, защо поиска да говориш с мен?

Младежът не отговори веднага. Занесе тигана при потока, изми го, изтърка го със стиска трева и го прибра в раницата на ловеца. После се излегна до огъня.

– Загложди ме любопитството. Знам защо ме подгониха хората на чичо Брефар. Но не разбирах защо кралят е пратил своя следотърсач подире ми. Нито пък защо не си тръгнал с потерята.

– Кралят не желае смъртта ти – натърти Паракс.

Бейн се изсмя презрително.

– Тъй ли било? Моят баща не желаел смъртта ми. Трогнат съм. През целия ми живот не е говорил с мен... освен след победата ми в надбягването на Белтин, когато ми даде наградата. „Добре се справи“. Това са думите, които чух от баща си за седемнайсет години. И сега трябва да повярвам, че се е загрижил за добруването ми, а?

– Не мога да говоря от негово име. Той ме помоли да те намеря. И ми заръча да ти дам кесия злато.

– Кесия злато? Колко мило!

Бейн се изплю в огъня.

– Той е добър човек – тихо каза Паракс.

– Внимавай, старче – предупреди го младежът. – Не съм от най-търпеливите. Едва пет дни минаха, откакто убих двама. И да добавя трети към тях, съвестта няма да ме мъчи.

– Както чух, те са говорили гадости за твоята покойна майка, после решили да те причакат, защото си ги набил. Ако беше застанал пред съда, няма съмнение, че щеше да бъдеш оправдан.

– И тази кесия злато ли трябва да ми помогне пред съда?

– Не – завъртя глава ловецът. – Златото ще ти бъде от полза, когато напуснеш земите на риганте. Убитите от тебе мъже бяха сродници на пълководеца Фялок. И той се закле в кръвта им, че ще излезе в двубой срещу тебе. Кралят не иска никой от вас двамата да пострада.

Бейн се разсмя весело.

– Тоест той не иска вуйчо Фялок да умре, така ли?

– Ако е искал да каже това, щеше да го каже – сопна се Паракс.

– Одобрявам предаността – сподели Бейн. – Не че знам от собствен опит какво е някой да ти бъде предан, но ми харесва. Затова ще те оставя жив и ще взема кесията. – Гласът му стана по-рязък от сдържаната ярост. – Но може и да не си тръгна. Може да остана и да се бия с Фялок. За да го заколя пред очите на краля.

Старецът помълча, после каза:

– Рядко съм срещал хора с толкова неизчерпаем гняв. Тъжно ми е, Бейн, да те виждам такъв. Фялок е твърдоглав мъж. И страховит боец. Но по-важно е, че той е женен за сестрата на твоята майка. Как мислиш, дали духът на майка ти ще се радва, ако види бащата на нейните племенници посечен от нейния син?

– Не... Няма да се зарадва – призна младежът и гневът му се укроти. Паракс видя в очите му печал вместо гаснещата свирепост, без която изглеждаше много по-млад. – Ще те пощадя. Ти познаваше ли майка ми?

– Не. Само съм чувал за нея.

– И какво означава това? – ледено попита Бейн.

– Означава, момко, че знам какво се е случило. Тя е била първата любима на Конавар, но се е омъжила за друг, защото помислила, че Кон ще умре. Но не живяла дълго със съпруга си.

– Не извъртай, дърт мръснико! Не е живяла дълго с мъжа си, защото Конавар я насилил и съм се родил аз. И я зарязал опозорена. Повече не й продумал. Съсипал й живота, тя умря съкрушена. Като сме започнали, поне да кажем всичко.

– Това изобщо не е всичко, но аз съм чужд човек и няма да споря с тебе. Все пак ще те попитам: твоята майка казвала ли е някога, че Конавар я е насилил?

– Не беше нужно да го казва.

Паракс въздъхна.

– Отдавна съм се убедил, че хората вярват в това, в което им се иска да вярват. За това също няма смисъл да се пререкаваме. Време е да си вървя.

Старецът отиде при кобилата, отвори дисагите, извади кесията и я подхвърли на младежа. Бейн се подсмихна.

– Сега можеш да се върнеш при краля и да му кажеш, че неговият стар ловец още е най-умелият в този свят. И е намерил Вълкоглавия, макар че никой друг не е успял.

– Ще му кажа истината... и повече няма да изляза на лов.

– Е, щом ще бъдеш прям – подхвана тихо Бейн, – кажи му и че винаги съм го мразел и някой ден ще изтръгна злото му сърце от гърдите за това, което причини на майка ми.

– Трябва да си изключителен боец, за да победиш Фялок – увери го Паракс. – Но за да убиеш Конавар, трябва да си най-способният боец, който се е раждал някога. А ти не си, момко. Не се заблуждавай.

– Може и да бъда при следващата ни среща – отвърна младежът невъзмутимо.

Паракс се качи уморено на седлото.

– Не ми се вярва. Бейн, може да съм стар, може да съм загубил зоркостта на очите си, но умът ми открива истината със същата лекота както преди. Защо не изчака да те съдят, за да бъдеш оправдан? А щом си решил да побегнеш, защо остана по тези хълмове, за да си играеш на котка и мишка с преследвачите?

– Защото съм свободен човек и живея както си искам.

– Не. Защото копнееш всичко да свърши – възрази Паракс. – Тежи ти скръбта, че загуби майка си, и не можеш да понесеш, че цял живот те отхвърлят и пренебрегват. Чакаш смъртта. Може би дори я желаеш. Затова се надявам да заминеш оттук и да се усъвършенстваш. Защото имаш същите заложби за величие, каквито имаше Конавар. И аз също като него не искам да видя смъртта ти.

Смуши с пети кобилата и се отдалечи от поляната.