Призрачен полет

1.

Очите му се отвориха.

Бавно.

С мъка отлепяше клепачи, миглите бяха залепнали една за друга от засъхналата кръв. Цепнатините се разширяваха по малко над кръвясалите очи. Ярката светлина изгаряше ретината му, сякаш някой бе насочил лазер към очите му. Но кой? Кой беше врагът... мъчителят? И къде се намираше, за бога?

Не си спомняше абсолютно нищичко.

Кой ден беше? И дори коя година? Как се е озовал тук, където и да е това „тук“?

Слънчевата светлина му причиняваше адска болка, но поне зрението му се възвръщаше малко по малко.

Първото, което различи Уил Йегер, беше хлебарката. Бавно дойде на фокус – размазана, чудовищна и извънземна, изпълваща цялото му полезрение.

Доколкото можеше да прецени, май лежеше странично на под. Бетонен. Покрит с дебел слой кафеникав боклук с дявол знае какъв произход. От този ъгъл видя хлебарката да приближава, сякаш възнамеряваше да влезе право в лявото му око.

Чудовището размърда антени към него и в последния момент изчезна, пробяга покрай върха на носа му. А после Йегер я усети как лази нагоре по главата му.

Хлебарката спря някъде при дясното му слепоочие – онова, което беше най-далеч от пода, обърнатото нагоре.

Започна да опипва с предните си крака и челюс­тите си.

Сякаш търсеше нещо. Сякаш опитваше нещо.

Йегер я усети как започва да дъвче, как захапва плътта му, как задълбава в нея. Долови съскащото, кухо потракване на назъбените й челюсти, откъсващи парченца гнило месо. А после, докато от устните му се изтръгваше беззвучен писък, усети, че са го полазили още десетки... сякаш отдавна е мъртъв.

Мъчеше се да сподави надигащите се вълни на гадене, а в главата му крещеше един въпрос – защо не се чу как пищи?

Със свръхчовешко усилие на волята раздвижи дясната си ръка.

Беше съвсем слабо движение, но въпреки това изпита усещането, че се опитва да повдигне целия свят. Всеки сантиметър нагоре предизвикваше агонизираща болка в рамото и лакътя, мускулите му се свиваха в спазми от жалките му напъни.

Чувстваше се като сакат.

Какво е станало с него, за бога?

Какво са му причинили?

Стиснал зъби и с огромно усилие на волята, той вдигна ръка към главата си и прокара длан по ухото. Пръстите му задрапаха отчаяно и напипаха... крака. Твърди, тънки крака на насекоми, потръпващи и пулсиращи, докато се мъчеше да извади тялото хлебарката от ухото си.

Махнете ги оттук! Махнете ги! МАХНЕТЕ ГИИИ!

Идеше му да повърне, но в стомаха му нямаше нищо. Само гаден сух предсмъртен слой, покриващ всичко – стомаха, гърлото, устата, дори ноздрите.

Ох, мамка му! Ноздрите. Опитваха се да се мушнат и в тях!

Йегер извика отново. По-дълго. По-отчаяно. „Не това е начинът да умре. Моля те, Господи, не по този начин...“

Отново и отново пръстите му задраскаха към телесните му отвърстия – а хлебарките съскаха и ритаха гневно, докато ги отскубваше от себе си.

Най-сетне звукът започна да се процежда мъчително до сетивата му. Първо собствените му отчаяни викове отекнаха в окървавените му уши. А после долови нещо друго – нещо по-смразяващо дори от десетките насекоми, решени да пируват с мозъка му.

Човешки глас.

Дълбок. Жесток. Глас, който намираше радост в болката.

Неговият тъмничар.

Гласът събуди всички спомени и те нахлуха в главата му. „Блек Бийч“. Затворът на края на света. Място, където те пращат, за да те измъчват ужасно и да умреш. Йегер бе хвърлен тук за „престъпление“, което изобщо не беше извършвал, по заповед на побъркан кръвожаден диктатор – и тогава бяха започнали истинските ужаси.

Предпочиташе дори тъмния покой на безсъзнанието в сравнение със събуждането в този пъкъл; всъщност предпочиташе всичко през седмиците, прекарани заключен на това по-лошо и от ада място – неговата килия. Неговият гроб.

Насили се да се унесе отново, да се върне обратно към меките, безформени, непостоянни оттенъци на сивото, които го защитаваха, преди нещо – какво? – да го замъкне обратно в това неописуемо настояще.

Дясната му ръка се движеше все по-вяло и по-вяло.

Отпусна се отново на пода.

Нека хлебарките пируват с мозъка му.

Дори това бе за предпочитане.

И тогава онова, което го беше събудило, го блъсна отново – студена течност се плисна в лицето му, подобно на удар на морска вълна. Само че миризмата бе толкова различна. Не бе чистият, леден, освежаващ дъх на океана. А зловоние – солената смрад на писоар, който не е виждал дезинфектант от години.

Мъчителят му се изсмя отново.

Беше истинско забавление.

Да плисне съдържанието на нощното си гърне в лицето на затворника. Какво по-добро?

Йегер изплю вонящата течност. Примигна, за да я махне от засмъделите го очи. Поне противната гадост беше изгонила хлебарките. Умът му затърси подходящите думи – най-подходящите ругатни, които да запрати в лицето на тъмничаря си.

Доказателство, че е жив. Проява на съпротива.

– Иди се...

Изграчи една от онези обиди, които със сигурност щяха да му гарантират бой с маркуча, от който се беше научил да изпитва ужас.

Но ако не окажеше съпротива, с него бе свършено. Съпротивата беше единственото, което го крепеше.

И все пак не довърши. Думите заседнаха в гърлото му.

Внезапно се разнесе друг глас, толкова познат, толкова братски, че за няколко дълги секунди Йегер беше сигурен, че сънува. Напевът отначало бе тих, но постепенно набираше сила – ритмично припяване, изпълнено по някакъв начин с обещание за невъзможното...

– Ка мате, ка мате. Ка ора, ка ора.

Ка мате, ка мате! Ка ора, ка ора!

Йегер би познал този глас навсякъде.

Такавеси Рафара. Как е възможно да е тук?

Когато бяха съотборници и играеха ръгби в британската армия, именно Раф водеше хака, традиционния боен танц на маорите преди мача. Винаги. Сваляше тениската, свиваше юмруци и пристъпваше напред, за да застане очи в очи с противника, удряше се по масивните гърди, с крака като дънери, с ръце като тарани, а останалите от отбора, включително и Йегер, се тълпяха от двете му страни – безстрашни, неудържими.

Очите на Раф се опулваха, езикът му се подуваше, лицето му замръзваше в предизвикателна воинска гримаса.

– КА МАТЕ! КА МАТЕ! КА ОРА! КА ОРА! – гръмовно крещеше той.

Ще умра ли? Ще умра ли? Ще живея ли? Ще живея ли?

Беше все така неудържим и когато стоеше рамо до рамо с него на бойното поле. Върховният другар по оръжие. Маор по рождение и командос от Кралската морска пехота по призвание, Раф и Йегер се бяха сражавали заедно по четирите краища на света и бяха близки като братя.

Йегер завъртя очи надясно, към източника на припяването.

С периферното си зрение едва успя да различи фигурата от другата страна на решетката. Масивна. Дори тъмничарят изглеждаше като джудже в сравнение с нея. Усмивка като лъч чиста слънчева светлина, пробил тъмни буреносни облаци, които сякаш нямат край.

– Раф? – Думата бе изграчена, пълна с едва прикрито изумление.

– Да. Аз съм. – Пак онази усмивка. – Виждал съм те и в по-лошо състояние, друже. Като оня път, когато те измъкнах от бара в Амстердам. Така че по-добре да те почистим. Летим с „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Първа класа.

Йегер не отговори. А и как би могъл? Как бе възможно Раф да е тук, на това място, така близо до него?

– По-добре да тръгваме – подкани го Раф. – Преди приятелчето ти майор Моджо да е размислил.

– Да, Боб Марли! – Мъчителят на Йегер плесна Раф по гърба и го погледна с престорена веселост през злобно присвитите очи. – Боб Марли, голям шегаджия си.

Раф му се ухили от ухо до ухо.

За Йегер той беше единственият, който можеше да се усмихна на някого и в същото време да го гледа смразяващо. Обръщението „Боб Марли“ несъмнено беше заради косата на Раф – дълга, сплетена на плитки по традиционния за маорите начин. Както мнозина бяха научили на игрището за ръгби, Раф не приемаше добре неуважението към предпочитаната от него прическа.

– Отключи килията – процеди през зъби Раф. – Аз и приятелят ми господин Йегер си тръгваме.

2.

Джипът излезе от затвора „Блек Бийч“ в Биоко, каран от приведения над кормилото Раф. Маорът подаде на Йегер бутилка вода.

– Пий. В хладилната чанта има още – посочи той с палец назад. – Изпий колкото можеш повече. Обезводнен си. А ни предстои натоварен ден...

Раф замълча, замислен за пътуването, което ги очак­ваше.

Йегер остави тишината да се проточи.

След прекараните в онзи затвор седмици тялото му се беше превърнало в същинска каша. Всяка става го болеше ужасно. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто го бяха хвърлили в килията; откакто бе пътувал в кола; откакто бе обливан от лъчите на тропическото слънце на Биоко.

Трепваше от болка при всяко подскачане на колата. Пътуваха по крайбрежния път – тънка лента асфалт, водеща към Малабо, единственото по-голямо населено място на Биоко. Пътищата с настилка в малката островна държава край Африка се брояха на пръсти. Петролните пари на страната отиваха най-вече за изграждането на нов дворец за президента, за поредното попълнение към флота му от гигантски яхти или за допълнително раздуване на швейцарските му банкови сметки.

Раф посочи таблото.

– Вътре има слънчеви очила, друже. Май слънцето не ти понася.

– От доста време не съм го виждал.

Йегер отвори жабката и извади чифт фалшиви „Оуклейс“. Погледна ги за момент.

– Менте? Винаги си бил скръндза.

Раф се разсмя.

– Който рискува, печели.

По измъченото лице на Йегер плъзна усмивка. И от нея болеше адски. Имаше чувството, че не се е усмихвал от цяла вечност – усмивката заплашваше да разчупи физиономията му на две.

През последните седмици беше започнал да вярва, че никога няма да излезе от онази килия. Никой нямаше представа, че е там. Беше приел, че ще умре в затвора, изчезнал и потънал в забрава, и че трупът му, подобно на безбройните трупове преди него, ще бъде хвърлен на акулите.

Направо не можеше да проумее, че е жив и свободен.

Тъмничарят ги беше извел от полутъмното мазе, където се намираха килиите за мъчения, вървеше безмълвно покрай опръсканите с кръв стени. На същото място изхвърляха боклука и телата на онези, които бяха умрели в килиите си и бяха готови за среща с акулите.

Йегер нямаше представа що за сделка бе сключил Раф, за да го измъкне.

Никой не излизаше от затвора „Блек Бийч“.

Никога.

– Как ме намери? – Думите му увиснаха тежко в тишината.

Раф сви рамене.

– Не беше лесно. Доста трябваше да поработим. Фиъни, Карсън и аз. – Той се разсмя. – Радваш ли се, че си направихме труда?

Йегер също сви рамене.

– Тъкмо започнах да опознавам майор Моджо. Готин тип. От онези, за които би омъжил сестра си. – Той погледна маора. – Но как ме намери? И защо...

– За теб винаги, приятелю. Пък и... – По лицето на Раф пробяга сянка. – Нужен си в Лондон. Назначение. И за двама ни.

– Що за назначение?

Изражението на Раф стана още по-мрачно.

– Ще ти кажа, когато се махнем оттук – защото, ако не го направим, няма да има никакви назначения.

Йегер отпи дълга глътка вода. Студена, бистра бутилирана вода – имаше вкус на нектар в сравнение с онова, което беше принуден да поглъща в зат­вора.

– И какво следва? Измъкна ме от „Блек Бийч“, но това не означава, че сме напуснали Адския остров. Така го наричат по тези места.

– Разбрах. С майор Моджо се споразумяхме да си получи третата част от парите, когато двамата с теб се качим на самолета за Лондон. Само че няма да се качваме в самолета. Никъде няма да летим. Ще ни спипат на летището. Там ще ни чака комисия по посрещането. Така той ще може да каже, че сме избягали, но е успял да ни залови. По този начин ще прибере пари от две места – от нас и от президента.

Йегер потръпна. Именно президентът на Биоко, Оноре Чамбара, беше заповядал да го арестуват. Преди около месец на острова имаше опит за преврат. Наемници бяха овладели другата половина на Екваториална Гвинея (Биоко беше островната столица на страната) – онази половина, която се намираше отсреща, на континенталната суша.

В резултат президентът Чамбара заповяда да арестуват всички чужденци в Биоко, които и без това не бяха много. Йегер бе прибран с другите и при обиска на квартирата му бяха намерили вещи от времето му като войник.

Веднага щом научи, Чамбара реши, че Йегер трябва да е участник в заговора – че е техният вътрешен човек. Което не беше вярно. Йегер беше дошъл в Биоко по съвсем различни – и невинни – причини, но Чамбара бе непреклонен. По заповед на президента Йегер бе хвърлен в затвора „Блек Бийч“, където майор Моджо бе направил всичко по силите си да го пречупи, да го принуди да си признае.

Йегер си сложи слънчевите очила.

– Прав си. Няма да успеем да се измъкнем през летището. Имаш ли резервен план?

Раф го изгледа.

– Доколкото разбрах, тук си работил като учител. По английски. В някакво село в северния край на острова. Посетих го. Тамошните рибари смятат, че си най-прекрасното нещо, случвало се някога на Адския остров. Учил си децата им да четат и пишат. А това е повече от всичко, направено за тях от „президент Чуга“. – Той замълча за момент. – Приготвили са кану, с което да се доберем до Нигерия.

Йегер се замисли над думите му. Беше прекарал близо три години в Биоко и бе опознал доста добре местните рибари. Плаването през Гвинейския залив с кану беше осъществимо. Може би.

– Разстоянието е трийсет километра или някъде там – каза той. – Рибарите го правят от време на време, когато времето е хубаво. Имаш ли карта?

Раф посочи малката пътна чанта в краката на Йегер. Йегер мъчително се наведе и прерови съдържанието й. Намери картата, разгъна я и започна да я изучава. Биоко се намираше на самата сгъвка на Африка – мъничък, обрасъл с джунгла остров с размери не повече от сто на петдесет километра.

Най-близката африканска държава бе Камерун, който се намираше на северозапад, а Нигерия бе още пт на север. На цели двеста километра на юг се намираше територията, която доскоро бе другата половина от владенията на президента Чамбара – континенталната част на Екваториална Гвинея, която бе под контрола на заговорниците.

– Камерун е най-близо – отбеляза Йегер.

– Камерун? Нигерия? – Раф сви рамене. – В момента всяко място е по-добро от тук.

– Колко остава до вечерта? – попита Йегер. Мутрите на Чамбара бяха взели часовника му много преди да го хвърлят в „Блек Бийч“. – Под прикритието на мрака може и да успеем.

– Шест часа. Давам ти най-много един в хотела. За това време трябва да изстържеш всички лайна от себе си и да се нагълташ здравата с вода, защото няма начин да успеем, ако си обезводнен. Както казах, очаква ни натоварен ден.

– Моджо знае ли в кой хотел си отседнал?

Раф изсумтя.

– Няма смисъл да се опитваш да се скриеш. На толкова малък остров всички се познават. Като се замисля, малко ми напомня за дома... – Зъбите му проблеснаха на слънцето. – Моджо няма да ни създава неприятности през следващите няколко часа. Ще проверява дали парите му са пристигнали, а междувременно ние отдавна ще сме изчезнали.

Йегер продължи да пие, да преглъща насила глътка след глътка с пресъхналото си гърло. Проблемът бе, че стомахът му се бе свил до размерите на орех. Ако беше останал в затвора и не го пребиеха или измъчеха до смърт, диетата със сигурност щеше да го убие.

– Учил си хлапета. – Раф се подсмихна многозначително. – И с какво всъщност се занимаваше?

– Учех хлапета.

– Да бе. Учил си хлапета. Нищо общо ли нямаш с преврата?

– Президентът Чуга все ме питаше същото. Между побоите. Не би отказал човек като теб.

– Добре, значи си учил хлапета. На английски. В рибарско село.

– Учех хлапета. – Йегер се загледа през прозореца; усмивката бе изчезнала напълно от лицето му. – Пък и ако искаш да знаеш, трябваше да се скрия някъде. Да помисля. Биоко, дупката на гъза на географията. Изобщо не съм предполагал, че някой ще ме намери тук. – Той помълча. – Но ето че ти ме опроверга.

Отбиването в хотела се отрази чудесно на Йегер. Изкъпа се. Три пъти. На третия път водата, която изтичаше в канала, беше почти чиста.

Насили се да изгълта рехидратиращи соли. Подкастри брадата си, която бе расла пет седмици, но не я обръсна напълно. Нямаше време.

Провери се за счупвания. Като по чудо се оказа, че не са много. Беше на трийсет и шест и се бе поддържал на острова. Преди това беше прекарал десет години в елитните части и бе във върхова форма, когато го хвърлиха в килията. Може би затова беше излязъл от „Блек Бийч“ сравнително цял.

Май имаше два счупени пръста на ръцете и още толкова на краката.

Нищо, което да не може да се излекува.

След бързо преобличане отново бяха в джипа и пътуваха на изток от Малабо през гъстата тропическа джунгла. Отначало Раф караше като бабичка, с не повече от петдесет километра в час. Правеше го нарочно, за да провери дали не ги следят. Малцината, които имаха късмет да притежават кола в Биоко, караха като пощурели.

Ако си имаха опашка, тя щеше да си личи от километър.

Когато завиха по тесния черен път към североизточния бряг, беше ясно, че никой не ги следи.

Майор Моджо явно залагаше, че ще си тръгнат от летището. На теория нямаше друг начин да напуснеш острова – освен ако не искаш да рискуваш сред тропическите бури и акулите, кръжащи гладно около Биоко.

Малцина се бяха осмелявали да поемат такъв риск.