В пламъка на страстта

1.

Пристигането на нови пътници винаги се съп­ровождаше с много шум и дори паника. Някои от тях бяха уморени след полета до Маями, други се чувстваха притеснени. Огромният бял презокеански кораб „Селъбрейшън“ – техният билет към забавленията, почивката и романтиката – ги очакваше в пристанището. Веднъж качили се на него, те вече нямаше да бъдат счетоводители, секретарки или учители; щяха да се превърнат в глезени пътници, на които през следващите десет дни са осигурени храна и развлечения. Рекламните брошури гарантираха това.

От панорамната палуба Серина наблюдаваше прииждащата тълпа. От това разстояние тя можеше да се любува на цветовете и шума, към които никога не губеше интерес, без риск да попадне в неизбежната бъркотия, предизвикана от хиляда и петстотин души, опитващи се да стигнат едновременно до едно и също място. Готвачите, барманите и стюардесите вече бяха потънали в работата, която щяха да вършат почти без прекъсване през следващите десет дни. Но Серина разполагаше с още време и му се наслаждаваше.

Минутите преди отплаването на кораба от пристанището бяха нейното свободно време. Тя си спомни първото си морско пътешествие. Тогава бе на осем години – най-малкото от трите деца на финансовия магьосник Даниъл Макгрегър и на доктор Ана Уайт­фийлд Макгрегър. Пътуваха в първа класа, където стюардът й поднасяше горещи кифлички и сок в леглото. На Серина това й бе харесало по същия начин, по който сега й харесваше малката й каюта в отделението за екипажа. И двете бяха приключение.

Тя си спомни и деня, в който каза на родителите си за своите планове да постъпи на работа на „Селъбрейшън“. Баща й бе вдигнал пара заради намерението й да прекъсне следването си. Колкото повече се ядосваше, толкова по-отчетлив ставаше шотландският му акцент. Той твърдо смяташе, че миенето на палубите не е работа за жена, завършила „Смит“ на двайсетгодишна възраст, а след това специализирала английски, история и социология. Тогава Серина го бе уверила, че това занимание не влиза в намеренията й, а майка й се бе засмяла и бе казала на Даниъл да остави детето на мира. И тъй като въпреки ръста си от метър и деветдесет и близо стокилограмовото си тегло Даниъл Макгрегър бе безпомощен срещу своите, както самият той ги наричаше, „женски“, не му бе останало нищо друго, освен да се примири.

Така Серина започна работа и избяга от безкрайните години учение. Тя смени тристайния си апартамент в семейното имение в Хаянис Порт с едностайния „килер с матрак“ на този плаващ хотел. Никой от колегите й не се интересуваше от нейния коефициент на интелигентност, нито от дипломите й. Те не знаеха, че баща й, стига да пожелае, може да купи целия кораб, или че майка й е светило по гръдна хирургия. Не знаеха, че най-големият й брат е сенатор, а вторият – щатски прокурор. Не виждаха в нея нищо друго освен Серина, а на нея точно това й трябваше.

Тя вдигна глава и позволи на вятъра да си поиграе с гъстата й златиста коса, каквато можеше да се види на старинните картини. Имаше високи скули и остра упорита брадичка. Кожата й никога не загаряше от слънцето, а запазваше нежния си цвят на праскова, контрастиращ с тъмносините й очи. Баща й ги наричаше пурпурни, някои романтици ги определяха като лилави. Серина настояваше, че са сини, и не признаваше друго мнение. Очите й привличаха мъжете с уникалността си. Самата тя ги привличаше с елегантния сексапил, който излъчваше, без дори да се замисля за него. Ала всичко това не я интересуваше особено.

Серина смяташе, че един мъж е глупак, ако се подвежда по цвета на очите. Това бе въпрос на генетика и нямаше нищо общо с личността й. В продължение на двайсет и шест години тя слушаше възторжените комплименти за очите си с дистанцирано учудване. В библиотеката на баща й имаше миниатюрен портрет на прабаба му, която също се бе казвала Серина. Ако някой беше попитал, тя щеше да му обясни генетичния процес, довел до приликата в костната структура и цвета на очите, както и до този тип характер. Но мъжете, които срещаше, не се интересуваха от научни обяснения, а Серина пък не се интересуваше от тях.

Долу потокът от пътници изтъняваше. След малко щеше да засвири оркестърът и да забавлява пътниците, докато корабът се готви да отплава. На Серина щеше да й бъде приятно да остане на чист въздух и да слуша ритъма на музиката и смеха. В ресторанта щеше да има повече храна, отколкото тези над хиляда души бяха в състояние да изядат, екзотични напитки и възбуда. Съвсем скоро палубите щяха да бъдат претрупани с хора, желаещи да хвърлят последен поглед към брега, преди да се озоват в открито море.

С лека меланхолия тя наблюдаваше последните пътници, качващи се на борда. Това бе последното пътуване за сезона. Щом се върнеха в Маями, „Селъбрейшън“ щеше да отиде на док за два месеца. Когато корабът подновеше плаванията си, Серина нямаше повече да е на него. Тя бе решила, че вече е време да продължи нататък. Когато започна работа на кораба, търсеше едно-единствено нещо – свобода от годините учение, от семейните очаквания, от собствената си неуморност. Вече знаеше, че е постигнала нещо през тази година самостоятелен живот. Беше открила независимостта, за която винаги се беше борила, и бе избегнала нишата, към която решително се бяха насочили толкова много нейни приятели от колежа – добрия брак.

Ала макар да бе открила свободата и независимостта, още не бе открила най-същественото – целта. Какво възнамеряваше да прави Серина Макгрегър с останалата част от живота си? Не я блазнеше политическата кариера, избрана от братята й. Не искаше и да преподава. Копнееше за вълнуващи преживявания и предизвикателства, които вече нямаше желание да търси в класната стая. Едно нещо обаче знаеше със сигурност – каквото и да бе нещото, което щеше да изпълни със смисъл живота й от този момент нататък, тя нямаше да го открие, плавайки из Бахамите.

„Време е да се слиза на брега, Рина“, весело си каза тя. Следващото приключение винаги дебне зад ъгъла. А неведението за същността на това приключение го правеше още по-интригуващо.

Първата корабна сирена бе нейният сигнал. Серина се отдръпна от парапета и се отправи към каютата си, за да се преоблече.

След половин час тя влезе в корабното казино, облечена в своята напомняща смокинг униформа. Бе събрала косата си в кок, за да не пада по лицето й. Ръцете й съвсем скоро щяха да са прекалено заети, за да я оправят.

Полилеите блеснаха и разсипаха светлина по червено-златистия килим в стил ар деко. Продълговатите извити прозорци откриваха гледка към остъклената палуба, предназначена за разходки, и по-нататък към синьо-зелената морска шир. До стените имаше монетни автомати – тихи като войници, очакващи атака. Оправяйки папийонката, която никога не успяваше да нагласи както трябва, Серина се насочи към началника си. Като всеки истински моряк, тя изобщо не усещаше клатушкането на кораба под краката си.

– Серина Макгрегър докладва за застъпването си на смяна, сър – бодро заяви тя.

С бележник в ръка той се обърна и я изгледа от главата до петите. С телосложението си Дейл Цимерман приличаше на боксьор лека категория. Имаше гладко красиво лице, чийто загар грижливо поддържаше. Светлосините му очи бяха очарователни. Буйната му коса бе изсветляла от слънцето. Дейл имаше репутацията на изключителен любовник и много държеше на нея. След като набързо огледа Серина, той леко се усмихна.

– Рина, никога ли не можеш да нагласиш това нещо правилно? – попита я, пъхна тефтера си под мишница и й оправи папийонката.

– Доставя ми удоволствие да ти създавам допълнителна работа.

– Да знаеш, сладурче, че ако сериозно си решила да напуснеш след края на това пътуване, това ще бъде последният ти шанс да видиш рая.

Той я подръпна за папийонката, вдигна поглед към очите й и се усмихна.

Серина повдигна вежди. Започналото преди година настойчиво ухажване от страна на Дейл се беше превърнало в добронамерена шега за отказа й да спи с него. Те дори бяха успели да се сприятелят, което изненадваше повече него, отколкото нея.

– Жалко, че ще пропусна това преживяване – въздъхна тя и попита с невинна усмивка: – Червенокосата хлапачка от Южна Дакота щастлива ли си замина за вкъщи?

Той присви очи.

– Някой някога да ти е казвал, че забелязваш прекалено много?

– Повтарят ми го през цялото време. Коя маса е за мен?

– Втора.

Дейл извади цигара и я запали, докато се отдалечаваше. Ако преди една година някой му бе казал, че такова изискано момиче като Серина Макгрегър не само ще успее да го задържи на разстояние, но и ще събуди у него братски чувства, той би му препоръчал да се прегледа при някой добър психиатър. Дейл сви рамене и отново съсредоточи вниманието си върху тефтера. Осъзна, че ще му бъде мъчно да се раздели с нея, и то не само заради собствените си чувства. Тя бе най-доброто му крупие в раздаването на карти.

В казиното имаше осем маси за карти. Серина и седемте други крупиета щяха да си сменят местата на различните маси на ротационен принцип през останалата част от следобеда и вечерта, с кратко прекъсване за вечеря. При наличие на достатъчно играчи казиното щеше да работи поне до два след полунощ, а при изключителен интерес някои маси щяха да продължат и до три. Основното правило бе да се дава на пътниците това, което искат.

Още няколко мъже и жени, облечени в смокинги, се отправиха към работните си места. До Серина на втора маса застана един млад италианец, наскоро повишен в длъжност и назначен за крупие. Серина му се усмихна, тъй като си спомни, че Дейл я бе помолил да го държи под око.

– Забавлявай се, Тони – подхвърли му тя, забелязала вече насъбралата се зад стъклените врати тълпа. – Очаква ни дълга нощ. – „Която ще се наложи да прекараме на крак“, мислено добави Серина, когато Дейл даде сигнал да се отвори вратата.

Пътниците нахлуха в казиното. Не постепенно – те рядко влизаха един по един през първия ден на пътешествието. По време на вечерята тълпата щеше да пооредее, след което отново щеше да набъбне до след полунощ. Дрехите им не бяха официални – къси панталонки, джинси, боси крака, – облекло, типично за следобедния хазарт. При отварянето на вратата Серина долови звуците на музиката, долитаща от палубата за разходка. След броени минути тези звуци бяха заглушени от тракането на монетните автомати.

Тя бе способна да отличи комарджиите от обикновените играчи, както и обикновените играчи от зяпачите. Представители и на трите категории неизменно присъстваха във всяка група пътници. Щеше да има и такива, които никога преди това не са стъпвали в казино. Те просто щяха да се въртят насам-натам, привлечени от шума и пъстротата, преди да се решат да развалят едрите си банкноти за монетните автомати.

Някои идваха само да се позабавляват, без да ги е наистина грижа дали ще спечелят, или ще загубят. Това бяха обикновените играчи – те идваха тук заради самата игра. Обикновено на зяпачите им трябваше много малко време, за да се превърнат в играчи. Те щяха да викат при печалба и да стенат при загуба.

Ала във всички ситуации неизменно присъстваха комарджиите. Те буквално обитаваха казиното по време на пътуването, като превръщаха играта на печалба и загуба в изкуство или в налудничава идея. Нямаха отличителни белези, не се обличаха по някакъв определен начин. Мистерията на корабния комарджия можеше да се открие както в една спретната мъничка старица от Пеория, така и в някой преуспяващ бизнесмен от Медисън авеню. Докато местата около масите се запълваха, Серина ги разделяше по категории. Тя се усмихна на петимата, избрали нейната маса, и извади четири тестета карти.

– Добре дошли – поздрави ги Серина и започна да разбърква картите.

Само един час бе достатъчен, за да се покачи градусът на хазарта. Той проникваше през тютюневия дим и едва доловимата миризма на пот, която се усещаше в казиното. Ароматът на хазарта бе тежък и изкушаващ. Серина винаги се чудеше дали точно това не привлича хората по-силно от светлините и зеленото сукно на масите. Миризмата и шумът на среброто в монетните автомати. Серина никога не играеше на тях, вероятно защото усещаше комарджията в себе си. Преди доста време бе решила да не поема никакъв риск, освен ако шансът за успех не е на нейна страна.

По време на първата си смяна отиваше на друга маса на всеки половин час, придвижвайки се бавно из залата. След почивката за вечеря всичко започна отначало. След като слънцето залезе, казиното се напълни с повече хора. Масите бяха пълни, а рулетката не спираше да се върти. Дрехите станаха по-елегантни, сякаш вечерно време хазартът изискваше очарование.

Тъй като картите и хората се променяха през цялото време, на Серина никога не й доскучаваше. Беше си избрала тази работа, за да се среща с хора – не само с богаташките деца, с които бе заедно в колежа, а с най-различни типове хора. В това отношение бе успяла да постигне целта си. В момента на масата й седяха един тексасец, двама нюйоркчани, един кореец и един жител на щата Джорджия, всеки от които тя бе успяла да определи по произношението. Това бе също толкова важна част от играта за нея, колкото и картите, които плъзгаше по зеленото сукно, и никога не я отегчаваше.

Един след друг единият нюйоркчанин и кореецът напуснаха разочаровани играта. На масата на Серина останаха руса нюйоркчанка, облечена с тясна черна официална рокля, джорджианецът, който погледна замислено Серина и се въздържа от ход, и тексасецът, който обмисли възможностите, отпи от уискито си и направи знак на Серина да действа, което тя и направи.

– Скъпа – каза й той, – прекалено си хубава, за да прибираш парите на хората по този начин.

– Извинете – отвърна тя и с усмивка обърна картата си, след което определи залаганията.

Серина забеляза банкнотата от сто долара върху масата още преди да осъзнае, че някой бе седнал на освободения от корееца стол. Вдигна глава и срещна погледа на чифт студени и бездънни зелени очи. Хлад я прониза цялата. Тя с усилие премигна и погледна мъжа.

Той имаше волеви черти, но не беше с благородническа кръв. Серина успя да определи това веднага, вероятно по широката неусмихваща се уста или по извивката на черните вежди. Или може би всичко се дължеше на вътрешното предупреждение, което трепна в съзнанието й. Такъв мъж бе способен безмилостно да планира печелившия ход и да успее. Гъс­та черна коса покриваше ушите му и се спускаше надолу към яката на бялата копринена риза. Кожата на продълговатото му лице беше загоряла, както кожата на Дейл, ала едва ли той се грижеше за нюансите като нейния началник. Този мъж постигаше отделните елементи без усещане за мода.

Той седеше търпеливо, подобно на охранена котка, която се е свила и се е приготвила всеки момент да скочи. Серина осъзна, че стои неподвижно, втренчила поглед в него, едва когато едната му вежда въп­росително се повдигна.

– Разменям сто – каза тя, ядосана на себе си.

Със сръчни движения пъхна банкнотата в монетния автомат на масата, след което отброи чиповете. Когато залаганията бяха направени, Серина раздаде картите.

Играта започна. Мъжът с опасното лице извади тънка пура и продължи да играе мълчаливо. Тя разбра, че той е истински комарджия.

Казваше се Джъстин Блейд. Предците му яздели бързи понита и ловували с лък и стрела. Серина се оказа права за аристократичната му осанка, макар и без наличието на благородническа кръв. В жилите му течеше отчасти кръвта на обикновени френски имигранти и на уелски миньори. Всичко останало идваше от команчите.

Не беше живял в резерват и макар че на младини се бе сблъскал с бедността, беше свикнал с усещането на коприна върху кожата си. И то до такава степен, че, подобно на много богатите, почти не го забелязваше. Бе спечелил първия си залог едва на петнайсетгодишна възраст. Сега, двайсет години по-късно, играеше елегантни игри. Той беше, както Серина бе успяла да усети, комарджия. И вече преценяваше шансовете си.

Джъстин бе влязъл в казиното с намерението да прекара няколко часа в тиха игра. Искаше да си отпочине с малки залагания, които можеше да си позволи да загуби. Тогава я бе забелязал. Очите му бяха минали по други жени, облечени с елегантни вечерни рокли, по блясъка на златните бижута и скъпоценните камъни и се бяха задържали върху блондинката в мъжки смокинг. Тя имаше тънка шия, подчертана от прическата й и плисираната й блузка, и се отличаваше с поведение, което издаваше благородно потекло. Но под всичко това той бе видял сексапил и за да го усети, не бе необходимо нито тя да се движи, нито да говори. Просто беше жена, за която един мъж би бил готов да моли на колене.

Джъстин наблюдаваше ръцете на Серина, докато тя раздаваше картите. Те бяха изключителни – тесни, с дълги пръсти, с нежни сини вени, прозиращи под повърхността на снежнобялата й кожа. Добре оформените й овални нокти бяха покрити с безцветен лак. Тези ръце бяха привикнали към крехки порцеланови чаши и френски сладкиши. Всеки мъж би жадувал да почувства допира на подобни ръце до кожата си.

Той вдигна очи и погледна право в нейните. Серина отвърна на погледа му и леко се намръщи. Защо ли, зачуди се тя, този мълчалив мургав мъж я караше да се чувства неуютно и едновременно с това да изпитва любопитство. Откакто бе седнал на нейната маса, не бе произнесъл нито дума – не бе заговорил нито нея, нито някой от другите играчи. Макар че печелеше с професионална последователност, изглежда, не получаваше никакво удоволствие от това. На Серина й се стори, че мъжът дори не обръща внимание на играта като такава. През цялото време я гледаше със спокойния си внимателен поглед и изражението на лицето му не се променяше дори при успешен ход.

– Обзалагам се, че късметът е на твоя страна, синко – весело каза тексасецът.

Той хвърли поглед към малката купчинка чипове пред себе си, намръщи се и добави:

– Радвам се, че поне на някой от присъстващите тук му върви в играта.

Серина събра чиповете и плъзна два двайсет и пет доларови маркера към Джъстин. Пръстите му покриха нейните. Докосването бе леко, ала достатъчно, за да я накара да го погледне в очите. Той не отмести поглед от нея и не отдръпна ръката си от нейната. В допира му нямаше натиск, нямаше намекващо за флирт притискане, но Серина се почувства така, сякаш не пръстите им, а телата им бяха притиснати едно към друго. Като извика на помощ цялото си самообладание, тя бавно отдръпна ръката си.

– Смяна на крупието – спокойно каза Серина, забелязала с облекчение, че редът й на тази маса бе свършил. – Пожелавам ви приятна вечер.

Тя се запъти към следващата маса, заклевайки се пред себе си, че няма да погледне назад. Разбира се, веднага се обърна и погледът й се сблъска с неговия.

Серина се ядоса и повдигна глава. Изразът на лицето й стана предизвикателен. За първи път тази вечер видя широката му уста да се извива в лека усмивка. Джъстин наведе глава, сякаш приемаше предизвикателството. Тя му обърна гръб.

– Добър вечер – спокойно каза Серина на новите играчи.

Луната все още беше високо в небето и хвърляше ивица светлина върху черната вода. От парапета, до който бе застанала, Серина виждаше белите гребени на вълните. Минаваше два след полунощ и палубата беше празна. Тя харесваше часовете преди зазоряване, когато пътниците все още спят, а ранната смяна на екипажа още не е започнала. Серина оставаше насаме с морето и вятъра и можеше да си се представи в която епоха пожелае.

Тя пое дълбоко въздух и вдиша аромата на солта и нощта. След изгрев-слънце те щяха вече да са в Насау и докато корабът бе в пристанището, казиното щеше да е затворено. Серина щеше да има цялата сутрин на свое разположение, ала все пак предпочиташе нощта.

Мислите й се върнаха назад към часовете на работа, към мълчаливия комарджия, който бе седнал на нейната маса, за да печели и да я наблюдава. Тя си каза, че това е мъж, който със сигурност привлича жените, но не се учуди, когато забеляза, че е сам. „Един странно завладяващ самотник – помисли си Серина. – Привлекателен е“, призна си тя и се наклони напред да подложи лицето си на игривия вятър. Привлекателен по един опасен начин. Ала в кръвта й беше да възприема опасността като предизвикателство. Рисковете можеха да се пресметнат, процентите да се измерят и въпреки това... И въпреки това Серина бе далеч от мисълта, че мъжът щеше да върви по пътя на логиката.

– Нощта ви отива.

Тя вкопчи ръце в парапета. Макар че никога преди не го бе чувала да говори, макар че дори не бе усетила кога се е доближил до нея, Серина знаеше кой стои зад гърба й. Трябваха й доста усилия, за да запази самообладание. Сърцето й туптеше бясно. Тя се обърна и го видя да се появява от тъмнината. Тъй като искаше да се увери, че гласът й няма да трепне, Серина забави отговора си и го изчака да се приближи и да застане до нея.

– До края ли имахте все същия късмет? – попита тя.

Джъстин задържа поглед върху лицето й.

– Разбира се.

Серина безуспешно се опита да определи по произношението му точния му произход. Гласът му бе дълбок, равен и без някаква особена интонация.

– Много добре играете – додаде тя. – Рядко в казиното ни влиза професионалист.

Стори й се, че очите му за миг се усмихнаха, след което той извади тънка пура и я запали. Димът от пурата увисна във въздуха, после вятърът го разпръсна.

Серина отпусна един по един вкопчените си в парапета пръсти.

– Харесва ли ви пътуването?

– Дори повече, отколкото очаквах – отвърна той и замислено дръпна от пурата си. – А на вас?

– Това ми е работата – усмихна се тя.

Джъстин се облегна на парапета и сложи ръка до нейната.

– Това не е отговор, Серина.

Тъй като на ревера й имаше бадж с името й, тя само повдигна вежди, когато той я нарече по име.

– Харесва ми, господин...

– Блейд – тихо каза Джъстин и я погали с пръст по бузата. – Джъстин Блейд. Запомни го.

Серина не се отдръпна от допира му. Тя го погледна твърдо.

– Имам добра памет.

Той кимна с едва забележима усмивка.

– Точно така. Затова си добро крупие. Откога се занимаваш с това?

Макар че Джъстин бе отместил пръстите си, кръвта й все още кипеше.

– От една година.

Той изглеждаше учуден. Дръпна за последен път от пурата си, пусна я на палубата и я стъпка.

– Ако се съди по начина, по който се оправяш с картите, бих казал, че е от доста по-отдавна.

Джъстин вдигна ръката й от парапета и се вгледа в дланта й, после я обърна нагоре. „Нежна и стабилна – помисли си той. – Интересна комбинация.“

– С какво си се занимавала преди това?

Макар разумът да й подсказваше, че би било по-разумно да се отдръпне, Серина не издърпа ръката си от неговата. Тя усети сила и ум в докосването, въп­реки че не беше сигурна в проявата им.

– Учех.

– Какво?

– Каквото ме интересуваше. А вие с какво се занимавате?

– С това, което ме интересува.

Серина тихо се засмя.

– Струва ми се, че употребявате това доста буквално, господин Блейд.

Тя се опита да отдръпне ръката си, но пръстите му я задържаха.

– Точно така – тихо каза той. – Наричай ме Джъстин, Серина.

Погледът му обхвана безлюдната палуба, после тъмното безкрайно море.

– Това място не е подходящо за официални обръщения – добави той.

Разумът й казваше да действа внимателно. Инстинктът й внушаваше да се държи предизвикателно.

– Съществуват правила, регулиращи отношения­та между членовете на екипажа и пътниците, господин Блейд – студено каза Серина. – Ръката ми ми трябва.

Той се усмихна и лунната светлина се отрази в очите му така, както би се отразила в очите на котка.

Джъстин повдигна ръката й и притисна устните си към нея.

– И на мен ми трябва – тихо отвърна той. – А аз вземам всичко, от което имам нужда.

Дишането й несъзнателно се беше ускорило. На тъмната безлюдна палуба Джъстин наподобяваше сянка с меден глас и опасни очи. Серина усети влечението на тялото си към неговото и ядосано потисна внезапния импулс.

– Не и сега. Прибирам се. Вече е късно.

Все още стиснал ръката й в своята, той посегна към косата й и започна да вади фибите и да ги хвърля в морето. Косата й се разпиля върху раменете. Тя се стъписа от дързостта му и втренчи в него гневен поглед.

– Късно е – съгласи се Джъстин и зарови ръце в гъстата й руса коса. – Но ти си жена, създадена за нощните часове. Разбрах това в мига, в който те видях за първи път.

С движение, твърде бързо и ловко, за да бъде предвидено, той притисна Серина с тялото си към парапета. Вятърът развя косата й към морето, а кожата й придоби мраморен оттенък на лунната светлина. Джъстин разбра, че желанието му е по-силно, отколкото осъзнаваше досега.

– Знаеш ли аз пък какво си помислих? – попита тя, като се стараеше гласът й да не трепне. – Помислих си, че си груб и досаден.

Той весело се засмя.

– Значи, и двамата, изглежда, се оказваме прави. Трябва да ти призная, че за малко да се разсея по време на играта от мисълта за вкуса ти.

Серина застина на място. Единственото движение идваше от гъстите златни кичури, танцуващи около лицето й. След миг тя повдигна глава, а очите й блеснаха от предизвикателство.

– Жалко – промълви тихо и сви ръката си в юмрук.

Пътник или не, Серина реши да го удари така, както я бяха учили братята й.

– Рядко се случва някой или нещо да отвлече вниманието ми – продължи Джъстин и се наведе още по-близо към нея, от което мускулите й се напрегнаха. – Ти имаш очи на вещица, а аз съм суеверен човек.

– Арогантен – да – вметна тя. – Но се съмнявам, че си суеверен.

Видя усмивката в очите му.

– Вярваш ли в късмета, Серина?

– Да.

Тя почувства как пръстите му се плъзват от косата й надолу по врата й. Устните му се доближиха до нейните. Топлият му дъх някак си накара устните й да се разтворят и предпазливостта й да се изпари.

Едната му ръка продължаваше да държи нейната. Пръстът му описваше кръгово движение по дланта й, сякаш да й напомни за усещането на устните му върху кожата й. Като превъзмогна растящото си безсилие, Серина се отдръпна и понечи да го удари с юмрук в корема.

На около сантиметър разстояние от целта той улови ръката й и силно я стисна. Тя се обърка и започна да се дърпа, ала Джъстин само се засмя.

– Очите ти те издадоха – каза той. – Ще трябва още да поработиш над тактиката си.

– Ако не ме пуснеш, аз...

– Какво? – прошепна Джъстин и отново допря леко устни до нейните, при което почувства как кръвта пулсира в слепоочията му.

Серина усети обземащо я чувство на удоволствие. Клепачите й натежаха и се затвориха. Мускулите й се отпуснаха. Свитата й в юмрук ръка, която той продължаваше да стиска, се отпусна. За първи път в живота й съзнанието й се изпразни от мисли и заприлича на празен лист хартия, върху който Джъстин би могъл да напише каквото пожелае. Тя усети лека болка, когато той захапа долната й устна, и съзнанието й отново се напълни, но този път не с мисли. Силното му тяло бе притиснато към нейното. Устните му бяха по-меки, отколкото изобщо бе предполагала, че могат да бъдат едни мъжки устни: наподобяваха с докосването си допира на коприна към гола кожа. Серина усещаше лекия вкус на тютюн и неговия собствен мирис, непроменен от одеколона. Джъстин прошепна името й, както никой досега не го бе произнасял. Отхвърлила всякакви мисли за съпротива, Серина обви ръце около врата му и отметна подканващо глава назад.

Той я хвана за косата с едната си ръка и каза:

– Отвори очи!

Натежалите й клепачи се повдигнаха и разкриха очите й, замъглени от удоволствие.

– Искам да ме гледаш, когато те целувам.

Тя усети как желанието я сграбчва. Желания, нужди, тайни – всички те се сляха в една бурна експлозия. И макар че жадуваше да ги задоволи, Серина осъзна, че той е мъж, който е способен да разголи душата й. Освен това тя не знаеше нищо за него. Изплашена, Серина се опита да се освободи от прегръдката му, ала Джъстин я притискаше прекалено силно. Някак подсъзнателно тя разбра, че отсега нататък той винаги щеше да взема каквото пожелае, без да обръща внимание дали тя иска, или не.

Когато Джъстин я пусна, на Серина й беше нужно известно време, за да успокои дишането си. Той я погледна отново с онази странна способност да бъде напълно неподвижен и безмълвен. Очите му бяха станали непроницаеми. По навик тя обърна страха си в гняв.

– Ако си прочетеш брошурата, ще видиш, че в цената на билета не е включено нападението над членове на екипажа.

– Някои неща са безценни, Серина.

Нещо в интонацията на гласа му я накара да трепне. Стори й се, че сякаш Джъстин вече бе поставил своя знак върху нея – отпечатък, който нямаше да й бъде лесно да изтрие. Тя отстъпи назад.

– Стой далече от мен – предупреди го рязко.

Той се облегна на парапета, без да сваля поглед от нея.

– Не – отвърна тихо. – Вече раздадох картите.

– Не ме интересува – изсъска Серина. – Така че ме изключи от играта.

Тя се обърна и затича надолу по стълбите, водещи към следващата палуба.

Джъстин пъхна ръце в джобовете си и се усмихна.

– Няма начин – каза просто той.