Блу

1.

Пътуването с джип от малкото село край Луена до Маланже в Ангола, Югозападна Африка, и оттам с влак до столицата Луанда беше отнело няколко часа. Пътят от Луена бе дълъг и труден поради неизбухналите мини в района, които изискваха особено внимание и предпазливост. След четиресет години конфликт и гражданска война страната още беше съсипана и отчаяно се нуждаеше от цялата външна помощ, която можеше да намери. Именно това бе причината Джини Картър да е тук, изпратена от „SOS Човешки права“. SOS/ЧП бе частна фондация със седалище в Ню Йорк, която разпращаше свои работници по целия свят. Назначенията й обикновено бяха за по два-три месеца на едно място, понякога по повече. Изпращаха я като част от помощен екип, който вземаше отношение по проблеми, свързани с нарушаването на човешки права, обикновено да помага на жени и деца или дори да се погрижи за най-належащите материални нужди в едно или друго място, като недостиг на храна, вода, лекарства или подслон. Често ставаше страна по правни проблеми, посещаваше жени в затвори, посредничеше с адвокати и се опитваше да измъкне жените от съда. SOS/ЧП се грижеше за работниците си и беше отговорна организация, но работата понякога беше опасна. Преди да я пратят на работа на терен, Джини бе преминала сериозно обучение в какви ли не области, от копаенето на канали и пречистване на вода до оказване на първа помощ на тежко пострадали, но нищо не я бе подготвило за онова, което бе видяла след това. Откакто започна работа за SOS/ЧП, беше научила много за жестокостта на човека спрямо себеподобните си и за бедата на хората в неразвитите и новопоявилите се страни.

Когато мина през митническата проверка на летище „Кенеди“, Джини имаше зад гърба си двайсет и седем часа път – полет от Луанда до Лондон, четиричасов престой на „Хийтроу“ и после полет до Ню Йорк. Носеше джинси, туристически обувки и тежка военна канадка, русата й коса беше прибрана набързо с ластик, тъй като се бе събудила малко преди самолетът да кацне. Беше прекарала в Африка четири месеца, от август – по-дълго от обичайното, и пристигна в Ню Йорк на 22 декември. Беше се надявала да се върне по-рано, но заместничката й не беше пристигнала навреме. Джини бе опитала да организира отсъствието си от Ню Йорк по друго време, но сега й се налагаше да посрещне Коледа сама.

Можеше наистина да отиде в Лос Анджелис и да прекара празниците с баща си и сестра си, но това й звучеше още по-зле. Беше се махнала Ел Ей преди около три години и нямаше желание да се връща в града, в който беше израснала. След като напусна Ел Ей, бе живяла като чергар, както се изразяваше самата тя, посветена на работата си във фондацията. Обичаше това, което прави, и то я ангажираше изцяло и не я оставяше да мисли за собствения си живот. И в най-разюзданите си фантазии не си беше представяла, че ще живее и работи в страните, които сега й бяха толкова познати. Беше помагала на акушерки да израждат деца и бе акуширала самата тя, когато нямаше кой друг да го направи. Беше държала умиращи деца в ръцете си и бе утешавала майките им, беше се грижила за сираци в бежански лагери. Бе живяла в разкъсвани от войни райони, бе преживяла два бунта и една революция, беше виждала мъка, бедност и разруха, с които иначе никога не би се сблъскала. Това я караше да погледне на всичко друго в живота си от различна гледна точка. От SOS/ЧП бяха благодарни за готовността й да пътува до някои от най-тежките райони по света, независимо колко разорени или опасни са те, независимо от суровите условия. Колкото по-сурови бяха условията, колкото по-тежка бе работата, толкова повече й харесваше.

Изобщо не се замисляше за потенциалните опасности за самата себе си. Веднъж дори беше изчезнала за три седмици в Афганистан и в централата на фондацията си бяха помислили, че е убита. Роднините й в Лос Анджелис се опасяваха, че е станало точно това, но тя се бе върнала в лагера изтощена и болна, след като едно местно семейство я бе приютило и се бе грижило за нея, докато боледуваше от силна треска. Беше ходила в Афганистан, в няколко района на Африка, в Пакистан. Докладите й бяха точни, проникновени и полезни, на два пъти бе изнасяла презентации в кабинета на комисаря по човешките права в ООН и веднъж пред върховния комисар по човешките права в Женева. Умееше да впечатлява слушателите си с прочувствените си описания за бедите и несгодите на онези, на които служеше.

Пристигна в Ню Йорк капнала от умора. Беше й тъжно, че напуска жените и децата, за които се бе грижила в бежанския лагер в Луена, Ангола. Защитниците на човешките права се опитваха да ги преместят въпреки всевъзможните препятствия, които им пречеха да изпълнят мисията си. Искаше й се да беше останала още шест месеца или година. Тримесечните назначения винаги й се струваха твърде кратки. Тъкмо се запознаваха с условията в страната, когато трябваше да бъдат заместени, но работата им бе колкото да се опитват да променят положението, толкова и да докладват точно за него. Правеха каквото могат по време на престоя си там, но това беше като да изгребваш океана с чаена лъжичка. По света имаше толкова много отчаяно нуждаещи се хора, толкова жени и деца, живеещи в ужасяващи условия.

И въпреки това Джини успяваше да намери радост в онова, което правеше, и с нетърпение очакваше следващото назначение. Искаше час по-скоро да се махне от Ню Йорк и празниците я ужасяваха. Предпочиташе да ги прекара в работа до припадък на място, където Коледа не съществуваше, както не съществуваше и за самата нея. Беше извадила лош късмет, че кацна в Ню Йорк три дни преди Коледа – най-гадните дни в годината за нея. Когато се прибра в апартамента си, искаше единствено да заспи и да се събуди, когато всичко е свършило. Коледните празници й носеха само болка.

Нямаше какво да декларира на митницата, освен няколко малки дърворезби, които й бяха изработили децата от лагера. Съкровищата й сега бяха спомените, които носеше навсякъде със себе си – спомени за хората, които бе срещнала при пътуванията си. Материалните придобивки не я интересуваха и целият й багаж се побираше в малък очукан куфар и раницата на гърба й. Никога не бе имала време да се погледне в огледалото, докато работи, не че й пукаше. Горещият душ бе най-големият лукс, наслада, стига да можеше да си го позволи; през повечето време се обливаше със студена вода и използваше сапуна, който носеше със себе си. Джинсите, анцузите и тениските й бяха чисти, но винаги измачкани. Но пък беше достатъчно, че има дрехи на гърба си – повечето от хората, за които се грижеше, нямаха дори и това, и тя често раздаваше дрехите си на онези, които се нуждаеха от тях повече от нея. От три години не беше носила рокля, високи токчета и грим, ако не се брои едно изслушване пред Сената, на което говори убедително и красноречиво. А когато правеше презентациите си в ООН или в Комисията по човешките права, обличаше стар черен панталон, пуловер и обувки без токчета. Единственото важно за нея бе онова, което има да каже, посланието, което трябваше да направи, описанието на жестокостите, които бе виждала по време на работата си. Беше се сблъсквала отблизо със зверствата и престъпленията срещу жени и деца по целия свят. И бе длъжна да говори от тяхно име, когато се прибере у дома. Думите й винаги бяха въздействащи и добре подбрани, и предизвикваха сълзи в очите на онези, които ги чуваха.

Излезе от терминала и вдиша дълбоко студения нощен въздух. Пътуващи за празниците бързаха към автобуси, таксита или към очакващи ги роднини и приятели, а Джини мълчаливо ги гледаше с тъмносините си като водите на езеро очи. Известно време постоя, като се чудеше дали да вземе автобус или такси до града. Бе уморена до смърт, тялото я болеше от дългото пътуване и от спането в тясното кресло. Чувстваше се виновна, че харчи пари за себе си след всичко, което бе видяла по време на мисиите, но все пак реши да се поглези. Отиде до бордюра и извика такси, което тутакси зави и спря рязко до нея.

Отвори вратата, остави куфара и раницата на задната седалка, качи се и затвори, а младият пакистанец зад волана я попита накъде да кара. Тя видя името му на стикера с лиценза, каза адреса си и миг по-късно вече се провираха през трафика към магистралата. Беше й странно да се върне в цивилизацията след безнадеждния район, в който бе живяла през последните четири месеца. Но винаги се чувстваше така при всяко завръщане, а докато свикне, заминаваше отново. Винаги искаше да й дадат колкото се може по-бързо ново назначение и в повечето случаи го получаваше. Тя бе един от най-ценните работници на терен заради всеотдайността си и заради опита, натрупан през изминалите почти три години.

– От коя част на Пакистан сте? – попита тя, след като се вляха в потока коли към града. Шофьорът й се усмихна в огледалото за обратно виждане. Беше млад и изглеждаше поласкан, че е познала откъде е.

– Откъде разбрахте, че съм от Пакистан? – попита я той и тя също се усмихна.

– Бях там преди година. – После назова района му и той се изуми. Малцина американци знаеха каквото и да било за страната му. – Бях в Белуджистан за три месеца.

– Какво сте правили там? – Беше наистина заинтригуван от нея, а и трафикът стана по-муден. Пътуването до града в празнични дни бе дълго, а разговорът с шофьора й помагаше да остане будна. Пък и й изглеждаше по-познат от хората, които срещаше в Ню Йорк. Сега те й приличаха на чужденци.

– Работех – тихо отговори тя и погледна през прозореца към пейзажа, който би трябвало да й е познат, но вече не беше. Чувстваше се като жена без дом и това чувство не я бе напускало, откакто се премести от Ел Ей. Имаше усещането, че онзи град ще си остане последният й дом, но предпочиташе нещата да са такива. Вече не се нуждаеше от дом – палатката или лагерът, в които живееше, й бяха достатъчни.

– Доктор ли сте? – полюбопитства шофьорът.

– Не, работя за организация за защита на човешките права – неясно отвърна тя, борейки се с вълните умора, които я заливаха в топлото, удобно такси. Не искаше да заспи, преди да се прибере в апартамента си, да вземе душ и да легне в леглото си. Знаеше, че хладилникът е празен, но не беше важно, беше яла в самолета. Не искаше да вечеря, а на следващия ден можеше да си купи всичко необходимо.

Продължиха в мълчание и тя се загледа в приближаващия се силует на Ню Йорк. Не можеше да отрече, че е прекрасен, но й приличаше на филмов декор, а не на място, където живееха истински хора. Онези, които познаваше, се подслоняваха в стари казарми, бежански лагери и палатки, а не в ярко осветени градове с небостъргачи и жилищни блокове. С минаването на годините при всяко завръщане се чувстваше все по-откъсната от този начин на живот, но организацията, за която работеше, беше в Ню Йорк и затова й се струваше разумно да държи апартамент тук. Той бе черупка, в която се скриваше за кратко веднъж на няколко месеца, подобно на раковината на рак отшелник. Не изпитваше привързаност към жилището си и никога не го беше приемала за дом. Малкото й лични вещи още бяха в кашони и така и не си беше направила труда да ги разопакова. Сестра й Ребека ги бе прибрала вместо нея, когато Джини продаде къщата и напусна Ел Ей, и й ги изпрати в Ню Йорк. Джини дори не знаеше какво има в тях, а и не се интересуваше.

Отне малко повече от час да стигнат до апартамента и тя плати на шофьора, като му остави щедър бакшиш. Той отново й се усмихна и благодари, докато тя търсеше ключовете в джоба на раницата, след което излезе на ледения въздух. Като че ли щеше да завали сняг. Известно време се бореше с ключалката на входа, оставила багажа си на земята. Фасадата изглеждаше малко поочукана и от Ийст Ривър, течаща само на една пряка оттук, духаше студен вятър. Живееше недалеч от Ийст Енд и бе наела апартамента, защото обичаше да върви покрай реката в по-топлите дни и да съзерцава минаващите лодки и кораби. Години наред беше живяла в къща в Ел Ей и животът в апартамент й изглеждаше не така потискащ и по-безличен, точно както предпочиташе.

Влезе във фоайето и натисна копчето на асансьора до шестия етаж. Всичко в сградата изглеждаше някак мрачно и безнадеждно. Забеляза, че някои от съседите й са сложили коледни венци на вратите си. Тя вече не си правеше труда да се занимава с украси, пък и това бе само вторият път, когато бе в Ню Йорк за Коледа, откакто се премести в града. По света имаше много по-важни неща, за които да мисли, вместо за украсяване на елхи или окачване на венец на вратата. Много й се искаше да отиде в офиса, но знаеше, че той ще бъде затворен през следващите дни. Смяташе да почете, да поработи върху последния си доклад, да обобщи мисията си и да навакса със спането. Докладът щеше да я държи заета през следващата седмица, така че й оставаше само да се преструва, че няма празници.

Влезе, запали лампите и видя, че нищо не се е променило. Оръфаното старо канапе, което бе купила на една гаражна разпродажба в Бруклин, изглеждаше оръфано както и преди. Беше купила и доста стар кожен фотьойл, който бе най-удобното кресло, което бе притежавала някога. Често заспиваше в него, докато четеше. Срещу канапето имаше и друго кресло за евентуален гост, но такъв никога не бе стъпвал тук. Ала все пак беше подготвена. Масичката й за кафе представляваше стар метален куфар с пътнически етикети, купен заедно с канапето. Освен това имаше малка маса за хранене и четири различни стола, както и саксия с увехнало растение на перваза – беше решила да го изхвърли през юли, бе забравила и сега то бе станало част от декора. Жената, която чистеше апартамента й, не смееше да го пипне. Имаше и няколко стари лампи, хвърлящи топла светлина в стаята, както и телевизор, който почти не включваше. Предпочиташе да чете новините в интернет. А обзавеждането на спалнята й се състоеше от легло, ракла, купена на старо, и стол. По стените нямаше нищо. Апартаментът й не беше уютен дом, а място, където да спи и да държи дрехите си. Плащаше на чистачка, която идваше веднъж месечно, когато я нямаше, и веднъж седмично, когато бе в Ню Йорк.

Заряза куфара и раницата в спалнята, върна се в дневната и седна на канапето, което беше удобно въпреки неугледния си вид. Облегна глава назад и се замисли какво огромно разстояние бе изминала през последните двайсет и осем часа. Сякаш беше ходила на друга планета и току-що се бе върнала на Земята. Още си мислеше за това, когато телефонът й иззвъня. Не можеше да си представи кой е, тъй като офисът на SOS/ЧП беше затворен и бе десет вечерта. Извади телефона от джоба на канадката си и отговори. Беше го включила след митническата проверка, но нямаше никого, на когото да иска да се обади.

– Върнала си се! Или си още на път? – прозвуча жизнерадостен глас. Беше сестра й Ребека от Ел Ей.

– Тъкмо влизам – с усмивка отвърна Джини. Двете редовно си разменяха есемеси, но не бяха разговаряли от месец. И беше забравила, че й е казала кога ще се връща.

– Сигурно си много уморена – съчувствено рече Беки. Тя бе грижовницата в семейството и по-голямата сестра, на която Джини бе разчитала през целия си живот, макар да не я бе виждала от три години. Но разговорите, имейлите – когато бяха възможни – и есемесите поддържаха близостта им. Беки наскоро беше навършила четиресет и бе четири години по-голяма от Джини. Беше омъжена, с три деца, и живееше в Пасадена; а баща им, който бавно, но неотклонно си отиваше от алцхаймер, живееше при нея от две години. Вече не можеше да се справя сам, но нито Беки, нито Джини искаха да го пратят в старчески дом. Майка им беше починала преди десет години. Той бе на седемдесет и две, но Беки твърдеше, че изглеждал десет години по-стар, откакто се разболял. Преди беше работил в банка и се бе пенсионирал след смъртта на майка им. След това бе изгубил жаждата си за живот.

– Уморена съм – призна Джини. – И мразя да се прибирам по това време на годината. Надявах се да се върна по-рано и вече да съм заминала отново, но заместничката ми закъсня – обясни тя и затвори очи, като се мъчеше да не заспи, докато слушаше гласа на сестра си. – Надявам се скоро да ме пратят някъде отново, но засега не знам нищо. – Мисълта, че няма да се задържи дълго в Ню Йорк, я ободряваше. Депресираше я не апартаментът, а това, че нямаше какво да прави между назначенията и че не е полезна за никого тук. Не искаше нищо, само да замине отново.

– Защо не си починеш? Току-що си се прибрала. И защо не дойдеш да ни погостуваш, преди да те пратят нанякъде? – Беки вече бе канила Джини да прекара празниците с тях, но тя за пореден път беше отказала.

– Ами може – уклончиво отвърна Джини, докато махаше ластика, за да остави дългата руса коса да се разпилее по гърба й. Беше много по-хубава, отколкото осъзнаваше, но не й пукаше. Външният й вид вече не беше важен в живота й, макар че навремето беше – в далечното минало, което бе престанало да съществува преди три години.

– Трябва да дойдеш, преди татко съвсем да се обърка – напомни й Беки. Джини не беше виждала колко бавно, но неотклонно е затъването му и не осъзнаваше колко се е влошило състоянието му през последните няколко месеца. – Завчера се изгуби на две пресечки от къщата, един съсед го доведе у дома. Не можеше да си спомни къде живее. Децата се опитват да го държат под око, но забравят, а ние не можем да го наглеждаме през цялото време.

Беки не работеше откакто роди второто си дете. Преди това имаше обещаваща кариера в областта на рекламата, но я пожертва, за да отгледа децата си. Джини така и не бе сигурна, че е постъпила правилно, но Беки като че ли не съжаляваше. Синът й и двете й дъщери вече бяха тийнейджъри и изискваха непрекъснатото й внимание, макар че Алън винаги бе до нея и до баща им. Той се занимаваше с електроника, бе инженер и осигуряваше стабилен и охолен живот на семейството си.

– Няма ли да е по-добре да му наемем гледачка, която да поеме част от товара ти? – загрижено попита Джини.

– Той няма да го приеме. Още иска да се чувства независим. Но вече не му позволявам да извежда кучето – изгуби го на два пъти. Подозирам, че ще стане още по-зле, а лекарствата не помагат така, както преди. – Докторите ги бяха предупредили, че лекарствата могат само да забавят заболяването за известно време. Джини се опитваше да не мисли за това и се получаваше по-лесно, когато беше далеч. Сестра й обаче живееше всеки ден с реалността на положението, което я караше да се чувства виновна, но тя наистина се опитваше да съчувства на Беки, когато се чуваха. Не можеше да се върне в Ел Ей. Едно подобно завръщане щеше да я убие. Не беше стъпвала нито веднъж в града, откакто се махна, и Беки проявяваше изумително разбиране, въпреки че й се налагаше сама да се оправя с баща им. Сега желанието й бе просто Джини да дойде да го види, преди да е станало твърде късно. Опита се да предаде това на сестра си, без да я кара да се чувства виновна или да я плаши. Но прогнозите не бяха добри, болестта напредваше и Беки виждаше как баща им се променя с всеки изминал ден, особено през последната година.

– Ще мина тези дни – обеща Джини и наистина искаше да го направи, но и двете знаеха, че няма да се случи, преди да замине на поредното назначение. – А с теб какво става? Добре ли си? – попита тя. Чуваше децата на заден план; Беки нямаше нито минута за себе си през целия ден.

– Добре съм. Преди Коледа е пълна лудница, децата не ги свърта на едно място. Смятахме да ги заведем на ски, но не мога да оставя татко, така че момичетата заминават с приятели, а Чарли има нова приятелка, от която не може да се откъсне, и е много доволен, че ще си е вкъщи. Трябва да завърши с кандидатстването за колежа, така че ще му скъсам задника през празниците. – Мисълта, че племенникът й ще влиза в колеж, пропъди сънливостта на Джини и я накара да осъзнае колко бързо лети времето.

– Направо не мога да повярвам.

– Нито пък аз. Марджи ще стане на шестнайсет през януари, а Лизи навършва тринайсет. Къде отлетя животът ми, по дяволите? През юни ще станат двайсет години, откакто сме женени с Алън. Направо да се стреснеш, нали?

Джини кимна замислено. Помнеше сватбата им, сякаш бе вчера. Тогава беше на шестнайсет и бе тяхна кума.

– Така си е. Не мога да повярвам, че си на четиресет, а аз на трийсет и шест. Сякаш вчера беше на четиринайсет и носеше шини, а аз на десет.

Двете се усмихнаха на спомена. После Алън се върна от работа и Беки каза, че трябва да затваря.

– Трябва да му прегоря нещо за вечеря. Някои неща така и не се променят, ужасна готвачка съм. Слава богу, че на Бъдни вечер ще вечеряме у майка му. Не бих могла да се мъча отново с пуйката. Денят на благодарността едва не ме довърши.

Бяха типично американско семейство, нещо, което Джини никога не бе била.

Беки винаги бе правила онова, което се очаква от нея. Беше се омъжила за приятеля си от гимназията, докато още бяха в колежа. След завършването си купиха къща в Пасадена с помощта на родителите. Имаха три страхотни деца и тя бе идеалната майка. Беше председател на родителско-учителската асоциация, ходеше на скаутските мероприятия със сина си, преговаряше с момичетата и им помагаше с домашните, поддържаше прекрасен дом и бе чудесна съпруга на Алън. Двамата имаха стабилен брак, а сега тя се грижеше и за баща им, докато Джини обикаляше из военни зони и безплодни места, опитвайки се да излекува язвите на света.

Разликата между двете сестри бе голяма, но те се уважаваха и обичаха една друга. Въпреки това Беки трудно разбираше пътя, избран от сестра й през последните години. Знаеше причините за този избор, но реакцията й се струваше прекомерна и Алън споделяше мнението й. Двамата се надяваха, че Джини най-сетне ще се прибере, ще се установи и отново ще заживее нормално. Въпреки всичко случило се според тях беше време да го направи, преди да се промени до степента да стане неузнаваема. Беки се боеше, че сестричката й е тръгнала в тази посока, макар да се възхищаваше на делата й. Но двамата с Алън смятаха, че тя трябва да сложи край на пътуванията и всекидневните рискове, преди да са я убили някъде. Беки бе убедена, че Джини се наказва, но прекалява. Мотивите й звучаха много благородно, но две и половина години сред диви места като Афганистан граничеха с лудост. Двамата с Алън трудно можеха да си представят какво прави там. И Беки никога не се оплака, нито веднъж не притисна по-малката си сестра, но се нуждаеше от помощ за баща им. Джини заминаваше нанякъде и всички трудни решения и трудни моменти лягаха на нейните плещи. Джини се беше махнала, преди баща им да започне да се влошава, а сега заради работата си не можеше да участва в грижите за него.

– Ще ти звънна утре – обеща Беки и затвори.

И двете знаеха, че денят няма да е добър. Винаги беше така – това беше годишнината от деня, в който животът на Джини се промени завинаги и всичко, което бе ценяла толкова много, бе изчезнало. Това беше ден, който й се искаше да забрави или да проспива всяка година, но никога не можеше. Прекарваше нощта будна в леглото, превърташе лентата отново и отново, мислеше за всички начини, по които нещата можеха да са различни, защо трябваше да са такива и какво беше направила и пропуснала да направи. Ала резултатът винаги беше един и същ. Тя беше сама, а Марк и Крис бяха мъртви.

Със съпруга й бяха отишли на парти у приятели два дни преди Коледа. Щеше да има деца и Дядо Коледа, така че взеха със себе си и Кристофър. Джини никога не бе виждала фотографиите от онази вечер, но снимките на Крис в скута на Дядо Коледа късаха сърцето на Беки, докато ги опаковаше за сестра си заедно с всички бебешки албуми и фотографиите от сватбата й с Марк. Сега те бяха в кашоните, които Джини така и не отвори, а ги остави натрупани в неизползваната втора спалня в апартамента си в Ню Йорк. Тя нямаше представа какви сувенири от изгубения й живот й е изпратила Беки, но и никога не би могла да ги погледне.

Джини и Марк бяха златна двойка, телевизионни звезди. Той бе репортер, а тя – най-популярната водеща. Красиви и лудо влюбени, двамата се бяха оженили, когато Джини бе на двайсет и девет и кариерата й тъкмо разцъфтяваше, а Марк вече беше звезда. Крис се роди на следващата година. Имаха великолепна къща в Бевърли Хилс и всичко, което можеха да си пожелаят. Всичките им приятели и познати им завиждаха за щастливия брак и живота им.

Онази вечер отидоха на партито, с Крис на задната седалка, облечен с малък коледен костюм от червено кадифе и карирана папийонка. Беше на три и с нетърпение очакваше да седне в скута на Дядо Коледа. Докато Джини го гледаше, Марк беше отишъл на бара и бе изпил чаша вино с някои от мъжете. Бе имал дълъг ден. Джини също бе изпила чаша вино. Повечето родители бяха с чаши в ръце и в празнично настроение. Никой не беше пиян и Марк изглеждаше в отлична форма, когато си тръгнаха от партито, за да сложат Крис да си ляга. По-късно хиляди пъти си бе повтаряла, че Марк й се бе сторил напълно трезвен, сякаш това щеше да промени нещата. Аутопсията показа, че съдържанието на алкохол в кръвта му е над допустимото – не шокиращо много, само колкото да забави реакциите му. Очевидно беше изпил повече от една чаша, докато тя бе гледала Крис и бе разговаряла с другите майки. А тъй като знаеше колко отговорен е Марк, Джини бе сигурна, че не е имал чувството, че е пил прекалено – в противен случай щеше да я помоли тя да кара или да извикат такси.

Излязоха на магистралата и пресякоха билото, когато започна да вали и се сблъскаха челно с един автовлак, който премаза колата им. Марк и Крис умряха на място. Джини лежа цял месец в болница със счупен шиен прешлен и счупени ръце. Беше се наложило да разрежат колата, за да я извадят. Беки дойде в болницата веднага щом й се обадиха, но не бяха съобщили на Джини какво е станало с Марк и Крис. Беки й каза на следващия ден. Бяха загинали на мига и животът на Джини свърши с техния. След това тя никога не се върна в къщата, накара Беки да се отърве от нея и от всичко в нея, освен малкото неща, които по-късно сестра й прибра в кашони и ги изпрати в Ню Йорк.

Джини беше останала при Беки, докато прешленът й зарасне. Бе извадила невероятен късмет. Счупването беше достатъчно високо, за да не я парализира, макар че се наложи да носи шест месеца шина. Напусна работата си в телевизията, избягваше приятелите си и не можеше да погледне никого в очите. Беше убедена, че вината за смъртта на съпруга и сина й бе нейна, защото е позволила на Марк да седне зад волана. Беше предположила, че и двамата са изпили само по чаша вино, тъй като Марк рядко пиеше повече и не обичаше да кара по магистралата по тъмно. Изобщо не й бе хрумнало да го попита колко е пил, тъй като й се беше сторил трезвен. Казваше си, че ако го беше попитала, щеше да шофира тя и тогава може би Марк и Крис още щяха да са живи. Беки знаеше, че сестра й никога няма да си прости, каквото и да й кажеха. И нищо не можеше да промени факта, че съпругът на Джини и тригодишният им син са мъртви.

Джини се беше преместила в Ню Йорк през април, без да се сбогува с никого, и в продължение на един месец си търсеше работа в някоя организация за защита на човешките права. Искаше единствено да се махне колкото се може по-далеч от стария си живот. Беки никога не го спомена, но беше сигурна, че сестра й търси смъртта си и иска да бъде убита по време на някое от назначенията, поне през първата година. Мисълта късаше сърцето й – знаеше как се чувства Джини, както и че никой не може да й помогне. Надяваше се само, че с времето раните ще зараснат и тя ще бъде в състояние да живее с миналото. Вече не беше съпруга и майка, бе изгубила двамата души, които беше обичала най-силно на този свят. И се бе отказала от кариера, за изграждането на която беше работила здраво. Джини беше добър репортер и се справяше отлично в телевизията. Беше щастлива, преуспяла, напълно удовлетворена жена, а само за една нощ животът й се превърна в кошмар. Тя никога не говореше за това, но сестра й знаеше и усещаше колко мъчително е всичко за нея. Именно затова Беки не повдигна настойчиво въпроса за баща им. Джини и бездруго имаше предостатъчно проблеми със загубата и трагедията. Беки нямаше сърце да иска от нея повече, затова пое грижите за баща им, докато сестра й рискуваше живота си по света.

Но един ден, независимо колко силно и колко далеч се опитваше да избяга, трябваше да спре и да се изправи пред факта, че двете най-скъпи й същества си бяха отишли и никога нямаше да се върнат. Беки се надяваше самата Джини да не се убие преди това и винаги изпитваше огромно облекчение, когато тя се връщаше в Ню Йорк, пък било и за съвсем кратко. У дома поне беше в безопасност. И на двете им беше трудно да повярват, че не са се виждали от почти три години, но времето беше изминало така или иначе. Беки бе заета със семейството си, а Джини винаги бе в някоя далечна размирна страна, където рискуваше живота си и изкупваше греховете си.

Беки изглеждаше натъжена, когато затвори, и Алън се наведе да я целуне. Беше хубава жена, но не можеше да се сравнява със сестра си, особено когато Джини работеше в телевизията и поддържаше всекидневно косата и грима си. Дори без процедурите по разкрасяване Джини винаги бе изглеждала по-добре от Беки. Джини беше от красавиците, които карат всички да занемеят, докато Беки беше обикновеното хубаво момиче от квартала.

– Добре ли си? – попита Алън и погледна загрижено съпругата си.

– Току-що говорих с Джини. В Ню Йорк е. Утре е годишнината – каза тя, като го изгледа многозначително и кимна.

– Трябва да дойде да види баща си, докато е в Щатите – с укор рече той. Беше се уморил да гледа как жена му понася цялата тежест, а сестра й нищо. Все намираше някакво извинение да не идва. Беки го приемаше с повече разбиране от него. За Алън обаче това не изглеждаше честно.

– Обеща, че ще дойде – тихо каза Беки.

Алън не отговори, свали си сакото, седна в любимото си кресло и включи новините, а тя отиде в кухнята да приготви вечерята, умислена за сестра си. Пътищата на двете открай време бяха много различни, но през последните три години различията се бяха задълбочили още повече. Вече нямаха нищо общо помежду си, освен родителите и детството. Животът на едната бе коренно различен от живота на другата.

Джини си мислеше същото, докато влизаше в банята си в Ню Йорк, пускаше душа и събличаше дрехите си. Беки имаше съпруг, три пораснали деца, къща в Пасадена и подреден живот, докато тя не притежаваше нищо, за което да я е грижа, освен един апартамент с мебели втора употреба. В живота й нямаше никого освен хората, за които се грижеше по света. Когато водата се стопли достатъчно, тя стъпи под душа и остана да стои дълго така, докато струите се стичаха по стройното й тяло и по лицето, отмивайки сълзите. Знаеше колко болезнен ще бъде следващият ден. Щеше да го преживее, както го бе преживявала всяка година, но понякога се питаше защо. Защо се бореше да продължи да живее? За кого? Имаше ли някакъв смисъл? Ставаше й все по-трудно и по-трудно да отговори на този въпрос, времето минаваше, нищо не се променяше, а Марк и Крис все така ги нямаше. Трудно й беше да повярва, че е успяла да живее без тях цели три години.