Денят на Чакала

ПЪРВА ЧАСТ

АНАТОМИЯ

НА ЕДИН ЗАГОВОР

1.

В Париж е студено през март в 6,40 сут­ринта, а изглежда дори по-студено, когато очакваш смъртта си, изправен пред наказателния взвод. В посочения час на 11 март 1963 година в централния двор на крепостта Иври един подполковник от Френските военновъздушни сили стоеше пред забит в помръзналия чакъл кол, със завързани отзад ръце, и гледаше с чезнещо неверие строения на двайсет метра от него войнишки взвод.

Някой хързулна крак по чакъла – леко разреждане на напрежението, докато завързваха очите на подполковник Жан-Мари Бастиен-Тири, – и превръзката му засенчи за последен път светлината. Мънкането на свещеника бе безпомощен контрапункт на прищракването на двайсет карабинни затвора, когато войниците заредиха и насочиха оръжията си.

Отвъд стената едно берлие шумно протестира, когато няколко по-малки коли му отрязаха пътя към центъра на града. Звукът утихна, заглушил командата „За стрелба!“, подадена от командващия наказателния взвод. Трясъкът на карабинните изстрели не смути ни най-малко пробуждащия се град, ако не се брои пърхането на гълъбите за няколко секунди, издигнали се към небето. След малко дори единичният пукот на пистолетния изстрел, даден от командира на взвода в сърцето на осъдения след залпа на войниците, потъна в надигащия се отвъд стената уличен шум.

Смъртта на офицера, ръководител на група атентатори от Тайната армия, поставила си задачата да убие президента на Франция, бе замислена като един край – край на по-нататъшните покушения върху живота на президента. По ирония на съдбата обаче тя отбеляза ново начало и за да разберем защо, най-напред ще трябва да обясним по каква причина един надупчен труп увисна на въжетата, които го привързваха към кола в двора на военния затвор край Париж в тази мартенска утрин...

Слънцето се бе спуснало най-сетне зад стената на двореца и дълги сенки, носещи дългоочакваното облекчение, се закъдриха през двора. В този най-горещ ден на годината дори в 7 часа вечерта температурата бе все още двайсет и три градуса. Из целия примрял от жегата град мъже тъпчеха сприхави съпруги и вряскащи дечурлига в коли и влакове, за да отидат през уикен­да сред природата. Беше 22 август 1962 година – денят, когато неколцина мъже решиха, че президентът, генерал Шарл дьо Гол, трябва да умре.

Докато населението на града се готвеше да се спаси от жегата в относителната прохлада на реки и плажове, правителственото заседание зад натруфената фасада на Елисейския дворец продължаваше. Шестнайсет черни лимузини ситроен дизел, наредени плътно една зад друга, заемаха в кръг три четвърти от вътрешния двор, застлан с жълтеникавокафяв чакъл, изстиващ сега в дългоочакваната сянка.

Шофьорите, сврени в най-плътния сумрак край западната стена, си разменяха закачливи баналности, както правят обикновено хора, прекарващи работните си дни главно в очакване да изпълнят прищевките на своите господари.

Необичайната продължителност на правителствените разисквания се посрещаше с безсмислен ропот, докато малко преди 19,30 иззад стъклените врати над шестте дворцови стъпала се появи обкиченият с ланец и медали церемониалмайстор и махна към охраната. Недопушени шофьорски цигари тутакси паднаха върху чакъла и бяха стъпкани. Охраната и гвардейците застинаха в своите кабинки край портала, а тежките железни порти се разтвориха.

Шофьорите бяха вече зад воланите на своите лимузини, когато първата група министри се показа иззад стъклата. Церемониалмайсторът отвори вратите и членовете на кабинета се завтекоха надолу по стъпалата, като си разменяха последни благопожелания за спокойни събота и неделя. Лимузините се приближаваха в йерархичен ред, церемониалмайсторът отваряше с поклон задната врата, министрите се качваха, бавно минаваха с колите покрай отдаващите почест гвардейци и продължаваха по улица „Фобур Сент Оноре“.

За десет минути всички се източиха. Двата дълги черни ситроена, останали в двора, бавно приближиха стълбището. Първият, с флага на президента на Френската република, се управляваше от Франсис Мару, шофьор от полицейската тренировъчна школа при главната квартира на Националната жандармерия в Сатори. Мълчалив по природа, той се бе държал настрана от закачките на събраните в двора министерски шофьори. Железните нерви и способността му да кара бързо и безопасно го задържаха неизменно на поста личен шофьор на Дьо Гол. Освен Мару в колата нямаше никой друг. Вторият ситроен също се шофираше от жандармерист от Сатори.

В 19,45 зад стъклените врати се показа друга група и отново мъжете върху чакъла застинаха под команда „Мирно!“. Облечен в обичайния си двуреден антрацитеносив костюм и тъмна вратовръзка, зад стъклото се показа Шарл дьо Гол. С едновремешна благовъзпитаност той най-напред пропусна мадам Ивон дьо Гол, а после я подхвана за лакътя, за да я придружи по стълбите до чакащия ситроен. Там двамата се разделиха – съпругата на президента седна отзад в първата кола, а генералът заобиколи отдясно и се настани до нея.

Зет им, полковник Ален дьо Боасийо, по онова време началник на щаба на бронетанковите и кавалерийските части на Френската армия, провери дали двете задни врати са добре затворени и зае мястото до Мару.

Двама от групата чиновници, придружили президентската двойка по стълбите, седнаха във втората кола. Анри Джудер, огромен алжирски кабил и дежурен телохранител този ден, седна до шофьора, разхлаби едрокалибрения револвер под лявата си мишница и тежко се отпусна назад. От този миг нататък очите му щяха да шарят безспир не само по колата отпред, но и по тротоарите и кръстовищата, край които профучаваха. След като даде последни наставления на един служител от оставащата в двореца дежурна охрана, вторият мъж се настани сам на задната седалка. Това бе комисар Жан Дюкре, началник на президентската охрана. Двама жандармеристи с бели каски запалиха паркираните край западната стена мотоциклети, бавно излязоха от сянката и се запътиха към портала. Спряха там на три метра един от друг и се извърнаха назад. Мару потегли, зави към изхода и пое след моторизирания ескорт. Втората кола го следваше. Часът беше 19,50.

Железните порти се разтвориха отново и малкият кортеж се изниза край изпънатите гвардейци на „Фобур Сент Оноре“. В дъното на улицата колите завиха по авеню „Марини“. Един младеж с бял предпазен шлем, възседнал мотопед под кестените, изчака кортежът да отмине, след което се отблъсна от бордюра и го последва. Движението бе нормално за августовски уикенд и не бе съобщено предварително за придвижването на президента. Единствено воят на мотоциклетните сирени предупреждаваше регулировчиците за приближаването на колоната и те бяха принудени неистово да ръкомахат и да свирят, за да накарат трафика овреме да спре. Колоната набра скорост по сенчестото авеню, излетя на огрения от слънце площад „Клемансо“ и пое право към моста „Александър ІІІ“. Залепен за официалния кортеж, младежът го следваше без усилие. След моста мотоциклетистите поведоха Мару по авеню „Генерал Галиени“, а оттам по широкия булевард „Инвалидите“. В този миг младежът с мотопеда получи отговор на интересуващия го въпрос. На пресечката с улица „Варен“ той намали скоростта и свърна към едно ъглово кафене. Влезе, извади от джоба си малък метален жетон, прекоси помещението към разположения в дъното телефон и набра парижки номер.