700 метра под земята

Пролог

Лаи, Папуа, Нова Гвинея

1 юли 1937

Лежеше на леглото в долнопробен хотел в покрайнините на джунглата на края на света. На вратата се почука.

– Кой е? – попита тя с пресипнал от недоспиване глас.

– Госпожице Еърхарт? – каза напрегнат мъжки глас.

Беше съпруга на издателския магнат Джордж Пътнам от шест години, но вече бе свикнала с факта, че завинаги ще си остане Амелия Еърхарт, дръзновен американски пилот.

– Да? – В гласа й се долавяше леко раздразнение.

– Бърт Хувър ви праща телеграма и казва, че трябва да се срещна с вас. Аз съм Майк Дилман.

Отне й няколко секунди да подреди имената. Беше получила десетки телеграми след пристигането си в Австралия, повечето от Джордж, но имаше и други, от почитатели, които й пожелаваха успехи. Телеграмата, която спомена непознатият, я бе озадачила.

– Момент – каза Амелия и се надигна от леглото.

Вдигна тънкия халат, прозирен и лек, една от малкото женствени дрехи, които бе взела за околосветския полет. Наметна го и погледна отражението си в малкото огледало на сребристата лунна светлина, която се процеждаше през единствения прозорец на хотелската стая. Не смяташе, че в този момент прилича кой знае колко на дръзновената американска въздухоплавателка, но нямаше почти нищо, което би могла да направи по въпроса.

Отвори тиковата врата – реликва, измъкната от потънал параход – и се изправи пред Майк Дилман, който изглеждаше сякаш току-що е изпълзял от гроба. Косата му беше сплъстена и полепнала върху покрития с изопната кожа череп. Очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните посинели орбити и макар че вероятно бе към петдесетте, кожата му бе увиснала като на дваж по-възрастен човек. Не можеше да си представи при какви обстоятелства този нещастник и Бърт Хувър биха могли да се озоват в обща компания, но въпреки това Бърт бе гарантирал за този надигнал се от смъртен одър непознат и я бе помолил да направи услуга и на двамата. Би пренебрегнала тази молба, ако идваше от някой не толкова важен човек, и сега, когато видя Дилман, пак се изкуши да го направи.

– Не разполагаме с много време, госпожице Еърхарт – каза Дилман и се закашля. Опита се да овладее пресекливото подскачане на гърдите си, като опря на устните си ръкава на износената си риза. Когато свали ръка, на ръкава му се видя тъмночервено петно кръв, още кръв бе полепнала по устните му.

Тя го погледна загрижено.

– Какво ви е?

– Каквото и да е – той махна с ръка, – сега няма значение. Ще бъдете ли така добра да се облечете и да ме отведете при вашия самолет?

Все още разколебана и малко изплашена, ала същевременно и заинтригувана, тя кимна.

– Почакайте ме за минутка.

Остави Дилман в коридора, обу брич за езда и нахлузи високите до глезените пилотски обувки. Бяха изработени по поръчка, подарък от Джордж, както и почти цялото стремително съществуване, което тя наричаше свой живот. Не беше тайна, че той използва славата й на пилот, за да повишава тиражите на своите вестници, а тя използва парите, които й дава, за налудничавите си експедиции и за да задоволява страстта си към летене. Последната несъмнено я бе завладяла изцяло, като опасна заразна болест, носеща й странно удовлетворение. Дали една от дефинициите на пристрастеността не беше непреодолимото желание да вършиш нещо, за което знаеш, че е грешно, опасно или неморално? Защото точно така се чувстваше в пилотската кабина. Би трябвало да си стои у дома и да се грижи за семейството си, а не да е на другия край на света, опитвайки се да е първият човек – не само първата жена, а първият човек, заел се да обиколи света със самолет в близост до екватора! Тя бе вторият пилот, прелетял сам Атлантика, но в учебниците щеше да остане като първата жена, която го е направила, сякаш полът имаше нещо общо с умението да се управлява самолет. Какво пък, този път щеше да спечели и двете титли и щеше да се погрижи в заглавията да не става дума само за пола й.

Облече над сутиена риза, която все още не бе изсъхнала напълно след прането. Сякаш нечии неумели влажни ръце я докосваха по гърдите.

Дилман се бе подпрял на стената, полузаспал на крак, и се стресна, когато тя отвори вратата. Той се опита да потисне поредния пристъп на кашлица.

– Зная, че това място изглежда доста затънтено, но тук също имат доктор – каза Амелия.

– Не – отвърна разчорленият мъж. – Ще се оправя.

Тя поклати глава и го поведе надолу по стълбите и през смълчаното фоайе на хотел „Сесилия“. В съседния бар все още имаше неколцина пиячи, но никой не им обърна внимание.

Излязоха в озарената от лунна светлина нощ. Хотелът бе разположен на крайбрежната улица на малкото заспало рибарско селище. Еърхарт тръгна на север, към летищната площадка, която изглеждаше сякаш изрязана от джунглата от Гвинейските авио­линии. Бяха вдигнали и хангар. Беше достатъчно късно и всички прозорци бяха тъмни. Откъм близкия бряг се чуваше плясък на вълни.

– Първо трябва да идем до моята лодка – каза Дилман, изпревари я и я поведе към една самотна лодка на двеста крачки източно от хотела.

Беше десетметрова, едномачтова, с потъмняла палуба и олюпена надстройка. Изглеждаше също толкова разнебитена, колкото и мъжът, който бе до­плавал с нея. Палубата бе цялата на петна, корпусът изглеждаше така, сякаш е приютил всяка черупка и дървесен червей от южните морета. Амелия нямаше представа откъде е дошла, но не би се доверила на това корито дори за да я прекара през лагуната.

– По-смел сте, отколкото изглеждате, господин Дилман.

Той я погледна навъсено, очевидно несхванал шегата.

– Трябва да ми помогнете за сандъка.

Едва сега Амелия забеляза обкования сандък, сложен на палубата до щурвала. Беше очукан и нащърбен, с отдавна олющена боя. На места се виждаха петна от обгоряло, сякаш е бил спасен от огън. Беше напълно в тон както с платноходката, така и с нейния собственик.

– Това ли е, което Бърт иска да взема до Хавай?

– Да. Когато кацнете, ще ви чака представител на флота и ще вземе сандъка.

– Мога да го откарам чак до Оукланд.

– Не. Когато кацнете там, ще има твърде много хора. В Хонолулу тълпата може да се овладее по-лесно. Освен това този сандък трябва да попадне колкото се може по-скоро в сигурни ръце. Той привлича светкавици, госпожице Еърхарт. Изолирах го, доколкото ми бе по силите, но трябва да избягвате електрически бури.

– Няма проблем за това – увери го тя, докато стъпваше след него на борда. – Правя го още откакто напуснах Щатите през май. Какво има в сандъка?

– Геоложки образци.

Наведоха се да вдигнат сандъка.

– Божичко, това почти надхвърля способностите ми!

– Тежи точно шейсет и четири фунта – отбеляза Дилман навъсено, тъй като сандъкът бе негов неизменен спътник, както и омразно бреме вече от почти цял месец. И през цялото това време беше бягал от тъмните сили, желаещи да сложат ръка върху съдържанието на сандъка. – Ще можете ли да го вместите сред багажа си?

Гласът му бе умоляващ, очите му – изплашени. В този момент тя осъзна, че отговорността за пренасянето на сандъка – от мястото, откъдето бе започнало това тайнствено плаване – е най-вероятната причина за измъчения вид на този човек. Когато бе потеглил на път Майк Дилман вероятно беше бил цъфтящ от здраве мъж, от когото сега бе останала само една сбръчкана обвивка. Амелия виждаше, че той няма повече сили, за да продължи, и че тя е последната му надежда да предаде съдържанието на сандъка на щатския флот. Бърт й бе писал в телеграмата, че въпросът е от жизненоважно значение за националната сигурност, но тъкмо фактът, че този човек се бе пожертвал, а не патриотичният призив, я бе убедил да изпълни тази задача.

– Ще измислим нещо. И без това съм поне с три килограма по-лека, откакто поехме на път. Няма да е трудно да се справим.

Пренесоха сандъка през кея, прекосиха спящото селце и доближиха металните врати на хангара в покрайнините на дивата джунгла. Нейният „Локхийд-Електра“ светеше като сребриста акула дори на бледата светлина на звездите и сиянието на ниската луна. Носът му бе щръкнал нагоре под ъгъл, който го караше да прилича на душещо куче. Мощните радиал­ни двигатели бяха скрити в обтекатели под крилете и изглеждаха достатъчно големи, за да задвижат тежък бомбардировач. Тя обичаше този самолет както никой друг и все още изпитваше вина, задето го бе повредила миналата пролет в Хавай при първия си опит за околосветско въздухоплаване.

Дилман взе фенера и й помогна да извади разни неща от багажния отсек в носовата част на самолета. Някои от нещата вътре можеше да зареже тук, други, като подписаните сувенирни плакати, би могла да премести в пилотската кабина, която деляха с Фред Нунън.

Отне им около половин час. Дилман я изпрати до хотела, ръкува се с нея, благодари й и й пожела приятно пътуване. После потъна в мрака и нощта го погълна.

Амелия бе завладяна от странното усещане за суеверен страх, не заради себе си, а за безопасността на Дилман. Беше почти сигурна, че той скоро ще умре. Разтърси глава, за да се отърси от това усещане.

– Мислех, че си се прибрала в стаята си – каза Фред Нунън, нейният щурман. Тъкмо излизаше от бара и отиваше да си легне.

Амелия го погледна. Фред имаше репутацията на сериозен пияч, но тя не виждаше никакви признаци да се е натряскал преди последния и най-опасен етап от пътуването им. Очите му не бяха кръвясали, не се олюляваше и не заваляше думите.

– Не можах да заспя – отвърна тя. – Помислих си, че една разходка ще помогне.

Нунън се засмя.

– Притеснения заради утрешния етап?

Тя се усмихна.

– Нямам причини да се притеснявам. Това ще е като да вдигнеш хвърчило. Ти си този, дето трябва да намери остров Хауланд, прашинка насред безкрайния Пасифик.

– Фасулска работа – увери я той и намигна закачливо.

Това наистина щеше да е изпитание за всеки щурман, от който се очакваше да определя точния маршрут. Остров Хауланд, на около две хиляди и петстотин мили от тях, беше коралов атол, захвърлен в едно от най-необитаемите ъгълчета на планетата. Отклонение дори само с десета от градуса би означавало да летят, докато им свърши горивото, и после да загинат сред океанските вълни. Животът им бе буквално в техните ръце – от мига, когато излетят.

Изкачиха се заедно по стълбите и Фред я изпрати до стаята й. Тя се съблече в тъмнината, легна и провери дали мрежата против комари обгръща плътно леглото. Сънят не идваше. Амелия се въртя дълго в мрака и най-сетне заспа. Не сънува, че лети, а че се бори с ужасяващ щорм в разнебитената платноходка на Майк Дилман. Той беше с нея, но мълчеше, докато вълна след вълна прехвърляше борда и се стоварваше върху каютата.

Събуди се стресната, когато в съня поредните бур­ни вълни окъпаха нея и Дилман, но след като избърса очи от лепкавата солена вода измършавелият мъж бе изчезнал.

Дишаше тежко, опитваше се да овладее туптенето на сърцето си.

Даваше си сметка за усилията, които й предстоеше да положи, и си повтаряше, че трябва да се опита да събере още малко сили, преди да се е съмнало.

Спа още два часа и се събуди по изгрев. Зашляпа боса към банята и се помъчи да си придаде приемлив външен вид преди да се облече и да слезе долу, където Фред закусваше с Джеймс Колопи, местния директор на австралийската агенция за граждански полети.

Поздрави и двамата и поръча чай и пържени яйца на госпожа Стюарт, милата съдържателка на хотела.

– Денят изглежда подходящ да се твори история, госпожице Еърхарт – каза Колопи с мелодичния си австралийски акцент.

– Дано. А ти какво ще кажеш, Фред?

– Синоптичните прогнози са добри. Крайбрежната охрана е разположила шхуната „Итаска“ край бреговете на Хауланд, за да осигурява насочване на радиосигнала, така че днес май наистина ще е ден да се кове история.

След два часа гледаха как хората от Гвинейските авиолинии изтикват напълно заредената „Електра“ от хангара. Обшивката на самолета лъщеше ярко на светлината на слънцето. Резервоарите бяха напълнени с над хиляда галона гориво, много повече, отколкото щяха да са им нужни за осемнайсетчасовия полет дори с насрещния вятър, който очакваха. Пилотът и щурманът отскочиха за последен път до тоалетната непосредствено до канцеларията на компанията и се качиха на самолета. Вратата му бе изолирана за подобряване на аеродинамиката и трябваше да се промушат през люка на покрива, над кабината и зад антената. Фред се спусна пръв и се настани в щурманското кресло. Амелия помаха за последен път на двайсетината изпращачи, скупчили се край затревената площадка, и се отпусна в пилотското кресло.

След минута двата мотора вече бръмчаха равномерно и пропелерите се завъртяха със скорост, която ги превръщаше в размазани петна. Беше десет часът местно време и посред нощ по Гринуич. Тя почака, докато Фред й даде сигнал, че е готов с хронометъра, и подаде повече газ. Отначало претовареният самолет се размърда неохотно, но бързо набра скорост. Макар че площадката бе затревена, се плъзгаха като по мек килим. Самолетът продължи да ускорява и когато стигна мястото, където площадката се пресичаше с пътя, подскочи във въздуха.

Полетяха толкова ниско над водата, че пропелерите оставяха зад тях пенести дири. Бавно и с търпение, надхвърлящо нейните трийсет и девет години, лейди Линди издигна самолета до предварително набелязаната височина от две хиляди и четиристотин метра.

На десет мили от брега, когато самолетът все още се бореше с хватката на гравитацията, Амелия зърна пушек, който се вдигаше над океана под тях. Взе бинокъла и го фокусира. Видя горящ кораб – по-скоро платноходка, от която тъкмо се отдалечаваше друга, по-голяма. Не й трябваше особен полет на въображението, за да осъзнае, че горящата платноходка е на Майк Дилман и че изплашеният до смърт мъж вероятно е мъртъв. Изглежда, някой ужасно искаше да се докопа до образците, които Дилман й бе поверил – и бе заплатил за това не с долари и центове, а с живота си.

Амелия се поколеба. От една страна, искаше да завие обратно и да съобщи за това, което бе видяла, но разследването щеше да отнеме дни, дори седмици, а военните очакваха този сандък. Известно време обсъжда възможностите наум, но после осъзна, че се намира достатъчно далече от горящата платноходка, за да може да предприеме нещо. Чувстваше се малко гузна заради нерешителността си, но после си каза, че вероятно Дилман е искал точно това. Истината бе, че над всичко стоеше желанието й най-сетне да завърши околосветския си полет.

Фред беше в дъното на кабината, откъдето можеше да наблюдава звездите и слънцето през специално прозорче. Така и не разбра какво е станало.

В различни моменти на полета Амелия снижаваше самолета до сто и петдесет метра, за да може Нунън да определи действителната им скорост и да я сравни с тази, която показваше скоростомерът в кабината. Всичко това бе необходимо, за да се определи местоположението им спрямо остров Хауланд, което с всеки час се скъсяваше със сто и петдесет мили.

След полунощ Фред засече посоката по звездите и изчисли позицията им. Начерта лека промяна на курса с огризания си молив и закачи бележката на жицата, която свързваше неговия пост със седалката на пилота. Това бе едно от нещата, които изненадваха хората, когато се приземяваха на различни летища по света – двамата не разменяха нито дума по време на целия полет. Всички комуникации се осъществяваха чрез предаване на бележки по жицата.

Изминаха няколко часа. Слънцето се издигаше. Всичко вървеше според плана – всичко, с изключение на това, че не успяваха да открият крайната цел. На два пъти Амелия се свърза със шхуната „Итаска“, но не успя да получи радионасочващ сигнал на предварително уговорената честота. Поиска да сменят честотата, но корабът не отговори.

Според приблизителната й преценка бяха подминали миниатюрния остров преди половин час. Все още долавяха откъслечни разговори, но не можеха да се свържат с кораба. Тя надраска бележка на Фред: питаше го какво да направят – дали да продължат напред, смятайки, че насрещният вятър ги е задържал и че островът е все още пред тях, или да обърнат обратно и да го потърсят в друга посока. Освен това написа, че имат гориво за около час полет.

Отговорът на Нунън се забави с няколко минути, но скоро жицата заскърца в макарата. Беше написал: „Не съм сбъркал. Хауланд е пред нас“.

Това й бе достатъчно. Продължиха напред, въпреки че откъслечните гласове от кораба на Бреговата охрана постепенно стихнаха и в ефира се възцари мълчание.

Амелия и Фред Нунън отлетяха към страниците на историята и се превърнаха в една от най-незабравимите легенди за смели авиатори. Еърхарт продължи да следва вярно посоката, указана от нейния щурман. От своя страна, Фред Нунън, навремето инструктор по навигация в ПанАм, я насочваше стриктно съгласно данните на уредите.

Това, което той не знаеше обаче, и което не би могъл да знае, бе, че неговите механични хронографи са под влиянието на електромагнитна сила. Без точно време координатите, засичани по слънцето и звездите, бяха поне на един градус встрани от действителните още след първия час на полета и грешката продължи да нараства през цялото пътуване. Радиосигналите, които уловиха от шхуната „Итаска“, бяха стигнали до тях по някаква странна прищявка на атмосферата. В действителност те въобще не се бяха доближили до остров Хауланд. И причината за всичко това се криеше в техния товар – този, което Майк Дилман бе нарекъл „геоложки образци“. Той излъчваше неуловимо електромагнитно поле, превърнало едно сравнително леко и интригуващо въздушно приключение в събитие с почти митични размери.