Проклятието на златото

1.

Петък вечер. Улиците се изпълваха с автомобили и с хора, предвкусващи уикенда. Неоновите реклами в центъра на Москва светеха ярко. Мракът, подобно на змия, бе обвил града в тъмнина, когато Савелий Синяковски спря с автомобила си пред кооперацията, в която живееше. Излезе от старото „Ауди“, взе чантата с партитурите и включи алармата. Въпреки топлите есенни дни вечерта се очертаваше хладна. Той зиморничаво потръпна, докато набираше електронния код за достъп на входната врата. Блокът бе стар, строен за бив­ши партийни величия и заслужили дейци на културата. С широко фоайе и вито стълбище, с асансьор от стария модел, с решетка, и големи апартаменти с високи тавани, в които доживяваха последните си дни някои динозаври от бившия управленчески апарат.

„Ех, Савелий, Савелий, наближава времето да се срещнеш с небесния си създател“ – помисли си той, докато влизаше в асансьора. Вдигна ръка и разтри гърдите си: напоследък сърцето не го слушаше. Май бе време отново да посети лекаря. С нетърпение чакаше момента, в който щеше да се прибере в апартамента и да се разположи в старото кожено кресло с чаша френски коняк в ръка. Живееше сам, ни коте, ни куче. Един от най-великите диригенти на Съветския съюз и съвременна Русия, изцяло отдаден на работата си, той така и не бе намерил време да създаде семейство. Този пропуск го приемаше като грях, който тежеше на душата му. След месец щеше да навърши осемдесет. Въпреки че имаше завидно за неговата възраст здраве самотата започваше да му тежи. Напоследък все по-често се замисляше в чии ръце ще премине огромното му жилище, книгите, събирани цял живот, както и архивът на неговата фамилия.

Корените на фамилията Синяковски можеха да се проследят два века назад. Стара дворянска фамилия, чиито членове винаги бяха служили с чест на царете, властвали над Русия преди революцията, довела болшевиките на власт. Камерхери, икономи, офицери, телохранители и придворни дами, Синяковски винаги се бяха ползвали със статут на доверени лица сред представителите на царската фамилия. Революцията бе сложила край на привилегията да служат на последния император, Николай II Романов. След този катаклизъм членовете на фамилията Синяковски бяха разпръснати от съдбата по всички световни посоки. Повечето бяха загинали в битките срещу болшевиките, заставайки зад Врангел и Деникин. Други бяха разстреляни от червените като контри. Трети бяха избрали съдбата на емигранти. Савелий знаеше, че някъде в Австралия има братовчедка. Имаше някакви далечни роднини и в Америка – от години се опитваше да ги открие. Но най-вече се интересуваше от онзи, който бе избягал в Сърбия, а от Сърбия се прехвърлил в България, където изчезнал безследно.

Иван Синяковски, това бе името му, като две капки вода приличал на Негово императорско величество. И поради приликата им често бил използван като двойник на царя при необходимост от публична поява сред поданиците. Когато избягал от Русия, взел голяма част от архива на фамилията. Защо се бе установил в България бе загадка за Савелий. Носеха се легенди за авантюристичния дух на този член на фамилията, намеци за някакво заровено съкровище, но нищо не можеше да се установи със сигурност. Ако се вярваше на архивите, имал дъщеря, но като се имаше предвид колко години са минали оттогава, ако бе жива, тя би трябвало да е на над деветдесет. Но по-вероятно беше да е покойница. Дали има семейство и наследници, Савелий не знаеше. Но със сигурност знаеше, че и в нейните вени тече кръвта на Синяковски.

Савелий отключи вратата, закачи шлифера и шапката си на закачалката, смени обувките с топли домашни пантофи и се отправи към огромния стар фотьойл. Уморено се отпусна в него и отвори барчето, на една ръка разстояние от него. Извади бутилка „Реми Мартен“, наля си два пръста и ноздрите му с удоволствие поеха аромата на изтънчената напитка. Това бе дневната му дажба. Изключително рядко си позволяваше да я превиши. В кабинета му, върху огромното старо писалище от времето на Романови, лежеше недовършеният му труд за живота и делата на рода му. Цял живот бе събирал късче по късче части от пъзела от историята на Синяковски. Библиотеки, архиви, музеи, частни лица – Савелий със завидна страст събираше всичко касаещо фамилията му. Молеше се Господ да му даде достатъчно дни живот, за да завърши своя труд.

Из цялото жилище имаше струпани книги, монографии, албуми и какво ли още не. Натрупани в творчески безпорядък... Бе се договорил с племенницата на своя позната веднъж седмично да идва и да почиства жилището. Наташа, така се казваше момичето, на двайсет и пет, съвестно изпълняваше задълженията си, макар че в погледа й имаше нещо, от което го побиваха студени тръпки.

Савелий допи коняка, остави чашата на масичката до фотьойла и се изправи уморено. Време бе да се захваща за работа. Докато минаваше по коридора, забеляза, че входната врата е открехната. „Станал си небрежен, старче!“ – укори се той и я затвори.

Когато се обърна, пред него се изправи тъмна фигура, лъхна го остра противна миризма и съзнанието му потъна в мрак.

Савелий Синяковски бавно дойде на себе си. Главата му се цепеше от болка. Гадеше му се. Понечи да вдигне ръце и да разтрие слепоочията си, но не можа – ръцете му бяха вързани. Вързани бяха и краката му, тялото също... В устата му беше натъпкан парцал, който му пречеше да диша. С труд вдигна тежките си като олово клепачи, напъна се да каже нещо, но от устата му се чу само слабо мучене.

Пред очите му отново се появи тъмната фигура и се чу глас:

– Я, дъртакът май се свести. Бях започнал да се притеснявам, че е гушнал букета... Льоха, дай му да душне малко амоняк, та да се освести!

Савелий едва потисна напъните да повърне от острата миризма на амоняка. Огледа се. Беше вързан с найлонови въжета за стария масивен стол, изработен от ирландски дъб. Беше му подарък от стар приятел, вече покойник.

– Е, дъртако, готов ли си да проведем задушевен разговор? Льоха, дъртакът май е контактен. Да почваме, нямаме време да се туткаме цяла вечер!

Бяха двама. Високи и атлетични. Носеха маски. Въпреки това Савелий забеляза, че от дясната страна на лицето единият има грозен характерен белег. Започваше от над дясната вежда и заобикаляше окото. Вероятно се спускаше и надолу, но през маската нямаше как да установи това. В джинсите им бяха затъкнати пистолети. Имаше обаче нещо странно в тях. Държаха се и говореха като махленски гамени, но очите им издаваха интелект, ръцете им бяха чисти, с поддържани нокти, и носеха скъпи лъснати до блясък черни обувки. Льоха заизважда от черна кожена чантичка ампули, шишенца и спринцовки. Пос­ле извади кърпата от устата на Савелий и изръмжа:

– Слушай, стар шушон, взел-дал си и няма да издържиш дълго на мъчения. Ще ти задавам прости въпроси и очаквам също така прости и ясни отговори. Разбрахме ли се? Ако ни снесеш това, което ни интересува – ще живееш! Ако не, чака те дълга и мъчителна БОЛКА. Говоря за истинска болка, ясен ли съм. Разбра ли ме, дърт прашасал архив?

Савелий жадно поемаше въздух.

– Господа, нека прекратим този театър! Жаргонът ви изобщо не съответства на външността ви. Що за маскарад е това?

Льоха го зашлеви. Бузата на Савелий пламна, очите му се насълзиха от болка и обида. Тръпки на страх запълзяха като мравки по тялото му. Льоха се изправи пред него като преподавател пред първокурсници.

– Виж ти, господин Синяковски бил способен на логични разсъждения! Макар че сте прав, жаргонът не е нашата стихия! Но нека се разберем за едно: от вас очакваме отговори – не въпроси. Затова ще направим така: за всеки въпрос – болка. За неправилен отговор отново болка. За неуместно мълчание – пак болка... Виждам, че сте интелигентен човек и разбирате за какво става дума. Нека не си губим взаимно времето и да започнем да работим в тесен дух на сътрудничество.

– Какво искате? – с пресъхнало гърло попита възрастният мъж.

– Ето, виждате ли? – Льоха плесна с ръце. – Това е единственият възможен и логичен въпрос, който можехте да зададете. Не кои сме ние, не кой ни праща, а именно какво искаме. Имам чувството, господин Синяковски, че между нас би се завързало невероятно приятелство. Но тъй като времето напредва, нека минем към темата. Къде е архивът? Архивът на рода Синяковски, кореспонденцията на императорската фамилия и най-вече личните дневници на Иван Синяковски и неговия баща – Олег?

– Господа, не разбирам за какво говорите! Нямам ни най-малка представа...

Ако въжетата не го държаха за облегалката, Савелий щеше да се превие от силния удар в слънчевия сплит. Льоха укоряващо поклати глава, тънките му капризни устни се разтегнаха в усмивка, но очите му продължаваха да са две сини парчета лед.

– Ай-ай, господин Синяковски, не са ли ви учили за негативното влияние на лъжата върху хората? Не ви ли е срам! Погледнете белите си коси! – Нахлузи тънки ръкавици и сръчните му пръсти привично напълниха една спринцовка с някаква течност. Льоха остави спринцовката на масата, наведе се над стареца и изсъска:

– Слушай ме добре, чучело такова. Така или иначе ще ми кажеш всичко, което ме интересува. В тази спринцовка има специален препарат. Когато проникне в кръвта ти, ще си признаеш дори кога за последен път си бръкнал под полата на някоя мацка от оркестъра. Но се съмнявам сърцето ти да издържи.

Савелий, който не бе наследил храбростта на своите предци, пребледня. Мехурът му не издържа и едно мокро петно започна да се уголемява върху панталона му. Устните на маскирания се разтегнаха в подигравателна усмивка.

– Убеден бях, че ще приемете думите ми с необходимата сериозност, господин Синяковски... – Тънката игла бавно потъна в набръчканата кожа на Савелий. Маскираният мъж с рутинни движения инжектираше течността във вената и внимателно наблюдаваше реакциите на стареца...

Два дни по-късно водещите московски вестници отразиха смъртта на един от най-великите руски диригенти, станал жертва на обир.