Забравената стая

1.

По-необикновена гледка вероятно не беше виждана никога във величествения двор на Глазгоуския научен институт, основан през 1761 г. с дарствена грамота от Джордж ІІІ. На голямата ливада, точно срещу административната сграда, беше издигната катедра, покрита с микрофони. Пред нея бяха подредени трийсетина сгъваеми стола, на които се бяха разположили репортери от местните вестници, от лондонския „Таймс“, списание „Нейчър“, „Океанография“, „Тайм“ и много други. Вдясно от подиума стърчаха две телевизионни камери – едната на Би Би Си, а другата на Си Ен Ен. Вляво от него се издигаше голямо дървено скеле, върху което стоеше странна на вид машина от черен метал: кръстоска между фиала за пури и игленик. Беше дълга около деветдесет сантиметра, обемисто приспособление стърчеше от горния й край.

Неспирното бъбрене между репортерите заглъхна, когато главната врата на административната сграда се отвори и двама мъже се озоваха под следобедното септемврийско слънце. Единият беше дебел и нисък, а на главата му стърчеше бял перчем. Носеше дебело палто от туид. Другият беше висок и много слаб, с доста сурови черти на лицето, светлоруса коса и бдителни сиви очи. За разлика от своя спътник той беше облечен в консервативен черен костюм.

Двамата се приближиха до катедрата и по-възрастният мъж прочисти гърло.

– Дами и господа от медиите – започна той, – благодаря ви, че дойдохте. Аз съм Колин Рийд, президент на Глазгоуския научен институт. Човекът вдясно от мен е Джеръми Лоугън.

Рийд отпи глътка вода от чашата, която стоеше на катедрата, и отново прочисти гърлото си.

– Може би познавате работата на доктор Лоугън. Той вероятно е един най-добрите и със сигурност най-известният действащ енигмолог днес. Неговата работа е да проучва, тълкува и обяснява необяснимото – нека го наречем така поради липса на по-добро определение. Да хвърля светлина върху загадките на историята и да отделя митовете от истината и естественото от свръхестественото.

Застаналият до Рийд Лоугън лекичко се смръщи, сякаш му беше неловко от този панегирик.

– Преди около два месеца се обърнахме към доктор Лоугън на неговия работен терен в Йейлския университет и го помолихме да поеме една задача за нас. Задачата може да се обясни кратко: да докаже или отхвърли категорично съществуването на създанието, популярно сред хората като Лохнеското чудовище. Доктор Лоугън прекара последните шест седмици в Инвърнес, работейки по въпроса. Сега бих искал да го помоля да сподели заключенията си с вас.

Рийд отстъпи от микрофоните и Лоугън зае мястото му. За момент огледа тълпата от репортери, после започна да говори. Гласът му беше относително тих и мек, а акцентът му от средата на американското атлантическо крайбрежие рязко контрастираше с гърления шотландски говор на Рийд.

– Лохнеското чудовище – започна той – е най-известното от всички предполагаеми шотландски езерни чудовища и може би най-известното от всички криптиди . Целта на института, когато ме нае за тази задача, не беше да погоди номер на местната туристическа индустрия, нито да унищожи търговията на амбулантните търговци с лохнески сувенири. Целта по-скоро беше да се сложи край на аматьорските и погрешни опити за издирване на създанието, защото зачестиха и в резултат през последната година имаме поне два случая на удавени.

Той отпи от оставената за него чаша вода.

– Бързо осъзнах, че за да се докаже съществуването на създанието, се изисква едно-единствено нещо: да го наблюдаваш в неговата среда. За да се докаже обаче, че създанието не съществува, се изисква много повече работа. В това отношение моите най-важни помощници щяха да бъдат технологиите. Затова убедих военноморския флот на Съединените щати, от който някога и аз бях част, да ми даде назаем тази едноместна изследователска подводница. – Лоугън махна към странната машина, кацнала на дървеното скеле от дясната му страна. – Подводницата е оборудвана с непрекъснато излъчващ радар, синтетично-апертурен сонар, ехолоти с импулсна компресия и множество други уреди за подводно картографиране и откриване на цели.

Трябваше да се вземат предвид два важни фактора. Езерото Лох е твърде дълго и необикновено дълбоко – на места близо двеста двайсет и девет метра. Второ, така наречените виждания на създанието внушаваха морфология, подобна на плезиозавър, от което можеше да се заключи, че дължината му ще е между шест и дванайсет метра. Имаше и няколко неизвестни, с които трябваше да се примиря, като територията, която обикаля, и предпочитаната от него околна среда. Обаче уточняването им трябваше да бъде отложено до откриването на създанието.

Започнах работа, като се запознах с характеристиките на подводницата и плана на езерото – както на повърхността, така и под водата. Споменатата по-горе служба във военния флот улесни значително и двете задачи. Прекарах една седмица в пробни плавания, като през това време не открих никакви следи от създанието.

След това накарах института да ми купи рибарска мрежа – оказа се всъщност, че тя трябва да е огромна. Използвахме ролки с найлонова мрежа с големина на „очите“, каквато използват военните, и сглобихме нещо като винтер с размери три хиляди на двеста и петдесет метра.

Това предизвика възгласи на удивление.

– Онова, което последва, беше твърде уморително, но след първите няколко опита започна да се получава лесно. Извадих късмет, защото езерото, макар и дълго трийсет и два километра, не е твърде широко: малко над три километра в най-широката си част. Започнахме от най-северната точка на езерото и се придвижвахме на юг. Помагаха ми двама асистенти от института и два моторни катера от Инвърнес. Всеки ден с помощта на подводницата „прочесвах“ километър и половина от езерото в южна посока. Километър и половина по осите X, Y и Z. Във всеки от тези отделни участъци правех по три обиколки на различни дълбочини, като използвах технологичното оборудване на подводницата за насочване и откриване на движението на всеки обект с вероятните размери на създанието. А оборудването има значителен обхват и точност. Ако обект с търсените размери се намираше в съответния участък, щях да го открия. В края на всеки ден с помощта на асистентите скъсявахме винтера с километър и половина до мястото, където същия ден бях приключил с търсенето. Този огромен кош обхващаше буквално цялото езеро, подобно на противолодъчна мрежа. „Очите“ на мрежата бяха толкова големи, че всяка обикновена риба да може да минава без затруднения, но всичко, по-голямо от четиресет сантиметра, да не премине. Плавателните съдове пропускахме един по един.

Всеки ден в търсене на създанието проучвах нов езерен участък от километър и половина. В края на всеки ден, както вече казах, издърпвахме мрежата на същото разстояние напред. След двайсет дни стигнахме до южния край на езерото без резултат. И така, дами и господа, можете да приемете като факт няколкото думи, които ще кажа сега, макар и да го правя със съжаление, тъй като и аз както всеки човек си падам по криптозоологическите легенди: Неси не съществува.

Думите му бяха посрещнати с ръкопляскания, тук-там избухна смях.

В далечината се чу нисък звук: бръмчене, съпроводено с повтарящо се плющене. С приближаването му стана ясно, че това са винтовете на хеликоптер, чиито перки секат въздуха. След миг голяма машина с военни опознавателни знаци се появи иззад близкия хълм, по който се издигаха еднофамилни къщи от червени тухли. Вече се приближаваше бързо и се видя, че е на американския военноморски флот. Започна да се спуска и увисна точно над голямата ливада и тъмносивата подводница. Въздушната струя сплеска тревата в кръг с правилни очертания, а журналистите трябваше да си хванат шапките и бележниците, за да не ги отвее. От страничния вход на административната сграда излезе техник в работен гащеризон, отиде до скелето и закачи двете големи куки, които бяха спуснати от търбуха на хеликоптера, за ушите в горната част на корпуса на плавателния съд. След това слезе на земята, показа с вдигнат палец, че всичко е наред, и хеликоптерът започна внимателно да се издига с люлеещата се под него подводница. Изкачваше се все по-високо и щом стигна полетната си височина, пое на изток, а странният му товар висеше под него на двете дебели въжета. След шейсет секунди летателният апарат изчезна от полезрението им. Цялата операция беше отнела по-малко от пет минути.

Лоугън остана още известно време загледан в далечния хоризонт, след това се обърна отново към събралите се представители на медиите.

– А сега – обяви той – съм готов да отговоря колкото може по-изчерпателно на вашите въпроси.

Три часа по-късно в уютния бар от епохата на крал Едуард в най-пищния хотел на Глазгоу същите двама души – Колин Рийд и Джеръми Лоугън, вдигнаха наздравица един за друг с уиски от ечемичен малц с лек торфен дъх, сервирано чисто.

– Отлично изпълнение – каза Рийд. – И с това нямам предвид само днешната пресконференция, а и цялата операция. Отлична работа от началото до края.

– Актьорството е нещо ново за мен – отговори Лоугън, – но е приятно да знам, че ако някога дойде краят на бизнеса с търсенето на духове, мога да допълвам заплатата си от Йейл с изяви на сцената.

– Бих бил щастлив да отговаря на въпросите ви колкото мога по-изчерпателно – изкиска се Рийд, когато си спомни. – Чудесно извъртане. – Той отпи от скоча си. – Е, мисля, че след днешната пресконференция, а и благодарение на новите правила, които въведохме за ползването на плавателни съдове в езерото, търсенето на чудовището постепенно ще отмре.

– Това е целта.

Рийд възкликна, сякаш е забравил нещо.

– О, да. – Бръкна в джоба си и извади тънък плик. – Ето стипендията ти.

– Все още ми е неловко да приемам пари от института – каза Лоугън, докато прибираше плика в джоба си. – Но се утешавам с мисълта, че това е компенсация за вредите, които репутацията ми би понесла, ако някога истината излезе наяве.

– Ние ти благодарим и аз съм сигурен, че Неси също ти благодари. – Президентът направи пауза. – Носиш ли... ъъъ... данните?

Лоугън кимна.

– И все още смяташ, че най-добре е да ги унищожим?

– Това е единствената възможност. Какво ще стане, ако снимките се превърнат в обществено достояние или попаднат, да не дава господ, в Ютюб? Това ще сложи край на всичко, което постигнахме. Ще ги изгоря веднага щом се кача в стаята си.

– Разбира се, ти си прав. – Рийд се поколеба. – Мога ли... да ги видя за последен път?

– Разбира се. – Лоугън огледа бара, отвори дипломатическото куфарче, марка „Зиро Халибъртън“, което лежеше на тапицираната пейка до него, извади папка и я подаде на Рийд. Президентът я взе, отвори я и запрелиства страниците вътре, а очите му блестяха от жадна омая.

Папката съдържаше изображения, получени с помощта на различни технологии: акустично обратно разсейване, синтетичен апертурен импулс, активен лъчев сонар. Те показваха едно и също, но от различни ъгли и в различни пози: създание с обемисто яйцевидно тяло, странични перки и дълга тънка шия. Рийд дълго гледа снимките. След това с дълбока въздишка на съжаление затвори папката и я върна на Лоугън.

Точно в момента, когато Лоугън се готвеше да прибере папката в куфарчето, мъж в униформата на хотела се приближи към тяхната маса.

– Доктор Лоугън?

– Да?

– Търсят ви по телефона. Апаратът е на рецепцията.

Лоугън се намръщи.

– В момента имам среща. Не може ли да почака?

Пиколото поклати глава.

– Не, сър. Човекът, който се обажда, каза, че е спешно. Много спешно.