Боен ястреб

ПЪРВО

ЛОВ НА ПРИЗРАК

1.

1 октомври,

18:39 планинско лятно време

Планини Битъррут, Монтана

И всичките тези неприятности заради един-единствен проклет пирон!

Тъкър Уейн хвърли спуканата гума в багажника на наетия джип „Гранд Чероки“. Беше спрял на банкета на усамотен път в гористите планини на югозападна Монтана. Милионите акри борове, прорязаните от глетчери каньони и назъбените чукари наоколо бяха най-голямата площ девствени пущинаци в Щатите.

Разкърши рамене и погледна виещата се ивица асфалт, обградена от двете страни с полегати хълмове и гъсти гори.

„Ега ти късмета. Тук, насред нищото, да попадна на пирон“.

Изглеждаше невъзможно джипът с повишена проходимост да стане неизползваем заради парче желязо, по-късо от кутре. От друга страна – колко лесно един най-обикновен ръждясал пирон може да извади от строя сложна машина, резултат на дълго технологично развитие.

Тъкър затвори задната врата и подсвирна. Спътникът му при това пътуване през планината показа косматата си муцуна от един храст край пътя и го погледна. В очите му с цвят на тъмен карамел ясно пролича разочарование – явно не му се искаше непредвиденото скитане из храсталаците наоколо да свърши толкова бързо.

– Съжалявам, приятел. Чака ни дълъг път, ако искаме да стигнем до Йелоустоун.

Каин разтръска черно-кафявата си козина, размаха опашка и прие реалността.

Двамата бяха заедно още от годините, когато служеха с военните рейнджъри и бяха оцелели след няколко мисии в Афганистан. При напускането на службата Тъкър взе Каин със себе си – с разрешение на армията е силно казано, но все пак неотдавна бе решил въпроса окончателно.

Сега двамата бяха неразделни. Заедно търсеха нови територии, нови пътеки. Сами.

Тъкър отвори дясната врата и Каин ловко намести трийсетте си килограма на седалката. Беше белгийска овчарка, малиноа – овчарско куче, което често се използва от военните и полицията. Известната с безпределната си лоялност и остра интелигентност порода също така се ценеше и заради пъргавостта си и невероятната си сила.

Нямаше друго куче като Каин обаче.

Тъкър затвори вратата и почеса приятеля си между ушите през отворения прозорец. Под козината пръстите му напипаха стари белези, които му напомниха за собствените му рани – някои видими, други много добре прикрити.

– Да тръгваме – каза тихо, сякаш искаше да се махне оттук, преди призраците от миналото да са го настигнали.

Седна зад волана и полетяха през националната гора Битъррут. Каин беше подал глава през прозореца с изплезен език и ловеше всички миризми. Тъкър се засмя и напрежението се изпари от мислите му, както ставаше винаги, когато беше в движение.

В момента нямаше работа – и възнамеряваше да остане в това състояние възможно най-дълго. Идеята му бе да се занимава със сигурност и охрана, но само когато финансите му го налагат. След последната му работа, когато го наеха от „Сигма Форс“ – секретен отдел на военните, занимаващ се с изследователска и внедрителска дейност, – банковата му сметка все още беше пълна.

С Каин бяха прекарали последните два дни в прохода на Загубения път, по стъпките на експедицията на Луис и Кларк, а сега отиваха в национален парк Йелоустоун. Тъкър беше планирал да е там в късна есен, за да избегне туристите през лятото, защото пред компанията на двукраките предпочиташе компанията на Каин.

Зад завоя на тъмния път кълбо флуоресцентна светлина разкри крайпътна бензиностанция. На табелата до входа пишеше „Форт Едуин, Бензин и Хранителни продукти“. Тъкър погледна датчика за гориво.

Резервоарът беше почти празен.

Включи мигача и сви към малката бензиностанция. Мотелът му беше на пет километра по-нататък. Планът му беше да вземе душ набързо, да си събере багажа и да продължи към Йелоустоун, за да се възползва от пустите пътища през нощта.

Сега в плана се появяваше пробив. Трябваше да смени спуканата гума възможно най-бързо. Надяваше се в бензиностанцията да знаят къде най-близо и най-бързо може да стане това в тези безкрайни пущинаци.

Спря пред една от помпите и слезе. Каин скочи през прозореца от другата страна. Тръгнаха към бензиностанцията.

Тъкър отвори стъклената врата, която задейства пиринчена камбанка. Стоките в магазина бяха разположени нормално – отпред редове закуски и хранителни продукти, до задната стена – хладилници за напитки. Миришеше на препарат за лъскане на под и сандвич от микровълнова.

– Добра вечер, добра вечер – поздрави го мъжки глас, извиси се и спадна като ужасно позната мелодия.

Тъкър веднага включи – беше езикът дари. След годините, прекарани в пущинаците на Афганистан, познаваше добре езиците на тази пустинна страна. Въпреки приятелския тон коремът на Тъкър се сви на топка от някогашния ужас. Не помнеше колко пъти хора, говорещи на дари, бяха опитвали да го убият. И още по-зле, бяха успели да убият другото му куче – което гледаше заедно с Каин.

Спомни си невероятната радост, която му доставяше загубеният партньор, уникалната връзка, която бяха изградили помежду си. Положи всички усилия да върне този спомен в топката стара болка, тъга, чувство за вина.

– Добра вечер – поздрави пак мъжът зад тезгяха с усмивка, без да забелязва напрежението на Тъкър. Лицето му беше кафяво като орех, зъбите – идеално бели. Беше плешив, ако не се броеше обръчът сива коса, като тонзура на монах. Очите му светеха от радост, като че ли Тъкър беше приятел, когото не е виждал от години.

Тъкър бе срещал стотици афганистански селяни и виждаше, че поведението на този човек е искрено. И все пак му беше трудно да влезе в магазина.

Човекът като че ли долови колебанието му и на челото му се появи угрижена бръчка.

– Добре дошъл – добави и направи подканящ жест, за да го окуражи.

– Благодаря – успя да отговори Тъкър. Едната му ръка беше на гърба на Каин. – Може ли да вляза с кучето?

– Да, разбира се. Всички са добре дошли.

Тъкър пое дълбоко дъх и мина покрай рафтовете отпред, добре заредени с чипс, шоколадови вафли и пликчета сушено месо. Отиде до касата. Нямаше други клиенти.

– Красиво куче – каза собственикът. – Овчарка ли е?

– Белгийска. Малиноа... вид овчарка. Казва се Каин.

– А аз съм Асиф Кази, собственик на това заведение.

И подаде ръка през плота. Тъкър я хвана и установи, че ръкостискането му е здраво, кожата – загрубяла от тежък труд.

– От Кабул си – отбеляза Тъкър.

Мъжът повдигна учудено вежди.

– Как разбра?

– По акцента. Бил съм в Афганистан.

– Наскоро, предполагам.

„Не чак толкова наскоро“, помисли Тъкър, макар понякога да имаше усещането, че е било вчера.

– А ти? – попита.

– Дойдох в Щатите като малък. Родителите ми умно решиха да емигрират, когато руснаците нападнаха страната ни през седемдесетте. Запознах се с жена си в Ню Йорк. – Повиши глас: – Лайла! Ела кажи „здрасти“!

Някъде изотзад се появи дребна афганистанка с прошарена коса и се усмихна.

– Здравейте. Приятно ми е.

– Та как попаднахте тук вие двамата?

– Имаш предвид в средата на нищото ли? – Усмивката на Асиф стана по-широка. – Писна ни от града. Искахме нещо, което да е пълна противоположност.

– Май сте успели. – Тъкър огледа празния магазин и тъмната гора зад прозорците.

– Харесва ни тук. И обикновено не е толкова пусто. В момента сме между два сезона. Летните тълпи си заминаха, скиорите още не са започнали да идват. Е, имаме и постоянни клиенти.

Сякаш за да докаже думите му, отвън се чу рев на дизелов двигател и бял поръждясал пикап наби спирачки между помпите за гориво, като леко поднесе при спирането.

Тъкър се обърна към Асиф.

– Изглежда, бизнесът потръгва...

Очите на Асиф се присвиха и той стисна челюсти.

Военните бяха подбрали Тъкър за водач на кучета заради високите му резултати на тестовете за емпатия. Тази чувствителност му позволяваше да се свързва по-лесно и по-дълбоко с партньора си – и да преценява и хората. Сега обаче не му бяха нужни никакви умения, за да види, че Асиф се страхува.

Афганистанецът махна на жена си.

– Лайла, иди отзад.

Тя го изгледа изплашено, но се подчини.

Тъкър отиде до прозореца – Каин го последва – и бързо прецени ситуацията. Забеляза една странна подробност: регистрационният номер на джипа беше закрит с лепенка.

Това определено означаваше проблем.

Никой с добри намерения не би закривал регистрационния си номер.

Тъкър си пое дъх. Сега въздухът му се стори по-плътен, сякаш зареден с електричество. Даваше си сметка, че това е само плод на собствения му адреналин. Така или иначе, беше наясно, че се задава буря. Каин реагира на настроението му – козината на врата му настръхна и той изръмжа заплашително.

От пикапа слязоха двама мъже с карирани памучни ризи и с бейзболни шапки. Трети скочи от каросерията. Шофьорът имаше мръсна рижа козя брада, а на бейзболната му шапка пишеше: „С кеф ще оправя жена ти“.

„Страхотно... Тези кретени не само ще създават проблеми, но имат и идиотско чувство за хумор“.

Без да се обръща, Тъкър попита:

– Асиф, имаш ли охранителни камери?

– Развалени са. Не успяхме да ги поправим.

Тъкър въздъхна. Лошо.

Тримата тръгнаха към входа на магазина. Държаха бейзболни бухалки.

– Обади се на шерифа, ако му имаш доверие.

– Свестен човек е.

– Обади му се тогава.

– Виж, може би ще е по-добре, ако не...

– Обади се, Асиф.

Тъкър тръгна към вратата с Каин и излезе, преди онези да влязат. Предвид шансовете, които имаше, щеше да му трябва пространство.

– Добър вечер, момчета.

– Здрасти – отговори Козята брада и понечи да мине покрай него.

Тъкър му препречи пътя.

– Магазинът е затворен.

– Глупости – каза единият от другите и посочи с бухалката си. – Виж, Шейн, ей го там онзи боклук. Виждам го.

– Значи виждаш и че говори по телефона – каза Тъкър. – Обажда се на шерифа.

– На оня идиот? – изпръхтя Шейн. – Отдавна ще сме си отишли, преди да си извади главата от задника и да се довлече дотук.

Усмивката на Тъкър стана студена.

– На твое място нямаше да съм толкова сигурен.

Направи знак на Каин – насочен надолу показалец, после свит юмрук. Команда „Заплаши“.

Каин наведе глава, оголи зъби и изръмжа. Обаче остана до него. Нямаше да мръдне, ако не получи друга команда или конфронтацията не стане физическа.

Шейн отстъпи назад.

– Ако помиярът ти ми скочи, ще му пръсна мозъка.

„Ако „помиярът“ ти скочи, изобщо няма да разбереш какво ти се е случило“.

Тъкър вдигна ръце.

– Вижте, момчета, разбирам ви. Петък вечер е, трябва да изпуснете парата. Моля ви обаче да намерите друг начин да го направите. Хората тук опитват да си изкарват прехраната. Като вас и мен.

– Като нас? – изсумтя Шейн. – Тези чалмалии нямат нищо общо с нас. Ние сме американци.

– И те са американци.

– Загубих приятели в Ирак...

– Като всички нас.

– Ти пък какво знаеш за това? – обади се третият.

– Достатъчно, за да видя разликата между тези хора тук и онези, за които говориш.

Тъкър си спомни собствената си реакция при влизането си в магазина и го бодна чувство за вина.

Шейн вдигна бухалката и викна:

– Махни се от пътя ми, защото ще съжалиш, че си взел страната на когото не трябва.

Тъкър си даде сметка, че приказките са приключили.

Сякаш за да потвърди, Шейн го смушка с бухалката в гърдите.

„Е, като ще е – да е“.

Тъкър пусна лявата си ръка и сграбчи батата. Дръпна рязко към себе си и извади Шейн от равновесие.

И прошепна командата на Каин: „Дръж! Събори!“

Каин чува и реагира. Разпознава заплахата в целта – застрашителното скърцане със зъби, гнева, от който потта става горчива. При командата напрежението в мускулите се освобождава. Каин вече е в движение – още преди да е произнесена втората дума. Знае какво е нужно на другия, знае какво трябва да направи.

Скача нагоре с отворена челюст.

Зъбите се впиват в плът.

Кръв облива езика му.

Тъкър със задоволство видя как Каин захапва ръката на Шейн и го събаря на асфалта. Батата издрънча до него.

– Спри го! – изкрещя Шейн. – Спри го!

Единият от другите се спусна напред и замахна с бухалката си към Каин. Тъкър беше готов за това: приклекна и пое удара със собственото си тяло, но ловко изви гърба си, така че бухалката се плъзна под ъгъл и това притъпи удара. Той ловко я улови, стисна я здраво, изви я настрани и изрита краката на нападателя. Токът му се стовари върху капачката на коляното, чу се хрущене.

Нападателят изрева, пусна бухалката и падна.

Тъкър вдигна бухалката и пристъпи към третия нападател.

– Свърши. Пусни я.

Онзи го изгледа ядосано, но пусна бухалката – после бръкна в джоба на якето си и след миг отново извади ръка.

Тъкър едва успя да мерне проблясъка на острие. Отдръпна се, за да избегне удара. Петата му обаче закачи бордюра отзад и той се препъна. Стовари се върху редица празни бутилки за пропан-бутан. Изпусна бухалката.

Нападателят се ухили гадно, пристъпи към него и размаха ножа.

– Сега ще видиш как...

Тъкър посегна назад и грабна една от бутилките. Замахна ниско и подкоси краката на нападателя. Той извика от болка и изненада и падна на асфалта.

Тъкър се претърколи до него, стисна китката му и я изви, докато костта не изпращя. Ножът падна. Тъкър го взе, а мъжът се сви на кълбо, стиснал китката си. Левият му глезен беше обърнат в странна посока, явно счупен.

Край на урока!

Тъкър стана и отиде до Шейн, който бе стиснал устни от болка. Каин продължаваше да го държи на място, впил зъби до костта.

– Пусни! – нареди му Тъкър.

Кучето се подчини, отстъпи, спря, оголило зъби срещу Шейн.

Откъм гората долетя вой на сирени, постепенно се усилваше.

Стомахът на Тъкър се сви. Макар че бе действал при самозащита, шерифът можеше да арестува всички, ако реши.

През дърветата проблеснаха светлини и след секунди полицейска кола изръмжа на паркинга и спря на двайсетина метра.

Тъкър хвърли ножа настрана и вдигна ръце.

Не искаше никой да остане с неправилни впечатления.

– Седни! – каза на Каин. – Радвай се!

Кучето завъртя опашка, клекна и наклони любопитно глава.

Асиф излезе от магазина. Явно забеляза напрежението на Тъкър, защото го увери:

– Шериф Уолтън е почтен човек.

– Щом казваш.

В крайна сметка Асиф се оказа прав. От полза се оказа и фактът, че шерифът познаваше тримата проснати на земята и нямаше високо мнение за тях. „Тези момчета създават главоболия от цяла година – обясни шерифът, – но досега никой нямаше куража да подаде жалба срещу тях“.

Шериф Уолтън записа показанията на всички и си отбеляза закрития с лепенка регистрационен номер на пикапа. Поклати глава.

– Мисля, че това е третият ти удар, Шейн. И доколкото знам, червенокосите красавци се ценят високо в щатския затвор тази година.

Шейн наведе глава и изпъшка.

След малко дойдоха още две полицейски коли и откараха тримата хулигани.

Тъкър се обърна към шерифа.

– Трябва ли да се навъртам наоколо?

– А искаш ли?

– Не особено.

– И аз така си помислих. Имам данните ти. Не вярвам да има нужда от показанията ти, но ако се наложи...

– Ще дойда.

– Чудесно.

Уолтън му подаде визитка. Тъкър очакваше да е на шерифството, но вместо това видя изображение на кола със смачкан калник.

– Брат ми има сервиз в Уиздъм, следващия град по пътя. Ще му се обадя да ти оправи спуканата гума на нормална цена.

Тъкър взе картичката с радост.

– Благодаря.

Тъкър потегли към мотела и докато караше, показа визитката на Каин – всъщност почти я тикна в носа му.

– Виждаш ли, Каин? Кой казва, че доброто непременно се наказва?

За жалост май го бе казал прибързано, защото когато сви към мотела и паркира, фаровете осветиха невъзможна гледка.

На пейката пред бунгалото му седеше жена – призрак от миналото му. Само че призракът не беше с бойна или синя парадна униформа. Беше с джинси, светлосиня блуза и разкопчана вълнена жилетка.

Сърцето на Тъкър прескочи. Защо Джейн беше тук? Как го беше открила?

Джейн Сабатело. Бяха минали шест години, откакто я беше видял за последен път. Погледът му попиваше всяка нейна черта, всеки сантиметър от нея, и всичко будеше отчетливи спомени, смесица от настояще и бъдеще – мекотата на пълните й устни, лунната светлина, от която русата й коса ставаше сребърна, радостта в очите й всяка сутрин.

Тъкър не се бе женил никога, но с Джейн бяха стигнали много близо до това.

И сега тя седеше тук и го чакаше – и не беше сама.

До нея седеше дете – малко момче, сгушило се до бедрото й.

За миг Тъкър се зачуди дали това момче не е...

„Не, тя щеше да ми каже“.

Най-накрая изгаси двигателя и слезе от джипа. Джейн стана.

– Джейн? – прошепна Тъкър.

Тя изтича до него и го прегърна, остана така цяла половин минута, преди да се отдръпне. Изучаваше лицето му. Очите й бяха пълни със сълзи. Под силните лъчи на фаровете Тъкър видя под едната й скула синина, зле прикрита с пудра.

Още по-зле прикрит беше страхът, сковал лицето й.

Тя стисна отчаяно ръката му.

– Тъкър... трябва да ми помогнеш.

Хвърли поглед към детето и добави:

– Някой иска да ни убие.