Град на остриета

И той им каза:

Животът е смърт и смъртта е живот.

Да проливаш кръв означава да съзираш най-свещения преход,

преплетената мрежа на света,

преливането от пищящ живот към гнилоч и пепел.

Онези, що воюват за Нея, които се превръщат в Нейни мечове,

Тя ще смята за пречистени и най-праведни сред праведните.

И вие ще бъдете завинаги с Нея в Града на остриетата.

И той изпя:

Елате през водите, деца,

на най-белите брегове в тихо поклонение,

дълъг мрак ви очаква

в сянката на Воортя.

Откъс от „За Великата майка Воортя

върху зъбите на света“, ок. 556 г.

За да има смисъл

На третата миля от катеренето по хълма Питри Сатурашни решава, че не би описал слънцето на Джаврат като „приятно сгряващо“, както го хвалят туристическите реклами. И не би избрал за морския бриз тук израза „хладна милувка по шията“. И изобщо не би нарекъл местните гори „ухаещи и екзотични“. Докато бърше напразно челото си за кой ли път, Питри стига до извода, че по-скоро би описал слънчевия пек като „адски“, бриза като „напълно липсващ“, а горите като „пълни с твари, които имат твърде много зъби и огромно желание да ги впият в човешка плът“.

Едва не извиква от облекчение, когато вижда малката кръчма на хълма. Намества ремъка на чантата и се довлича до паянтовата постройка. Не е изненадан, че заварва вътре само съдържателя и двама негови приятели, защото животът на курортния остров Джаврат е мудно спокоен.

Питри се примолва за чаша вода и преливащият от презрение кръчмар изпълнява бавно желанието му. Питри му дава няколко дрекела и това незнайно защо само засилва презрението на съдържателя.

– Питах се дали бихте могли да ми помогнете – казва Питри.

– Вече ви помогнах. – Мъжът сочи чашата.

– А, да, така си е, за което съм ви благодарен. Но аз се опитвам да намеря една приятелка.

Кръчмарят и другите двама го гледат с неразгадаеми изражения.

– Търся леля си – продължава Питри. – Тя се премести тук след злополука в Галадеш и аз й нося обезщетението, чието изплащане се проточи.

Единият приятел на кръчмаря – младеж със страховити сраснали се вежди – хвърля поглед на чантата му.

– Донесъл си пари?

– Ами... не – мънка Питри и се мъчи трескаво да продължи измислицата. „Шара ме научи на толкова неща, но защо така и не се сети да ме научи как да лъжа?“ – Само удостоверение за банковата сметка и указания как да бъде получена сумата.

– Аха, начин за получаване на пари – подхвърля другият приятел, чиято уста се губи в изобилието от зле поддържана брада.

– Както и да е, леля ми е горе-долу толкова висока – Питри показва с ръка, – около петдесетгодишна и доста... как да го кажа по-точно... пълничка.

– Дебела ли? – подсказва кръчмарят.

– Не, не! Не, изобщо не е дебела. Тя е... – Питри свива ръка, за да покаже издут бицепс, от който самият той е напълно лишен – яка. И едната й ръка е... саката.

– А-а... – казват и тримата.

Споглеждат се, сякаш добавят безмълвно: „Уф, тази ли...“

– Май я познавате – казва им Питри.

Настроението на тримата се вкисва толкова, че въздухът в кръчмата почти помътнява.

– Доколкото знам, може да е купила имот тук – добавя той.

– Купи плажната вила от другата страна на хълма – отвръща съдържателят.

– О, колко хубаво – казва Питри.

– И вече не ни разрешава да ловуваме в нейния имот – вмята брадатият.

– О, колко лошо – казва Питри.

– Не ни позволява да търсим яйца на чайки по скалите там. Не ни позволява да стреляме по дивите прасета. Държи се все едно онова място е нейно.

– Но все пак е вярно в някакъв смисъл – напомня Питри. – Щом го е купила и така нататък...

– Няма значение – отсича брадатият. – Преди да стане нейно, беше на чичо ми Рамеш.

– Е, аз... аз ще си поговоря за това с нея. И мисля да го направя веднага. Още сега. Нали казахте, че е от другата страна на хълма, значи натам?...

Сочи на запад. Мъжете не кимат, но недоловима промяна в начумерените им лица му подсказва, че е прав.

– Благодаря ви – казва Питри. – Много ви благодаря.

Повлича крак заднешком, усмихва се неуверено. Онези още го зяпат втренчено. Питри забелязва, че онзи със срасналите вежди е вперил поглед в чантата.

– Б-благодаря – мънка Питри и се изсулва през вратата.

Съжалява, че не е уточнил значението на „от другата страна на хълма“. Броди по криволичещите пътеки и чувството, че хълмът вади отникъде още „други страни“, става все по-натрапчиво, а по никоя от тях няма и следа от човешко присъствие.

Накрая чува приглушения грохот на океана и зърва малка занемарена бяла къщурка, сгушила се до скалите край брега.

– Най-после... – въздъхва той и почва да подтичва натам.

Гората го побутва надолу, все надолу, и накрая той върви по тясна пътечка, където дърветата са надвиснали сумрачно над лявото му рамо, а отдясно има неравен плашещ ръб над бездна. Прави още няколко крачки преди да чуе нещо през шума на прибоя – шумолене в гората.

Мъжът със срасналите вежди от кръчмата се измъква от гъсталака и застава на пътеката на двайсетина крачки пред него. Държи вила, насочил я е право към Питри.

– О, ъ-ъ... Здравейте отново – казва Питри.

Още шумолене зад него. Обръща се и вижда брадатия да излиза на пътеката двайсетина крачки по-назад, стиснал в ръцете си секира.

– О... така значи – казва Питри. Поглежда през ръба вдясно – пропастта завършва с много бурно море. – Е... Пак се събрахме. Хъм...

– Парите – натъртва мъжът с веждите.

– Какво?

– Парите! – ръмжи онзи. – Давай парите!

– Ясно – казва Питри, бърка за портфейла си и вади около седемдесет дрекела. – Ясно. Знам как стават тези неща. Е-ето.

Протяга ръка със снопчето банкноти.

– Не! – сопва се човекът със срасналите вежди.

– Не ли?

– Не! Дай ни истинските пари!

– Чантата – добавя брадатият. – Чантата!

– Дай ни чантата!

– Дай ни чантата с парите! – крещи брадатият.

Питри върти глава ту към единия, ту към другия и се чувства като в ехтяща зала.

– Н-но в нея няма пари. – Усмихва се налудничаво. – Вижте! Вижте!

Отваря непохватно чантата и им показва, че е пълна с папки.

– Ти знаеш как да вземеш парите – напомня мъжът с веждите.

– Така ли?

– Имаш банкова сметка. Имаш номера на сметката. И сметката е пълна с пари.

– Пълна е! – провиква се брадатият.

Питри вече съжалява горчиво за плитката лъжа, която е съчинил в кръчмата.

– Ами... вие... аз не... аз...

– Знаеш как да...

Но мъжът със срасналите вежди прекъсва изречението по средата и издава много пронизителен, звънтящ в ушите звук – толкова чудат, че Питри се чуди дали не е някакъв птичи зов.

– Какво знам? – изтърсва той.

Онзи се свлича, като още пищи, и Питри вижда, че малко над коляното му проблясва в червено нещо, което несъмнено е липсвало там преди секунди – връх на къса стрела. Мъжът се търкаля и Питри вижда другата част на стрелата, която стърчи от задната страна на крака.

Жена стои на пътеката на десетина разкрача зад виещия мъж. Питри се взира в тъмно присвито око, което се е вторачило в него над прицела на огромен стреломет, насочен точно към гърдите му. Косата й е тъмносива, посребрена на слепоочията, а кафявите осеяни с белези рамене лъщят на слънцето. Лявата ръка, с която крепи оръжието, от средата на лакътя надолу е протеза от тъмен дъб.

– Питри, залегни, мамка ти!

– Добре, добре – казва той сговорчиво и се навежда да легне на пътеката.

– Боли! – врещи мъжът със срасналите вежди. – Ох, кълна се в морето, боли!

– Всъщност болката е добър признак – казва му жената. – Означава, че още имаш мозък, с който да я усещаш. Трябва да цениш малките радости, Ранджеша.

В отговор той пак се разпищява. А брадатият вече се облива в пот. Взира се в жената, после в Питри, накрая поглежда към гората отляво.

– Не – спира го жената. – Пусни брадвата, Гурудас.

Брадвата тупва тежко на земята. Жената пристъпва напред, а върхът на заредената стрела не помръдва дори един пръст наляво или надясно.

– Гурудас, положението е малко оплетено, а? – казва тя. – Казах ви и на двамата, че ако пак ви спипам в моя имот, ще изложа голяма част от карантиите ви на свежия морски въздух. А аз никак не обичам да си нарушавам обещанията. На тях се крепи цялото цивилизовано общество, нали?

– Аз... аз... – ломоти брадатият.

– Освен това чух слухове, Гурудас – продължава тя и прави още една крачка напред. – Че ти и твоят приятел сте подмамвали туристи насам, за да ги ограбите до шушка. Като знам колко разтегливи са представите ви за собственост, не съм изненадана от желанието ви да правите този номер и на земя, която вече е моя. Аз обаче не съм склонна да търпя такива дивотии. И така... Гурудас, да забия ли в тебе една педя от стрелата? Това ще те накара ли да чуеш каквото искам да ти кажа?

Брадатият само се блещи.

– Зададох ти въпрос! – сопва се жената. – Къде да те надупча, момче, за да ти развържа езика?

– Н-не! – отвръща брадатият. – Не, аз не... Не искам да ме простреляш.

– Да, но по доста странен начин искаш да печелиш, макар да знаеш, че още в мига, когато пристъпиш в моя имот, е най-вероятно да загубиш много. Всъщност всичко.

Настъпва мълчание. Онзи с веждите пак скимти.

– Питри... – казва жената.

– Да? – отвръща той и понеже е на земята, кратката дума вдига доста прахоляк.

– Как мислиш, можеш ли да станеш и да прекрачиш тоя идиот, който окървавява моята пътека?

Питри се надига, изтупва дрехите си и много предпазливо прекрачва ранения, като спира за миг и му прошепва:

– Извинете.

– Гурудас... – Жената поглежда към брадатия.

– Д-да?

– Ще ти стигне ли умът да дойдеш насам, да вдигнеш приятеля си и да завлечеш тъпия му задник в нужника, който брат ти нарича „кръчма“?

Брадатият обмисля отговора си, после казва:

– Да.

– Добре. Направи го. Веднага. И ако видя отново някой от вас, няма да внимавам толкова къде ще ви набуча със стрели.

Докато вдига приятеля си, брадатият се старае ръцете му да се виждат. Двамата тръгват с куцукане, но щом се отдалечават на петдесетина крачки, мъжът със срасналите вежди извива глава и изревава:

– Да ти го начукам, Малагеш! И на тебе, и на пари...

Изпищява, когато стрела отскача от камъните на сантиметри от краката му, и подскача, което сигурно е твърде болезнено, защото първата стрела още стърчи от крака му. Жената презарежда и държи на прицел брадатия и неговия кряскащ приятел, докато не се скрият от погледите им.

Питри отваря уста.

– Гене...

– Млъкни – скастря го жената.

Чака още малко, без да помръдне. След две минути се отпуска, проверява стреломета и въздъхва. Обръща се и оглежда Питри от главата до петите.

– Проклето да е всичко, Питри – казва генерал Тюрин Малагеш. – Ти пък какво правиш тук, по дяволите?