ОТГОВОРНОСТТА НА ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ. ЗАВРЪЩАНЕ

Преди да поразсъждаваме върху отговорността на интелектуалците, нека поясним кого имаме предвид.

Идеята за „интелектуалците“ в съвременния смисъл на този термин набира популярност през 1898 г. благодарение на т.нар. „Манифест на интелектуалците“, публикуван от защитниците на Драйфус, които, вдъхновени от протестното отворено писмо на Емил Зола до президента на Франция, осъждат скалъпения процес за измяна срещу офицера от френската артилерия Алфред Драйфус и последвалия опит на военното ръководство да прикрие истината. Позицията, която заемат драйфусистите, отрежда на интелектуалците образа на защитници на справедливостта, които проявяват смелост и почтеност като се опълчват на властта. По онова време обаче обществеността съвсем не ги е възприемала по този начин. Драйфусистите представлявали малцинство от образованите класи, критикувано яростно от господстващия конформизъм в интелектуалния живот, особено от видни фигури сред „безсмъртните от Френската академия, в която царуват силни антидрайфусистки настроения“, както пише социологът Стивън Лукс. За писателя, политик и лидер на антидрайфусистите Морис Барес драйфусистите са „анархисти от лекционен тип“. За друг от безсмъртните, литературния критик Фердинанд Брюнетиер, самото название „интелектуалец“ символизира „една от най-нелепите и ексцентрични идеи на нашето време – претенцията да се издигнат писатели, учени, професори и филолози до ранга на свръхчовеци“, които се осмеляват „да третират нашите генерали като идиоти, обществените ни институции като абсурдни, а традициите ни като вредни“.1

Кои са били интелектуалците тогава? Малцинството, вдъхновено от Зола (който бил осъден на затвор за клевета и напуснал страната), или безсмъртните от Академията? Това е въпрос, който продължава да ни вълнува през вековете под една или друга форма.

ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ: ДВЕ КАТЕГОРИИ

Един от възможните отговори получаваме по време на Първата световна война, когато видни интелектуалци от двете страни на фронта с ентусиазъм подкрепят собствените си страни. В своя „Манифест на 93-мата“ водещи фигури от една от най-просветените страни в света призовават Запада: „Имайте вяра в нас! Повярвайте, че може да доведем тази война до край като цивилизована нация, за която наследството на Гьоте, Бетовен и Кант е също толкова свято, както нашите домове и огнища“.2 Техните противници от другата страна на интелектуалните окопи не им отстъпват по ентусиазъм по отношение на благородната кауза и дори ги надминават по самоласкателство. Те обявяват на страниците на влиятелното либерално списание „Ню рипъблик“ (New Republic), че „дейната и решителна работа в полза на войната е била извършена от... класа, която може да бъде описана изчерпателно, макар и твърде общо, като „интелектуалци“. Тези прогресивни личности вярват, че усилията им са насочени към влизането на Съединените щати във войната „под влиянието на постигната морална присъда, [издадена] след задълбочено обсъждане от страна на най-интелигентните членове на обществото“. А на практика, те са били жертва на измислиците, поднесени им от британското министерство на информацията, поставило си тайната задача „да насочва мисълта на по-голямата част от света“, но най-вече мисълта на прогресивните американски интелектуалци, които да заразят пацифистки настроената Америка с треската на войната.3

Джон Дюи е впечатлен от големия „психологически и образователен урок“ от войната, която доказва, че човешките същества – и по-точно „интелигентните хора от обществото“ – са в състояние „да поемат в своите ръце делата на човечеството и да ги управляват... мъдро и интелигентно“, за да постигнат желаната цел.4 (На Дюи са му необходими само няколко години, за да се превърне от отговорен интелектуалец от Първата световна война в „анархист от лекционен тип“, който да критикува „несвободната преса“ и да постави под въпрос „до каква степен са възможни истинската интелектуална свобода и социална отговорност в условията на съществуващия икономически режим“.5)

Разбира се, не всички следват послушно официалната линия. Подобно на Зола, са осъдени видни личности като Бъртранд Ръсел, Юджийн Дебс, Роза Люксембург и Карл Либкнехт. Особено жестоко е наказан Дебс, който получава десетгодишна присъда за това, че повдига въпроси, свързани с „войната за демокрация и човешки права“ на президента Уилсън. Самият Уилсън отказва да го помилва след края на войната, макар в крайна сметка президентът Хардинг да отстъпва под обществения натиск. Други дисиденти като Торстайн Веблен са подложени на репресии, но отношението към тях не е чак толкова сурово. Веблен например е уволнен от Агенцията по храните след като подготвя доклад, който показва, че недостигът на работна ръка в земеделието може да бъде преодолян, като се сложи край на бруталното преследване на профсъюзите (особено на „Индустриални работници от света“) от страна на Уилсън. Прогресивните издания престават да публикуват произведенията на Рандолф Бърн след като той критикува „лигата на добродетелните империалистични нации“ и благородните им стремления.6

Подобен модел на възхвала и наказание ни е добре познат от историята: тези, които се поставят в услуга на държавата, обикновено биват възхвалявани от интелектуалната общност, докато онези, които отказват да го сторят, биват наказвани.

През следващите години авторитетни специалисти разграничават още по-ясно двете категории интелектуалци. Изложените на присмех ексцентрици са обявени за „ценностно-ориентирани интелектуалци“, които представляват „предизвикателство пред демократичното управление, съдържащо потенциална заплаха, сравнима със заплахите, които са представлявали в миналото аристократични клики, фашистки движения и комунистически партии“. Сред злините, извършени от тези опасни хора, са „усилията, посветени на уронването на престижа на ръководството [на страната] и критиката на властта“ и дори критиката към институциите, отговорни за „индоктринирането на младежта“. Някои – като Бърн например – стигат дотам, че поставят под съмнение благородството на целите на войната. Това бичуване на мерзавците, позволили си да критикуват властта и установения ред, е извършено от учени от либералната интернационалистическа Тристранна комисия (апропо, администрацията на президента Картър бе съставена предимно от нейни членове), които през 1975 г. публикуват изследване под надслов „Кризата на демокрацията“ (The Crisis of Democracy). Досущ като прогресивните автори на „Ню рипъблик“ по време на Първата световна война, те разширяват концепцията за „интелектуалците“ отвъд определението, което Брюнетиер им дава, за да обхване тя „технократично и политически ориентираните интелектуалци“, сериозни и отговорни мислители, посветили се на конструктивна работа за оформяне на политиката в рамките на създадените институции и извършване на индоктринирането на младото поколение.7

Специалистите от Тристранната комисия са особено притеснени от „излишъка от демокрация“ в периоди на социално напрежение, като например 60-те години на миналия век, когато традиционно пасивни и апатични части от населението излизат на политическата арена и изразяват своите опасения и желания: малцинствата, жените, младите, старите, работниците... с две думи, населението, наричано понякога с термина „специални интереси“. Те трябва да бъдат разграничени от онези, които Адам Смит нарича „господари на човечеството“, „главните архитекти“ на правителствената политика, които преследват своята „безчестна и долна максима на властниците на човешкия род: „всичко за нас и нищо за другите“.8 Изданието на Тристранната комисия не поставя под въпрос и дори изобщо не засяга ролята на господарите на политическата арена, вероятно защото господарите представляват „националния интерес“, подобно на онези, които сами се поздравяват и възхваляват, че са въвлекли страната във война „след като най-интелигентните членове на обществото“ са издали своята „морална присъда“.

За да облекчи държавата от свръхтежкия товар, поставен на плещите º от специалните интереси, Тристранната комисия призовава за повече „умереност в демокрацията“, за пасивност от страна на онези, които заслужават по-малко, вероятно дори за завръщане към щастливите дни, когато „Труман е бил в състояние да управлява страната с помощта на относително малък брой адвокати и банкери от Уолстрийт“ и поради това демокрацията процъфтявала.

Тристранната комисия би могла да претендира и че следва изначалното намерение на конституцията, „аристократичен по своята същност документ, създаден да възпрепятства демократичните стремления на епохата“, като предостави власт на хора с „по-добър произход“ и елиминира „онези, които не се отличават с богатство или добър произход или не са се издигнали посредством упражняването на политическа власт“, по думите на историка Гордън Ууд.9 В защита на Медисън (четвъртия президент на САЩ, наричан Баща на конституцията заради водещата му роля в изработването º – Б.пр.) обаче трябва да изтъкнем обстоятелството, че начинът му на мислене е докапиталистически. При определяне на властта, която трябва да попадне в ръцете на „богатството на народа“, „най-способните сред хората“, той има предвид мъжете, които следват модела на „просветения държавник“ и „човеколюбивия философ“ от някакъв въображаем римски свят. Те трябва да бъдат „чисти и благородни“ и да притежават „интелект, патриотично чувство, състояние и независимост“, а „мъдростта им трябва да съзре същинските интереси на страната им, техният патриотизъм и любовта им към справедливостта не бива да им позволят да ги пожертват в името на временни или пристрастни съображения“. Притежаващи подобни качества, тези мъже трябва да „насочат общественото мнение“ и „да предпазят обществения интерес от „вредите“, които са в състояние да му нанесат демократичните мнозинства“.10 По подобен начин прогресивните интелектуалци от Уисконсин може би са намерили утеха в откритията в областта на поведенческите наука, обяснени през 1939 г. от Едуард Торндайк, психолог и теоретик в областта на образованието:11

„За голям късмет на човечеството съществува значителна корелация между интелекта и морала, включително добродетелността по отношение на ближния... В резултат на това онези, които ни превъзхождат като способности, обикновено се превръщат в наши благодетели и често пъти е по-сигурно да поверим собствените си интереси в техните ръце, а не в нашите собствени.“

Удобна доктрина, макар че някои несъмнено ще решат, че Адам Смит е бил далеч по-прозорлив.

ПОДМЯНА НА ЦЕННОСТИТЕ

Разграничението между двете категории интелектуалци ни предоставя рамката за определяне „отговорността на интелектуалците“. Изразът е двусмислен. Дали има предвид моралната им отговорност като честни и почтени човешки същества и възможността да използват своя статут и привилегии, за да допринесат за каузите на свободата, справедливостта, милосърдието, мира и прочие сантиментални понятия? Или става въпрос за ролята, която се очаква да играят като „технократично и политически ориентирани интелектуалци“, които не уронват престижа на властта, а обслужват държавното ръководство и установените институции? И тъй като обикновено властта надделява, именно онези, които принадлежат към втората категория, биват разглеждани като „отговорни интелектуалци“, докато първите биват подлагани на хули и гонения. Във всеки случай, в родината им.

Когато става въпрос за врагове, разграничението между двете категории интелектуалци остава, но съответните ценности разменят местата си. Американците например възприемаха ценностно-ориентираните интелектуалци от някогашния Съветски съюз като почтени дисиденти и презираха комисарите и апаратчиците, т.е. технократично и политически ориентираните интелектуалци. По аналогичен начин днес приветстваме смелите ирански дисиденти и осъждаме религиозния истаблишмънт. И прочие, и прочие.

По този начин терминът „дисидент“ се използва избирателно. Той, разбира се, не се отнася – както и положителния заряд, който носи – по адрес на ценностно ориентираните интелектуалци у дома или на онези, които се борят срещу подкрепяната от Съединените щати тирания в чужбина. Да вземем за пример интересния казус с Нелсън Мандела, когото американският Държавен департамент извади от официалния си списък на терористите едва през 2008 г. и му позволи да посещава Съединените щати без специално разрешение. Двайсет години по-рано доклад на Пентагона го бе обявил за престъпен лидер на една от „най-прочутите терористични групировки“ в света.12 Съответно, президентът Рейгън поддържаше режима на апартейд и увеличаваше търговията с Южна Африка в нарушение на санкциите, наложени от Конгреса, и подкрепяше плячкосването на съседни страни от страна на Претория, която – съгласно изследване на ООН – е довела до смъртта на 1,5 млн. души.13 Това е само един епизод от войната срещу тероризма, която Рейгън обяви, че води срещу „чумата на съвременната епоха“, или както се изрази държавният секретар Джордж Шулц, „завръщането на варварите в модерния свят“.14 Към „постиженията“ им може да добавим стотиците хиляди жертви в Централна Америка и десетките хиляди в Близкия изток. Не бива да се учудваме, че институтът „Хувър“ боготвори Рейгън като колос, чийто „дух обхваща страната от единия до другия º край и бди над нас, мил и дружелюбен“.15

Особено показателен е случаят с Латинска Америка. Онези, които призовават за свобода и справедливост в тази част на света, не получават място в пантеона на почетните дисиденти. Например, седмица след падането на Берлинската стена шестима водещи латиноамерикански интелектуалци, всички те свещеници-йезуити, бяха ликвидирани по пряка заповед на висшето командване на салвадорската армия. Извършилите разстрела се числят към елитен батальон (въоръжен и обучен от Вашингтон), оставил след себе си мрачна диря от кръв и ужас.

Убитите свещеници не бяха възприети като дисиденти, както и останалите, сполетени от тяхната участ в западното полукълбо. Почетните дисиденти са онези, които призовават за свобода във вражески страни като Източна Европа и Съветския съюз. Да, това са интелектуалци, които несъмнено са понесли известни страдания. Те обаче изобщо не могат да се сравняват с онова, на което са били подложени колегите им в Латинска Америка. Това твърдение изобщо не подлежи на съмнение. Както пише Джон Коутсуърт в „Кеймбриджка история на Студената война“, от 1960 г. до „колапса на Съветския съюз през 1990 г. броят на политическите затворници, жертвите на мъчения и екзекутираните мирни политически дисиденти в Латинска Америка значително надвишава този в Съветския съюз и източноевропейските му сателити“. Сред избитите има множество религиозни мъченици, извършени са и масови убийства, подкрепяни или инициирани от Вашингтон.16

Защо тогава се прави подобно разграничаване? Някой може да каже, че случилото се в Източна Европа има несравнимо по-голямо значение в сравнение със съдбата на Южна Америка. Би било любопитно да чуем обяснение – стига някой да си направи труда да го произнесе ясно и отчетливо – защо, когато става въпрос за американската намеса в чужди страни, трябва да пренебрегваме основни морални принципи. Та нали би трябвало да насочваме усилията си там, където може да постигнем най-добър резултат, тоест там, където споделяме отговорност за това, което се прави. Нали не срещаме никакъв проблем да изискваме враговете ни да следват същите принципи.

Малцина от нас се интересуват какво казват Андрей Сахаров и Ширин Ебади относно американските или израелските престъпления. Възхищаваме им се заради това, което казват и правят по отношение на собствените си държави, и това заключение важи с много по-голяма сила за онези, които живеят в по-свободни и демократични общества и следователно имат много по-големи възможности за ефективни действия. Интересно е, че сред най-уважаваните кръгове тази практика е диаметрално противоположна на онова, което диктуват основните морални ценности.

Войните, които Съединените щати водят в Латинска Америка от 1960 г. до 1990 г., имат важно и дългосрочно историческо значение (без да пренебрегваме ужасите, от които са съпроводени). Трябва да обърнем внимание на един важен аспект, а именно, че в значителна степен те бяха войни срещу католическата църква, започнати с цел да разгромят ужасната ерес, обявена от Втория ватикански събор през 1962 г. Тогава папа Йоан ХХІІІ възвести „нова ера в историята на католическата църква“, по думите на видния теолог Ханс Кюнг. Това е своеобразно завръщане към учението на евангелията, загърбено през ІV в., когато император Константин обявява християнството за официална религия на Римската империя и извършва „революция“, превърнала „преследваната църква“ в „преследваща църква“. Еретичните възгледи на Втория ватикански събор са приети радушно от латиноамериканските епископи, които застъпват „преференциално отношение към бедните“.17 Свещеници, монахини и миряни препредават радикалните пацифистки послания от евангелията на бедните, като им помагат да се организират с цел да облекчат горчивата си участ в задния двор на американските владения.

През същата 1962 г. президентът Джон Ф. Кенеди взима няколко ключови решения. Едното е свързано с промяна на задачите на военните в Латинска Америка от „континентална отбрана“ (анахронизъм от Втората световна война) към „вътрешна сигурност“, което на практика е равносилно на водене на война срещу собственото население, ако то се осмели да надигне глава.18 Чарлз Меклинг Дж., който ръководи американското планиране в борбата с въстанически движения и вътрешната защита в периода 1961–1966 г., описва очакваните последици от решението, взето през 1962 г., като промяна от толериране на „жестокостите на латиноамериканските военни“ към „пряко съучастие“ в техните престъпления и американска подкрепа за „методи, използвани от шпицкомандите на Хайнрих Химлер“.19 Ключова инициатива в това отношение е военният преврат в Бразилия, подкрепен от Вашингтон и осъществен скоро след убийството на Кенеди. Превратът превръща Бразилия в жестока и смъртоносна полицейска държава. Чумата на репресиите плъзва по целия континент и бележи пик през 1973 г., когато в Чили е установена диктатурата на Пиночет, а по-късно аналогична хунта идва на власт и в Аржентина и се превръща в любимия латиноамерикански режим на Рейгън. Впоследствие през 80-те години на миналия век идва ред и на Централна Америка – при това не за първи път – под ръководството на „милия, дружелюбен дух“, както наричат Рейгън специалистите от института „Хувър“, които днес благоговеят пред неговите постижения.

Убийството на интелектуалците-йезуити след падането на Берлинската стена е последният удар, нанесен в процеса на разгромяване на т.нар. либерационна теология, кулминация на цяло едно десетилетие терор в Салвадор, започнало с убийството – при това от същите ръце – на архиепископ Оскар Ромеро, „гласът на безгласните“. Победителите във войната срещу църквата заявяват с гордост своята отговорност. Школата на двете Америки (преименувана впоследствие), прочула се с обучението на латиноамерикански главорези, обяви на всеослушание, че либерационната теология, оповестена от Втория ватикански събор, е „разгромена с помощта на американската армия“.20

Всъщност, убийствата от ноември 1989 г. бяха последният удар, но... не съвсем. Необходими бяха още усилия. Година по-късно в Хаити се проведоха първите свободни избори и за най-голяма изненада (същински шок!) за Вашингтон – който очакваше лесна победа на своя кандидат, подбран от привилегирования елит на страната – организираната общественост от бордеите и селата избра Жан-Бертран Аристид, популярен свещеник, изповядващ либерационната теология. Съединените щати мигом се заеха със задачата да бойкотират новоизбраното правителство и само след няколко месеца то бе свалено с военен преврат. Тогава Вашингтон подпомогна щедро победилата военна хунта и дошлите на власт нейни поддръжници от елита на страната. Търговията с Хаити нарасна, в нарушение на международните санкции, и отбеляза нов бум при президента Клинтън, който разреши на петролната компания „Тексако“ да извършва доставки на престъпната хунта в нарушение на собствените си директиви.21 Ще пропусна позорните събития, разиграли се впоследствие, тъй като те са подробно изложени на други места, и ще се задоволя само да спомена, че през 2004 г. традиционните инквизитори на Хаити – Франция и Съединените щати, към които този път се присъедини и Канада – извършиха военна интервенция, отвлякоха президента Аристид (когото народът бе избрал отново) и го изпратиха в Централна Африка. Впоследствие Аристид и партията му получиха ефективна забрана да участват в изборния фарс от 2010–2011 г. и това бе последният епизод от една зловеща история, продължила стотици години, история, която отговорните за престъпленията почти не познават, тъй като предпочитат басните за благородните усилия за спасяването на многострадалния народ от нерадостната му съдба.

Друго съдбоносно решение, което Кенеди взима през 1962 г., е изпращането на специални части под командването на генерал Уилям Ярбъро в Колумбия. Ярбъро съветва колумбийските служби за сигурност да предприемат „паравоенни, подривни и/или терористични дейности срещу известните им комунистически противници“, дейности, които „ще бъдат подкрепени от Съединените щати“.22 Значението на израза „комунистически противници“ е пояснено от многоуважавания председател на постоянната комисия за човешки права към колумбийския парламент, бившия министър на външните работи Алфредо Васкес Карисоса, който написа, че администрацията на Кенеди е „положила големи усилия да трансформира редовната ни армия в бригади за потушаване на въстания и да възприема нова стратегия на ескадроните на смъртта“, посредством приемането на

„това, което е известно в Латинска Америка като Доктрина за националната сигурност... [и не изисква] отбрана срещу външен враг, а всъщност е начин да се превърне военната върхушка в господар на играта... [с] правото да воюва срещу вътрешни врагове, както изискват бразилската доктрина, аржентинската доктрина, уругвайската доктрина и колумбийската доктрина: правото да воюват срещу и да ликвидират социални работници, профсъюзни лидери, мъже и жени, които не подкрепят властта и за които се предполага, че са комунистически екстремисти. А това може да означава всеки, включително борци за човешки права като мен.“23

Кой управлява света?