Той бе човек

Хари и Ема Клифтън

1978–1979

1.

Шести дръпна спусъка. Куршумът излетя от цевта с 340 км/ч, улучи целта на пет сантиметра под лявата ключица и я уби на място.

Вторият куршум се заби в дърво на метри от двете паднали тела. Миг по-късно петима парашутисти от САС изскочиха от храсталаците край изоставената калаена мина и се втурнаха към телата. Също като опитни механици от Формула 1, всички изпълниха задълженията си без никакви дискусии и въпроси.

Първи – лейтенантът начело на отряда – взе пистолета на Пенгели и го прибра в найлонова торбичка, а Пети, докторът, клекна до жената и провери пулса й – беше слаб, но налице. Явно беше припаднала, когато бе чула първия изстрел; именно затова осъдените на разстрел често биваха завързвани на стълб.

Втори и Трети, и двамата ефрейтори, внимателно вдигнаха жената на носилка и я понесоха към една поляна в гората на стотина метра по-нататък, където ги чакаше хеликоптер, чиито перки вече се въртяха. Щом качиха носилката и слязоха, медикът се качи при пациентката си и хеликоптерът излетя. Пети пак провери пулса на жената – беше малко по-силен и равномерен.

Долу в гората Четвърти, сержант и шампион по бокс тежка категория, вдигна тялото на мъжа и го метна на рамо като чувал с картофи, след което се отдалечи в тръс от колегите си. Знаеше точно накъде отива.

След секунди се появи втори хеликоптер и направи кръг, като осветяваше с широк лъч района на операцията. Втори и Трети бързо се върнаха при снайпериста Шести, който вече беше слязъл от дървото, където се беше спотайвал. Тримата започнаха да търсят двата куршума.

Първият се беше забил в земята на метри от мястото, където бе паднал Пенгели. Шести беше проследил траекторията му и го откри за секунди. Макар че всички от отряда имаха опит в забелязването на следи от рикошет, откриването на втория куршум им отне малко повече време. Единият ефрейтор, за когото това бе едва втората мисия, вдигна ръка в мига, в който го видя. Изчопли с ножа си куршума от дървото и го даде на Първи, който го пусна в друга найлонова торбичка – сувенир, който щеше да бъде изложен в столова, в която никога не се посрещаха гости.

Работата беше приключена.

Четиримата изтичаха покрай старата мина към поляната и излязоха точно когато вторият хеликоптер кацаше. Лейтенантът изчака хората си да се качат на борда, след което седна до пилота и закопча колана си. Докато хеликоптерът се издигаше, той спря хронометъра си.

– Девет минути и четирийсет и три секунди. Горе-долу приемливо – надвика той рева на турбините. Беше уверил командира си, че мисията ще е не само успешна, но и че ще бъде изпълнена за по-малко от десет минути. Погледна надолу – ако не се брояха няколкото отпечатъци от подметки, които щяха да бъдат заличени от следващия дъжд, нямаше никакви следи какво е станало на това място. Дори някои от местните да бяха забелязали отлитащите в различни посоки хеликоптери, нямаше да им обърнат почти никакво внимание. В края на краищата военновъздушната база Бодмин беше само на трийсетина километра и военните учения бяха част от ежедневието за тукашните жители.

Един местен обаче знаеше отлично какво става. Полковник Хенсън от запаса бе звъннал в Бодмин секунди след като бе видял как Пенгели излиза от къщата, сграбчил здраво ръката на дъщеря си. Беше набрал номера, на който го бяха инструктирали да се обади, ако заподозре, че тя е в опасност. Нямаше представа кой е от другата страна на линията. Каза само кодовата дума „Бурен“ и връзката тутакси прекъсна.

След четирийсет и осем секунди два хеликоптера се издигнаха във въздуха.

Командирът отиде до прозореца и загледа двете машини „Пума“, които прелетяха над офиса му и се насочиха на юг. Закрачи нервно из стаята, като на всеки няколко секунди си поглеждаше часовника. Беше човек на действието и не обичаше да бъде наблюдател, макар че с неохота приемаше, че на трийсет и девет вече е твърде стар за тайни операции. „Служи и онзи, що бди и чака“ .

Когато десетте минути най-сетне изминаха, той се върна при прозореца, но трябваше да чака още три минути, преди да види спускащия се от облаците хеликоптер. Изчака още няколко секунди, преди да реши, че може да отпусне стиснатите си палци – ако се появеше и вторият хеликоптер, значи операцията се беше провалила. Инструкциите от Лондон бяха повече от ясни. Ако жената е мъртва, тялото й трябва да бъде откарано в закрито крило на болницата в Труро, където трети екип вече беше получил инструкции. Ако беше оцеляла, трябваше да бъде откарана в Лондон при четвърти екип. Командирът не знаеше какви са заповедите на другите екипи и нямаше представа коя е жената – тази информация бе недостъпна за него.

Хеликоптерът кацна. Командирът продължаваше да стои неподвижно. Вратата се отвори и лейтенантът скочи на пистата, като се наведе под въртящите се перки. Пробяга приведен няколко метра, изправи се, видя стоящия на прозореца полковник и вдигна палци. Командирът въздъхна с облекчение, върна се при бюрото си и набра записания в бележника му номер. За втори и последен път говореше със секретаря на кабинета.

– Полковник Доус, сър.

– Добър вечер, полковник – каза сър Алън.

– Операция „Бурен“ е завършена успешно, сър. Пума Едно се върна в базата. Пума Две е на път към дома.

– Благодаря – каза сър Алън и затвори.

Нямаше време за губене. Следващата му среща щеше да започне всеки момент. Сякаш в отговор на мислите му секретарката отвори вратата и каза:

– Лорд Барингтън.

– Джайлс – каза сър Алън, стана от бюрото и стисна ръката на госта си. – Да ви предложа чай или кафе?

– Не, благодаря – каза Джайлс, който се интересуваше само от едно – да разбере защо секретарят на кабинета иска да го види толкова спешно.

– Съжалявам, че ви измъкнах от Камарата – каза сър Алън, – но трябва да обсъдя с вас един въпрос по правилата на Тайния съвет.

Джайлс не беше чувал тези думи откакто беше министър, но нямаше нужда да му се напомня, че онова, за което стане дума сега, не бива да се споменава никога, освен пред друг таен съветник.

Той кимна и сър Алън каза:

– Ще започна с това, че съпругата ви Карин не е дъщеря на Пенгели.

Един счупен прозорец и миг по-късно шестимата бяха вътре. Не знаеха какво точно търсят, но когато го видеха, нямаше как да го пропуснат. Майорът начело на втория екип, известен като Боклукчиите, нямаше хронометър, защото не бързаше. Хората му бяха обучени да не бързат, за да не пропуснат нищо. Никога не получаваха втори шанс.

За разлика от колегите си от първия отряд, те бяха облечени в анцузи и носеха големи черни найлонови чували. Изключение правеше Четвърти, но той не бе постоянен член на екипа. Дръпнаха всички завеси преди да запалят лампите и да започнат търсенето. Бързо и методично опразниха всички стаи, без да оставят нищо на случайността.

След два часа бяха напълнили осем чувала. Игнорираха тялото, което Четвърти бе сложил на килима в предната стая, макар че един от тях претърси джобовете му.

Последното, което преровиха, бяха трите куфара в коридора до вратата. Оказаха се истинско съкровище. Съдържанието им напълни един чувал, но съдържаше повече информация от останалите седем, взети заедно – дневници, имена, телефонни номера, адреси и секретни папки, които Пенгели несъмнено бе възнамерявал да отнесе в Москва.

Екипът остана още час, за да провери дали не е пропуснал нещо, но не намериха нищо интересно – но пък бяха професионалисти, обучени да откриват интересните неща още от първия път. След като командирът се увери, че нямат повече работа тук, излязоха през задната врата и тръгнаха по добре заучени маршрути обратно към депото. Оставиха единствено Четвърти. Но пък той не беше боклукчия, а разрушител.

Щом чу задната врата да се затваря, сержантът запали цигара и дръпна няколко пъти, преди да я хвърли на килима до тялото. После изтръска бензина от запалката си върху огънчето и миг по-късно по килима затанцуваха сини пламъци. Той знаеше, че огънят бързо ще обхване малката дървена къща, но трябваше да е сигурен и затова остана, докато димът не започна да го задушава.

После излезе през задната врата, обърна се и след като се увери, че пожарът вече не може да се овладее, затича в тръс към базата.

Дванайсетимата пристигнаха в казармата в различно време и отново станаха един екип, когато се срещнаха по-късно в столовата на питие.

Полковникът се присъедини към тях на вечеря.

Секретарят стоеше до прозореца в кабинета си на първия етаж и остана там, докато не видя как Джайлс Барингтън излиза от № 10 и тръгва целенасочено по Даунинг Стрийт към Уайтхол. После се върна на бюрото си, седна и обмисли внимателно следващото си обаждане и колко точно да разкрие...

Когато телефонът иззвъня, Хари Клифтън беше в кухнята. Той вдигна и щом чу: „Номер десет, изчакайте, ако обичате“, реши, че вероятно премиерът търси Ема. Не можеше да си спомни дали тя е в болницата, или води заседание в Барингтън Хаус.

– Добро утро, мистър Клифтън, обажда се Алън Редмейн. Моментът удобен ли е?

Хари едва не се разсмя. Изкушаваше се да отговори: „Не, сър Алън, тъкмо съм в кухнята и си правя чай и не мога да реша дали да сложа една или две бучки захар, така че бихте ли се обадили малко по-късно?“. Но вместо това изключи котлона и каза:

– Разбира се, сър Алън, с какво мога да ви помогна?

– Исках да сте първият, който научава, че Джон Пенгели вече не представлява проблем и че макар да бяхте държан в неведение, трябва да знаете, че опасенията ви относно Карин Брант бяха неоснователни, макар и напълно разбираеми. Пенгели не беше неин баща и през последните пет години тя бе един от най-доверените ни сътрудници. След като Пенгели вече не представлява проблем, тя ще излезе в продължителен отпуск и нямаме планове да я връщаме на работа.

Хари прие, че „вече не представлява проблем“ е евфемизъм за „Пенгели е елиминиран“, и макар да му се искаше да зададе някои въпроси на секретаря на кабинета, реши да премълчи. Знаеше, че е малко вероятно да получи отговор от човек, който има тайни дори от премиера.

– Благодаря, сър Алън. Има ли нещо друго, което трябва да знам?

– Да, шуреят ви лорд Барингтън също научи току-що истината за съпругата си, но не знае, че вие ни отведохте при Пенгели. Честно казано, предпочитам да си остане в неведение.

– Но какво да кажа, ако повдигне темата?

– Не е нужно да казвате нищо. В края на краищата няма причина да заподозре, че сте се натъкнали на името Пенгели, докато сте били в Москва на литературна конференция, а и аз определено не му казах.

– Благодаря, сър Алън.

– Няма за какво. И между другото, мистър Клифтън, моите поздравления. Напълно ги заслужавате.

Джайлс се прибра в дома си на Смит Скуеър. Беше благодарен, че Маркъм има почивен ден, и щом отвори вратата незабавно се качи в спалнята. Включи нощната лампа, спусна завесите и отметна завивката.

Макар че бе едва малко след шест, уличните лампи на площада вече светеха.

На вратата се позвъни. Джайлс забърза да отвори и видя на прага млад мъж. На улицата бе спрял необозначен черен микробус с отворени задни врати. Мъжът протегна ръка.

– Аз съм доктор Уидън. Предполагам, че ни очаквате?

– Да – каза Джайлс. Двама мъже вече внимателно сваляха от микробуса носилка. – Насам – каза Джайлс и ги поведе нагоре към спалнята.

Двамата мъже вдигнаха изпадналата в безсъзнание жена от носилката и я положиха на леглото. Джайлс зави с одеяло съпругата си, а носачите излязоха, без да кажат нито дума.

Докторът провери пулса й.

– Дадох й успокоително, така че ще спи няколко часа. Когато се събуди, може да си помисли, че сънува кошмар, но след като открие, че е в позната обстановка, бързо ще се възстанови и ще си спомни точно какво е станало. Несъмнено ще се запита какво точно знаете, така че разполагате с малко време да си помислите за това.

– Вече го направих – каза Джайлс и изпрати д-р Уидън до вратата. Двамата си стиснаха ръцете още веднъж и докторът се качи в микробуса, без да поглежда назад. Анонимната кола бавно направи кръг по Смит Скуеър, зави надясно и се вля в натоварения вечерен трафик.

Щом микробусът изчезна от поглед, Джайлс затвори вратата и изтича горе. Взе един стол и седна до спящата си жена.

Явно беше заспал – когато отвори очи, Карин седеше в леглото и се взираше в него. Джайлс примигна, усмихна се и я прегърна.

– Всичко свърши, скъпа. Вече си в безопасност.

– Мислех си, че ако научиш, никога няма да ми простиш – каза тя и се притисна в него.

– Няма какво да прощавам. Да забравим за миналото и да се съсредоточим върху бъдещето.

– Важно е да ти кажа всичко – каза Карин. – Не искам никакви тайни повече.

– Алън Редмейн вече ми разказа всичко – опита се да я увери Джайлс.

– Не всичко – отвърна Карин и го пусна. – Дори той не знае всичко, а аз не мога да живея в лъжи. – Джайлс я погледна неспокойно. – Истината е, че те използвах, за да се махна от Германия. Да, харесвах те, но възнамерявах след като дойда в Англия да избягам от теб и от Пенгели и да започна нов живот. И щях да го направя, ако не се бях влюбила в теб. – Джайлс стисна ръката й. – Но за да те задържа, трябваше да се погрижа Пенгели да вярва, че работя за него. Синтия Форбс-Уотсън беше човекът, който ми се притече на помощ.

– Както и на мен – каза Джайлс. – Но в моя случай аз се влюбих в теб след нощта, която прекарахме заедно в Берлин. Не е моя вината, че ти е трябвало малко повече време да осъзнаеш каква щастливка си. – Карин се разсмя и го прегърна. Когато го пусна, Джайлс добави: – Ще ида да ти направя чай.

„Англичани“, помисли си Карин.